Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Лабиринтът на отраженията (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Фальшивые зеркала, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 37 гласа)

Информация

Сканиране
sir_Ivanhoe (март 2008 г.)
Разпознаване и корекция
NomaD (март 2008 г.)
Корекция
Mandor (2008)

Издание:

Сергей Лукяненко. Фалшивите огледала

Руска, първо издание

Преводач: Васил Велчев

Редактор: Валерия Полянова

Консултант: Александър Велин

Коректор: Иван Крумов

Оформление на корицата и предпечатна подготовка: Квазар

Формат: 54×84/16. Печатни коли: 30. Тираж: 1200

Печат „Инвестпрес“ АД — София

ИК „Квазар“, 2002

ISBN: 954-8826-30-5

История

  1. — Добавяне

1

Че е време да приключваме, разбрахме на девето ниво. Макар че най-трудно от всички май беше седмото. Там за пръв път убиха Маниака, на когото до момента му беше вървяло сякаш на магия; там против нас осъществиха прекрасна съгласувана атака около петдесет чудовища от всички породи, включително подземен червей, който с еднаква лекота излапа и Подляра, и купения му за две стотачки ракетомет, и голямата канара от гранит, зад която хакерът се криеше от ураганния огън на изродите влечуги.

Но в нас все още имаше хляб. Отбихме атаката. Дочакахме да ни догони Маниака, зъл като дявол и въоръжен само с автомат, за чийто произход той упорито отказваше да говори. Върнахме се за Подляра и го заварихме заклещен в някакъв скален процеп, в отчаяна стрелкова отбрана срещу три охлювоподобни твари, изпълзели от плиткото езерце. А когато преминахме оттам в пълен състав, те дори не си бяха показали оттам рогата…

Осмото ниво се оказа почти лесно. Заето изцяло от блато. Видимост — великолепна. По някаква причина спомняйки си за сталкера от филма, започнах да поливам трасето пред нас с ракети.

Резултатът надхвърли и най-смелите ми очаквания. Изплувалите трупове на чудовища образуваха заплетена картина върху повърхността. Изродите, спотаили се по-далеч, се хвърлиха в атака… безуспешно, но впечатляващо.

А виж, деветото ниво ни пречупва.

Общо взето нищо особено. Не прекалено високи планини. Каменоломни, в които тромаво се въртяха странни механизми, раздробяващи и поглъщащи камъните. Постройки, останки от древен, циклопичен храм. Няколко бойни машини… кой се криеше в тях, така и не разбрахме. Машините изгаряха чак след десетото уцелване с ракета, но затова пък горяха великолепно.

Те просто бяха прекалено много…

Преминахме през каменоломната от третия опит.

Изгубихме цялото си снаряжение.

Това, което успяхме да намерим сред постройките, не беше никак достатъчно за малката ни армия.

Аз съм запазил ракетомета си с пет заряда. Маниака — автомата си. Нике — нещо подобно на картечница, стреляща с небесносини игли, с добра скорост на стрелбата и достатъчно мощна.

Всички останали са си пак с пистолети.

Естествено, вече нямаме никаква броня…

Излизаме на десето ниво през дълъг, празен, безопасен и неописуемо скучен тунел, пробит в склона при храма. Тунелът преминава като свредел през утробата на планината…

Компютърът, в който можем да се запишем, е на върха. Наполовина вграден в камък, навън са само екранът и клавиатурата.

Дори не се налага да обсъждаме каквото и да било. Осемнайсет часа без сън. Осемнайсет часа на крака.

— Среща в десет московско време при портала — казва Чингиз. Оглежда ни — възражения няма. Побутва към клавиатурата Пат, който вяло набира някаква парола, поставя курсора на „изход“ и изчезва. Чингиз си тръгва след него.

— Добре се повеселихме, а? — изрича Зуко, външно изобразявайки оптимизъм. Дори неговата жизненост се е пропукала.

— Изгубили сме форма — мърмори Маниака. — Хайде… не се туткай…

Зуко, разпервайки ръце, изчезва.

След него си отива Маниака.

Подляра замислено оглежда околността. Тук е красиво, страшно красиво. Дизайнерите на „Лабиринта“ са се потрудили добросъвестно. Надолу се спуска полегат склон, снегът блести под лъчите на залязващото слънце. В светлолилавото небе плуват бледовиолетови облаци. Стоим на билото на планинския рид, който ни предстои на прехвърлим… да отидем при онези езера — тъмносините мастилени петна долу… да преминем през гората… да пресечем морето… какво ли още са измислили създателите на играта? Заводи, вулкани, космодруми, полета? Някъде в края на пътя е разположен град, където геймърите ги очаква злобният Император…

— Леонид, ние сме намислили невъзможното — изрича Подляра. — Работата не е в майсторството. Виждаш — тук на практика няма истински схватки. Старите добри дуели… ти с картечницата, аз с резачката… кой кого ще надхитри… Леонид, ние се сражаваме не с другите геймъри… без значение в какво тяло се намират — човешко или на охлюв-гигант. Ние се сражаваме със света. Със света на „Лабиринта“, света вътре в Дийптаун. Ние се сражаваме с разстоянието, с времето… ех, мама му стара, ти сам всичко разбираш. Утре в десет, накратко…

Той полага ръце върху клавиатурата, и ние с Нике оставаме сами.

— Стрелец…

Поглеждам момичето.

— Кажи, този Стрелец… за когото често споменават в „Лабиринта“…

Аз мълча.

— Това ти ли си?

— Да.

— Не играеш в пълната си сила.

— Да.

— Приятелите ти разбират ли го?

Поклащам глава.

— За къде така бързате?

— Нике, имахме ли уговорка да не се задават въпроси?

— Извинявай, Стрелец… — усмихва се тя, по-скоро тъжно, отколкото обидено. — Не искам да си пъхам носа в чужди тайни. Ако ти наистина си същият този…

— Да.

— Ако ви преча… Нека да си отида. Ще се присъединя към друг отбор…

Самият аз не зная защо казвам това…

— Много искам да останеш с нас.

— Защо?

В камуфлажа всички ние сме еднакви. Безполови, безформени, унифицирани. Късове месо във военната униформа на несъществуваща армия, доброволни наемници в измислена битка, самопожертвователни герои с никому ненужни подвизи.

Само лицата над високите яки на якетата са различни. Лица, които самите ние сме си измислили. Толкова е лесно — да нарисуваш лице. Точка, точка, запетая… ето ти я кривата муцунка… Рисувай сам, събирай от детайлите, като в детски конструктор… Волева брадичка, унила брадичка… Щръкнали уши, прибрани уши… Изправен нос, чип нос…

С мъка ми се удаваше само едно. Очите. Понякога ми се налагаше да ги преправям десетки пъти, преди да станат живи. Оттогава разбрах кое е най-важното в нарисуваните лица.

Гледам я само в очите.

— Ти ми харесваш — казвам накрая. — Не съм във възторг от това. Но ми харесваш.

Ръце върху клавиатурата.

Парола.

Изход.

 

 

А изходът от „Лабиринт на Смъртта“ си е старият… същата уютна, просторна съблекалня и същата зала, както и преди две години.

Свалям екипа, прибирам го в шкафчето. Изобщо не се учудвам, че ме очакват дрехите на Стрелеца.

Вземам душ в малката кабинка. Този път съвсем обикновен душ, няма никакви противовирусни химикали. Обличам се, за секунда спирам пред вратата…

Какво ли ще стане сега?

Завръщане на легендата, спор няма! Стрелеца се е върнал в „Лабиринт на Смъртта“. И не сам, а с група приятели. При което този път Стрелеца наистина не действа много честно…

Излизам в залата с колоните, от която се виждат дийптаунските улици. Голям смях ще падне, ако сега се повтори преследването и ми се наложи да се крия в публичен дом…

Залата е празна. Почти празна. Само някаква компания стои, увлечена в сладки приказки, звучи жизнерадостен смях. Лицата са непознати, но явно не са тези, които разстрелях на пето ниво…

Дявол да го вземе!

Къде ли са унижените и оскърбените?

Къде е жадуващата кръвта ми тълпа?

Приближавам се към компанията, правейки вид, че търся някого. Не ми обръщат никакво внимание — имат си някакъв техен лаф…

— Чу ли, че Семецки го убили? Три пъти подред?

— Е, и?

— Ами оживял и догонил своите…

Дружен изблик на кикот…

— Момчета, не сте ли чули за такъв геймър — викат му Стрелеца? — питам напосоки.

Погледи, пълни с недоумение. Всички свиват рамене.

От съблекалнята излиза младеж. Поздравяват го, махат с ръце. Някой вика:

— Круз, колко трябва да те чакаме, а?

Цялата тълпа се изнизва от залата с колоните.

Аз вече съм забравен, а заедно с мен — и въпросът ми.

Стоя с проведен поглед. Объркано се усмихвам. Стискайки дръжката на пистолета в джоба си.

Славата е нещо преходно.

Чудно е даже как и Нике ме помни. Сигурно момичето сериозно се готви за кариера в „Лабиринт на Смъртта“.

А какво, всъщност, исках аз?

Тази смъртоносна игра вече не е същата. Не прилича на весело ровичкане из пясъка. На разпалена престрелка из тесни криви улички. За тези неща сигурно сега съществуват други игрови зони.

Прилича най-вече на военен полигон. В „Лабиринт на Смъртта“ човек се учи не на самостоятелни геройства, не да изостря рефлексите си и да качва скоростта на реакцията си. Дойде времето на отборните игри. Дългите и досадни походи. Взаимното пазене на гърба, отхвърлянето на слабите, поддържането на силните, безусловното подчинение на командирите…

Защо ли това не ми се нрави?

Какъв съм аз? Нима съм индивидуалист до мозъка на костите?

Или не си доиграх тогава, преди две години, не преминах през всичко, през което трябваше да премина?

Късно е да търся отговори. Светът се е променил. А аз не съм го разбрал, свит в своята тясна, уютна, сигурна черупка…

Излизам от залата с колоните на улицата. Вече се е стъмнило, запалено е уличното осветление, проблясват рекламите, хората сякаш са станали повече… Всичко си е както трябва, това е кварталът на развлеченията, а сега настъпва поредният прилив на хора. В европейския и руския сектор на Дийптаун всички са приключили работа и са тръгнали да дирят приключения. Хубаво… Нека винаги е вечер за мен в Дийптаун. Ранна лятна вечер, с първите звезди върху тъмносиньото небе, с уханието на отминал дъжд…

Занимаваме се с глупости. Събрали сме се, герои… самоуверени като германците през юни четирийсет и първа… какво е за нас някакъв си „Лабиринт на Смъртта“…

Погрешна е самата ни идея.

Трябваше да се доверя на инстинкта, който ме изведе от „Лабиринта“ след първия неуспех.

Но какво тогава? Какво? Да търсим Тъмния Дайвър? По-лесно е да се намери игла в купа сено… пък и да го намерим, той няма да пожелае да ни помогне.

Да си уредя да ме приеме Дмитрий Дибенко, дето е забъркал цялата тази каша? Само ще се изложа на удари. Той разбира накъде отиват нещата, не може да не разбира. Някога е създал дълбината, сега създава нейната смърт. От какво се ръководи? Не знам. Не съм психиатър. За всяка постъпка може да бъде намерено и най-гнусно, и най-благородно тълкуване. И няма значение какво ще получа, ако се добера до Дибенко. От новата си играчка той няма да се откаже.

Какво не сме опитали още?

Да обиколя редакциите на виртуалните вестници и списания? Е, във „Вестник на Дълбината“, „Вечерен Дийптаун“ или „На Волга“ вежливо ще ме изслушат, ще ме почерпят кафе и ще ме изхвърлят. Виждали са и по-големи психари. В някое рускоезично жълто издание, като воронежкия таблоид с име на сврака или липецките „Обелки“ ще ме посрещнат с отворени обятия. Ще ми благодарят, ще ми стиснат ръката и ще пуснат брой с грамадното заглавие: „Двайсет и седем хакери загиват от вирусно оръжие от пето поколение!“

Не вярвам в силата на такова печатно слово.

Виж, в силата на глупостта, наглостта, невежеството — несъмнено.

За миг ми става толкова тъжно, толкова безизходно, че съм готов да прошепна вярното си стихче. Да изляза от дълбината — нека главата откликне на болката. Да похапна набързо нещо, захвърлено в хладилника. И да легна да спя… сега е четири сутринта, между другото…

Само дето още не ми се спи. Прекалено много хормони бушуват в кръвта ми. Пропуснахме мига, когато ни се спеше, продължихме нататък — и се натресохме на мъчителната, безсънна умора…

Вдигам ръка, хващам такси.

— Карай ме „При загиналия хакер“.

Шофьорът кимва, значи адресът на бара му е познат. Какво пък. Да видим къде се събират най-яките хакери на съвременността.

Пътуваме дълго. Изглежда, виртуалният бар се намира на някакъв раздрънкан сървър или дори на частния компютър на собственика на заведението. Най-накрая спираме пред сияеща табела — единствената на тясната тъмна уличка.

„При загиналия хакер“.

Великолепен метод за маскировка, не ще и дума. Мисля си го съвсем сериозно, без каквато и да било ирония. Няма по-хубава маскировка за хакера от такава показна ярка табела. Никой не би я взел насериозно.

Трябва да е или незабележима, или фрапантна. Други варианти не съществуват.

Плащам и се доближавам до вратата. Побутвам я — заключена е.

Чувствайки се като пълен идиот, произнасям на глас:

— Сърце и Любов!

С протяжно скърцане врата се отваря.

Влизам. Грохот зад гърба ми. Е, затворихте я, добре. Ама защо са тези звукови ефекти?

Барът е малък и уютен — да се не надяваш…

Правоъгълна стая, сумрачно осветление. Стените, пода, тавана — всичките са изградени от някакви малки квадратчета… Вглеждам се.

Дискети.

Виж ти, колко е стилно.

Дискетите са най-различни. Някои имат вид на нови. Други са надписани. Има и програми, и игри… По-точно — късчета програми и късчета игри.

Мястото започва да ми харесва.

Зад тезгяха стои явна рожба на програма. Розовобузест, набит, вечно усмихващ се бюргер.

— Халба бира — казвам аз и показвам напосоки един от крановете.

Барманът кимва, пълни халбата.

„Опит за външен контрол над системата. Получено е искане за идентификация. Да разреша ли достъпа до системната информация?“

Шепотът на Вики е доловим само за мен. Усмихвам се, кимвам на бармана и казвам:

— Да…

Не ми вземат пари за бирата. Логично. Щом тук се събират хакери, бирата трябва да е крадена. Безплатна за своите. А чужди тук изобщо не идват…

С халба в ръка се отдалечавам от тезгяха, оглеждам заведението. Хората са малко. На едната масичка седят няколко младежи с възможно най-хакерски вид. Холивудско-хакерски. С несресани дълги коси и очи, в които гори безумие, с небрежно облекло; до един оживено ръкомахат и спорят за нещо. Именно такива в екшъните се опитват да налучкат и най-сложната парола секунди преди взрива, пробиват компютрите на Пентагона, говорят не с букви, а с цифри, падат във всяка локва, но в решителния момент проявяват смелост и ловкост, достойни не за миролюбив програмист, а за излязъл да се поразтъпче командос.

Отново не мога да кажа нещо определено. Това тяхното може да е имидж. Или маскировка. А може и да е инфантилна игра на „яки хакери“.

Преминавам край младежите. Не ми обръщат капка внимание — щом съм влязъл, значи съм в правото си.

В края на залата седи още една група. Вглеждам се.

Млада жена. Лицето е симпатично, но нервно, неспокойно. Здрав мъж, малко по-възрастен от нея. И неотдавнашният ми колега. Сега той е в тялото на възрастен.

Приближавам се, с безмълвен жест питам дали е свободно. Мъжът и жената се споглеждат.

А Иля, изглежда, просто дреме пред пълната халба бира, гледайки в празното пространство.

— Кой си ти? — пита мъжът.

— Леонид.

Погледът на непознатия става почти дружелюбен.

— Сядай. Иля ли ти каза паролата?

— Да — отвръщам и сядам до тях. Отпивам от бирата. Така и не съм погледнал каква марка е и сега просто пия бира — някаква абстрактна, средностатистическа напитка. Много важно.

— Хакер? — рязко пита жената.

— Не — отговарям честно аз. — Ни най-малко.

— Тук се събират само хакери — обяснява мъжът. — Истински хакери.

Отпивам от бирата си и чакам продължението. Не знам защо, но ми се струва, че няма да ме помолят да се разкарам.

— Е, щом нашият приятел е гарантирал за теб — вметва жената, — то имаш право да си тук.

— Благодаря — кимвам аз, с целия си вид демонстрирайки благодарност.

Паузата започва да се проточва. Жената лекичко побутва Иля, той едва се поклаща, но продължава да си седи.

— Остави го, спи… — намръщва се мъжът. — При него сега е четири сутринта… Та казваш — ти си Леонид?

— Да.

— Ти май искаше да помогнеш на Иля да намери Храма на Дайвърите? — интересува се жената.

— Храма на Дайвъра-в-Дълбината.

— Има такъв — замислено говори мъжът. — Спомням си…

Така ли ще продължават да ми говорят — по ред?

— А за какво ти е да му помагаш? — пита жената.

— Имам дял — позволявам си загадъчна усмивка.

— Не ни баламосвай — моментално откликва мъжът. — Какъв ти дял… това са дребни пари. Решил си да хакнеш Храма?

— Как се досети? — питам аз.

Жената се усмихва, пали цигара. Поднася ми пакета.

„Маркер“ — шепне Вики.

Вземам цигара и запалвам.

Хакерите се споглеждат. Моментално съм се спуснал надолу по скалата, по която те класифицират хората.

— Това веднага се вижда — неясно казва жената. — Няма да успееш да хакнеш Храма. Него даже Дао не можа да го хакне. А той беше най-добрият хакер в света.

Не съм чувал за хакер на име Дао. Мълча.

— Тъй, значи искаш да станеш хакер? — пита мъжът.

Да отговоря „не“ просто не е учтиво.

— Разбира се.

Снизходителни усмивки.

— Тогава идвай по-често — казва жената. — Всички тук са наши ученици и приятели. Виждаш ли, ей там седи едно момче с очила?

Поглеждам го. „Момчето“ е на около трийсет, цайсите му наистина са внушителни.

— Той вчера хакна един „Крей“ — казва мъжът.

Добре, че в този момент не пия бира. Със сигурност щях да се задавя. А така… изражението на лицето ми може да се тълкува по различни начини.

— Талантливо хлапе — снизходително казва жената. — Ти не се учудвай. Външността лъже. Когато преди две години дойде при нас, не можеше дори да си инсталира „Windows-Home“. А вече постигна някакви успехи.

Все още не съм способен да произнеса нито дума. Мисля си как може да се хакне „Крей“. Суперкомпютрите не са свързани с мрежата, те не се използват за поддръжка на Дийптаун и за работа с виртуалната реалност. Те имат собствено програмно осигуряване, несъвместимо с обикновените операционни системи. Освен това…

Да се хакне „Крей“ — това е все едно да свиеш парен локомотив.

И то парен локомотив, който е сложен върху земята, а не на релси.

Точно толкова лесно е, и точно толкова смислено.

— Така че… всичко е в твоите ръце — добавя мъжът.

— Страхотно — казвам само. — Никога не съм чувал нищо подобно!

Няколко минути пушим и пием бира. Общо взето всичко ми е ясно.

Но нали трябва да изстрелям всичките си патрони…

— Може ли да науча имената ви? — питам аз. — Просто за удобство?

Отново усмивки.

— Наричай ме Кис — казва жената.

— А мен — Бърд — кимва мъжът. — Истинските ни имена не ги знае никой.

— Аз, честно казано, защо дойдох… — започвам да мънкам. — Иля разправяше, че вие за два-три часа можете да намерите Храма на Дайвъра-в-Дълбината…

— Можем — кимва Кис.

— Няма проблем — добавя Бърд.

— Честно казано, малко се позабавих… — усмихвам се смутено. — Имам познат дайвър… бивш дайвър. Обещал е да ми покаже къде е Храма. Но това си е голяма играчка. Ако вие сами го намерите… какъв е смисълът аз да си губя времето?

Хакерите си хвърлят многозначителни погледи.

— Търси — казва жената. — Ние сега нямаме време за детски игрички. Нали, Бърд?

— Точно така, Кис — кимва мъжът. — За съжаление е истина.

Възцарява се тържествена тишина.

Разбирам, че съм длъжен да проявя любопитство. Но не мога да направя нищо с внезапно пробудилото ми се ехидство. Мълча.

— Наш приятел хакна швейцарска банка — казва Кис. — Крие се в Дийптаун. Единственото място, където може да дойде, е този бар… тук не идват външни лица.

— Трябва да го дочакаме — уточнява Бърд.

Някак тъжно е всичко това.

Няма истинска тръпка. Мога да предвидя всичко, което ще бъде казано, ако остана още час, и какво ще бъде допълнено към казаното, ако се задържа още три часа.

— Не можем да ти разкажем всичко — с въздишка произнася Кис. — За съжаление, това са…

— Прекалено страшни тайни… — не се сдържам аз.

— Прекалено мрачни тайни… — като ехо откликва Кис, не успявайки да се въздържи.

Малка конфузия.

Положението спасява Бърд. Сега той побутва Иля, опитвайки се да го събуди, но без никакъв ефект, и замислено произнася:

— Ти чувал ли си за операционната система „Приятел“?

— Не, не ми се е случвало.

— Дао я измисли и я написа — тържествено произнася Кис. — Това е единствената в света операционна система с изкуствен интелект. Тя е способна да се самообучава, да се самоусъвършенства, да се развива.

— Има хайка за нея — понижавайки гласа си, съобщава Бърд. — Много голяма и сериозна хайка.

— Ние работим на компютри с операционна система „Приятел“. — Кис щрака с пръсти и барманът й донася нова халба бира.

— Има само два нейни екземпляра в света — казва Бърд.

— Един на моята машина…

— И един при мен…

— За тях има хайка…

— Ти от Москва ли си? — внезапно пита Бърд. Тържествуващо се усмихва.

— Да.

— И работиш на „Windows-Home“? Някой път ще ти инсталирам „Приятел“. Ще видиш какво яко нещо е.

Ето това е интересно. Обожавам експериментите с непроверени програми. Наистина, първо ги давам на Маниака за вивисекция…

— Само че е опасно — уточнява Кис. — Тогава ще има хайка и за теб.

— Да не ми е за пръв път… — механично отговарям аз. Протягам се за цигара. Маркер повече, маркер по-малко… ще просъществуват до рестартирането на компютъра.

А как ми се искаше да вярвам, че Иля има познати хакери, способни да намерят Храма на Дайвъра-в-Дълбината…

— Дори няма да забележиш, че ти се е префасонирала операционната система — съобщава Кис. — Външно всичко ще изглежда като преди. „Приятел“ се инсталира върху „Windows-Home“ и променя някои важни файлове. Запазва се предишният интерфейс. Само че машината започва да бачка по-добре, значително по-добре.

— Системата ще се приспособява към твоя компютър — съобщава Бърд. — Ти не си хакер, затова едва ли ще го забележиш веднага… но за професионалиста ефектът е налице…

— Така че не забравяй пътя към нашия бар — резюмира Кис.

Кимвам. Поглеждам Иля, питам:

— А той какво — винаги ли спи в дълбината?

— Да, това му харесва — добродушно потвърждава Бърд. — Израства като истински хакер.

Мързи ме да ставам, затова поглеждам часовника и угрижено казвам:

— Всеки момент ще ми се задейства таймерът…

Усмивки на разбиране. За всеки случай питам още:

— Бърд, ти виждал ли си Храма на Дайвъра-в-Дълбината?

— Да. — Хакерът замислено мачка цигарата в ръката си. — Храмът им е висока бяла кула, увенчана с кристално кълбо. Имат седем нива на защита, и дайвърите ме помолиха да проверя сигурността…

— Струва ли си да се разказва за това, Бърд? — озадачено пита Кис.

— Отдавнашна история — разперва ръце Бърд. — Какво толкова. Тогава преминах шест нива, Леонид. Седмото не ми позволиха да го проверя, явно се уплашиха, че ще видя какво е скрито в кристалната зала. Но аз успях да сондирам помещението и общо взето разбрах всичко. Именно там дайвърите придобиваха особените си способности, и когато някой все пак е пробил защитата, са ги изгубили… Това беше преди три години… спомням си го сякаш е било вчера…

Май ми е време.

Дълбина-дълбина, не съм твой…

 

 

Свалих шлема. Погледнах за последно към екрана. Към двамата хакери и момчето, което обича да спи в дълбината. Прошепнах:

— Вики, имитация на изход чрез таймер.

Изображението угасва. Там, в бара „При загиналия хакер“, тялото на Стрелеца ще поседи още минута, сковано, неподвижно, внимателно слушащо разказа за Храма.

После ще се пръсне като звънтящ кристален прах…

Тялото ме болеше, сякаш десет часа съм се друсал по черен път в кабината на стар камион. Измъкнах кабела на гащеризона от компютъра, заразсъбличах се. Върху екрана ме чакаше нарисуваната Вики.

— Вики, събуди ме в девет и трийсет.

— Прието… — тих, ласкав шепот. — Будилникът на девет и трийсет…

— Край на работата — казах аз.

Какво ли да направим… какво ли да направим? Да се изминава „Лабиринта“ е безсмислено. В хакерите също няма надежда. Щом са били в Храма, преди да бъде построен…

Така си стоях пред компютъра, когато екранът угасна и утихна тихият, равномерен шум, с който човек свиква така, че престава да го забелязва.

Четири и половина часът.

Времето, когато последните ненормални жители на Дийптаун започват да излизат от дълбината, с надеждата да вместят в три-четири часа сън онова, за което е необходима цяла нощ.

Както и да е. Съвсем скоро Дийптаун няма да го има във вида, с който сме свикнали. Може пък да е за добро?

Погледнах в спалнята. Нито звук… Постоях, слушайки тихото, равномерно дишане на Вики. Истинската, а не нарисувана… реална и поради това — далечна.

Тя е права. Тя в много отношения е права, отказвайки се от дълбината… или почти отказвайки се.

Но нали и нейният път не е за всеки…

Затворих вратата, приближих се в тъмното до дивана — толкова познатият и обичаен утринен маршрут. Легнах, полагайки глава върху коравата възглавница.

И си помислих, че искам да спя без никакви сънища…