Сергей Лукяненко
Фалшивите огледала (16)

111

Приближаваме се към арката от черен камък толкова сработени като група, че едва ли някой може да ни приеме за компютърни фантоми-масовици.

И резултатът не закъснява — към нас започват да се присламчват други геймъри. Двамата хлапаци, които се преструват на погълнати от глупавия разговор помежду си, нервната мацка с фрапантно грозна външност, някакъв безцветен тип…

Честно казано, това не ми допада особено…

Споглеждаме се.

Чингиз кимва.

Общо взето тук няма две мнения. Не възнамеряваме да служим за таран, след който да се помъкнат останалите геймъри.

— Ей, братлета и сестрички! — високо произнася Подляра. — Ние сме си отделно, вие — също.

— „Лабиринта“ е отборна игра! — отбелязва невзрачният тип.

— Разбира се — миролюбиво казва Шурка. — Кой би го оспорил? Само че нашият отбор вече е окомплектован.

Никой не възразява. Едни ускоряват крачка, други я забавят, трети свиват встрани.

Безкрайната река от човешко месо и кръв изтича в хищната паст на „Лабиринта“…

— Ей, Стрелец!

Виж, това е интересно.

Оглеждам се.

Аха…

Това е вчерашната девойка, Нике. Леко променена — сега е блондинка, май и очите й са уголемени. Но лицето е кажи-речи същото.

— И ти ли реши да се пробваш пак? — Тя се приближава. С любопитство оглежда спътниците ми.

— Ние ще се пробваме пак — веднага поставям необходимите акценти аз.

— Групата? И всичките ли сте Стрелци? — усмихва се Нике. Намигва на Пат — той веднага започва да се надува и закрачва в неестествено права линия.

— Разбира се. А къде е твоят отбор? — питам аз.

Нике се мръщи.

— Изостанах. Помниш ли го оня, културния? Нарекохме го Професора…

— Който призоваваше към колективна игра? — спомням си аз.

— Да. Той, естествено, призоваваше… Обединихме се с още три отряда. Но Професора зададе такова темпо, че половината отбор отпадна. А оцелелите сигурно вече са минали десет нива. — Нике се усмихва, но някак неуверено.

— А ти?

— Аз изпаднах на четвъртото. Там се появиха едни такива… такива шмекери… Сержантите водят групите само до четвърто ниво, създават първоначалните навици. По-нататък трябва да разчиташ единствено на себе си.

Бученето на портала вече заглушава думите. Мълниите се стоварват право над главите ни.

Поглеждам Чингиз и Маниака. Чингиз свива рамене, Маниака прехапва устни.

Всичко е възможно.

Възможно е с тоя си облик Тъмния Дайвър да е събрал отбор от достатъчно здрави момчета и да е тръгнал към целта.

А може и да е чисто съвпадение.

Крачещият малко по-напред Подляр изчезва в арката. Зуко се кикоти и радостно скача напред.

Идва моят ред.

Пурпурна мъгла.

И познатата вече зала.

По всичко личи, че от нашия отбор в новия „Лабиринт“ е бил само Маниака. Той уверено се отправя към душовете, като в движение се разсъблича.

— О, мадмоазел! — Зуко оценява ситуацията и се устремява към негърката сержант. — Ще ми изтъркате ли гърба, моля?

За мен отговорът й не крие изненади. След удара с палката между плешките Мага полита към пода. Става и обидено казва:

— Можеше да го обясните и с думи… че банята е без теляк… ама никаква култура на обслужването…

Нике го подминава, започва да се ръзсъблича. Мага моментално се настанява в съседната кабинка и поглеждайки момичето, започва да се съблича синхронно. Усмихнатите сержанти наблюдават странния стриптийз. Нике е абсолютно равнодушна. Сигурно при досегашните си опити вече се е нагледала на всичко.

За сметка на това започва да се комплексира и да нервничи Пат. Нямам представа къде се е скитал в дълбината, но изобилието от разсъблечени момичета и необходимостта самият той да се разголи явно го смущават. Пък аз бях сигурен, че той е играл именно „Лабиринта“!

— Извинявайте, ама къпането задължително ли е? — пита той мъжа-сержант полугласно. Но акустиката в залата е ненадейно добра и думите му достигат до всички. — Взех душ преди два часа!

Ама че глупчо. Само това оставаше — да разберат, че е истинско дете, а не възрастен, избрал детско тяло, за да увеличи подвижността си и да намали зоната за обстрел! Официално в „Лабиринта“ е разрешено да играят само навършилите шестнайсет години, играта е прекалено жестока и кървава. На практика никой не проверява спазват ли геймърите правилото, но ако попаднат на нарушител…

За щастие сержантите възприемат репликата на Пат само като продължение на маймунджилъците на Мага.

— Ние си имаме свой душ — многозначително размахвайки палка, съобщава сержантът. — За да не могат разни умници да вмъкват в „Лабиринта“ незаконно оръжие — в дрехите си или по тялото. Защото имаше прецедент!

Маниака за миг извръща глава и с цялото си лице изобразява огорчение.

Да, ние разбираме за какъв „прецедент“ говори сержанта.

Оръжието е дело на Маниака, а аз съм този, който го употреби. Замаскираният във вид на колан вирус „Warlock-9000“…

Примирилият се Пат се мушва в една от кабинките и започва да се разсъблича.

Къпем се. Стоя с отметната назад глава, улавяйки с устни ухаещата на химикали вода. Ето какво било, значи. Душът не е част от декора, а противовирусен контрол…

— Айде, увличате се…

Не се и опитвам да си прося ядове. Тръгвам към анабиозната камера. В съседната отдясно ляга Нике, намигва ми за довиждане. Захлупват я. В съседната отляво се шмугва светкавично Пат.

— Щастлив полет — подхвърля ми чернокожата девойка-сержант. Спуска похлупака.

Във ваната нахлува гъста бяла мъгла. Удрят ме електрическите разряди.

Тъмнина…

 

 

Мъгла.

Протягам ръце. Колко странно… Над мен няма похлупак. А мъглата си остава.

Премествам крака, заставам на колене. Изправям се. Що за дявол?

Към кожата ми приижда озон.

Започвам да разбирам, но това… това е прекалено неочаквано!

Тъмнина. Сивкава, виеща се на кълба мъгла.

Няма разстояния. Няма ориентири.

Аз съм сам тук — голо, треперещо човече в безкраен свят. Но прекалено добре знам, от предишните си сънища, какво трябва да направя…

Крачка…

И пред мен припламва едва забележимата бяла искрица. Далечното огънче…

Избърсвам с длан изпотилото се за миг лице.

Никога досега тези странни сънища не са ме обземали в дълбината.

Господи, какво ли да направя? Да седя и да чакам, додето не ме събудят?

Или да тръгна — в поредния безумен опит да преодолея моста?

Да чакам е някак… скучно като че ли…

Тръгвам.

И отново усещам чуждото присъствие. Някой, който върви редом с мен. Така, че не мога да го видя, но да чувам стъпките му.

Спирам се — звуците утихват.

— Хей! — изкрещявам аз. — Май достатъчно си играхме на тия игрички?

Тишина.

Какво, да не би да търся събеседник в собствения си сън? Добре. В края на краищата, знам как да се събудя. Проверено е… с всичко, освен с електроника, дявол да го вземе!

Защо да не проведа поредния експеримент? Тръгвам към светлинката.

Мъглата постепенно изсветлява. Тя вече е бяла, чиста, ярка, сякаш фосфоресцираща.

И ето, че пред мен израстват скалите.

Лявата стена е от син лед, дясната — от аленочервен огън… Стоя пред моста-нишка. Колко лесно ми бе да го преодолея — в Ал-Кабар. Точно там бе построен той — като уловка за дайвъри… Но тук, в моя зациклил сън, не помага старото вярно стихче. Изчезне ли илюзията, ще изчезне и мостът.

Интересно, какво не съм опитвал още…

Да си представим, че това е дебело въже. Дебело въже над бурна река. А аз съм превъртял стар турист или не по-малко откачил малолетен скаут. Ще преминаваме ли?

Да!

Заставам на колене. Хващам се за нишката. Тя не прерязва ръцете ми — чудесно!

Обхващам въжето с крака. Увисвам над пустотата. И започвам да пълзя.

Напушва ме смях! Колко просто е било всичко!

Ако премина този мост, може би сънищата ще престанат да ме измъчват?

Пълзя.

Невиждана атракция… човек на въжето… вашите залагания, господа… вижте как пълзи по въжето той…

А всъщност не е толкова лесно!

Нишката започна да прерязва дланите ми. Отначало е само неприятно. Сякаш мъкнеш прекалено тежка торба с прекалено тясна дръжка.

По дяволите…

Нишката вече се впива в ръката ми. Пръстите се хлъзгат от кръвта — собствената ми кръв.

Проклятие…

Не, нишката не изтънява. Просто аз пълзя прекалено дълго. Не съм предвидил дължината на моста. Не съм разбрал, че капката издълбава дупка в камъка, че времето заличава цели планини. А мостовете-нишки срязват самоуверените длани…

— Не така!

Гласът едва се чува — аз все пак съм пропълзял достатъчно далеч, откакто е започнало безумното ми пътешествие. И дори ако отметна назад глава, не мога да видя този, който ми подвиква, опитвайки се или да ме предупреди, или да ме изплаши и обърка…

— Не така!

Капка кръв се откъсва от нишката и пада върху носа ми. След нея — втора.

Започвам да пълзя, стиснал зъби, вече разбирайки, че силите няма да ми стигнат… и все пак…

Лявата стена е от син лед…

Дясната — от аленочервен огън…

Неизменният избор…

С огъня става по-бързо.

Бързо и изпепеляващо.

С рязко движение отхвърлям тялото си вдясно и изранените ми длани пускат нишката…

Забелязвам още как ръцете ми се превръщат в черен гъст вонящ слой сажди.

Болка, наистина, не успявам да изпитам.

И затова съм благодарен на повелителя на сънищата…

 

 

Разпръскваща се над мен мъгла. Пробит похлупак на анабиозна камера.

Лежа, прехапал устни. Да… изненада…

Не очаквах, че този сън ще ме преследва дори и във виртуалния свят. Очевидно, цялата работа е там, че според глупавите правила на играта съм прекарал достатъчно дълго време в сън.

Отварям похлупака, този път не се налага да чупя стъклото. С подозрение поглеждам дланите си, сякаш очаквам да видя по тях тънките резки от нишката…

Няма ги — и това е хубаво.

Да плюем на сънищата. Имаме си друга работа. Значително по-сериозна.

Намирам неизменния труп, навличам униформата му.

По познатия вече дълъг път поемам към пробитата обвивка на кораба.

Не ме учудва, че целият ни отбор седи вън на тревичката и ме чака. Аз съм единственият дайвър. Върхът на тарана, острието на стрелата. Космическият кораб, когото многостепенната ракета ще изведе на орбита…

Не ми се мисли за съдбата на свършилите работата си степени.

— А ето ме и мен! — извиквам и скачам долу.

Подляра се ухилва, почесва се зад тила и ми подава пистолет.

— Откъде? — учудвам се аз. На изостаналите май не им се полагаше оръжие…

— Нали не сме дошли тук да си губим времето? — мрачно съобщава Подляра.

Логично. Светла му памет на безименния герой на „Лабиринт на Смъртта“. Интересувам се:

— Някой премина ли нататък?

— Да. Двамата сержанти, момичето и още трима юнаци — съобщава Маниака.

— Момчета, кой от вас е играл този вариант на „Лабиринта“ — питам аз.

Пат вдига ръка, сякаш е на урок:

— Аз! Само че не тук, а в локализираната версия! Там, отпред, има пещера с два глигана, нали? Те млатят с лапи и пускат ракети?

— По-скоро мечки, отколкото глигани — поправям го.

— Ще им видя сметката! — разпалено изрича Пат. — Знам каква е тактиката!

— Кой друг е играл? — игнорирам простосърдечното му предложение аз.

Маниака се усмихва и поклаща пистолета си. Всички останали, уви, само разперват ръце.

— Тогава да тръгваме — неволно поемам командването аз. — С първата двойка изроди се оправям аз… и Пат. Ясно? Вие наблюдавате отдалеч и внимавате да не попадате под ракетния обстрел. По-нататък — ще видим.

Възражения няма и ние се отправяме към скалите. Над главите ни кръжат проклетите птици. Вече съм разбрал, че в самото начало те не нападат, но все пак току поглеждам нагоре.

При входа на пещерата всички освен мен и Пат спират. Какво ли ще видят оттук? Май нищо… Както и да е, важното е да избегнат обстрела.

Стените са все по-гладки, пещерата се превръща в тунел. Пат, нахлузил на тила си шарена войнишка барета, се прокрадва, движейки се малко по-напред от мен, като от време на време ме поглежда разпалено. Я по-добре да си отваря очите, че…

Но ни очаква изненада.

Вместо двете чудовища — парчета плът и желязо по пода.

— Охо, оня отбор е преминал — разочаровано изрича Пат. — Страхотно, а, Льоня?

Не знам защо, но не мисля така. Макар че… ако „не нашата“ половина от групата се задържи достатъчно дълго, ще спечелим време.

Извикваме останалите.

Зуко радостно се изхилва при вида на победените врагове. Налага се да обясняваме, че заслугата за победата не е наша.

Тръгваме напред. Аптечката, уви, не я намираме, трофеят е прибран от другите.

Достигаме до хълмистата равнина.

— Ей в онези колибки ще има още гадове! — възбудено казва Пат. — Адски гнусни! С тях дълго ще трябва да си играем…

— Ще ти покажа как е по бързата процедура — подмята Маниака. — Но първо ще се оправим с птиците…

Аз поклащам глава. Започнах да се взирам в небето още щом излязохме навън от каменните сводове.

— Не, Шурка… Май и птиците са избити…

— Добър отбор — с уважение констатира Чингиз. — Но така няма да можем да потренираме на лесни мишени, а сложността трябва да нараства с всяко следващо ниво…

Без да се уговаряме, ускоряваме крачка.

И сме на около четирийсет метра от тунела, когато по нас откриват огън.

От същите пистолети като нашите…

Да се бяга е безсмислено. Да отвръщаме със стрелба — също. Изпреварилите ни десантчици не са продължили да ни разчистват пътя, а са залегнали зад разхвърляните отстрани грамадни камъни. Подляра, жилнат в ръката още с първия изстрел, псува полугласно. Компютърния Маг открива бърза, но безразборна стрелба. Маниака стреля рядко, с прицелване. Чингиз притиска Пат към земята и също изпраща кратки серии от куршуми.

Безполезно… позицията ни е неизгодна… прецакаха ни.

Само че чуждият огън неочаквано започва да стихва. След няколко секунди по нас вече се стреля само с един пистолет. После се разнася нечий рев:

— Ку-у-учка!

Още един изстрел. Не по нас. И тишина.

Споглеждаме се в пълно недоумение.

Изглежда, помощта е пристигнала навреме. Както винаги… та нали ако не дойде навреме, тя вече не е помощ.

— Момчета, не стреляйте!

Над камъните се надига някаква фигура.

Подляра надава силен възторжен рев. Изглежда е готов да забрави дори за раната си:

— Браво бе, малката!

Нике, държейки пистолета си за цевта в отпуснатата си ръка, се приближава към нас. Маниака все пак я държи на прицел, но изглежда го прави поради чисто принципни съображения.

— Край, готов съм, влюбен съм, капитулирам… — бърбори Зуко и става, отърсвайки от гащеризона си боклука.

А аз гледам Нике и се усмихвам.

Не знам защо, но ми е адски приятно, че тя не стреля по нас, а ни се притече на помощ. Независимо от всичко. Още по-приятно ми е, че не нея са убили момчетата, за да ме снабдят с пистолет.

— Какво се случи? — рязко пита Чингиз.

— Нима не е ясно? — с въпрос отвръща Нике.

— И все пак обяснете — вече по-учтиво пита хакерът.

— Вие убихте момчето, за да вземете пистолет за своя приятел… — Получавам едва забележима усмивка и леко махвам на Нике с ръка. — Сержантите обясниха, че това е неспортсменско и нечестно, и предложиха да ви устроим засада. Но…

Тя млъква, сякаш се затруднява да формулира мислите си. После продължава:

— Но на мен това ми се видя също толкова неспортменско. Така че направих избор. Заех такава позиция, че да виждам целия си отбор… бившия си отбор.

Ние се споглеждаме.

— М-да… — проточва Зуко.

— Ситуацийка… — съгласява се Подляра. — Момчета… и сега какво?

Маниака отпуска пистолета. Казва:

— Тук щяхме да си погинем. Можеше и да опаткаме един-двама, но си погивахме…

— Вземате ли ме в отбора? — директно пита Нике. И изведнъж по погледите на моите приятели разбирам кой ще прави избора. Аз и Чингиз.

Такива ми ти работи…

Нямаме нужда да се отдалечаваме и да се съветваме. Ние се споглеждаме, като и двамата сме съвсем наясно, че геройската постъпка на Нике може и да не е случайна.

Не е задължително Тъмния Дайвър да носи само мъжки тела.

А да се присламчи към нашия отбор и заедно с него да премине целия път из „Лабиринта на Смъртта“ — какво по-забавно от това? Убеден съм, че шегичката е по вкуса му…

И в същото време…

С демонстративен жест напъхвам пистолета си в кобура.

— Дано не се наложи да съжаляваме… — мъгляво изрича Чингиз. — Момиче…

— Нике.

— Нике, ние сме малко странен отбор. Възнамеряваме да преминем „Лабиринта“ възможно най-бързо. Като не се спираме, ако се наложи, и по двайсет и четири часа на денонощие, и то няколко дни поред. Решени сме да прилагаме и най-неспортсменски методи. Това не ви ли плаши?

— Аз съм човек, който изцяло разполага с времето си — казва Нике.

Фразата прозвучава като изречена от мъж… но и от жена, особено ако е феминистка. Бая ще ни се налага да се вслушваме в думите й в търсене на неизбежните издънки…

— Ще рискувате ли? — също толкова неопределено от гледна точка на пола пита Чингиз.

— Разбира се. Искам да се уредя на работа в „Лабиринта“. Като сержант. — Нике се усмихва. — Работата никак не е лоша, пък и се плаща добре. Но те назначават само отличилите се при преминаването на тази версия на „Лабиринта“. Аз съм готова да рискувам.

— Няма да те чакаме, ако стане нещо… — казва Чингиз, предизвиквайки с тази реплика неодобрително измърморване от страна на Подляра.

— Справедливо е — изрича Нике. — Няма да имам никакви претенции.

— Освен това липсата на момиче в нашия отбор ще е проява на дискриминация по полов признак, най-обикновен сексизъм… — добавя Маниака.

Поглеждам го, сигурен, че ще видя усмивка.

Но Маниака е напълно сериозен. Леле… какво прави Америка с хората!

 

 

Прочистване на местността…

Маниака с ритник отваря вратата на мизерната дървена колибка. Моментално се плъзва встрани, а на мястото, където е стоял току-що, с тихо свистене се изсипват тънки бели игли.

Пистолетът в ръцете на Шурка потрепва, натрупвайки заряд.

Той отново се хвърля в отвора — стреля, отдръпва се, пропускайки поредната серия игли, хвърля се в колибката. Виждам, че се цели някъде нагоре, в тавана, с дълъг откос…

Шум от падане на нещо тежко и меко.

Гадината е висяла, вкопчена в тавана. Мях с хобот, от който изхвърчат игли…

— Кой нито веднъж не е убивал такива? — пита Маниака. — Чингиз, Подляр, Льоня! Проверете останалите колиби.

Денят започва добре. Всеки от нас убива по твар. Минаваме дори без ранени.

— Нещо прекалено лесно ми се вижда — изказвам общото мнение. — Когато влязох в „Лабиринта“ за пръв път, ми се струваше, че ще е доста по-трудно, отколкото в старата игра…

— Наистина ще е по-трудно — обещава Маниака. — Първите пет нива са въвеждащи. Те са достатъчно яки, променят се бавно и само частично. Всички битки са най-вече с програмирани чудовища… освен ако не се наложи да се стреляме един друг…

— А по-нататък?

В погледа на Шурка се появява леко учудване.

— Слушал ли си за „Защити своя дом“?

— Някаква конкурираща се с „Лабиринта“ игра, нали? — спомням си аз.

Маниака се изхилва. Поглежда накриво Пат, който е открил в една от колибите автомат и радостно напасва приклада.

— Конкурираща ли? Да, ако може да се каже, че краката се конкурират с ръцете… Това е алтернативен вариант на играта.

Започвам да се досещам.

— За чудовища?

— Да, разбира се. С какво беше по-различен старият „Лабиринт на Смъртта“? Истински разумни бяха само хората. Затова и най-интересните схватки ставаха между тях, а не с чудовищата. Сега ти се дава възможност да преминеш на страната на пришълците. Да защитиш своя дом и планета от човешкия десант. Какво, не се ли чел рекламните брошури?

— Нали знаеш, че отдавна не играя такива игри…

— Аз също. Но гледам да съм в течение. Та нали тази информация е общодостъпна, Льоня! Сега всички виртуални игри са свързани с „Лабиринт на Смъртта“! Можеш да отидеш в „Звезден патрул“ и да станеш пилот на изтребител, прикриващ десанта, да воюваш с гадовете в космоса. При това както на наша, така и на тяхна страна. Можеш да се отправиш към „Звезди и планети“ и да започнеш служба в Генералния Щаб на Космическите Сили на Земята…

Ама че номер.

Известно време смилам чутото. Очаквал съм, че „Лабиринта“, както и по-рано, се свежда до двубои с могъщи, но тъпи чудовища… макар и порядъчно поумнели, но все едно — предсказуеми, както и до кръвопролитни схватки с други геймъри, които са ти равностойни противници…

Но ако сега всичко е различно…

Ако се окаже, че в бронираното тяло на чудовището, въоръжено със самонасочващи се ракети, има човек? Способен да се скрие, да изчака удобен момент, да постъпи нестандартно, а не глупаво да се хвърли в бой?

Ако летящата твар със зъби-триони не се сурне върху нас от небето, а се скрие в храстите и ни клъцне по крака?

Много неща може да измисли човек, получил нечовешко тяло…

— Тръгваме ли? — прекъсва мълчанието Нике. — Знам къде е изходът от нивото.

С поглед посочвам на Маниака автомата в ръцете на Пат. Шурка поклаща глава и полугласно отбелязва:

— Няма полза от тая играчка… Нищо, нека да се забавлява. Засега ще действаме с пистолетите.

 

 

Към обяд приключваме и с четвърто ниво. Достатъчно чисто и грамотно, само дето на третото насмалко не губим Зуко… общо взето, по негова вина. Мага решава да ни демонстрира майсторството си в битка с „мухите“. Мухите приличат най-вече на водни кончета с големината на охранен гълъб и не са лесни за уцелване. Мага убива наистина красиво и бързо две „мухи“, затова пък третата го издебва в гръб и започва да го кълве по тила. Гледката е по-скоро забавна, отколкото застрашителна, и ние не веднага зацепваме, че дивите писъци и подскоци на Мага не са обичайните му маймунджилъци, а предсмъртна агония. Стрелбата по „мухата“ е невъзможна, почти със сигурност ще ликвидираме и нашия човек. Пат спасява положението — хвърля се към Мага и фрасва „мухата“ с приклада на автомата си.

Оказва се, че гадината е доста уязвима… стига да я уцелиш.

Налага ни се да мъкнем полуживия и стенещ Маг към края на нивото, докато не намираме аптечка.

— Егаси гнусното насекомо! — мърмори Зуко, когато идва на себе си и вече е способен да говори. — Направо ме препарира! Момчета, следващия път ми теглете куршума, та да не се мъча!

Но на нас хич не ни е весело.

— Шест часа — поглеждайки часовника си, казва Чингиз. — Така… момчета. „Лабиринта“ има сто нива. Ако сме изминали първите три за шест часа… това прави по два часа на ниво…

— Двеста часа! — радостно съобщава Пат онова, което не се нуждае от изчисления.

— Почти осем денонощия — Чингиз се намръщва. — Но ние трябва и да спим, да ядем, да почиваме… понякога — да мислим. Прибавяме още два дни. Десет денонощия.

— Досега още не сме губили човек от отбора — допълва Маниака. — А нали в такъв случай ще ни се наложи или да го изоставим, или да се връщаме в началото на нивото и да го изминаваме отново…

— Сложността ще се увеличава… — Зуко става сериозен. — Засега воюваме само с „роботи“. По-нататък ще започнат престрелки с конкуренти… и хора в облика на чудовища.

— Затова пък опитът ни ще нараства — възразява Подляра. — Нали така?

— Опитът и умората — отбелязва Нике.

Умно момиче…

Сядам до нея и вадя от джоба си дажбата, намерена в разбитата бойна машина… може би сложена за реквизит, а може би наистина някой се е опитвал да измине „Лабиринта“ на миниатюрен танк…

Мълчаливо си разделяме дажбата.

И аз изведнъж се усещам, че не съм предложил храна на никой друг. Нито на Чингиз, нито на Подляра, Шурка, Зуко или Пат…

Тази храна не съществува в природата! Тя просто е нарисувана! И ние можем сега, след третото ниво, да излезем от дълбината, да похапнем нещо истинско, да си отдъхнем. Никой от нас няма да умре от глад.

Но аз се отнесох към находката си така, сякаш сме в истинска бойна акция на чужда територия. Поделих я само с девойката, към която изпитвам симпатия… Мълчаливо подавам своята половина от брикетчето на Пат.

— Искаш ли? — бързо се извръща Пат към Чингиз.

Чингиз поклаща глава и Пат настървено загризва брикетчето, без да пита никой друг.

Така значи.

„Лабиринта“ ни кара да се отнасяме напълно сериозно към себе си.

— Въпросът за прехраната скоро ще добие голяма острота — казва Подляра. И веднага се преобразява в другия си облик, по-нормалния: — Ех, иска ми се да се наплюскам с нещо, мамка му!

— Сержантите разправяха — отбелязва Нике, — че тук сме можели да ловуваме. Част от местните животни и растения били условно ядивни. Само с дажбите няма да изтраем, те се намират рядко…

— Прекъсване за обяд… по-точно, за вечеря — решава Чингиз. — Сега излизаме на четвърто ниво, записваме се и се връщаме обратно…

Той млъква, претегляйки нещо наум.

— Краят на нивото е след като се прехвърлим през оная рекичка — посочва Нике. — И какво? Десет минути, за да се прибера вкъщи… във всеки случай — аз. След това — изход от дълбината, четвърт час, за да похапна… Още десет минути наобратно. Пет минути, докато всички се съберем.

— Губим четирийсет минути — обобщава Маниака. — Нарушава се темпото. После пак ще трябва да се приспособяваме към този свят…

Чингиз отново поглежда часовника си.

— Сега е шест вечерта… по московско време. Вървим още шест часа. Ако намерим храна — ядем. Ако не намерим — още повече затягаме коланите. Има ли възражения?

Няма. Само Нике се интересува:

— Момчета, а закъде сте се разбързали? Рекорд ли гоните?

Всички мълчат…

— Рекорди гонят онези, които предварително яко са потренирали — разсъждава Нике на глас. — А повечето от вас май не са били досега в „Лабиринта“…

— Нике… — Усещам, че трябва да се намеся, преди любопитството да я отведе прекалено далеч. — Ти ни помогна. Ние те приехме в отбора си. Нали?

Девойката кимва.

— Ако имаш сили — върви с нас. Ще се радваме. И ще ти помогнем, ако успеем… Но причините, поради които сме тук, не те засягат.

— Тогава ми разкрийте поне външната цел на похода си — неочаквано рязко казва Нике. — Вие всички много ми допадате. Но аз не мога да се движа с отбор, чиито постъпки не разбирам. Ами ако задачата ви е само да настигнете някакъв гадняр и да го очистите, след което за нищо няма да ви дреме? Аз какво да правя после — да се бъхтя сама, така ли?

— Добре — внезапно произнася Чингиз. — Редно е да научиш „външния“ мотив на поведението ни. Ние искаме Стрелеца — кимване в моя посока, — колкото се може по-бързо да достигне последното ниво на „Лабиринт на Смъртта“.

— Именно Стрелеца? — Нике ме поглежда любопитно.

— Да. При това сме принудени да запазим числеността на отряда си максимално дълго време, но само за да улесним осъществяването на основната си задача. Затова непрекъснато ще поддържаме баланса между скоростта на придвижване и общата бойна сила на групата. Не е изключено на последните нива на „Лабиринта“ да зарязваме изоставащите.

— Ясно — кимва Нике. — Скоростта на ескадрата е равна на скоростта на най-бавния кораб… но само до мига, в който по следите на ескадрата не се впуснат подводници… Кажи, Чингиз, ами ако групата ни започне да се бави заради Стрелеца? Засега той не прави… извинявай, Леонид… прекалено голямо впечатление.

…Небето е виолетово… птиците кръжат… Доживя, Стрелец. Доживя. Но кой можеше да знае, че от умението ти да играеш виртуални игри един ден ще зависят човешки животи? Хиляди човешки животи?

— Вече ти казах каква е основната цел на похода ни — спокойно отговаря Чингиз. — В такъв случай, прибягвайки до твоята аналогия, по-бързите кораби ще започнат да подлагат бордовете си на торпедата.

— Безумно интересно ми е — изрича Нике. — Но повече за нищо няма да ви питам. Разбирам игрите ви, момчета…

— Готовността да се подложи бордът се отнася и за теб. — Гласът на Чингиз става все по-суров и по-суров. — Ясно ли е?

Девойката ме поглежда. Кимва:

— Слушам. Разбира се, адски ми е интересно с какво толкова е ценна тая бавна шамандура, но бях дотук с въпросите…

Ако не ми се усмихваше, щях направо да се засегна.

Така че и аз се усмихвам в отговор.

Ставам, придърпвайки якето си. Досега не сме намерили нито една бронирана жилетка… жалко…

Помъквам се към ручейчето. Край на нивото.

Значи, дотук с игрите.

Започваме да живеем.