Сергей Лукяненко
Фалшивите огледала (24)

111

Пристигат две таксита. От първата кола се измъкват Подляра, Чингиз и Пат. От втората — Маниака и Мага.

Аз стоя пред прага на кулата, засрамено навел глава. Сега ще започнат да ме ругаят…

— Льоня! — вика Пат, подскачайки на място. — Получи се!

Чингиз и Подляра също не изглеждат особено обидени. Мага стои, оглеждайки кулата със скептичното изражение на клиент, дошъл да приеме току-що построен обект.

Само Маниака мрачно ми показва юмрук. Но нищо, така е правилно.

Такситата си тръгват, на програмните шофьори не им е интересна кулата насред гората. Извисява се — нека си се извисява. Не е ли все едно…

Пускам приятелите си в Храма, потупвайки всеки по рамото, и сякаш без да искам, не махам ръката си, докато те не преминат прага. Подляра, изглежда, разбира каква е работата. И Маниака също. А останалите не обръщат внимание.

— И това ли е Храма? — с известно разочарование уточнява Чингиз, оказал се вътре. — Семпла работа…

— Какво има горе? — пита Подляра.

Пат просто мълчаливо хуква нагоре по стълбите и след секунда се дочува доволния му глас:

— Тук има картинки! Готини!

Мага се пльосва на пода, събира на куп под себе си камара възглавници и с доволен вид ни зяпва.

— Къде е писмото? — преминава към същността Маниака пръв от всички.

— Сега ще го доставят — успокоявам го аз. — Момчета, как беше при вас?

— Шибано — казва само Чингиз. — Това императорско говедо ме разкъса на две…

Маниака изфучава:

— Това е нищо. Аз пък научих какво чувства човек, чиято глава се търкаля по пода отделно от тялото. А Мага…

— Не трябва! — извиква Мага. — Няма какво да клюкарстваш!

— Какво стана с Нике? — пита Чингиз. — Дайвъра?

— Да. Тъмния Дайвър, очевидно. Той все пак ни изигра… почти.

Чингиз кимва:

— Пат разказа какво е станало там с вас… А Крейзи още ли не се е появил?

Поглеждам пейджъра си.

— Засега не. Странно, честно казано.

Някаква вълна на напрегнатост, тягостна тревога залива всички. Наистина странно. Но нищо не може да се направи — само да се чака…

— Шурка, ти каза ли на Дик, че с мен всичко е наред?

— Да. Оставих съобщение на пейджъра му.

— Е, нали не може Крейзи наистина да е загинал от ръката на Императора? — питам аз, сякаш очаквайки да получа отговор. — На всички вас той също ви видя сметката… и нищо.

— А ти с какво беше зает? — пита Подляра.

— Тук идва Дмитрий Дибенко. Разговаряхме.

Настъпилата тишина е прекъсната от предпазливия въпрос на Чингиз:

— Какво искаше?

— Да унищожа файла, разбира се. Той казва, че Тъмния Дайвър ще иска да се добере до него… Че и аз, и всички вие, сме в опасност, докато файлът съществува. Най-смешното е, че той дори даде формално разрешение да се запозная с файла. Беше сигурен, че след това ще се съглася с него.

И в този момент се разнася предпазливо почукване по вратата.

— Писмото — изрича Мага, потривайки ръце.

— Или Тъмния Дайвър… — добавя Маниака. Можем да размишляваме дълго. А още може и да ме попитат дали в този велик дайвърски храм има най-обикновена шпионка.

Аз не знам отговора, затова отивам да отворя.

— Компанията „HLD“, служба за доставка на проблемна кореспонденция… — изговаря на един дъх червенокосото момче, стоящо пред вратата. — Това ли е Храмът…

Той повдига погледа си към мен и незабавно лицето му се променя:

— Леонид? Ти?

— Аз.

Интересно, какъв извод ще си направи…

— Майтапиш се, нали?

Спомням си всичко, случило се през последните дни. Търсенето на Подляра. Гибелта на Ромка. Опита да преминем през „Лабиринта“. Посещението на Тъмния Дайвър. Почти измамилата ни (или измамилия ни?) Нике. Императора, който се държа така, както не е позволено на една програма. Мостът. Посещението на Човека Без Лице.

Съвсем малко усилия ще са ми необходими за минутна шега над тийнейджъра. Няколко весели приключения…

— Това е Храмът на Дайвъра-в-Дълбината — изричам аз. — Давай писмото…

— А ти какво правиш тук?

— Работя — почти честно отговарям яз. — Всичко е наред, ти достави писмото си.

Иля със съмнение ме поглежда, после бръква в кожения планшет, закачен за колана му.

— Кой чука на вратата ми… — казвам аз. — Ами влизай.

Лекичко го побутвам за лакътя, въвеждам го вътре. Пъстрата компания, събрала се в кулата, не смущава Иля.

— Супер! — подхвърля им той. — Кой ще се разпише?

— Той — кимва към мен Маниака. — Той ще се разпише.

От планшета се появява писмо. Голям плътен плик, вече леко зацапан и измачкан. Изглежда празен.

— Е? — мърмори Иля, гледайки пакета. — Е?

На него не по-малко от нас му се иска писмото да се появи, адресът на Храма да бъде признат за правилен и сървърите на „HLD“ да изпратят файла в празния плик. Едва ли всичките наши причини ще натежат повече от неговото желание да заработи за нова звукова карта…

Пликът започва да се подува. Натежава, Иля дори леко отпуска ръката си. И започва да се усмихва, толкова светло, искрено и радостно, сякаш е получил още топло писмо от умиращ роднина милионер.

— Разписвай се!

Какъв е проблемът… Оставям автографа си върху бланката на доставката. Вземам писмото.

— Така… сега… — започва да мърмори Иля, завирайки двете си ръце в джобовете. — Дължа ти двайсетачка, нали? Сега…

— О, Леонид даже и ще заработи от писмото… — с драматичен шепот съобщава Подляра. Ама че гадняр…

— Не трябва — изричам аз.

— Как не трябва, ние се уговорихме… — Иля започва да вади от джобовете измачкани доларови банкноти.

— Добре — бързо се съгласявам аз. Вземам парите и му ги връщам. — Бакшиш. Както е прието.

Иля изсумтява, но приема бакшиша. С любопитство пита, кимвайки към момчетата:

— Какво, дайвърите добре ли плащат?

Най-накрая проумявам цялата комичност на ситуацията. Естествено, какъв дайвър съм аз? Също като Иля — обитател на дълбината, по-рано подвизавал се на хамалска длъжност, а сега кротнат на топло местенце.

— Нормално… — поглеждам накриво момчетата. Мага и Подляра се забавляват. Останалите, изглежда, дотолкова изгарят от нетърпение, че не са способни да се усмихнат. — Добре, старче, благодаря.

— Няма за какво. — Иля се ръкува с мен. — Ти такова… идвай в кръчмата… ще си побъбрим някой път…

— Добре.

Нима не му е интересно? Никак, ама хич не му е интересно да си поговори с „дайвърите“? Впрочем, нали са бивши дайвъри. А Храмът… ами какво има тук да се гледа… празна кръгла стая, някаква стълба…

Затварям вратата зад него. Обръщам се към момчетата.

— Хайде — кимва Маниака. — Мисля, че е най-добре ти лично да отвориш този плик.

Хартията е твърда, аз даже откъсвам ъгълчето със зъби, преди да отворя плика.

— Може би трябва да извикам Пат? — изведнъж започва да се безпокои Подляра, поглеждайки към стълбата.

— Сам си е виновен, знае, че не сме дошли на екскурзия тук — отсича Чингиз. — Хайде, Леонид…

Вадя от плика тежко томче, загърнато в прозрачна опаковка. Така… ето я непробиваемата защита… публичният ключ на Храма на Дайвъра-в-Дълбината.

Подърпвам крайчето на опаковката. Няколко секунди нищо не се случва.

После опаковката шумно се разкъсва, цялата наведнъж, на малки колкото конфети парченца. Ключът е разпознат.

„Компания «Нови хоризонти» — прочитам аз на глас. — Предварителен отчет по проекта «Приятно потапяне». Само за членовете на борда на директорите“.

— Хайде — ободрява ме Чингиз.

Сядам на пода. Разтварям томчето. Бяла хартия, черни редове… Сухо, официално, традиционно. Никакви ефекти, анимации, звукови и видеоклипове. Впрочем, това не е за представяне пред публика, работен материал е…

— Тук има нещо подобно на преамбюли — казвам аз, гледайки първата страница. — „Дийп-програмата, революционното откритие в областта на психотехниката, доведе след себе си създаването на нов, виртуален свят — Дийптаун. Сбъднаха се най-смелите мечти на човечеството. Възникнаха съвсем нови индустрии на науката, производството, развлеченията. Обаче петте години, изминали от деня на полагането на основите на първия квартал на Дийптаун, показаха и негативните ефекти на тази реализация на виртуалния свят. Светът на Дийптаун стана само отражение на реалния свят и в ни най-малка степен не е лишен от пороците и недостатъците на човешката натура. Проектът «Приятно потапяне» е насочен към преодоляване на тези недостатъци…“

— Льоня, а за съдбоносния конгрес на партията нищо ли няма там? — рязко пита Подляра. — „Революционно откритие“, „най-смелите мечти“… Манджа с грозде!

На стълбата се появява разчорленият Пат:

— Каква е тая манджа, Тоха?

— Седи мирен, на тебе тя няма да ти хареса! — без да се обръща, доста рязко отговаря Подляра. — Идвай тука и слушай, докато не сме те изгонили!

Млъкналият Пат с грохот се изсипва от стълбата и сяда до хакера. А аз обръщам страницата.

Трябва да е някъде тук. Съвсем близо, Роман не е имал излишно време. Могъл е да прелисти няколко страници, да прочете няколко абзаца… и нещо го е потресло, изплашило, накарало го е да забрави за всичко.

— Тук е за проекта „Дълбинен контейнер“ — казах аз. — Техническа документация… те наистина са повече хардуеристи, отколкото програмисти…

— Дай! — протяга ръка Чингиз. Правя се, че не съм забелязал.

Това не е негово. Мое е. Моята борба! Фразата е изцапана с мръсотия и кръв, но това е моята борба. Чингиз ми е повече от симпатичен. Той е умен, силен и добър човек. Най-важното е, че е добър… и добър не със сляпа, прощаваща всичко доброта, а добротата на зрящ човек.

Но той не е скачал в пропастта между стените от огън и лед. Не са убили неговия приятел. Не него са го предали. Не него са го купували. Радвам се, че с него всичко е протекло точно по този начин… Но това томче, струвало живота на Ромка, си е само мое. И аз ще избирам какво ще кажа, и какво, може би, ще премълча.

— Сега… — мърморя неуместно, прелиствайки страниците. Маниака въздъхва, но търпеливо чака. Мага се излежава в позата на преситен от радостите на живота султан и демонстративно се прозява…

— Какво има там? — отново не издържа Чингиз. И този път имам какво да му отговоря.

— Чертежи. Бих казал, че това е особено ергономично кресло… само че по-скоро е ергономично легло…

…Когато около теб има пет човека, нагло опулили се в книгата, която държиш в ръцете си, е много трудно да контролираш процеса на изтичане на информацията.

Честно казано, невъзможно е.

— Що за шибана история! — изразява общото мнение Подляра. — Тези чудаци са изобретили хибрид между креват и зъболекарски стол, и за него се води такава битка?

— Те дори не са го изобретили, а просто са го сглобили — поправя го Маниака, прелиствайки през рамото ми няколко страници. — Виждаш ли пълните указания за купените патенти? Тези са се използвали в медицината при грижи за болни в състояние на кома. Тези — в космическите изследвания… системи за контрол от разстояние и безконтактни интерфейси…

— Периодичен масаж на тялото, опционално — хранене чрез сонда и венозно, а гащеризоните и шлемовете могат да се изхвърлят на боклука — обобщава Чингиз. — Яко. Всичко е на повърхността, но е яко. Аз не бих се отказал от такова работно място. Винаги ми изтръпва гърба, когато седя в дълбината повече от десет часа. Но да се убие заради това… или да се боиш от него… някакво безумие, момчета!

— Тъмния Дайвър особено е настоявал за втората част от проекта — напомня Подляра. — Хайде, Льоня, търси. Изкуствена природа, или как беше…

— Изкуствена натура — казвам аз, отваряйки книгата. — А, ето го софта… същинския софт.

— Система от филтри. — Маниака примижава, гледайки прелистваните страници. Аз се предавам и започвам да ги обръщам по-бързо, без да се опитвам да вниквам в редовете. — За изображение, за звук, за пространствени премествания… Оу… не е възможно да са достигнали такава степен на компресия!

Потрива челото си и неуверено произнася:

— А може и да са…

— Какво е това, Шурка? — питам аз.

— Прилича на система за проследяване… нали? — Маниака и Подляра се споглеждат. Подляра кимва:

— Доста. Самообучаваща се система, проследява и фиксира поведението на обекта, очевидно — човек. А и обратна връзка… Баси! С прогнозиране, с елементи на ИИ…

— Ама не може да има изкуствен интелект на съвременната техническа база! — възмущава се Маниака.

— Не може — признава си Подляра. — И тук не става въпрос за конкретна машина. А за приспособяване към общомрежовите ресурси. Преразпределение на информацията… общи бази данни, лични бази данни, потоково кодиране и декодиране…

— Списанията трябва да се четат от края — изричам аз. И отварям томчето на последните страници.

— Резюме — радостно се обажда Пат, увиснал на раменете на Чингиз и Подляра. — Аз също започвам да гледам от края!

„Проектът «Изкуствена натура» премина предварителна проверка в три режима — започвам аз. — В първия случай, както се вижда от заключението…“

За нас нищо не се вижда. Ние не сме чели отчетите за експериментите, те са някъде там, между описанието на програмата и резюмето. Но аз вярвам на съставилия отчета. И сигурно му е повярвал и Ромка, когато също е започнал да чете от края…

„Използването на външните бази данни, заложени при програмирането на първичните поведенчески реакции, копирането на реакциите на партньорите хора и анализът на ефективността на собствените действия позволиха да се постигнат някои резултати, които не се вместват в стандартните схеми на изкуствения интелект. Възниква възможност да се предположи, че при по-нататъшно нарастване на мощността на операционната система и разширяването на достъпните модели жизнено пространство, тя плътно ще се приближи до тези параметри, които се оценяват като прагови за разума. Обаче някои особености на вложените в модела първични поведенчески реакции, при цялата им ефективност за бързото развитие и самоусъвършенстване, ни карат да смятаме за нецелесъобразно по-нататъшното й развитие. Препоръчва се прекъсване на работата за два-три месеца, след което да се възобновят експериментите с по-малка изходна активност.“

— А аз знам за кого е това — неочаквано произнася Пат. — Знам.

Погледите ни се срещат и аз кимвам. Струва ми се, че момчето започва леко да трепери.

Едно е да си заложник в игра, заложник на програма.

Съвсем друго — да разбереш, че за яката те е държало, прикривайки се от ракетомета, живо същество. Вече почти разумно. Нещастният Император, прикован към последното ниво на играта. Отново и отново хвърлящ се в бой… непобедим, могъщ, и все едно — губещ.

— Но те там всички… запуши уши, Пат! — изревава Подляра. — Те там всички…

— Тихо — прекъсва го Чингиз. — Те провеждат опити с ИИ. Да се използва като експериментален модел чудовище от игра в мрежата е чудесна идея. Това е оправдано икономически… на тях даже са им предплатили за програмирането на централния персонаж, нали помните че Крейзи се оплакваше? „Лабиринт на Смъртта“ има прекрасни защитни системи — моделът не може да се измъкне, нито пък хакерите да се доберат до него. Постоянен приход на нови геймъри, променящи тактиката и стратегията.

— Каква ти стратегия, той ме изгори с поглед! — възмущава се Подляра.

— И какво? Това е поначало агресивен модел, не чу ли? И тук няма нищо странно, уви. Необходимостта да се защитаваш и нападаш е движещ фактор на еволюцията. Че дадената еволюция протича във виртуалното пространство, а вместо тяло Императора има пакети от електроимпулси, нищо не променя. Всичко е логично. Гадно, но логично.

Подляра диша тежко, но мълчи.

— Някога преглеждах една книга — добавя Чингиз. — В нея главният положителен герой учеше главната положителна героиня как се постигат победите. „Стани по-зла от злите, по-подла от подлите…“ И това са положителните герои на книга, претендираща за хуманизъм. А ти какво искаш от бизнесмени, Подляр? Ако писател, учещ на добро, пропагандира такъв лозунг? И какво искаш от програмата на Императора? Него го убиват! Всеки ден! Него идват да го убият, а не да пият чай заедно в градината! Той не би могъл да стане различен, дявол да го вземе!

— Разбрах всичко — неохотно отговаря Подляра. — Човек като те слуша, може да оправдае всичко на света…

— Животът ме е научил на това — свива рамене Чингиз. — Не всичко, разбира се… но почти всичко. Леонид, чети по-нататък.

„Втори режим на проверка — започвам аз. Докато Чингиз и Подляра спореха, Маниака и Мага вече са успели да избързат и сега търпеливо чакат да прелистя страницата. — Експериментът се провеждаше с доброволци, прекарващи в дълбината не по-малко от двайсет и четири часа в денонощие. Техническите характеристики на техните компютри варираха от средни до максимално мощни по стандартите на САЩ в момента на началото на експеримента. Като спомагателни ресурси се използваха свободни и общодостъпни мощности на сървърите, поддържащи Дийптаун. Както се вижда от графиките…“

— А къде са графиките? — с недоумение пита Пат.

Игнорирам въпроса, а Чингиз бързо и тихо обяснява нещо. Сигурно значението на думата „резюме“…

„Първите прояви на следживот бяха забелязани през петия месец на експеримента. Надминаване на скоростта на нормалните човешки реакции, доловими само на апаратно ниво, закъснение между излизането на човека от дийп-хипнозата и изчезването на виртуалния персонаж. Към края на годината у всички участници в експеримента са появи ефектът «ръководене». Намирайки се във виртуалността, те са изпадали в състояние, сходно с наркотичното опиянение, изпитвали са усещането, че тялото действа самостоятелно, че разговорът се води от някой отстрани. При това на практика не е имало усещане за насилствено «ръководене», всичко казано или направено се е възприемало като собствена нормална реакция на случващото се. Окончателното доказателство за съществуване на следживот е поведението на виртуалния персонаж след принудителното прекъсване на връзката с човека оператор. Отначало се наблюдаваха кратковременни паузи, «застивания» на персонажа, неадекватни реакции на околния свят, после следваше кратък период на външно смислени и вместващи се в рамките на поведението на оператора действия. В хода на повторните експерименти периодът на «застиване» намаляваше, докато не престана да се отчита от апаратните методи. Времето на самостоятелно съществуване на виртуалния модел достигаше в отделни случаи няколко часа, а в рекордния случай — двайсет и шест часа и тринайсет минути, което надхвърля достъпния за човек естествен период за пребиваване в дълбината. Външно моделите изглеждаха напълно естествено, поддържаха общуване на битови и социални теми. Отбелязани са субективно сполучливи шеги, прояви на емоции, депресивни реакции. В три случая са забелязани творчески действия, аналози на които не са открити. Веднъж виртуалният модел е проявил ярко изразени интуитивни способности.“

— Мамка му — изрича Подляра. — Мамка му и пак мамка му. Те са създали ИИ.

— Не е там работата. — Чингиз сяда до мен. — Леонид, ти разбра ли?

— Копия — съгласявам се аз. — Копиране на личността. Пренасянето й във виртуалния свят. Без записване на паметта, което, все едно, никой не може да прави. Просто оставяш калъп на своята личност в дълбината… и калъпът оживява. Притегля съществуващите ресурси. Имитира човешко поведение…

— Но това е имитация. — Подляра поглежда накриво Пат. — Чуй, дечко, би ли се съгласил да заселиш в дълбината свой двойник?

Хлапето не мисли дълго:

— Ами това е еф пет, а не еф шест…^[1] нали? Нека. Даже ще е супер. Аз излизам, а той там разпуска максимално! После всичко ще ми разкаже.

Той се кикоти, явно размишлявайки какви би ги свършил в дълбината без никакъв контрол.

„Третият режим на проверка се извършваше с използването на техническите възможности на «Дълбинния контейнер». За съжаление, чистотата на ескперимента донякъде се нарушаваше от двайсет и четиричасовата бариера за пребиваване във виртуалността, която засега не сме успели да преодолеем. Въпреки това резултатите изглеждат напълно успешни. В настоящия момент доброволците се намират в Дийптаун от три месеца. Ефектът на следживот започна да се проявява към края на първата седмица на пребиваване в дълбината. Към средата на втория месец виртуалният персонаж напълно преминава към денонощна активна дейност. Осезаеми изменения в реакциите и поведението по време на съня на човека оператор не са забелязани. Според независими експерти, персонажът се възприема адекватно, участва в обществения живот на своето обкръжение, проявява свойствените за оператора интелектуални, емоционални и сексуални реакции. Значителна промяна се забелязва само в поведението на хората-оператори. Рязко намалява интересът към околния свят. Забелязва се емоционална студенина и известна скованост в общуването с хората извън Дийптаун, включително и с по-рано важни за тях индивиди. Извън «Дълбинния контейнер» или без обикновен компютър операторът нервничи, лесно възбудим е, повишава се склонността му към алкохолизиране и употреба на наркотици. Сексуалните реакции се намаляват до минимум. Способностите за анализ на ситуацията и интелектуалната дейност обаче не са пострадали. Операторите проявяват максимум изобретателност, за да постигнат по-нататъшно продължаване на експеримента. В поведението им се забелязва значителна корелация с процесите, възникващи при наркотична зависимост. Интерполацията на данните позволява да се предположи, че у операторите, задействани във втория режим на проверка, подобни ефекти ще се появят към края на втората година на експеримента.“

Всички мълчат.

Всеки мисли за свои си неща.

Аз също.

Именно това е убило Ромка. Не просто новината, че Дибенко е довел работата до поява на изкуствен интелект. Не само информацията за възможността да се копира своето „аз“ във виртуалния свят.

Ето какво го е накарало да се паникьоса, да избяга с файла, да го крие, да заличава следите.

Той е видял бъдещето. Човешкото бъдеще. Не хора, които ходят в дълбината, работят, почиват, сприятеляват се и обичат. И дори не хора, за които дълбината е само кражби, разправии, подлост, разврат.

Милиони придатъци към виртуалните си съзнания. Милиони живи автомати със зачервени възпалени очи и безсилни мускули, милиони половинки от разрязано на две цяло, устремени към мониторите, шлемовете, „Дълбинния контейнер“, към каквото и да е — само и само електронната игла да прониже разума, зашивайки ги в едно цяло с изгубената в дълбината част…

Ето какво е то, нашето бъдеще. Сладък рай на елои, живеещи във виртуални градини. И стада морлоци, естествено. И не е задължително нощем морлоците да обират апартаментите на елоите и да впиват зъби в сладката плът. Времето на нощните чудовища е отминало, мистър Уелс. На вас ви е провървяло, британски мечтателю. Информацията е власт, световната мрежа е власт, напълно възможно е от дълбината да се изстреля ядрена ракета, също могат да започнат да се правят и роботи-полицаи. А никак не е сложно да се заградят бетонните бункери с „Дълбинни контейнери“ с бодлива тел под високо напрежение и да се сложи на автоматичната картечница същият този Император от „Лабиринта“.

Впрочем, за какво са всичките тези страхове?

И без това няма да е весело.

„Учи се добре, синко, и ще идеш да живееш в рая…“

„За какво ни е тази отпуска? По-добре да си купим «Дълбинен контейнер»! Да си починем в дълбината!“

„А чу ли, че съседът починал преди една седмица? Вчера ми го разказа неговият виртуал. Поседнахме, пийнахме за упокой на тленните му останки…“

— Това е безсмъртие — рязко казва Чингиз. — При достатъчно дълго пребиваване в „изкуствена натура“ виртуалната личност става абсолютно автономна. Със сигурност.

— В гроба да го видя дано това безсмъртие… — някак не много убедително измърморва Подляра.

— Не се заричай. Когато гробът се зададе, ще се замислиш.

— А аз бих опитал — радостно съобщава Пат. — Сто на сто!

— И би останал завинаги в дълбината нагло хлапенце… — отбелязва Чингиз.

— Ако искам, такъв ще остана. Каква е разликата?

— Момчета, какво възнамеряваме да правим с всичко това? — пита Маниака.

Ето така е винаги. Седиш, смилаш получената информация, а отгоре на всичко те карат да отговаряш и на въпроси.

И най-обидното е, че въпросите нямат отговор.

— Да се унищожи файлът, както иска Дибенко, е необратима постъпка — изрича в празното пространство Маниака. — Аз не бих ви посъветвал…

— Да го пратим на моята машина? — предлага Чингиз. — А?

— Защо на твоята? — хлопвам томчето аз. — А на моята? На Маниака?

— В моя апартамент, предполагам, е по-трудно да се влезе, отколкото във всеки друг.

— А във виртуалността?

— Ключове. Ще го защитим с моя, твоя… няколко ключа. После файлът ще бъде достъпен само ако вземем общо решение.

— Защитавайте го вие, момчета — обажда се Маниака. — Четиримата. Вие живеете в един град… така ще е най-разумно. Нашето мнение ще вземете под внимание във всеки един случай, предполагам?