Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Лабиринтът на отраженията (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Фальшивые зеркала, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 37 гласа)

Информация

Сканиране
sir_Ivanhoe (март 2008 г.)
Разпознаване и корекция
NomaD (март 2008 г.)
Корекция
Mandor (2008)

Издание:

Сергей Лукяненко. Фалшивите огледала

Руска, първо издание

Преводач: Васил Велчев

Редактор: Валерия Полянова

Консултант: Александър Велин

Коректор: Иван Крумов

Оформление на корицата и предпечатна подготовка: Квазар

Формат: 54×84/16. Печатни коли: 30. Тираж: 1200

Печат „Инвестпрес“ АД — София

ИК „Квазар“, 2002

ISBN: 954-8826-30-5

История

  1. — Добавяне

110

— Именно аз мога да се крия вечно — обажда се Тъмния Дайвър. — За разлика от тебе.

Усмихвам се, гледайки към него.

Злите духове се страхуват от усмивката повече, отколкото от кръста и светената вода. Всички подлости се извършват със сериозно лице. Всяка една гнусна мизерия произтича от това, че някой се е изплашил от нечия усмивка. Не е важно своя или чужда.

— Да, аз отслабвам — казва Тъмния Дайвър. — Аз отслабвам, а ти си възвърна част от предишните сили. Но, все едно, това нищо не променя.

— Пат е жив — изричам аз.

— Знам.

— Разбира се. Иначе ти не би се появил.

— Чуй, Леонид… — Той прокарва ръка по масата, взема от въздуха чаша, после — пълна бутилка коняк.

— Извинявайте — към нас се приближава сервитьор, — но да се носи със себе си…

Той среща погледа на Тъмния Дайвър, млъква и се отдалечава.

— Леонид, откъде бих могъл да знам, че следващия патрон е смъртоносен?

— Оттук — казвам аз. Вадя пистолета, даден ми от Дибенко. Измъквам пълнителя. Изсипвам патроните.

— Едно… две… три… четири… Липсват шест. Нали?

Тъмния Дайвър ме поглежда в очите.

— Първия куршум ти го изстреля в мен. Не улучи. С втория аз свалих полицая. Още три куршума ти използва за мен, Чингиз и Подляра. Шестия куршум беше смъртоносен. Ти стреля в Пат.

— Убягна ми твоя изстрел.

— Да, разбира се. Ти се разтвори в мрежата. И не счете за необходимо да провериш какво се е случило през това време.

Тъмния Дайвър налива коняк. На себе си и на мен.

— Ще пийнеш, нали? Не е отровен.

Мълча.

— Леонид… ама какво толкова, в края на краищата! — Тъмния Дайвър се намръщва. — Не бих тръгнал да стрелям във вас с бойни куршуми. Никога! Разбери — Чингиз ми е приятен, Подляра ми е интересен, Пат ми е симпатичен. От само себе си се разбира, че и в теб не бих стрелял.

— Гибелта ми вече не е фатална за теб.

— Да… вече има повече от година, откакто не е фатална. Аз съм напълно самостоятелна личност.

Аз поглеждам Тъмния Дайвър в лицето — в своето лице — и се усмихвам.

— Целият проблем е там, че ние гледаме на света малко различно — казва Тъмния Дайвър. — Аз съм от дълбината. Ти — отвън. За теб съществува реалния свят. Слънце, небе, хора… За мен всичко това също го има. Но тук. В дълбината. В Дийптаун.

— Как стана така? — питам аз.

— Не помниш ли?

— Не.

— Неудачника ти даде част от силите си, Леонид. Помниш ли как потъваше, когато Дибенко изпробва върху теб зациклената дийп-програма… уловката за дайвъри?

— Помня.

— Той ти даде част от своите сили, Льоня. Обвивката, бронята… мен. Ти успя да излезеш от безкрайното потапяне. Ти можеше да управляваш мрежата. Не директно, естествено… чрез мен. Тогава това нямаше никакво значение, аз си оставах никой. Безмозъчен придатък, изпълнител на нарежданията ти… Разтворена в мрежата програма, чакаща появата ти… учеща се да отгатва желанията, да избира най-добрите пътища.

— Това, което сега създаде Дибенко. „Изкуствена натура“.

— Да.

Отпивам от коняка. Поглеждам Тъмния Дайвър. Той разперва ръце — донякъде виновно, донякъде смирено.

— Та нали ти сам се отказа от дара, Леонид. Ти избра реалния свят… струваше ти се, че си го избрал веднъж завинаги. И започна да изгаряш мостовете след себе си. Отказа се от способностите на дайвър… но нали не можеш да промениш самия себе си, тялото си, мозъка си. Ти унищожи дайвърството като явление. Промени цялата мрежа. Промени дийп-програмата. Хората престанаха да затъват в дълбината — таймерът сега е вътре в самата програма. Дайвърите престанаха да виждат пропуските в кодовете — защото ти искаше това!

— Не исках!

— Искаше. Неосъзнато, естествено. Но ти драсна клечката… а аз изгорих моста. Както се полагаше. И когато се слегна електронната пепел, когато нареждането беше изпълнено, аз се разтворих в мрежата. И знаеш ли… почти умрях. Но ти се върна.

Да, аз се върнах…

А какво друго ми оставаше да направя? В истинския свят бях никой, нямах нито работа, нито приятели, нито интереси. Нищо и никого. Само Вики.

Но това, както се оказа, също бе малко.

Любовта е огън. Достатъчно е изцяло да се откъснеш от света, да останеш сам — и няма да забележиш как пламъкът ще изгори кислорода и ще изгасне.

— Аз се върнах — казвам.

— И тогава аз оживях. Вървях подире ти. Слушах думите ти. Повтарях жестовете ти. Учех се да отгатвам постъпките ти и доизяждах чувствата ти. Доизносвах гнева ти. Доизплаквах мъката ти. Доизмислях яростта.

— А всичко останало? Любовта, радостта, добротата?

Тъмния Дайвър се усмихва. Усмихва се тъжно.

— От тях не оставаше за мен, Леонид. Ти ги извличаше докрай. И аз не те виня… странно би било да очаквам нещо друго.

Ние сигурно изглеждаме доста изрядно отстрани. Двама стари приятели, срещнали се след раздяла. И най-страшното е, че си е точно така.

— Ето защо си… такъв? — питам аз.

— Вероятно. Но аз не съжалявам. Аз не съм зъл гений, не съм маниак убиец. Просто съм по-рязък и сериозен от теб. Но аз съм жив… аз съм истински, макар и да е само тук, в Дийптаун, но съм истински!

— Защо така ненавиждаш Дибенко?

— Нима това е важно? Да допуснем, че ми трябва новата му програма. Нужни са ми братя и сестри. Такива като мен. Пълноправни обитатели на виртуалния свят. Негови коренни жители.

— Но това си ти самият! — не издържам аз и губя самообладание. — Това е, от което си направен. За какво са ти програмите, от които се състоиш?

— А ти можеш ли да ми разкажеш от какво се състоиш, Леонид? Как работи черният ти дроб, как бие сърцето ти? Как прескачат импулсите по невроните, как се съкращават червата ти, как се изплискват в кръвта хормоните?

— Какво общо има всичко това?

— Можеш ли да си измъкнеш бъбрека, да го разгледаш под микроскоп, а после да го напъхаш обратно? Аз не мога. Засега — не мога. Трябваше ми това, което се нарича сорсове. Сега получих каквото исках.

— И такива като теб ще влязат в Дийптаун?

— Да.

— Не.

Гледаме се един друг. Погледът на Тъмния Дайвър е съвсем истински, човешки. Очите са огледало на душата. В неговите очи аз виждам себе си.

Но това са фалшиви огледала.

— Ти нищо не можеш да направиш, Леонид. Нищо. Отново си дайвър, справи се, но аз съм част от дълбината. По-силният съм.

— Аз не мога да променя себе си. Ти сам го каза. Значи…

— Нищо не значи, Леонид… Да! Ти пожела, и аз ти върнах част от силите ти. Мога да ти върна всичко. Вземай. Владей. Твори чудеса. Влизай в дълбината без компютър, руши стени, строй дворци. Аз съм по-силният. На много неща се научих.

— Да — кимвам аз. — Вярвам ти. Само дето знам едно нещо… което ти не знаеш.

Тъмния Дайвър върти чашата в ръце. Поклаща глава.

— Блъф.

— Светът на отраженията е лепкав и жесток… — изричам аз. — Не. Не е блъф.

Дълбина-дълбина, не съм твой… Пусни ме, дълбина…

Стена. Не гума, а камък.

Аз не мога да изляза от дълбината, докато Тъмния Дайвър е до мен. И това не е случайно.

Ти вървиш из гората и попадаш на стена. Твоите действия?

— Защо ненавиждаш Дибенко?

— За какво ти е да го знаеш? Ясно ми е, ти си му простил всичко. Даже опитът му да те убие. Но аз не съм му простил.

— Не е там работата. Ти вече не разчистваш моите сметки. А свои, лични. Защо?

— Какво значение има за теб?

— Искам да те разбера.

Тъмния Дайвър се усмихва.

— Да разбереш значи да победиш…

— Нали Дибенко е създал този свят. Твоят свят, единственият, където можеш да живееш. И дори нападението му… иначе Неудачника не би ми дал част от своята броня… не би ми дал теб… Просто нямаше да те има…

Аз млъквам и поглеждам Тъмния Дайвър.

Аз разбирам.

— А аз молил ли съм да ме създават?

Тихо е. Много тихо. Кръчмата наоколо започва да се топи. Светът се забулва от мъгла. Сива мъгла, обратната страна на Дийптаун.

Светът, където всъщност живее Тъмния Дайвър.

Моето всесилно отражение. Оживялата броня. Копие на душата ми, направено в момент на болка и страх, тъга и самота.

Било ми е и хубаво, и лошо в дълбината. Било ми е хубаво — и аз съм поглъщал радостта си, събирал съм я до дъно, изтребвал съм я докрай. Било ми е лошо — излизал съм. Оставяйки бронята си насаме с тъгата.

— Молил ли съм да ме създават? — пита Тъмния Дайвър.

— Никой никога не би могъл да помоли за това. Нито един човек.

Стоим до коленете в гъстата мъгла. Мъглата е навсякъде, мъглата се вие наоколо, пълзи по лицата ни, заглушава гласовете ни. И никъде — нито искрица светлина.

— Но аз не съм човек. Аз съм жив. Аз съм разумен. Аз нямам дийп-програма, Леонид. Аз виждам Дийптаун такъв, какъвто е. Нарисувано слънце. Нарисувано небе. Нарисувани лица. А знам, че има и друг свят.

— Той е същия.

— Не. Той е различен. Истински. Ти можеш да целунеш Вики — или да се скараш с нея. Можеш да поговориш с приятел — или да се сдърпате. Вие сте равни. Вие живеете сред равни на вас. Аз също искам да живея така.

Дълбина-дълбина, не съм твой…

— Какво искаш да направиш, Леонид? Да ме убиеш? Няма да стане. Колкото и силно да ме ненавиждаш, това няма да ти даде сили.

— Не те ненавиждам.

Тъмния Дайвър се смее:

— Наистина ли? Ами кажи, че ме обичаш тогава… кажи!

— Мъчно ми е за теб.

Той млъква.

— Мъчно ми е за теб, Тъмни Дайвъре.

— Няма за какво да ти е мъчно.

— Прости ми — изоставих те сам.

— Не бива!

— Прости ми — отказах се от самия себе си. Предадох съдбата си. Мислех, че мога наведнъж да разреша всички проблеми и беди. Че има идеални постъпки и абсолютни истини. Че малкият уютен свят може да оцелее в големия неуютен свят. Че мога да затворя прозореца и да не чувам чуждите гласове.

— Млъкни!

Тъмния Дайвър мърда глава, неловко, сякаш нарисуваната дреха го стяга. Разбирам какво иска да направи.

Да избяга.

Както аз избягах от него.

— Повече няма да те изоставям… — произнасям аз и докосвам рамото му.

Дълбина-дълбина, не съм твой…

Дъга в зениците му.

Сивата мъгла се разпада на разноцветен сняг. Шлемът е тежък… прекалено тежък за нарисуваното ми тяло.

Подлагам дланта си и улавям снежинка. Взирам се в мъничкия сияещ кристал.

Там са въртят цифри, безкрайни цифри, които аз не разбирам.

Там плуват лица, безкраен поток от лица, които не ми е писано да видя.

Стоя сред дъгоцветен снеговалеж, насред виелицата, която някой оцветява, черпейки цветове от неизчерпаема палитра.

— Повече няма да те изоставям.

И Тъмния Дайвър в мен потреперва, когато падащия на парцали цветен сняг преминава през нас.

Истински сняг в истинския Дийптаун.

 

 

Толкова е лесно да промениш света.

Тръгвам през снеговалежа. Подлагам лицето си на вятъра. Под краката ми — невидима нишка, опъната по протежение на пропастта.

Искам ли да го направя? Наистина? Имам ли право на това?

Вечният въпрос, за който никога няма да има отговор. Не… ще има. При тези, които се боят да направят крачка; у тези, които няма да рискуват да подложат лицето си на вятъра; у тези, които са се стоварвали от моста.

Но нима някой е длъжен да прави това?

Протягам ръка. Улавям тежките снежни парцали. Стискам ги в дланта си, правя снежна топка.

Някой би казал, че това е разрушение.

Снегът беше цветен, снежната топка стана бяла…

Но бялото също е цвят…

Замахвам и хвърлям снежната топка напред. Миг — и на масата в кръчмата бойните патрони се покриват с ръжда. Миг — и доброволците, на чиито компютри е инсталирана „Изкуствена натура“ усещат кратко виене на свят. Миг — и отпред избухва топла светлина.

Пристъпвам още веднъж. Мостът под краката ми е хлъзгав, кара ме да бързам.

Разтварям виелицата и влизам в кабинета на Дибенко.

Доста сериозен кабинет. Веднага внушава уважение. Не се съмнявам, че и в реалността е толкова внушителен.

А създателят на дълбината и творецът на изкуствен интелект седи пред компютъра си и играе тетрис. Доста посредствено, между другото. Ямата е наполовина затрупана… ще му е трудно да разчисти всичко.

— Натисни пауза — съветвам го.

Дибенко потрепва, обръща се. Разноцветните чудновати фигурки се сипят в ямата, образувайки шарена купчина.

— Леонид?

Знам от какво се страхува. Знам защо пръстите му трескаво шарят по клавиатурата, пускайки дийп-програмата.

— Да, аз съм. Не се страхувай. Тъмния Дайвър вече го няма.

— Ти? — без да маха пръсти от клавиатурата, пита Дибенко. — Как влезе?

— Нали все пак съм дайвър.

— Ще ми покажеш тази дупка!

— Вече я затворих. Не бой се. Всичко свърши. Тъмния Дайвър няма да те преследва. Нито пък ще разпространява новата ти програма.

— Уби ли го?

Нямам право да го осъждам. Но облекчението в гласа му е причината, поради която никога няма да станем приятели с него.

— Справих се с него — отклонявам се от отговора. — Съвсем се затрупа…

Дибенко ме поглежда с недоумение. Не разбира как могат да се сравняват играта и живота.

— Сигурен ли си, Леонид?

— Да.

Дибенко се замисля за секунда. После кимва:

— Добре. Вярвам ти. Имахме джентълменско споразумение и аз ще го изпълня… — той вади чековата си книжка, подписва чек и се замисля.

— Няма нужда.

— Да вписвам сума? Но… Леонид, така постъпват само в евтините екшъни.

— Няма нужда от чек. Все едно — няма да го взема. Той няма и да ми трябва, ако реша да отида в банката и да ти взема парите. Но няма да го направя.

— Защо? — Дибенко е искрено учуден. — Помолих те за помощ. Обещах ти награда.

— Това беше моя малка лична работа.

— О’кей. — Дибенко затваря чековата книжка, настанява се по-удобно в креслото. — Тогава искам да ти кажа благодаря. Дори няма да те питам за подробностите. Тази новина ли дойде да ми съобщиш?

— Не само. Дмитрий, какво възнамеряваш да правиш с „Изкуствена натура“?

— Значи си се запознал с нея? Засега продължава тестването. След около половин година програмата ще бъде представена и пусната на пазара.

— Сигурен ли си, че това трябва да се прави?

Сядам пред масата. Поглеждам Дибенко:

— Дмитрий, ти мислиш ли, че отраженията ни ще се окажат по-добри от нас? Че ще се радват да живеят в нарисуван свят, без грима на дийп-програмата, без шансове да влязат в истинския живот?

— Какви ще се окажат — за всеки е индивидуално. Дали ще се радват — ще видим. Всеки един живот е по-добър от небитието, нали?

Тъмния Дайвър в мен се смее и аз поклащам глава.

— Дмитрий, не си пред журналист. Ти самият как мислиш?

Дибенко извръща поглед.

— Леонид… добре, дявол да те вземе. Не знам! Не знам отговорите и на двата въпроса. Но нали все някой трябва да търси отговорите? Така ли е?

— Да, все някой трябва. Аз ги намерих. И двата отговора са — не.

— Леонид, вече нищо не зависи от мен! Нищо! Колелото е задвижено! Мога да забавя скоростта му или да я увелича. Но изобщо не мога да го спра. Програмата ще излезе на пазара. Това е бизнес, разбираш ли? Просто голям бизнес и големи пари. Детските игри на „медал за всепозволеност“ — те са в миналото. Съдружниците ми ще ме погълнат, конкурентите ми ще ме задушат. Парите са вложени, продуктът е създаден. И ще излезе на пазара.

— Разбирам. Само един съвет… не обещавай прекалено много.

— Не разбрах…

— Дмитрий, рекламирай „Изкуствена натура“ като най-удобния интерфейс за дълбината. Като програма с елементи на изкуствен интелект. Като надежден щит срещу психотропно виртуално оръжие. Като прогностична система, в края на краищата! Само никога на разправяй, че тя е способна да породи разум… ще ти се изсмеят.

Той мълчи и ме гледа. А аз добавям, и злорадството ми по-скоро идва от Тъмния Дайвър, от неговата болка и самота, от живота в сивата мъгла.

— Нали ние с теб сме сериозни хора. Не журналисти, на които им трябват сензации, не писатели, които мечтаят за чудеса. Изкуствен интелект на съвременната научна база е невъзможен. Може би някога по-нататък…

— Леонид, ти нали чете отчетите?

Усмихвам се, разпервам ръце:

— Малко ли неща могат да се привидят на въодушевените млади програмисти? Грешки в експериментите, субективно тълкуване, може би и нагласяване на данните…

— Как го направи?

— По същия начин, по който и преди две години добавих таймер към дийп-програмата.

Дибенко стиска устни. Не изглежда учуден. Или се е досещал, още преди мен, или издържа на удара.

— И все пак?

— Дмитрий, та ти по-добре от мен знаеш какво е това създаване на програма. То винаги е на границата между мистиката и магията. Стартираш — не работи. Стартираш — работи. Стартираш трети път — получило се е съвсем не това, което си искал. Алхимия. Вълшебство. Ти никога ли не си правил оня магически знак с пръсти, за да заработи програмата? Нали понякога това е помагало. Попитай някой художник как отгатва цветовете. Попитай някой писател как намира думите. Попитай някой скулптор какво излишно трябва да се отсече от къс мрамор.

— А ти сигурен ли си, че си отсякъл излишното?

— Надявам се.

Ставам. Покланям се.

И се разпадам на цветен сняг.