Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Лабиринтът на отраженията (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Фальшивые зеркала, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 37 гласа)

Информация

Сканиране
sir_Ivanhoe (март 2008 г.)
Разпознаване и корекция
NomaD (март 2008 г.)
Корекция
Mandor (2008)

Издание:

Сергей Лукяненко. Фалшивите огледала

Руска, първо издание

Преводач: Васил Велчев

Редактор: Валерия Полянова

Консултант: Александър Велин

Коректор: Иван Крумов

Оформление на корицата и предпечатна подготовка: Квазар

Формат: 54×84/16. Печатни коли: 30. Тираж: 1200

Печат „Инвестпрес“ АД — София

ИК „Квазар“, 2002

ISBN: 954-8826-30-5

История

  1. — Добавяне

11

Много тихо е.

Маниака стои и се държи за челюстта. После плюе нещо червено.

— Леле… — тихо се обажда Зуко.

— Рядко срещано извращение — автомазохизъм — казва Подляра. — В пълна сила е възможно само в дълбината.

Шурка го награждава с доста изразителен поглед и отново вдига автомата.

В този миг до него избухва небесносиня светлина. Ние не реагираме, вече сме готови да повярваме, че това е резултат на самоизтезанието му. Но в светлината се появява здрав момък, облечен с броня и държащ ракетомет пред себе си. Изглежда е опитен геймър, той е готов да започне да стреля по врага, едва влязъл в нивото. И има шансове да повали половината ни отбор. Само дето първото, което вижда след идването си в нивото, е човек, който с печално изражение се млати с приклада по зъбите.

Странникът не е подготвен за такава гледка и секундното забавяне се оказва гибелно. Тосър с движение на рамото си смъква винтовката, натиска спусъка. От цевта със скърцане изскача подобно на бумеранг острие и грижливо обезглавява непознатия.

— Нали не сгреших? — пита Дик.

Бронята на странника се напуква и се пръсва. Но ракетометът и зарядите остават, те незабавно са завладени от Пат.

— Не сгреши — отвръщам аз.

В този миг непознатият довтасва повторно. Сега той е без броня и с един пистолет. Разстрелват го Чингиз и Зуко, Подляра е зает с безуспешните си опити да изскубне ракетомета от Пат.

Трето появяване няма. Странникът очевидно решава да изчака.

А Маниака, без да реагира на тази суета, плюе кръв и рови в снега. Вдига високо избития зъб.

— Разбрах! — радостно изревава Мага. — Вградил си вируса в тялото си!

— Контролата все едно би го намерила! — протестира против очевидното Крейзи.

— Не вирус — леко фъфлейки, отвръща Маниака. — Фрагменти от вирус…

Той окачва автомата на шията си и вади от колана си нож.

— Леле… — закрива Мага очите си с ръце, наистина, без да забрави да разтвори пръстите си. — Само да не е това, което си мисля, Сашка! Няма да понеса такава гледка!

— Ще понесеш — отговаря Маниака, отрязвайки кичур от косата си. — Тоха, задръж…

Подляра подлага дланта си и Маниака хвърля там окървавения зъб и кичура коса.

— Пфу, каква гадост… — мърмори Подляра.

— На това ли му викаш гадост? — учудва се Шурка. — Благодари ми, че не използвах по-безболезнени и естествени варианти…

Той отрязва парче от нокътя си и го добавя в отвратителната смес.

— Нужни са още око от жаба, крокодилско лайно и яйце от авлига — съобщава намръщено Подляра. — И ще се получи забележително средновековно средство против бодежи в хълбока…

— Бъзикай се, бъзикай се… — ободрява го Шурка. Повдига лявата си ръка над дланта на Подляра.

Нима пръста?

Не, просто кръв…

— Боли ли те? — тихо пита Нике. Днес тя е съвсем мълчалива. Стои до мен и послушно следва отбора… Шурка я поглежда за секунда, после кимва:

— Естествено. Аз не съм дайвър.

Независимо от цялото усещане на безумие, обхванало отбора ни, лицата ни леко се променят.

Разбираме го. Наистина, всеки по свой начин. И за децата е ясно, че да се порежеш и да си избиеш зъб в дълбината е също толкова неприятно, колкото и в реалността. За мен е обратното. Аз съм свикнал да се махам, да избягвам болката. „Дълбина-дълбина, не съм твой…“ И мога спокойно да гледам как нарисуваните гадини издевателстват над тялото ми.

Но и най-талантливият хакер, най-добрият програмист в дълбината не притежава тази способност…

— Извинявай, Саша — казва Подляра. — Хайде, сипвай каквото там още трябва…

Маниака се бави. После замислено съобщава:

— Последният етап, монтажът, е много прост. Ти трябва да глътнеш тези компоненти…

— Какви ги говориш! — крещи Подляра. — Никога! Аз изливам супата, ако в тенджерата е попаднал косъм!

— Това е заради автомазохизма! — ехидно изрича Маниака. Навежда се и плюе в дланта на Подляра.

В първия миг нищо не се случва и аз се опитвам да реша кое ще бъде по-лесно — да удържа Подляра или веднага да застрелям Маниака.

После от дланта на Подляра заструява дим.

— Така и предполагах, че няма да спестиш ефектите! — радостно казва Мага.

Димът се разсейва.

— Какво е това? — подозрително пита Подляра. В дланта му има мъничка кутия. Събираме се около него, опитвайки се да видим какво държи.

— „Warlock-9300“ — отговаря Шурка. — Най-накрая се получи така, както го бях замислил…

Кутийката е малка асансьорна кабина. Най-обикновена, кафява на цвят, с разтварящи се встрани врати, със скъсано въже отгоре. Само дето височината на асансьора е десет сантиметра.

— Най-удобната форма — обяснява Маниака. — „Деветхилядника“ също трябваше да работи така, но не се получи…

— Саша… драги Саша — с хриптене произнася Подляра. — А сигурен ли си, че не си объркал размера? А?

— Виж, за размера някак не помислих — самокритично съобщава Маниака, и аз разбирам, че на Подляра му предстои още един етап от санкции за шегичката. — Изглежда съм объркал някоя запетайка…

— Саша, повече няма да се бъзикам с тебе — тъжно и в същото време заплашително казва Подляра. — Заклевам се в Питър Нортън. Само кажи честно — получи ли се, или не?

— Остави асансьора на земята — сменя Маниака гнева с милост, — тогава ще видим.

Подляра с пъшкане се навежда и слага асансьора върху снега.

— От зъбите на дракона израснаха безмилостни воини, убиващи сеячите… — изведнъж се обажда Нике. — Добре, че не си дракон, Саша.

Асансьорът започва да се помпа. Неравномерно, издувайки напред ту едната, ту другата си страна. Внезапно придобилата нормални размери част почти закрива кабината. От снега се вдига пара.

— Отдръпнете се, по-живо! — сграбчвайки Пат, нарежда Чингиз. Съветът е напълно уместен, ние се разбягваме, гледайки как се увеличава асансьорът.

— Ще го намерят — поклаща глава Крейзи. Той се е озовал до мен и явно е настроен да се оплаква: — Леонид, ще намерят вируса. Ще започне сканиране на цялото пространство на „Лабиринта“.

— Ще спрат ли играта?

— Не знам. Не веднага, вероятно. Очевидно първо ще затворят входа…

Асансьорът вече се е издул до нормалните си размери. Единствената разлика от истинските асансьори е, че бутонът за повикване е направо върху вратата. Правилно, нали няма шахта…

— Транспортът чака — казва Маниака. Приближава се към кабинката, натиска копчето — вратите на тласъци се отдръпват встрани. Вътре е запалено осветлението.

— Ама ти все пак си объркал размерите — забелязва Подляра. — Асансьорът е мъничък. За четирима.

— Ограничения за товароподемността няма — усмихва се Маниака.

— А за габаритите?

Отговорът е очевиден. Ние стоим пред малката кабинка и сме осем човека.

— Ще се напъхаме — решава Маниака. — Никога ли не сте се возили в „Запорожец“ шестима?

— Пат, на раменете ми — командва Подляра, очевидно решил да не хаби време за безсмислени спорове. Тийнейджърът мълчаливо възсяда мощните му рамене и веднага възмутено извиква:

— И за чий дявол се бръснеш? За ушите ли да се държа?

Подляра и Пат влизат първи в асансьора. И сякаш заемат повече от половината пространство.

— Леонид… и Нике — решава Чингиз.

Въздъхвам, привеждам се. Девойката се усмихва и ме яхва. Пита:

— Нали не ти тежа?

— Работих цяла година като хамалин… — съобщавам аз, без да уточнявам, че е било в дълбината. Впрочем, наистина не ми тежи. Да носиш върху раменете си симпатично момиче не е същото като да мъкнеш чувал с картофи.

Заставам до Подляра. Нашите ездачи, превити, опират гърбовете си в тавана.

— Хайде, пъхайте се — посочва Чингиз асансьора. Маниака, Зуко и Крейзи се приближават до кабината. Общо взето те не са едри хора, един от тях би се побрал спокойно…

Събират се и тримата. Маниака, сплескан до стената, посяга към бутона и крещи към Чингиз:

— Е, а ти?

Вместо отговор Чингиз се отдалечава и с боен вик се врязва в тълпата. Чувам как изпукват ребрата ми. Пат възторжено крещи, Зуко издава сподавен писък. Него съвсем са го сплескали.

Маниака натиска някакъв бутон и вратите се затварят. Бутоните в асансьора са великолепни: пластмасови, прогорени от цигари, някои светят, други — не… сигурно са изгорели лампичките… А и целият асансьор е такъв. Заслужил ветеран на панелните девететажни блокове, изпълнен с надписи — преобладават ругатните и похвалите по адрес на „Спартак“, но има и някакви телефони, псувни, сърчица и просто имена.

— Тръгваме! — тържествено съобщава превитият Маниак и натиска бутона — единица, нула и отново нула. Може би единствената разлика между този асансьор и истинските е бутона с означение „нула“.

Вратите бавно се събират. Тласък. Втори.

— Сигурен ли си, че ще пробиеш канала до стотно ниво? — пита Крейзи. Въпросът остава без отговор. Асансьорът потреперва и бавно потегля… ако се съди по усещането — нагоре.

Интересно как ли изглежда това отвън… Политаме към небето? Или се разтваряме без следа? Няма как да се разбере. В това отношение „Warlock-9000“ беше по-зрелищен… спомням си как заедно с Неудачника пропаднах в безкраен тунел, през нивата на „Лабиринта“ и някакви напълно непознати пространства…

Хубаво беше тогава. Лесно. Весело.

Сигурно Вики е права. Онова беше детството на Дийптаун. А в детството всичко е различно. И битките приключват само със сълзи, и цветовете са по-чисти и по-ярки, и любовта може да бъде само една и завинаги…

Асансьорът трепва и замира. После отново се ускорява.

— Сашка, а ако заседнем — бутона за викане на асансьорния техник ли да натискаме? — процежда Мага. — А? Аз няма да издържа дълго тук. Внезапно ме хвана клаустрофобията!

Асансьорът започва леко да вибрира. Стоя, опитвайки се да се задържа на краката си — полусгънати, за да има Нике малко по-голям простор. Неудобно е, но затова пък тя може поне малко да се изправи. Лицето ми се допира до винтовката с острие на Крейзи Тосър. Интересно, къде ли в нея се крие самото острие, цевта е широка, но не чак толкова…

— Открили са ни — полугласно казва Крейзи. — Със сигурност. Още две-три минути — и край с вируса.

Общо взето да се нарича новия „Warlock“ вирус е неправилно. Той е някаква троянска програма, който е проникнала в сървърите на „Лабиринта“ и се опитва да ни прехвърли на стотното ниво. Но така се е получило, че във всекидневието всичките хакерски творения се наричат вируси…

— Не е лъжица за тяхната уста — не се удържа Маниака.

Асансьорът започва да се клати. Сякаш се намираме в каросерията на камион, носещ се по разбита настилка. После с хрущене се откъсва парче от стената. Подляра въздъхва шумно и се отдръпва от дупката. Става много трудно за всички ни, но, колкото и да е странно, все още има резерв от пространство. Мога да разбера Подляра — в дупката няма нищо. Равномерна, сива, виеща се мъгла. И това е по-страшно от какъвто и да е пейзаж, който може да роди човешката фантазия. Ръцете на Нике, легнали на раменете ми, се напрягат.

— Какво е това? — сподавено пита Пат.

Маниака върти глава, опитвайки се да погледне зад гърба си:

— Нищо…

Доста съдържателен отговор…

— А по-точно? — Това е Чингиз…

— Програмата се видоизменя, отскубва се от атаката — обяснява Маниака. — Ако толкова ви се иска да съм по-точен… сега сме в бут-сектора на един от сървърите на „Лабиринта“…

Зуко се изкикотва, сякаш е чул нещо невероятно смешно.

Мъглата в процепа изчезва. Вместо нея се появява водещ към безкрая коридор. Стените са оцветени в банална зелена боя, таванът е зле белосан, на пода е постлан протрит линолеум. Някъде в далечината по коридора бавно върви човек. Той започва да се обръща, но късно — ние вече сме отминали…

Какво беше това? Къде? Не знам, но не бих искал да се озова там…

— Търсим заобиколни пътища? — пита Подляра.

Интересно им е. Случващото се им е страшно интересно. Те разбират доста повече от мен. За мен всичко е само завладяващо кино, магическо приключение, а и част от обикновения живот, естествено. А те знаят какво се крие зад ярките картини.

Но затова пък аз мога да изляза от дълбината във всеки един момент…

В дупката отново има сива мъгла. Блясък на метал. Късче синьо небе. Студена, оловна вода. Езиците на пламък. Сива мъгла.

Програмата търси път…

Отново сива мъгла. И…

Изкрещявам и се отдръпвам така, че ако в асансьора имаше малко повече място, Нике щеше да падне от раменете ми.

През пробитата обвивка се вижда пропаст. Тънък процеп между скалите, и лявата скала е от син лед, а дясната — от аленочервен огън… Не успявам да видя нишката на моста, но знам, че е там…

— Льонка! — поглежда ме Маниака, без нищо да разбира. — Какво? Какво стана?

В дупката отново има сива мъгла. Кошмарът ми е изчезнал, изпарил се е безследно…

— Привидя ми се… — процеждам аз. Нямам сили да се впускам в обяснения.

Асансьорът се накланя встрани. Плъзга се, люлеейки се, сякаш е върху вълни.

— Пригответе се! — командва Шурка. Но ние и без това сме си готови. За всичко.

Кратък удар. Тишина. Само обвивката скърца.

— Избивайте вратите — сподавено произнася Маниака. Никой няма нужда да го уговарят. Чингиз, настанил се върху корема на Подляра, с неочаквана сила мушка цевта на автомата между вратите и наляга приклада.

През отвора се вижда светлолилаво небе.

Помагам на Нике да се измъкне. Това не е най-мъдрото решение, ние не знаем какво има там, отвън. Но мисълта идва със закъснение. Нике изскача от асансьора като дяволче от кутийка, обръща се рязко — и оръжието в ръката й изстрелва дълъг откос.

— На бой! — възбудено крещи Пат, опитвайки се да се измъкне след нея. Но след Нике изскачат Чингиз и Маниака и чак тогава той успява да излезе. После се изнизват Зуко и Подляра.

Ние с Крейзи напускаме асансьора последни.

От предишните пейзажи на дива природа няма и следа.

Асансьорът е захвърлен на върха на сграда с невероятна височина. На пориви връхлита леден вятър. А върху покрива има двайсетина праисторически влечуги.

Спасява ни неочакваността на появата ни. Това явно не са хора в облика на чудовища, а рожби на програмата. Но и те си имат определена скорост на реакцията. Суетят се около някакво оръжие, подобно на зенитна пушка с прозрачен предпазител върху цевта, насочват го надолу…

Сега им се налага да отблъскват атаката откъм тила си…

Ракетомета на Пат тежко мляска, разполагайки ракетите в цевта. Става прекалено бавно… Аз започвам да стрелям поединично, и първите заряди попиляват нападащите.

Оръжие, трябва ни тежко въоръжение…

Две от чудовищата си пробиват път плътно до нас. Нике допира пушката в корема си и започва да ги разстрелва вече не с откоси, а с някакви пакети от сини игли, подобни на картечи. Те веднага отхвърлят едното влечуго, второто го убива Крейзи с винтовката си с острието.

Гадините най-накрая се прегрупират. Двама започват да обръщат към нас страховитата си пушка, а останалите откриват огън с лъчеви оръжия.

И в този миг Пат изстрелва залпа си. Откатът е прекалено силен, издига го във въздуха и го запраща обратно в асансьорната кабина.

Затова пък полесражението остава наша собственост.

Късове месо и броня. Локви кръв. В краката ми се мотае откъсната от взрива лапа, дългите нокти дращят обувките ми, оставяйки по тях дълбоки драскотини.

— Пат! — Чингиз измъква хлапака от кабинката. Той обезумяло върти глава, но не пуска оръжието си. — Дай го.

— Какво, лошо ли стрелях? — възмущава се Пат.

— Добре — признава си Чингиз, но все пак взема ракетомета. — Силен си, страшно си силен. Обаче си лек.

— Ама че загазихме — намръщва се Маниака, притискайки длан към хълбока си. Изпод пръстите му капе кръв.

— Загазили? — поглежда го Крейзи. — Младежо, ние трябва да благодарим на Господ за толкова удачното място на появата ни. Това е стотното ниво! Дотук идват единици! И не с тези… детски пистолетчета! — Той поклаща чудовищната си винтовка. — Добре, че се озовахме встрани от основните вражески сили…

Покривът не е много голям по площ, колкото волейболна площадка е. Отстрани сградата сигурно изглежда като забита в небето игла. Без да се уговаряме, започваме да търсим път за надолу.

Път няма.

С хеликоптери ли е дошъл отборът на чудовищата?

Край на безрезултатните ни търсения слага слаб взрив. Нещастният ни асансьор е обгърнат от пламъци и след няколко секунди от него остава само шепа пепел.

— Програмата ти е готова — с насмешка отбелязва Крейзи. Не му е лесно. Все пак се опитва да играе едновременно за два отбора…

Маниака демонстративно поглежда часовника си:

— Пет и половина минути. За това време бих ви изтърбушил всички сървъри… ако исках.

Крейзи започва да се вбесява, но не се опитва да спори.

— Така че къде се озовахме? — пита Чингиз. — Сусанин! Спешно ни трябва някой, който да ни изведе оттук.

Дик, държейки винтовката за цевта и с нещо напомняйки в момента за Натаниъл Бампо, се приближава до ръба на покрива. Ние тръгваме след него.

По дяволите… колко е високо все пак.

Мразя височините. Дори нарисуваните.

Зданието се издига едва ли не на километър. Наоколо е пълно със същите или малко по-ниски. От високото улиците изглеждат тесни, но в действителност трябва да са по-широки от всеки булевард.

И духа вятър.

С едната си ръка Подляра държи Пат, а с другата се е вкопчил в колана на Маниака. Той не възразява против толкова трогателната грижа… набитият хакер има значително по-малки шансове да бъде издухан от покрива.

— Ето там е началото на нивото! — крещи Крейзи. — Там би трябвало да влезем по обичайния начин! После — преход през града, към императорския дворец… И схватка с Императора…

— Кой играе за Императора? — интересува се Маниака.

— Програма. Но не бързайте да се радвате, показателите й са такива, че няма да е лесно да се справим. Това е особена, самообучаваща се програма, тя анализира и запомня всичките успешни действия на противника, собствените успехи и провали. Струваше ни адски много пари… значително по-лесно е да се справиш с истински, жив геймър, отколкото с нея. Може да се каже, че ще ви се наложи да се сблъскате с всички, които са преминавали „Лабиринта“ преди вас…

— Първо трябва да се спуснем. — Нике прекъсва Крейзи Тосър. — Хайде да решаваме проблемите по реда на постъпването им, о’кей?

 

 

В режим на хвърляне ракетометът почти не дава откат. Блестящите цилиндри излитат от цевта и падат по наклонена траектория.

За да се пробие дупка в покрива отиват три заряда. Поглеждам индикатора — останали са още пет. Не е кой знае колко.

Приближаваме се към дупката и спираме в недоумение.

Отвътре зданието е куха кутия. Само тук-таме по стените има лампи. А цялото вътрешно пространство е запълнено с решетъчна арматура.

— Какво е това? — пита с насмешка Маниака. Крейзи поради някаква причина се смущава:

— Ами… невъзможно е да се създадат всичките елементи на толкова голяма игрова площ… никой не е предвидил появата тук на толкова неочакван десант…

— Мулаж — продължава да издевателства Маниака. — Ех, спомних си как преминавахме през стените в „Дум“…

— А ако зданието беше празно отвътре, или обратното — изцяло от бетон? — отстоява честта на създателите на „Лабиринта“ Крейзи. — Тогава нямаше да ти е до смях!

— На нас нямаше да ни е до смях — поправя го Подляра, тежко отпускайки ръка върху рамото му. — Забрави ли, че сме от един отбор?

— Още много пъти ще ми го напомнят — отблъсква ръката му Крейзи. — Е, какво? Спускаме ли се?

Под нас има многокилометрова бездна. Лягам на края на процепа, протягам ръка към прегънатата арматура. Като че ли се държи здраво…

— Да тръгваме — обажда се Нике. Спуска краката си надолу, преценява разстоянието и с ловко движение скача върху решетката. Това се вика гимнастика!

Дълбина-дълбина, не съм твой… Пусни ме, дълбина…

Това не е честно. Чисто и просто не е честно спрямо останалите. Но аз няма да издържа това спускане, ако илюзията се запази.

Главата ми се обажда с лека стягаща болка.

Нищо.

Затова пък сега пред мен беше само картинка. Спускаща се надолу шахта, запълнена с толкова удобни напречни греди. Скочих надолу, вкопчих се в арматурата.

Фасулска работа.

— Така… кой се бои от височината? — дочух от слушалките гласа на Крейзи.

— Аз — честно си призна Пат.

— Тогава се мятай върху гърба ми. И е добре да го завържете по-здраво.

— Сигурен ли си?

Естествено, това е Чингиз.

— Аз съм дайвър. Моля за извинение, но ще изляза от виртуалността за това спускане. Така че ми е все едно с кого ще се спускам…

Със закъснение разбрах, че думите му са напълно логични. Повдигнах глава — картинката в шлема се смени. Погледнах нарисуваните лица на приятелите си, току-що били толкова реални и живи…

— Хайде и аз да понося някой…

— Ще извиняваш, ама съм свикнал да страдам поради собствената си глупост — измърмори Подляра и внимателно се прехвърли върху арматурата.

— Ура! Мен ще ме поносят! — възхити се Мага. Подложих му врата си, Зуко увисна върху мен и непринудено се поинтересува:

— Искаш ли да пея, за да ти е по-весело? Гласът ми е един път! Мога да стана оперен певец, честна дума!

— Нямам слух, все едно — няма да го оценя…

Всички останали се спускат сами.

Някъде след половин час се откъсваме напред. Аз, Крейзи и Нике. Вероятно все пак „ездачите“ ни пречат, а може и девойката да има способности към алпинизма по рождение. Тя се спуска съсредоточено, без да гледа надолу, придвижвайки ръцете и краката си като автомат.

— Само да не се изтърсят момчетата… — въздъхна Маг над мен. — Те ще ни отнесат и нас по дяволите…

Едната ръка — върху стоманената греда. Другата — върху втора. Крака — вляво. Придвижвам ръцете си надолу. Крака — вдясно. Хващаме се с лявата ръка, отпускаме дясната…

Всичко е много просто. Решетката от арматура е строго геометрична. Ако Маниака беше на мое място, за минута би написал скрипт за спускане и би отишъл да пие кафе.

Защо този, който може да излезе от дълбината, не умее да пише програми, и обратното…

Един метър ми отнема около десет секунди. Пет метра в минута. Сметките са прости. Над три часа…

Крака вляво. Ръката — вдясно. Надолу. Преместване…

— Нормален човек не може да поддържа такава скорост дълго — каза Крейзи. Той, изглежда, е озадачен от същия проблем. — Момчетата ще се уморят. Ще им се наложи да почиват. Пет, шест часа… а може и повече… те вече изостанаха…

— Има ли алтернатива? — интересувам се аз.

— По-рано трябваше да помислим… — въздъхна Крейзи.

Внезапно над мен Мага се изхили:

— Да, ето я алтернативата… при стената.

Извърнах глава, с еднаква вероятност очаквайки да видя там стотина чудовища, хеликоптер, Карлсон или асансьорна кабина. Но не, само арматура…

— Какво, дайвъри, не виждате ли? — забавлява се Зуко. — Така е то…

deep

[Enter]

Дъгоцветна виелица. Светът придобива реалност. Вкопчвам се за арматурата със сила, поразяваща и мен самия. Ракетометът става тежък като гира. Зуко, нищо че е кльощав, сякаш тежи цял тон.

Но аз разбирам какво е имал предвид.

При стената на зданието правилността на решетката е нарушена. Там отгоре надолу се спускат някакви силно опънати въжета. Гладки, изрядни. Очевидно, арматурата в зданието не е напъхвана безразборно, а все пак с някакви разчети за нейната издръжливост. Телевизионната кула в Останкино също, ако не ме лъже паметта, е „закачена“ на стоманени въжета.

— Да почакаме момчетата — решавам аз. — Маг, хвани се и ти, мамка му, тежко ми е, ще се изтърся!

Зуко моментално се вкопчва в решетката.

След пет минути изостаналата група ни догонва. Подляра пухти, лицето му е почервеняло и изпотено. Маниака, напротив, е блед, но пази самообладание.

Чингиз псува. Непрекъснато. Тихо. Смайващо изобретателно.

— Момчета, дълго няма да издържите така — изричам.

— И сами го виждаме — съгласява се Маниака.

— Има вариант — кимам към стоманените въжета.

 

 

Крейзи е първият, който се гласи за скоростно спускане.

— Аз все пак съм чужд в отбора — пояснява той без излишни комплекси. — Ако се окаже, че всичко е наред… тогава идвате след мен.

Дава бронираната си жилетка на Маниака. Обяснението е напълно логично. Костюмът също би трябвало да издържи, но ще се нагрее, ще се изгориш.

— А ти?

— А мен няма да ме боли… — усмихва се Крейзи.

Едната примка свързва стоманеното въже с колана. Основното натоварване пада върху нея. Трябва още въжето да се стиска с обувките. И примка в ръцете, за забавяне на скоростта.

— Ох, от високо ще летиш… — въздъхва Мага. — Направо ми е неловко, че аз го предложих…

— Успокой се — срязва го Подляра. — По време на спускането непременно някой от нас щеше да падне.

— Ще се постарая да ви посрещна долу — казва Крейзи.

— Как ще разберем, че си се спуснал благополучно? — Чингиз умее да задава правилните въпроси, но кой знае защо — едва в последния момент.

— Ще се провикна.

— А ние ще те чуем ли?

— Ехото… Ще се извикам силно. — Крейзи продължава да не гледа надолу.

— Излез от дълбината — съветвам го аз.

— Не. Шансовете да не забележа нещо важно ще са по-големи. До после…

Той се отдръпва от арматурата, увисва на въжето. Изглежда примките го държат…

Крейзи отпуска примката и веднага се сурва надолу. Гледаме как фигурата му все повече се смалява. Тя засега е на въжето, но Дик е набрал плашеща скорост.

— Аз няма да издържа — честно си признава Пат. — Чин, няма да издържа!

Момчето започва да се паникьосва…

— Ще се спуснеш върху раменете ми — неочаквано предлага Нике. — Имаш ли ми доверие?

Пат вижда насмешливата й усмивка и се смущава.

— Е?

— Ако Чин разреши…

— Сигурна ли си? — интересува се Чингиз. — Все пак имаме дайвър в отбора…

— Мага ще ми е по-трудно да го издържа…

— Твоето мнение? — пита ме Чингиз.

Замислям се. Появяват се догадки, които не ми харесват…

— Тя ще се справи — решавам накрая аз. — Не по-зле от мен, предполагам.

— Само да достигне долу Крейзи — казва Маниака.

Чакаме.

— А ако се пльосне, ще чуем ли? — любопитства Пат. Получава от Подляра доста сериозен шамар по врата.

— Ще взема да те хвърля тебе, да чуеш какъв е звука…

От долу се дочува слаб, неразбираем шум.

— И какво трябва да означава това? — замислено изрича Маниака.

Шумът се повтаря.

— Никога няма да повярвам, че Крейзи е паднал от въжето на две части и с такъв интервал! — заявява Мага. — Тръгваме ли?

— Хващай се — казвам аз.

Излишни каиши няма, затова се налага Мага да се държи за мен.

— Не притискай шията ми — предупреждавам го. — Макар че… притискай колкото ти скимне.

Дълбина-дълбина, не съм твой…

Определено си заработих вечерната мигрена.

Погледнах нарисуваните си ръце върху нарисуваното въже. Мага пъхтеше в слушалките ми.

Спускане…

— О-хо-хо! — закрещя Зуко. Не изплашено, по-скоро възхитено.

Може да му се завиди. За мен сега няма страх. Но затова пък няма и истински възторг.

Стената се носеше покрай нас. Проблясваха възлите на арматурата. Наведох глава, погледнах надолу и започнах да забавям спускането. Подът се приближаваше прекалено бързо.

— Да не се разбием? — Изглежда, Мага също беше оценил скоростта.

Стиснах примката, обхванала въжето.

Колко е просто всичко… само в дълбината приключенията придобиват толкова вълнуващ и в същото време толкова безопасен характер. Всеки един алпинист или катерач при описанието на такова спускане с такива подръчни материали или ще се покрие с пот от нерви, или ще започне да се смее като обезумял. Така не се прави!

Но аз намалих скоростта; и ремъчните примки издържат, и Зуко не излита, разтворил отслабналите от страх ръце. Наужким, всичко тук е наужким, и макар че той не е дайвър, все едно — знае: в Дийптаун смърт няма. Не е имало по-рано.

Затова и сме дошли тук — за да се махне отново смъртта.

deep

[Enter]

Може би не си струваше да експериментирам на въжето, но все пак ми се искаше да разбера какво е усещането…

Най-близо е до кошмарния сън.

От ремъчните примки се вдига пушек. Освен това те пронизително скърцат. Ние се спускаме, изглежда, по-бързо, отколкото парашутист в свободен полет. Вече виждам долу Крейзи, размахващ ръце и викащ нещо.

Изминаха четири минути… височината беше деветстотин метра, плюс-минус петдесет.

Притискам примките почти максимално, опитвам се да забавям движението и с обувките. Краката ми отскачат встрани, въжето болезнено се удря от гърдите ми, от бронираната жилетка. От скърцането на триещия се метал започват да ме болят зъбите.

— Забавяй! — крещи Мага, пуска едната си ръка, протяга я към въжето, но навреме се опомня. Щеше да отлети нагоре… ако се беше вкопчил както трябва.

Забавям… опитвам се…

Ударът все пак е силен. Краката ми се подкосяват, падам, а Мага в последната секунда успява да отскочи от мен.

— Жив ли си? — Крейзи се накланя над мен, протяга ръка. Ставам, отърсвам се, макар че няма особена нужда от това. Подът е гладка бетонна площадка, от която израства арматурната гора. Чисто и празно.

— Жив съм… макар че една аптечка няма да е излишна.

Крейзи протяга ръка към колана си, където виси една от малкото ни на брой аптечки. Но се спира.

— Да почакаме, Льоня. Да видим как ще се спуснат останалите.

Да, разбира се, той е прав…

— Не излезе ли от виртуалността? — интересувам се аз.

— Излязох, на средата на пътя — не се опитва да се прави на герой Крейзи. — Стана страшничко.

Споглеждаме се — с една и съща мисъл: момчетата няма да имат такава възможност.

— А ти как го правиш? — питам аз. Въпрос на границата на фала… във всеки случай по-рано ние рискувахме да питаме за такива подробности само най-близките си приятели. Но сега — какво толкова…

Крейзи не се обижда, нито пък се учудва от въпроса:

— Представям си мислено лицето на едно момиче, живеещо в съседна къща.

— И това е всичко?

— Напълно достатъчно е — усмихва се той. — Ти да не си помислиш нещо… просто момиче, съседка. Двайсет и пет години по-млада от мен. А ти как излизаш от дълбината?

— Мърморя си един стих. Сам си го измислих.

Сега е ред на Крейзи да свие рамене в недоумение.

— Трябва да покрещим — предлага Маг, поглеждайки ни. — Че момчетата се вълнуват.

— Аз чувах ли се? — пита Дик.

— Напълно…

Неясно защо заставаме един до друг, Мага командва:

— Едно, две, три…

Крещим, задружно и с удоволствие, освобождавайки се от напрежението от спускането. Обичам атракциите, но тази беше максимално проста и занимателна…

— Още два пъти — командва Зуко. — Нали сега сме трима долу.

Сега ни остава само да чакаме. Стоим до въжето, гледаме нагоре. Предпазливо полагам длан върху метала и не знам дали усещам, или си измислям леко треперене.

— Някой идва…

— Крейзи — пита Мага, — а от каква височина трябва да паднеш на територията на „Лабиринта“, за да се пребиеш смъртоносно?

— Ако не си ранен, ако си в брониран екип… — Дик се мръщи, спомняйки си. — Около петдесет метра.

— Добряци сте вие — признава си Мага. — В Дийптаун смъртоносният удар е закован на десетметрова височина…

— В Дийптаун искаха да направят даже пет метра — вметвам аз. Веднъж разговаряхме с Вики за съвпаденията и противоречията между реалния свят и виртуалното пространство. — За да не се почувстват жителите му герои и да не скачат после от истински балкони.

— Все пак нашето е игра — започва да се оправдава Крейзи. — Ако ти е отнесена половината от корема, също не можеш да се излекуваш с аптечка, а тук това е норма…

— Виждам! — прекъсва ни Зуко.

И наистина — по въжето се спуска неугледна фигура.

— Дали не е Подляра… — разсъждава Мага. — Не, Подляра ще е по-обемист…

Минават още десет секунди и разбираме, че се спуска Нике с увисналия върху нея Пат.

— Трябваше и аз да взема някой — забелязва Крейзи. — Все пак съм дайвър…

— Ти разузна маршрута — утешавам го аз.

Мага, облегнал се на някаква тръба, замислено гледа надолу. После вади от джоба си сандвич, разкъсва обвивката.

— Ранен ли си? — питам аз.

— Не, просто ми се плюска.

— Абе това са пет процента живот! — протягам ръка, вземам му сандвича. — Аз не поработих ли като амортизатор?

— Яж — с въздишка се съгласява Мага. — Гледай, те нещо прекалено бързо…

— Вие точно така се носехте — поклаща глава Крейзи. — Всичко е наред, само да успее да забави…

След минута Нике финишира. Може би дори по-добре от мен — почти напълно убила скоростта и устоявайки на краката си. Пет секунди отскубваме от нея Пат, преди той да разбере, че спускането е приключило.

— Браво — поклаща глава Крейзи. — Момиче, ти си супер!

Нике се усмихва:

— Ставам ли за работа в „Лабиринта“?

— Аз бих те взел — съгласява се Крейзи. — Дори не сержант, да водиш в първите нива новаците, а водач, подставен геймър в група.

— Нас сега всичките така ще ни приемат! — грубо прекъсва Мага мечтите на Нике. — По три пъти! И на онова място, с подкован ботуш! Няма да ни пуснат да припарим до „Лабиринта“.

Изкашляне на Крейзи, сякаш е искал да каже нещо, но е премислил.

— Ура! — изведнъж тихичко произнася Пат. — Супер ни беше спускането, нали?

— Великолепно — потвърждава Мага.

Пат внезапно пристъпва към Нике и неловко я млясва по бузата, явно ужасен от собствената си смелост. Момичето се усмихва, разрошва му косите и му връща целувката.

Мага се окашля смутено и промърморва:

— Ама че младеж се е появила, ние сега сме само да седим до стената на топло тихо място… Хайде да повикаме, а, всичките в хор!

Започваме да крещим, потвърждавайки успешното спускане. Пет пъти подред. Пат сияе.

Шести се спуска Подляра. Много бавно, предпазливо. Но когато се отлепва от въжето, целият се тресе. Изобщо не реагира на възторжените крясъци и прегръдките на Пат.

Седми е Маниака. Неговото спускане е много бързо, като при мен и Нике. Но това е не толкова липса на страх от падането, колкото неуспешно забавяне на скоростта. Помагаме му да се отдели от въжето, споглеждаме се… Не знам защо, но не съм на себе си.

— Аз също имам лошо предчувствие — неочаквано казва Крейзи.

— Не викай бедата! — незабавно го прекъсва Подляра. — Чин ще се спусне, къде ще ходи?

Разбира се, никой не спори.

…Но неизвестно защо си представих как Чингиз стои горе, вслушвайки се в далечните ни викове. Около него е паяжината от метални тръби, пред него — изопнатото като струна въже. Слабата светлина на рядко срещащите се лампи, оставени от грижливите строители на декорацията.

И никой наоколо.

Той се закопчава за въжето. Закрепва „спирачната“ примка. Увисва на въжето, все още стискайки го, но вече е започнал да се плъзга, и спускането все по-бързо преминава в падане, почти неконтролируемо падане, макар и до опората…

По дяволите. Не обичам лошите предчувствия! Те понякога се сбъдват.

— Та нали всичко това е наужким… — неуверено произнася Пат. — Дори ако… сами ще направим всичко, а Чингиз нека завижда…

Той даже се засмива, но толкова неуверено, че на никой не му се вярва да е весел.

— Спуска се — изрича Подляра. Притискайки длан към челото си, сякаш в тази бетонна кутия има слънце, от което трябва да се пази, той гледа нагоре. — Нормално… като че ли… малко по-бързо от Сашка…

Аз мълча. Не ми се иска да обяснявам, че Шурка и така се спускаше прекалено бързо и със сигурност е загубил десетки проценти от живота си при удара в пода…

— Чин! — радостно вика Пат, гледайки плъзгащата се по въжето фигура. — Хайде-хайде! Не спи!

Според мен той и така не спи… Даже никак. Чингиз вече беше съвсем ниско. На височината на двайсететажна сграда.

И в този момент се случва всичко.

Отначало виждам, че Чингиз разперва ръце. Парчетата ремъци не се виждат, но не е трудно да се досетя, че те летят след него.

— Не! — крещи Пат и се хвърля към въжето. Подляра мълчаливо и мълниеносно го хваща за яката.

А Чингиз вече лети покрай въжето, лети надолу с главата. Коланът на кръста му, с който е закрепен за въжето, е издържал рязкото дръпване. Но падането на Чингиз сега е просто падане. С всички произтичащи последствия.

— Мир на дома ви — неочаквано произнася Подляра. Пат започва отчаяно да го рита, но хакерът сякаш не забелязва това.

Чак в последните секунди Чингиз успява да се вкопчи във въжето. Разбира се, той не успява напълно да намали скоростта, но все пак падането се забавя.

Чингиз пада до срасналата се с бетона основа на въжето абсолютно беззвучно.

Затова пък Пат крещи в пълния си глас.

Първа до Чингиз притичва Нике. За секунда го поглежда в лицето, после измъква аптечка… виж ти, не знаех, че се е запасила… и я притиска към тялото му.

— Не може да бъде — възкликва Крейзи, изваждайки своята аптечка.

След третата и последна наша аптечка, осигурена от Маниака, Чингиз отваря очи.

— Приличаш на зомби — обажда се Пат. Веднага щом Нике извади аптечката, той спря да вика. И сега, изглежда, отчаяно се срамува от реакцията си.

— Вярвам ти… — кратко отвръща Чингиз.

Той целият е в кръв. Това е малко неестествено, тъй като не се виждат никакви рани, но програмите на „Лабиринта“ са свикнали да показват сериозността на пораженията именно по този начин. Едното око на Чингиз е отекло, ръкавиците на ръцете му са се изтъркали.

— Как се изхитри да се срутиш? — Подляра се навежда над него, с едно движение го изправя на крака. Чингиз се поклаща, но се задържа прав.

— Ремъкът ми се изплъзна — просто отговаря Чингиз. — Странно…

— Какво му е странното? — интересува се Крейзи. Учудващо е, че това се случи само с теб.

— Странно е, че съм жив…

— Повече аптечки няма ли? — оглежда всички ни Нике. Аз мълчаливо подавам на Чингиз отнетия от Мага сандвич.

— Благодаря, преял съм.

— Това са пет процента живот.

Чингиз мрачно изяжда храната. Видими изменения в облика му, наистина, не се появяват.

— Ще те пуснем най-отпред. Да плашиш чудовищата — ехидно произнася Пат.

— Първо да се доберем до тях. Има ли изход тук?

Без да се уговаряме, с Крейзи се разделяме. Аз тръгвам наляво, той — надясно. Обхождаме сградата по периметъра, връщаме се при момчетата. Врати няма.

— Тогава стреляй — кимва ми Чингиз. — Много бих искал да намеря две-три аптечки.

— Почакайте — приближава се Крейзи до Маниака. — Трябват ми официалните ти банкови реквизити.

Усмивката върху лицето на Маниака се появява бавно и постепенно.

— А номера на кредитната карта и пин кода?

— Сам ще ги въведеш. Като си вземеш единия бон зелени.

— Какъв бон?

— Сутринта пратих в съвета на директорите на „Лабиринта“ докладна записка. За провеждане на инспекция на „Лабиринта“ с привличането на външни лица. Ти нали искаше да докажеш, че в „Лабиринта“ може да се вкара вирусно оръжие, както по-рано?

Като че ли дори на Чингиз му стана по-добре.

— Значи можем да не се притесняваме от съдебно преследване? — уточнява Маниака.

— За какво? За проверката на системата за безопасност, за която се уговорихме още вчера? — с лека усмивка отвръща Крейзи.

— Не можеше ли да го кажеш по-рано?

— Стори ми се, че е по-уместно сега.

Разбирам Крейзи. Сега страшно са ни необходими положителни емоции. За добрите новини понякога трябва да се избира времето, така както и за лошите.

— И даже бон зеленички?

— Деветстотин деветдесет и девет, ако трябва да сме точни. Нямам право да изписвам чекове за четирицифрени суми.

Нике се усмихва. За нея това наистина е радостна информация. Защо й е да върви с нас, когато нарушаваме закона — нали това слага край на мечтата й да работи в „Лабиринта“?

А върху лицето на Пат се чете замисленото изражение на човек, мечтаещ колко хубаво би могъл да похарчи чужди пари…

Докато Маниака полугласно диктува на Крейзи реквизитите си, аз се оглеждам за мястото на изхода. Като че ли двайсет метра ще са напълно достатъчни, за да не ни засегне взрива…

— Хайде, действай… — ободрява ме Подляра. — Времето не чака.

Мляс…

Отпускам спусъка и малката ракета със свистене се понася към противоположната стена.

Резултатът надхвърля очакванията ми — от стената с грохот се откъртва грамадно парче, пет метра широко и три — високо. През отвора се вижда широка безлюдна улица.

Нещо повече!

Със скърцане се късат няколко стоманени въжета, същите като това, по което се спускахме, но опънати при срещуположната стена. Излитат нагоре, сякаш са ластични, като по пътя си помитат арматурата.

Цялата бетонна игла над нас потреперва.

Над пробойната се появява цепнатина, и криволичейки, тръгва нагоре.

Сградата започва да се тресе. Нагоре грохотът се увеличава — и на вълни започва да се спуска тъмнина. Лампите започват да гаснат една след друга, в посока от покрива надолу.

Ето ти проверка с привличане на външни лица!

— Глупак си, боцмане, и шегите ти са глупави… — сподавено изрича Подляра. — Юруш, мъжаги! Да бягаме!

Никой няма нужда от повторна покана.