Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Лабиринтът на отраженията (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Фальшивые зеркала, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 37 гласа)

Информация

Сканиране
sir_Ivanhoe (март 2008 г.)
Разпознаване и корекция
NomaD (март 2008 г.)
Корекция
Mandor (2008)

Издание:

Сергей Лукяненко. Фалшивите огледала

Руска, първо издание

Преводач: Васил Велчев

Редактор: Валерия Полянова

Консултант: Александър Велин

Коректор: Иван Крумов

Оформление на корицата и предпечатна подготовка: Квазар

Формат: 54×84/16. Печатни коли: 30. Тираж: 1200

Печат „Инвестпрес“ АД — София

ИК „Квазар“, 2002

ISBN: 954-8826-30-5

История

  1. — Добавяне

1

Седнах до нея.

Всичко това е странно, ако се погледне отстрани. Седи почти съблечена жена… до нея полугол мъж… Хора, които се обичат един друг. Които са преживели повече, отколкото обикновено се случва на човек.

Седят и мълчат, защото всяка дума само ще приближи бедата.

— Вики…

Тя леко обърна глава, погледна ме. Попита:

— Леонид, може ли да запаля?

Нищо не е както трябва. Тя ме моли за разрешение да запали…

— Дай и на мен…

Вики извади от нощното шкафче пакет цигари — силни, не дамски; запалка, пепелник. Виж ти. Разбира се, аз не се ровя из вещите й. Но не трябваше ли поне да усетя миризмата? Мисля, че би трябвало…

— Влезе ли в Храма? — попита Вики, щраквайки запалката. Протегна ми огънчето. Отново не е както трябва…

— Да. Влязох.

— Много се радвам, Стрелец. Какъв беше проблемът?

— Мостът, Вики. Мостът от моите сънища. Мостът, по който е невъзможно да се мине.

— Колко странно… — Тя си дръпна дълбоко, отмести цигарата. — Очаквах нещо, свързано лично с тебе… но чак толкова директно…

— Как е могло да се случи това, Вики?

— Не знам. Може би системата там е с обратна връзка, по някакъв начин проектираща страховете ти…

— Нямам предвид това. Как се случи, че започна да ходиш в дълбината и не ми го каза?

— Ще ми повярваш ли?

— Да.

Вики се усмихна. Протегна ръка, погали ме по рамото.

— Исках да ти помогна. Просто да ти помогна… когато ти се изгуби. Нищо повече.

Мълчах.

— Ти имаш дийп-психоза, Льоня. От много отдавна. Ти затъваш, дайвър. Може би и аз имам вина. Аз винаги съм обичала това-онова тук, в истинския свят. Твоята любов, твоята радост, твоят живот — те са там.

— Не е вярно…

Думите са тежки, тромави, неудобни. Да говоря е все едно да гриза камъни.

— Аз имам теб…

— Да, навярно. Но дори и мен — там. В дълбината. Ти не искаш да го признаеш, пред самия себе си дори. Но за тебе аз, все едно, съм си останала в дълбината. Ето че се върнах в Дийптаун… за да си стана пак аз.

— Отдавна ли?

— Отдавна. Не се получи веднага.

— Нике… — казах, гледайки я. — Нике… аз съм глупак. Веднага трябваше да се сетя. Нике-Виктория. Гърци-римляни… Ти даже не се криеше.

— За какво? Знаех, че когато разбереш, ще се случи беда. Но да лъжа… не исках. Не и теб.

— Вики, защо толкова ненавиждаш Дибенко?

— Аз? — обърна се тя и смаяно ме погледна. — Изобщо не го ненавиждам. Може би не го обичам. Но това е друго.

— А защо не го обичаш?

— Леонид, това важно ли е? Сега, тук, когато сме двамата… и то не в дълбината… важно ли е?

— Да! — рязко казах аз.

— Е добре… Той е преждевременен гений. Той направи нещо, за което човечеството още не е готово. Не е готово в морално-етичен аспект. Това често се случва, създателите на атомната бомба също са избързали. Но представи си Айнщайн или Бор, твърдящи на смъртното ложе, че атомната бомба е благо, което трябва да се използва по-често. Преждевременните гении винаги могат да се спрат… Дибенко може, но не иска. Затова и не го обичам.

— Добре, както и да е… — преглътнах. — Бог ще го съди… Вики… а Ромка?

— Какво Ромка?

— Не ти ли е жал за него?

— Льоня, какво имаш предвид?

— Защо го забърка в тази авантюра?

Гледах я в очите. И видях как съвсем бавно потъмняват… или неразбиращо, или обидено.

— Кой го е забъркал?

— Тъмния Дайвър…

Аз замълчах.

— Льоня… защо реши, че аз съм Тъмния Дайвър?

Защо реших така? Бих искал самият аз да разбера. Просто го реших, и толкоз. Макар че не, струва ми се, че разбирам. Първо реших, че Тъмния Дайвър е Нике. После разбрах, че Нике е Вики.

И приравних половинките на уравнението, забравил, че в едното е останал неизвестен член.

— Стрелец, аз не съм Тъмния Дайвър. Аз тръгнах с вас в „Лабиринта“… не исках да те оставям сам и не исках да си признавам, че влизам в дълбината. Излъгах те. Прости ми. Но аз не съм Тъмния Дайвър.

— Вики…

— Няма какво да търся в дълбината, Льоня… И кого да губя… освен теб.

— Вики… — повторих аз. Всичките думи са се дянали нейде.

Всичките думи са изчезнали. Останало е само името.

— Вики…

— Ти не обичаш да ти помагат, Льоня. Ти си свикнал да си силният. Свикнал си да си помагаш сам, да спасяваш, да измъкваш и защитаваш, да се бориш и побеждаваш… — усмихна се тя. — Дайвър… ти ще измъкваш потъващия за косата, дори ако самият се нагълташ с вода… И ще отблъскваш чуждата ръка… в най-добрия случай ще позволиш да плуват до теб.

— Вики… Това не е истина.

— Част от истината е, достатъчно голяма. Това, което преди две години ни пречупи, всички нас, засегна най-много теб. Ти не намери себе си, Леонид. Дори Ромка успя. Независимо от случилото се. А ти се затвори в себе си. Отряза всички нишки, отказа се да търсиш изход. Каза си, че вече не си дайвър.

— Но аз наистина не съм дайвър, Вики. Аз съм никой.

— И затова отиде да мъкнеш нарисувани мебели? И да пиеш нарисувана водка в евтини виртуални барове?

— Да. Защото сега съм никой.

Вики поклати глава. Отново докосна ръката ми.

— От кого бягаш, Леонид? От кого или от какво?

— Бих искал да знам накъде бягам, Вики. Зная какво съм загубил, но не зная докъде ще стигна.

— Льоня…

Тя ме прегърна, прегърна ме толкова неочаквано, че потреперих. Притисна ме към гърдите си.

— Льоня, нищо не си загубил…

Не отговорих. Седях, прегърнал я, заровил лице в косите й… седях и мълчах. Тя не е права, но няма да й го кажа.

— Льоня, дайвърът е това, което е дадено свише. От бог, от съдбата, от играта на гените… нека всеки да вярва в своята истина. Какво си загубил, Леонид? Умението да излизаш от дълбината в мига, в който го поискаш? То си е с теб. Умението да виждаш това, което не виждат другите? А нима това беше главното, Льоня?

Главно… второстепенно… Нима там е работата.

Това беше моя съдба…

— Зная какво си мислиш. Ти можеше да създаваш чудеса… малки чудеса, докато беше още дайвър. Големи чудеса, когато се срещна с Неудачника. После тая дарба изчезна, не само при теб, при всички… но нима то беше главното, Льоня?

— То беше моята съдба.

— Беше само нещото, с чиято помощ изграждаше съдбата си. Форма, инструмент, но съвсем не беше твоята същност. Льоня, колцина бяха подлеците сред дайвърите?

— Ние крадяхме. Чужди програми, чужди пари, чужди тайни.

— Много? Често?

— Не, но…

— Колцина бяха подлеците сред нас, Льоня? Колко от дайвърите използваха дара си в името на злото? Хазарт, игри, прониквания, кражби… Така или иначе, никой не се принизи до подлостта. Могат да се нарушават законите на обществото, но не и законите на морала… помниш ли?

— Докато всички бяхме заедно. Докато имахме свой кодекс на честта. А сега какво?

— Тъмния Дайвър ли имаш предвид?

— Най-вече него… за другите нищо не знаем. Той е съхранил дара си в пълна сила. Ако се вярва на Дибенко…

Вики трепна.

— Говорих с него днес. Ако не лъже, Тъмния Дайвър не просто е съхранил способностите си, той ги е умножил. Той се стреми към файловете, за които е пратил Подляра и Ромка. Той ненавижда Дибенко… и се опитва да му навреди.

— Ето защо ме попита за Дибенко…

Не отговорих — само поех ръката й.

Защо не видях нейните очи в очите на Нике? Защо не чух гласа й, не почувствах топлината на дланта й?

Защо я забравям, нея, истинската? Не тази на екрана, не тази в спомените ми… А тази, която дели с мен жилището и постелята.

Приказките ненапразно винаги свършват със сватба. Впрочем, понякога след сватбата долита дракон. Голям, злобен, огнедишащ… мераклия да краде чужди невести. Ето тогава приказката има малък шанс да продължи по-дълго.

Нима трябва специално да отгледаш този тъп дракон, ако не искаш приказката да свърши прекалено бързо?

Ненавиждам драконите… и тези, които ги отглеждат.

— Аз не съм Тъмния Дайвър, Льоня… Не съм Тъмния Дайвър.

— Вики…

За миг ми се стори, че е готова да заплаче. Притеглих я към себе си, прегърнах я по-силно, прекарах длан по лицето й. То беше сухо… тя не умее да плаче.

Аз така и не научих на това нарисуваната Вики, а живата се е отучила сама.

— Не ми трябва оръжие трето поколение… нямам намерение да убивам никого. Нито в живота, нито в дълбината

— Там, в този файл, не е оръжието…

— А какво тогава?

Аз продължавах да люлея сгушилата се в мен Вики. Не ми достигат ръцете да прегърна всички, нуждаещи се от утеха. Не ми достигат сили да измъкна всички, които потъват. Не ми достига живот, за да го изживея така, както аз искам.

Прави каквото можеш, и да бъде каквото ще бъде.

— Там има не смърт, Вики… а живот. Но не знам нужен ли е той на дълбината — такъв един живот…

Разказах й всичко. От момента, в който натиснах спусъка и вече се бях досетил, че стрелям в нея. Досетих се и въпреки това стрелях.

Храмът, където всеки от нас е изобразен на стената…

Посещението на Дибенко…

Идването на момчетата…

Писмото с файла…

„Изкуствена натура“…

— Този нов живот вече убива… — прошепна Вики. — А още не е в пълната си сила.

— Не той убива…

— Не е важно кой е натиснал спусъка. Наемникът-охранител, който знае с какво стреля; въодушевеното хлапе, не разбиращо какви ги върши… Тя вече убива, тази втора натура. Вкопчва се за живота, за място под нарисуваното слънце. Засега — с нашите ръце.

— Те не могат да излязат в реалния свят. Никога. Нито Императора от играта, нито електронните симбиоти.

— Затова пък ние можем да отидем там окончателно. И никакви дайвъри няма да достигнат, за да бъде спасен всеки.

— Никой няма и да моли да го спасяваме. Ето кое е страшното… — поех си дъх и казах, сякаш скачам във вода: — Ще си отида от Дийптаун. Ще имам сили, Вики.

— Не, няма да си отидеш. — Тя вдигна глава и се усмихна. Слабо, но все пак се усмихна. — Какво си намислил… да бягаш?

— Какво мога да направя?

— Ти си дайвър!

— Аз съм никой!

— Ти си дайвър! Докато можеш да виждаш света без розови очила, докато си способен да влезеш и да се върнеш, докато си готов да се хвърлиш в бой — ти си дайвър! Ето кое е главното, Льоня! Обективността, свободата и смелостта. А съвсем не умението да се виждат или да се пробиват дупки в програмите…

— Ти забрави съвестта, Вики…

— Съвестта няма нищо общо тук. И да я няма — човек си остава дайвър. Само че Тъмен.

— Той не е изгубил способностите си.

— Значи и ти можеш да ги намериш. Та нали си преминал моста!

— То… то е друго.

— Сигурен ли си? Помниш ли как се смяхме с теб на фантазиите ти… как ти се е сторило, че си влязъл във виртуалността с изключена телефонна линия… че си дошъл да ме посрещнеш… Но кое е било сън и кое — истина, Льоня? Кога всъщност са ти изключили линията? Та ти умееше, наистина умееше неща, които са недостъпни другиму! Да преминаваш през стени, да се разсмееш в отговор на изстреляния куршум, да стигаш до всяко кътче от мрежата. Така беше! Ние се целувахме, реейки се в небето над Дийптаун — помниш, нали?

— Неудачника си отиде и отнесе всичко, което ми беше дал…

— Всичко ли? Моста, Льоня! Моста! Ти започна да го минаваш в съня си, помниш ли? Два, три пъти?

— Повече, Вики. Просто не съм ти казвал… всеки път.

— Защо? — леко се отдръпна тя.

— Ами… за да не разбереш какво се случва с мен.

— Мислиш ли, че е било възможно да не разбера? — само поклаща глава тя. — Да не говоря — да. Но да не разбера?

— Прости ми.

— Няма за какво. Но ти вървеше по този мост, Льоня. Без никаква мрежа, без компютър и модем…

— Та нали самата ти даваше друго обяснение.

— Аз всичко мога да кажа…

Тя замълча.

— Не знам какво да правя… — казах тихичко, сякаш за да се оплача.

— Мисли. Ти си дайвър. И кажи… — Вики изведнъж се запъна. Малко се поотдръпна от мен, погледна ме строго и изпитателно.

— Какво?

— Кога заподозря, че Нике е дайвър?

— След като тя не изостана от нас при спускането.

— Да… позабързах се. А кога си помисли, че Нике съм аз?

— В самия край. Чак след двореца.

— Значи, когато казваше на Нике, че ти харесва, още не знаеше, че това съм аз.

— Но нали беше ти!

— Но ти нали не го знаеше?

Ето ти проблем.

— Чувствах го… — усмихнах се. — Вики, сигурно просто съм чувствал, че си ти. Знаеш… както в приказката принцът намира принцесата сред стотици момичета със прикрити лица…

Сега мога да кажа много красиви думи.

Толкова много, че сам да си повярвам — чувствах, досещах се, знаех…

Ще надяна красива маска, сходна на онези, които надявах в Дийптаун. Ще уговоря Вики да повярва — тя добре усеща лъжите, но ще й се прииска да повярва. Лъжата ми няма да се превърне в стена, а напротив — в мост. Според мен за нищо не съм виновен… не мога да имам вина заради един комплимент, даже и според най-пуританския морал. А Вики далеч не е пуританка.

Просто лекичко ще послъжа.

— Честно казано, нищо не съм почувствал — обадих се аз. — А и да съм чувствал, е било напълно несъзнателно. Просто ми хареса Нике. Симпатично, войнствено момиче.

Изобщо нямам представа как ще реагира Вики. По-рано лесно бих се досетил. Сега — не знам.

— Тя и на мен самата ми хареса — усмихна се Вики. — След Мадам — най-приятната личност. Даже ми се прииска да отида да работя в този глупав „Лабиринт на Смъртта“.

— А какво ще стане с реалния свят?

— Тогава — да припечелвам…

— Не бива. Достатъчно е, че в семейството ни има един луд, дето не излиза от дълбината.

— Леонид…

Погледнах Вики в очите.

— Намери Тъмния Дайвър. Намери го и си поговорете. Изясни си какво иска.

— Той сам ще ме намери, Вики. Нали пуснах слух, че Дибенко ме е наел да убия Тъмния Дайвър.

— И дезинформацията стана реалност… Леонид, нали не смяташ да го сториш?

— Не. Вероятно не.

— Само за това „вероятно“ забрави. Онзи младеж може и да не е знаел какво прави, когато е стрелял. Ти обаче ще знаеш. И ще помниш, винаги.

Сега тя си беше пак онази, много сериозната, моята Вики.

— Той вече стреля в нас, Вики.

— В отговор на вашите изстрели.

— Няма значение. Беше проникнал в чужд дом.

— Все пак е търсил диалог!

— Вики, той разполага с оръжие трето поколение.

— Това са само думи на Дибенко. Тъмния Дайвър може и да е блъфирал, може да е заплашвал. Но нима е убил някого?

— Когато убие, Вики, това също ще го помня цял живот. И не знам кое ще е по-болезнено: да знам, че аз съм убил, или че са убили мой приятел.

— Леонид… — Тя въздъхна. Отново се притисна до мен. — Ех, Льоня, Льоня…

Защо сякаш съм от камък?

Искам да отмъстя?

Или не съм готов да простя?

Или, което е най-страшното — завиждам на този от нас, който е запазил цялата си сила? Запазил я е и е отхвърлил правилата и нормите, които винаги са съпътствали дайвърите.

Може би и на това завиждам?

На юнашката безгрижна свобода, с която Тъмния Дайвър преследва Дибенко, карайки да се крие в миша дупка създателя на самата дълбина. Веселата възбуда, с която нахлу в дома на Чингиз, принуждавайки ни да разговаряме, лекотата, с която натисна спусъка — не на игровия полигон на „Лабиринта“, а в обикновения свят на Дийптаун?

Аз не знам кой и защо го е нарекъл Тъмния Дайвър. Може би прякорът е заслужен. Ако той се е нарекъл така — още по-зле. Защото е израз на позиция.

— Не прави необратимото, Льоня!

— Знам.

— Никога не прави необратимото. Веднъж произнесената дума „мразя“ не може да изкупи и десетократното „обичам“. А една смърт…

— Знам, но вече имаше една смърт!

Млъкнах, чул собствения си глас. Искам да отмъстя или не мога да простя? Ето къде е въпросът.

— Вики…

Лицето й все пак е станало мокро, усетих соления вкус върху устните си.

— Вики, ще опитам. Наистина ще опитам.

— Ти си дайвър, Льоня… помни го…

— Аз…

Дланите изведнъж станаха топли. А думите — просто излишни.

— Аз не съм дайвър, Вики… тук и сега.

— Ти страшно отдавна не си спал… — усмихна се тя. — Сигурен ли си?

— Сигурен съм — кимнах. — Не искам да гледам звездите тази нощ. Нито пък да говоря за враговете си.

Вики кимна. И видях как през сълзите изгря усмивката й:

— Добре… звездите ще почакат. Ще ги помоля. А враговете няма да ги питаме.