Сергей Лукяненко
Фалшивите огледала (23)

110

Секундно смущение. Всеобщо, слава Богу. Дмитрий Дибенко със своите мутри до разкошния ролс ройс, спрял насред гората, охраната с ръце върху пистолетите, любопитната муцуна на шофьора зад стъклото… И аз на прага на Храма на Дайвъра-в-Дълбината.

Дибенко тръгва към мен, прави заповеднически жест на канещите се да го последват гардове.

Те се поколебават, явно им е неприятно да остават встрани от обекта на охрана. Но в крайна сметка се смиряват.

— Ще ме пуснеш ли, Леонид? — пита Дибенко и се спира пред мен.

— Ще те пусна. Само теб. — Не знам как работят механизмите за защита на Храма, но няма да попречи да го уточня. Правя крачка встрани. Дибенко се опитва да премине — и замира, натъкнал се на непреодолима бариера.

— Подай ми ръка, по дяволите! — изсъсква той.

Охраната се опулва към всесилния си бос, оплетен в невидимата паяжина.

— Не искаш да губиш достойнство? — усмихвам се и посягам към него. Обменяме си ръкостискане и Дибенко влиза вътре. Пита риторично:

— Как може да се изгуби нещо, което го няма?

Не отговарям, затварям вратата.

— Значи ето какъв бил той, Храма… — замислено произнася Дибенко, оглеждайки се. — А по-нагоре какво има?

— Не е от значение.

Той кимва, с невидимата си иронична усмивка, нещастният създател на виртуалния свят.

— Както искаш… вашите тайни не са ми необходими.

— Тогава защо си дошъл?

— Заради своите… — разперва ръце Дибенко. — Изключително заради своите.

— Страхувам се, че те вече не са твои, Дмитрий.

Дибенко протака, а аз постоянно мисля дали не си струва да изляза незабавно от дълбината. Изобщо не е задължително оръжието от трето поколение да изглежда като оръжие. Как ще успея да се опазя, ако някой стреля по мен с копче?

— Дойдох като приятел — неочаквано изрича Дибенко. — Нямам намерение да те нападам. Повярвай ми.

Позволявам си въпросително да повдигна вежди. Гледай ти… какви думи! „Като приятел“…

— Ако не вярваш на мен, то поне повярвай на приятелите си, строили този Храм! — рязко изрича Дибенко. — Какво, да не смяташ, че не съм наясно какво ме заплашва, ако те нападна тук?

— Какво? — колкото се може по-иронично питам аз.

— Смърт — разперва ръце Дибенко. — Е? Сключваме ли примирие?

— Седни — предавам се аз. — Ще поговорим.

 

 

На пода, по-точно — върху меките възглавнички, е съвсем удобно да се седи. Изтокът е фина работа… те са разбирали някои неща от живота.

Нищо не казвам. Чакам. Дибенко, изглежда, подрежда мислите си.

— И така, аз не съм ти враг… — произнася той накрая. — Повярвай ми.

Мълча.

— От фирма, моя собственост, бяха откраднати някои перспективни разработки — продължава той. — Много бих искал да си ги върна.

— Искаш да кажеш, че у теб не са останали копия? — започвам да играя ролята на глупак.

— Останаха — не спори Дибенко. — Хакът беше чиста, възпитана работа, само копиране на информацията… Леонид, цялата работа е там, че на откраднатите разработки още не им е дошло времето…

Мога да тържествувам с победата си. Дибенко си призна! Той е в паника.

— Абсолютно съм съгласен.

— Значи си готов да върнеш файловете? Или да ги унищожиш в мое присъствие окончателно?

— Не.

Дибенко въздъхва.

— Леонид, но нали ти си видял документите, разбрал си за какво става въпрос…

А това вече е добре. Той смята, че файловете вече са доставени в Храма, нещо повече — че аз съм се запознал със съдържанието им…

— Преходът към новия свят трябва да бъде плавен…

Хубава работа, плавен! Не издържам:

— Кажи това на родителите на Ромка! Кажи, че смъртта на сина им е била част от плавния преход към бъдещето!

Изглежда съм надценил информацията, която той притежава:

— Ромка? Този млад човек, който… когото…

— Когото.

Ако мозъците ни работеха със зъбни колела, сега щеше да се чуе здраво щракане.

— Бившият ти партньор? Младият дайвър? Това той ли беше?

— Да.

— Не знаех.

— Защо въоръжи охраната с оръжие трето поколение, Дмитрий?

Той мълчи… мисли за нещо свое си.

— Не съм я въоръжавал, Леонид. Повярвай ми. Случайност е…

— Какво? Хлапето е умряло случайно?

— Проникване. — Дибенко преминава на някакви кратки, накъсани фрази. — Паника. Цялата охрана е на крака. И трийсет млади идиоти, програмисти. Един от тях е взел прототипа. И се е хвърлил да помага на охраната. Той не е знаел, разбираш ли?

— Не е знаел какво взема?

— Не е знаел, че в пълнителя има смъртоносни заряди.

Не искам да му вярвам. Защото да повярвам означава да простя. Да се откажа от правото на мъст. Да откажа на Ромка правото на отмъщение.

— Да, ние работехме над виртуално оръжие от трето поколение — говори през това време Дибенко. — По поръчка на полицията на Дийптаун. Заради собствените си интереси. Поради ред сериозни причини. Но никой не е имал намерение да охранява лабораторията по този начин… това просто е нецелесъобразно. За сплашване на хакери е напълно достатъчно предишното поколение бойни програми, кой ще се съгласи да загуби камара скъп хардуер?

— Не вярвам — казвам аз. — Ти може да си искал да провериш как действа.

— Тези проверки се извършват по друг начин — рязко изрича Дибенко. — Върху добре платени доброволци, около които има бригада от лекари с дефибрилатори^[1], пипети, спринцовки и останалите гадости!

— Как ще го докажеш?

— А какво ще те устрои? Чекове на изплащане? Подписаните от мен нареждания? Съгласуваните планове на изпитанията? Официалната поръчка на дийптаунската полиция? Отчетите на лабораториите?

— Кой уби Ромка? — Разбирам, че се предавам, че сега е мой ред да губя достойнство.

Но аз му вярвам. Случило се е най-страшното — вярвам му.

— Хлапе на двайсет и две години — казва Дибенко. — Млад, талантлив, интуитивен програмист. Има млада жена, скоро ще им се роди дете. И възрастна майка в Ростов. Бил е сигурен, че в прототипа има парализиращи заряди. Решил е да си поиграе на герой. Да ти го предам ли, Леонид?

Той крещи — крещи на мен, а аз си мълча, седейки насред Храма на Дайвъра-в-Дълбината, на своя територия.

— Какво, нима не разбирам какво иска дайвърът Леонид? Иска мъст! Справедливост! Да накаже убиеца! Какво, ти сега лично ли ще го наказваш? Или ще наемеш бандити? Ще го предадеш на полицията? Това момче даже не знае, че е убиец! Казах, че слухът за смъртта е лъжлив, пуснат от мен за сплашване на хакерите… В противен случай… е, нямаше да се самоубие, но щеше да е свършен като професионалист. И без това не е хич добре с нервите. Е? Да ти го предам ли? Име, фамилия, адрес?

— Закълни се, че той не е знаел — казвам аз. Това е нелепо. Да изисквам клетва в свят, в който всичко е чиста измама. Да искам клетва от човека, създал този свят и получил правото да върши в него всичко, каквото му скимне. Но аз го моля.

— Заклевам се — произнася Дибенко. — Разбирам… после ще анализираш гласа… но не лъжа. Не лъжа, Леонид.

— Защо го направи? — питам аз. — Дибенко, защо пое по този път? Оръжие трето поколение… трябваше ли да се въвежда във виртуалния свят? Поръчките на полицията… ти не си длъжен да ги изпълняваш.

— Поръчки за шоково и парализиращо оръжие!

— Ти какво, не разбираш ли, че от тях до оръжието, което убива, има половин крачка? Парализата може да засегне сърдечния мускул, шокът от болката може да бъде непоносим. Главното е да се преодолее границата между техниката и психиката. Без теб тази граница никой не може да я премине, това е твоя дарба…

— Никой? — в гласа на Дибенко има ирония. — А какво е вградено в този Храм?

Аз мълча. Не зная как е защитен Храма.

— Повярвай ми, в мен няма никаква лична омраза към дайвърите — обажда се Дибенко. — И не ви смятам за престъпници. Но… щом вие сте създали оръжие трето поколение… най-важното сега е балансът на силите.

— Кой ти каза? — питам аз.

— Тъмния Дайвър.

Струва ми се, че сега той се усмихва…

— Знаеш ли го кой е?

— Тъмния Дайвър? Де да знаех… де да знаех, Леонид. Както разбирам, и на теб не ти е известно? Затова си пуснал слуха, че съм ти дал оръжие от трето поколение… за да го примамиш… нали?

Мълча.

— Не знам кой е той — казва Дибенко. — Но от известно време ме е страх да се вясвам в дълбината, Леонид. Аз притежавам Медала за Всепозволеност. Имам… вече имам… оръжие, което убива. Но Тъмния Дайвър го има отдавна. И аз във всяка една секунда очаквам куршум в лицето. Изригване на ослепителна светлина, болка, сърце, което спира да тупти.

— Аз също не съм във възторг от действията му — изричам. — Той е пратил моя приятел да проникне във фирмата ти. Накиснал го е. Ти казваш, че охраната не е имала оръжие трето поколение… все едно. Той е нямал право.

— Сега ти остана само един обект за отмъщение — неочаквано произнася Дибенко. — Нали?

— Доволен ли си?

— Естествено. Нали ти казах — дойдох като съюзник. Ти пусна слух, че съм те наел на работа… това ми се стори забавно…

Дибенко бърка в джоба на плаща си. И вади пистолет.

Светлина. Стълб от ярка светлина пада от тавана и заключва в себе си Дибенко. Силуетът му съвсем посивява, лишен от багри. Движенията му са забавени, плавни…

Без да бърза, Дибенко протяга пистолета към мен, държейки го за цевта. Хвърля го на пода между нас.

И светлината изчезва.

Каквото и да се е готвила да направи защитната програма, тя се изключи моментално след като Дибенко пусна оръжието от ръката си.

— Вземи го.

Изглежда той не е забелязал, че е бил под прицел…

— Какво е това? — питам аз.

— Прототип на оръжие трето поколение. Същото, с което са убили приятеля ти… ако това има значение.

Поглеждам пистолета. На външен вид най-обикновен „Smith&Wesson“.

Но въпросът е какво има вътре…

— С какво е зареден? — питам аз.

— Първите пет патрона са парализиращи програми за дийптаунската полиция — отвръща Дибенко. — Те предизвикват временен паралич, продължаващ петнайсет-двайсет минути и минаващ без последствия. А следващите пет… честно казано, това е нова разработка, тя няма да има серийно производство. Прекалено висока е вероятността за летален изход. Също временна парализа… но засягаща и сърдечния мускул.

— И ти си готов да ми дадеш това оръжие?

— Ще подпишем ли малък договор? Ти ще поемеш задължение да проведеш изпитването на новото програмно осигуряване. За съжаление, сега няма никакви закони, регламентиращи употребата на подобни опасни продукти… Надявам се на благоразумието ти, дайвър…

Вземам пистолета в ръка, гледайки Дибенко. Ако и мен светлината ме обхване в кръг, едва ли той ще запази спокойствие… поне ще потрепне.

Но изглежда, на мен в Храма ми е разрешено всичко.

— За какво ми е това, Дмитрий? — питам аз. — Стига… Аз вярвам на думите ти. Мъчно ми е за Дийптаун, страх ме е от това, което ще стане с него, когато това нещо бъде освободено… но аз не мога да спра бъдещето. И няма на кого да отмъщавам. Няма да тръгна да преследвам младия глупчо, решил да си играе на полицаи и крадци. И тебе няма да тръгна да те стрелям… ако не за друго, то защото си създал дълбината. Всичко завърши с фарс, Дибенко. Започна с трагедия, а свърши с фарс. Аз намерих този Храм… получих това проклето оръжие… защо? Всичко е напразно. Всъщност не. Знаеш ли, намерих нови приятели. Което вече е страшно много. Жалко само, че Ромка си плати за това.

Мъгливата маска се взира в мен, после Дибенко произнася:

— Така че ти ще унищожиш откраднатия от мен файл?

— Не. Тук не го заплашва нищо, повярвай ми.

— Не разбирам — с леко учудване произнася Дибенко. — Не, наистина не разбирам.

— Какво?

— Възнамеряваш да не влизаш повече в дълбината, така ли?

Да. Неразбирането наистина го има. И от двете страни.

— Защо пък. Ще си влизам.

— Тогава — сигурен ли си, че ще можеш навреме да излезеш, да избегнеш куршума?

— Чий куршум?

— На Тъмния Дайвър.

Ново двайсет…

— Защо му е да ме убива, Дмитрий?

— Затова, защото у теб има нещо, което му трябва! — изкрещява Дибенко. — И докато пазиш този файл, ти си под прицел! И всичките ти приятели са под прицел! Той ще го изтръгва от теб със същата упоритост, с която ми досаждаше на мен!

— И за какво му трябва! — Сега е мой ред да крещя. — Ако Тъмния Дайвър и така притежава оръжие трето поколение, ако той те е заплашвал отдавна…

Разбирам, че съм казал нещо в повече, когато Дибенко става, отхвърляйки с крак възглавничката.

— Значи ти още не си видял какво са откраднали от мен? — пита той. — Нали?

— Не съм видял. — Да се преструвам е късно. — Там са сорсовете на оръжието трето поколение, правилно ли съм разбрал?

Дибенко се смее толкова дълго, че аз успявам мислено да си нахлупя шутовска шапка, да си нарисувам дълги щръкнали уши и да забода на гърба си хартия с надпис „магаре“.

— Леонид… ех… браво, Леонид. Добре. Няма да настоявам да ми дадеш файла незабавно. Виж го сам. После — решавай. Пистолета… пистолета го носи със себе си. И бъди готов да го употребиш. Защото животът ти сега е малка разменна монета. А на приятелите си кажи да не влизат в дълбината. Сега ти си мишена за Тъмния Дайвър. До теб е значително по-лесно да се добере, повярвай ми.

— Не е толкова просто, аз също съм дайвър…

— Леонид — Човека Без Лице се навежда над мен, аз продължавам да седя на пода, — повярвай ми, старите способности на дайвърите… дори и да си ги запазил… те не са нищо в сравнение с неговите способности! Понякога ми се струва, че когато сте загубили всичките си таланти, те са се събрали в един-единствен човек. И са го превърнали в Тъмния Дайвър. Той може почти всичко. Половината разработки на моите фирми са средства за защита и издирване във виртуалното пространство. Знаеш ли защо? Защото Тъмния Дайвър ме атакува непрекъснато. Аз почти не рискувам да се появявам в дълбината! Аз и сега съм заобиколен от чудовищно количество бариери. Спасява ме само едно: Тъмния Дайвър, както и повечето от вас, е посредствен хакер. Сякаш са се сблъскали магията и технологията, Леонид. Той побеждава моите програмисти интуитивно, с вашите способности. Засега ми се удава да поддържам равновесие, с цената на чудовищни усилия. Но на него му трябва файла, който сега притежаваш и ти. Пази се!

— Ами ако върна този файл? — питам аз, пробвайки някак да отслабя натиска му.

— Първо го виж. После решавай. А най-добре го унищожи и ми позволи да продължа да водя битката. Да, Леонид, прав си, аз съм готов да убия Тъмния Дайвър. Ако го направиш ти — фантазията ти за договора може да стане реалност. Готов съм да ти платя страшно много.

Той чака минута, но аз мълча. Докато файлът не бъде в ръцете ми, докато не разбера от какво се бои и какво крие Дибенко и към какво се стреми Тъмния Дайвър, аз нямам право да говоря нищо.

— Пожелавам ти да оцелееш — произнася Дибенко. — Ще ме пуснеш ли?

— Върви — отговарям аз. — Вратата ще се отвори пред теб.

Остава ми да се надявам, че така и ще стане, че Дибенко няма да разбере, че в Храма аз съм неопитен и неумел новак…

Вратата се отваря. Дибенко още веднъж се оглежда на прага, засмива се:

— Когато се наканиш да прочетеш документите, свържи се с мен. Ще си поговорим.

И аз оставам сам.

С пистолета, с който може да се убива наистина. С това, което съм смятал за главната тайна на Дибенко. И което всъщност е малък пул в голямата игра, от която си нямам никаква представа!

Дявол да го вземе… кога най-после ще се появи в дълбината това хлапе?

Вадя пейджъра, мрачно поглеждам светлинките. И изведнъж, сякаш оживяла пред погледа ми, пламва нова. Някъде в реалния свят Иля е седнал на компютъра и пред него е избухнала безумната дъга, превръщаща света в приказка…

Достига ми търпението да почакам, докато той седи някъде — бог знае къде — и преглежда пристигналите писма.

Отговор.

„Идвам“.

Интересно, ако Дибенко прехваща съобщенията от пейджъра ми, ще разбере ли къде всъщност е файлът…

Впрочем, какво ще получи той, ако хване Иля? Нищо. Файлът засега дори не е в момчето. В офиса на компанията е. Там не можеш да проникнеш даже ако си с възможностите на Дибенко. Може би Тъмния Дайвър би успял, с всичките му свръхспособности. Но на него му трябва разшифрован текст, а не криптиран файл.

Пресмятам на ум колко дълго Иля ще пътува до Храма. Зависи преди всичко от мощността на машината му… ако си мечтае за стодоларова звукова карта, тази мощност едва ли е кое знае колко голяма. Раздрънкан „пентиум две“, ако не и просто „пентиум“. Пълно натоварване на мозъка… в Щатите и Япония е забранено непълнолетните да влизат в дълбината с машини, по-слаби от „пентиум две“ с честота на процесора четиристотин и със сто двайсет и осем мегабайта RAM… Но тук не са Щатите. Тук всичко се случва.

Значи десет минути при добра връзка, докато в машината бъде пренесена и обработена пълната картина на мястото, където той никога не е бил. Приятната разходка в такси или не по-малко приятната на велосипед е осигурена.

Свързвам се с Маниака — сега вече не с писмо, а чрез пряка връзка. Той откликва веднага, значи е чакал с пейджър в ръка.

— Гадняр!

Почти съм съгласен… докато съм разглеждал Храма и съм общувал с Дибенко, те там са премалявали от нетърпение. А и със сигурност са се притеснявали за мен.

— Тук имаше неочаквано посещение — отговарям аз. — Идвайте.

Пращам адреса.

— Някой път ще ти организирам подобно бдение за половин час! — заплашва ме Маниака и се изключва.

Да, лошо се получи.

Но кой е очаквал, че ще стане такова нещо?

Че Дмитрий Дибенко ме следи и само чака момента, когато ще вляза в Храма?

Опитвам се да успокоя съвестта си, разхождайки се напред-назад. Дано да дойдат по-бързо момчетата. Дано Иля по-бързо донесе файла.

Какво ли има в него, щом Дибенко е толкова сигурен, че ще застана на негова страна след прочита на документите?

Какво може да бъде по-важно от възможната гибел на виртуалния свят?

Най-отвратителното състояние е да чакаш, без да имаш възможност да направиш нищо.