Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Лабиринтът на отраженията (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Фальшивые зеркала, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 37 гласа)

Информация

Сканиране
sir_Ivanhoe (март 2008 г.)
Разпознаване и корекция
NomaD (март 2008 г.)
Корекция
Mandor (2008)

Издание:

Сергей Лукяненко. Фалшивите огледала

Руска, първо издание

Преводач: Васил Велчев

Редактор: Валерия Полянова

Консултант: Александър Велин

Коректор: Иван Крумов

Оформление на корицата и предпечатна подготовка: Квазар

Формат: 54×84/16. Печатни коли: 30. Тираж: 1200

Печат „Инвестпрес“ АД — София

ИК „Квазар“, 2002

ISBN: 954-8826-30-5

История

  1. — Добавяне

10

Хубаво е да се събудиш сутрин.

Именно сутрин, а не към обяд, когато през щорите те удря рязко слънчевата светлина, бучат колите, пискливо крещят децата, а главата ти още със ставането кънти от умора.

Да станеш в осем сутринта… за обитателите на Дийптаун това е почти подвиг.

Вики беше станала по-рано. Чух как обикаля из кухнята, тихо тананикайки нещо, как бърбори включеният телевизор. И ухае на нещо вкусно. И можеш да се поизлежаваш царски, без да си спомняш за никаква дълбина, за дребните и по-сериозни спорове, за ненужните подвизи, за хитрите интриги на виртуалния свят… интриги, чието място е в боклукчийската кофа, които увяхват до вечерта и се разпаднат на прах още на следващия ден.

Ритъмът… бесният ритъм на Дийптаун. Обичам го. Но понякога така ми се иска да забравя за тенекиената кутия, натъпкана с микросхеми, и да не отворя вълшебната врата към огромния и пленителен свят. Да постоя в обикновената си стая с олющените тапети, със скърцащия разсъхнал се паркет, с малкото прозорче, от което лъха леден студ… където жената, която обичаш, си тананика в кухнята и приготвя закуска за теб, безделника…

— Льонка, внимание…

Когато Вики се появи с поднос в ръце, аз се смаях.

— Поднасяла ли съм ти поне веднъж кафе в леглото?

— Не — честно казах аз.

— Ще наваксаме пропуска.

…Това изглежда красиво само във филмите. Или техните легла са други модели. И храносмилането им е устроено другояче. Да пиеш полулегнал е нищо, но виж, да ядеш е върхът. Континенталната закуска е хубаво нещо, но тостовете имат навика да се ронят, при това не върху подноса, а в леглото. Яйцата — и те лошо се чупят при удар от подноса, когато той е поставен върху дебелото одеяло, покриващо мекия ти отпуснат корем.

— Можеш честно да се похвалиш на приятелите, че имаш жена, която ти поднася закуска в леглото — каза Вики. — Само не уточнявай колко често. Става ли?

— Става.

И все едно, безумно приятно ми е. Нищо че предпочитам да закусвам седнал, след като съм измил лицето и зъбите си.

— Вики — попитах я, отпивайки от кафето, — какви са плановете ти за днес?

— Да работя. Обадих се да предупредя, че малко ще закъснея… но именно малко.

— Не можеш ли днес да забравиш за работата? Нека да отидем някъде. На театър. На концерт. Или просто да побродим където ни хрумне…

Вики смешно нацупи устни.

— Аха… хубаво би било… Но няма да стане.

— Защо?

— Защото и ти си на работа днес.

Тя се усмихна и ме целуна по челото.

— Не искам — с тона на капризно дете възкликнах аз.

— Чудесно е, че не искаш. Но трябва. Ще отидеш при приятелите си. Ще решите какво да правите с Дмитрий Дибенко. Ще се свържете с него… опитайте да намерите Тъмния Дайвър. И решете най-сетне какво ще се прави с онова нещо.

— Кой и какво иска да прави — уточнявам аз.

— Именно. Намерете баланса на интересите си. Според мен не си струва това нещо сега да се появи на бял свят. Във всеки случай — широко и открито. На човечеството не му достигат само изкуствен интелект и хора, придобили безсмъртие в електронния свят… за пълна психоза. Струва ми се, че Дибенко го разбира. И този… Тъмния… не може да не го разбира. Какво точно иска той? Едва ли да раздаде файла на всички желаещи или да доведе Дибенко до банкрут и самоубийство. Пари, власт, слава, уязвено самолюбие… Търсете мотива. Търсете компромис. Това е моят съвет към вас… отправен от по-прекрасната част от човечеството.

— Добре — усмихнах се аз. — Ще опитаме.

— И се пази. — Лицето на Вики стана сериозно. — Моля те. Ако видиш Тъмния Дайвър — изплувай. Ами ако Дибенко е прав, и онзи е въоръжен?

— Добре.

— Льоня… аз разбирам, че това не е шега. И че сега всички вие рискувате живота си. По-добре изобщо не водете хлапето в Дийптаун — защото е потенциално най-удобният заложник.

— Да. Ще кажа на Чингиз.

— Изобщо не ми се иска да забравя онова, което ти казах снощи. Да забравя, да взема оръжие и сама да тръгна на лов. Но ти знаеш, че ще го направя.

— Знам.

— Тогава се пази. И се среши.

Задавих се от толкова странно преплетените съвети. Но Вики вече беше сложила подноса на нощното шкафче, бе станала от кревата и оправяше полата си. Усмихна се.

— Трябва да тръгвам. Успех, Льоня. Здрав кънект, бърз пинг…

Интересно, как в действителност изпращат на война? Не знам… слава богу. Самият аз не съм изпращал, нито пък мен са ме изпращали. В паметта ми се въртят картини — от учебниците в училище, от книги и филми. „Победител или победен“… Разногласен вой на жени… Мълчалив, дори не молещ, а примирен предварително с всичко, което може да се случи, поглед.

Или така — „здрав кънект, бърз пинг“. Дори това пожелание е остаряло. Аз не влизам в дълбината през модем, за да застивам като истукан по време на прекъсването и възстановяването на връзката, да се бавя с отговорите си, когато връзката просто се влошава. Но ново пожелание още не е измислено… или ние просто не сме го чули.

Трябва да попитам Пат или Иля. Младежта знае най-добре.

А само преди седмица бих си помислил, че трябва да намеря и да попитам Ромка…

Вратата в антрето хлопна. Станах, изтръсках трохите на постелята право на пода. Довечера непременно ще организирам почистване. На Вики ще й е приятно. И пода ще измия. Даже ще избърша прахта от рафтовете и шкафовете.

А сега — да се стягам.

Душ. Ледени и горещи струи. Гел с аромата на мускус.

Кой там възнамеряваше днес да не ходи в дълбината?

Да, имаше тук един такъв…

Прекарах мократа си ръка по запотеното стъкло на огледалото. Огледах се. Очите ми вече не са зачервени. И устните ми, свикнали да се стискат в тънка черта, леко са се отпуснали.

Компромис?

Ще видим. Както се получи. Калпавият мир е по-хубав от разправията за добро.

Но нали ако Тъмния Дайвър не беше накиснал вместо себе си Подляра и Ромка, хлапето още щеше да е живо…

— Ще опитам, Вики… — казах, карайки устните си да се отпуснат. — Честна дума, ще опитам.

 

 

В метрото беше претъпкано. Отвикнал съм да се возя в часовете пик, дума да няма. Стоях при самата врата, между старец клошар, отрано уморена жена и мрачен тийнейджър, запушил ушите си със слушалките на плеър. Едва ли изглеждах по-добре от тях… е, като изключим, естествено, стареца с мръсното палто. Умерено мърляв вид, измъчено, бледо лице, напрегнат поглед.

А нали това е страт[1], социален разрез на обществото. Струва си, естествено, да се добавят още новобогаташите като Чингиз… но те не се возят в метрото. Ала и без тях не е зле. Старец, на когото вече му е все едно… Жена, свикнала да тегли тъжно каиша… Хлапе, не желаещо да види и чуе нищо около себе си…

Е, и аз, естествено.

Не толкова измъкнал се дайвър, колкото изплувал на повърхността удавник. От стареца лъха равнодушие към тялото му и външния му вид. От жената — умора, само че не от висенето й в някаква лавка или кантора, а заради собствената й глупост. А хлапето — слушалки в ушите, когато се отнася до реалния свят.

Какво не ни достига на всички ни, какво? Тук, в истинския свят? Аз не вярвам, че лошите хора са повече от добрите. Не вярвам, че сме слаби. Не вярвам, че всеки желае злото всекиму. Да, можем да приведем колкото си искаме примери против. Убийци, психопати, дегенерати, обикновени простаци, егоисти и подлеци. Светът е пълен с тях. Но, все едно — те са в малцинство — иначе светът отдавна да се е превърнал в окървавена месомелачка…

„Нима още не се е превърнал?“ — запитах се аз.

Не. Навярно не. Иначе здравият младеж би заритал търкалящия се на пода старец, прочиствайки света от старостта и мръсотията. Жената би подхванала монетките, изпаднали от джобовете на жертвата. Всички останали пътници биха започнали да се обзалагат — на коя минута старецът ще предаде богу дух.

А аз бих седял в къщи, в шлем и гащеризон, слабо потрепвайки в креслото, докато в райските дебри на Дийптаун хуриите глезят виртуалното ми тяло…

Нали все пак отивам сега при Чингиз не защото лично мен ме заплашва нещастие? И момчето би ме заплюло в лицето, а жената би ме зашлевила, ако чуеха мислите ми.

Дори не защото мислите ми са лъжливо бълнуване. Хлапакът с погнуса се мръщи, когато погледът му попадне върху стареца. А за жената явно не е малка сумата от два долара дневно, които аз не се замислям да дам на фирмата „Нюком-порт“ за правото да влизам в дълбината.

Само че у всички ни има и още нещо, освен зверското озъбване, освен бодрите животински инстинкти, освен веселото кикотене. У някои повече, в някои — по-малко. Но, все едно, има го у всички. Бариерата между звяра и човека. Здравата решетка, която може да се изпили или зазида още повече — както решиш. Мостът над пропастта.

Аз не знам кога тези решетки ще станат излишни. Може би наистина когато козлето застане спокойно до барса.

Ако вярвах, че са вечни, още вчера бих взел подарения от Дибенко пистолет и бих тръгнал да въдворявам своите порядки в Дийптаун.

 

 

Вратата ми отвори Чингиз. Гладко обръснат, спретнат, в дънки и бархетна риза на райета.

— Влизай — без каквото и да е учудване каза той.

— Нали не те събудих?

— Не. Аз винаги ставам рано. Пат и Подляра спят до обяд.

Иззад гърба на Чингиз се показа ритривърът. Протегнах ръка към любопитния Байт, песът тикна нос в дланта ми и свойски се потърка от крака ми.

— Да отидем в кухнята? — предложи Чингиз.

— Бира? — подозрително попитах аз.

— Не, мисля, че кафе. Кафе с коняк. Или с рижки балсам[2]. Ти обичаш ли рижки балсам?

— Разбира се. Както си е редно за бивш съветски човек.

Очевидно, съдбата ми днес е такава — да пия кафе…

В кухнята не се е променило нищо от времето на последната ни седянка. Абсолютно. Даже празните бутилки „Жигульовска“ си бяха там, само дето силно се съмнявах, че са същите. Подляра, изглежда, пие бирата като вода.

— Ей сега…

Чингиз предозира нес кафето. И с кафеварка явно е същото[3]. Седях и гледах как сипва в малката ръчна кафемелачка шепа зърна — „Коломбо“, от „Московско кафе“, и бавно, прецизно го смила…

— Нали няма проблем, че кафето е наше? — попита Чингиз. — Някои се мръщят, но… наистина хубаво кафе е, правилно изпечено. Аз не купувам вносни стоки, ако има достойни родни заместители. — Той се замисли за секунда и добави: — Само дето рядко се намират такива.

— Няма проблем. И аз пия такова.

Хубаво е да си богат. Можеш и да се поперчиш.

— Чингиз, от какво си правиш парите?

— Сидита — спокойно отвърна той. — Пиратски сидита, дивидита. „Windows-Home“ за два-три долара, пресни игри, колекции с програми… Когато отиваш на митинския пазар за аудиотехника или просто минаваш покрай някоя сергия, ми хвърляш малко пари. За кафе.

Той изсипа смлените зърна в джезвето.

— И ето, че сега те компенсирам за този позорен факт…

— Ясно.

— Преводи на игри… ако играта ми харесва, понякога и сам се занимавам с това. Ако не — давам я на момчетата. Понякога и на Пат. Той иска сам да си заработва…

— Сега е ясно на кого да благодаря за евтините шегички. „Корабът ви акостира на острова на сирените, те пееха «Депеш Мод» толкова готино, че част от екипажа дезертира…“

— Точно това не е Пат, той не обича Депеш Мод…

Чингиз разля кафето по чашките. Извади и сложи на масата бутилка рижки балсам и малки сребърни чашки.

— Как го искаш, в кафето или отделно? Аз обичам отделно.

— И аз.

И двамата неволно се усмихнахме.

— За успеха ни… — вдигна чашката Чингиз.

— А на мен? — дочу се мрачен глас от стълбата. — О, ти ли си, Льоня?

Подляра стоеше, почесвайки се по корема и късогледо взирайки се.

— Пак ли си изгуби очилата? — попита Чингиз.

— Не съм ги губил. Спомням си, някъде в апартамента са… струва ми се.

Подръпвайки нагоре чудовищните си сатенени гащи, Подляра седна до мен.

— В джезвето има кафе, сипвай си докато не е изстинало — посъветва го Чингиз.

— И няма да налееш на стария си приятел… съвсем си изгубил срам… — промърмори Подляра и се пресегна към котлона. — Ще видиш, ако дойдат да ти секвестират богатствата, и дума против няма да кажа!

Той изсумтя, тържествено трясна джезвето върху масата. Потърси с очи чашка, въздъхна, отпи направо така. Наля си със замах в кафето балсам. Изрече:

— Красота… дума да няма… Чингиз, вероятно ще поживея у теб до есента. Става ли?

— А ако кажа не? Сигурно ще си тръгнеш?

— Не, естествено. Ти си ми длъжник. Десетачка. Още от шлепа.

Чингиз се усмихна. Забавляваше се от сърце.

— Нищо не ти дължа. Честно си спечелих десетачката. Ти не се вмести в срока.

— Вместих се, ти по-късно включи хронометъра! — изрева Подляра. — На какво ли не са готови тия бизнесмени, само и само да се налапат с пари… Погледни го само, Льоня!

— А какъв е този шлеп? — попитах аз. — Вече няколко пъти чувам…

— От оня шлеп започна цялото руско хакерство! — тържествено изрече Подляра. — За хакерите!

— И за дайвърите — добавих аз, вдигайки чашата.

— Тогава гепихме едно XT — каза Чингиз.

— Не сме го гепвали! Назаем го взехме! Нали честно си го върнахме!

— Да, след четири години. Между другото, напразно. Трябва да си купим… ако още има такива. Нека си стои бракмата, ще си играем понякога „Дигер“.

— „Дигер“… — мечтателно каза Подляра. — Да…

— Събирахме се там една компания… начинаещи програмисти. На стар, извън движение, шлеп. Около единствения компютър. — Чингиз се усмихна, явно спомняйки си нещо свое си. — Учехме се. На всичко. Пиехме гадна бира, гадно кафе, ядяхме хлебчета за три копейки и кюфтета от дреболии… Хубаво беше. Нали, Тоха?

— Вярно е — кимна Подляра. — Само дето тогава нямах „Харлей“, а „ИЖ-Юпитер“. Ама иначе беше супер.

Той шумно отпи от кафето. Изтри устата си с горната част на дланта.

— Е, братчета-зайчета? Какво ще правим?

— А защо трябва да правим нещо? — отговори Чингиз с въпрос. — Да попречим на Дибенко да разпространява програмата — не е във властта ни. Ние да я разпространяваме… Да, разбирам колко бързо ще се харчат дисковете с програмата, позволяваща да си създадеш свое безсмъртно копие във виртуалния свят. Но знаеш ли, и така имам с какво да живея.

— Какво възнамерява да прави Дибенко с програмата? — попита ме Подляра.

— Не знам — свих рамене аз. — Можем да пробваме да го попитаме. Току-виж отговори честно.

Чингиз въздъхна:

— Програми от такъв тип, за разработката на които е потрошено море от пари, върху които са се трудили десетки специалисти, не се крият под миндера. Това изобщо е невъзможно. Целият въпрос е кога ще я извадят на пазара.

— Тъмния Дайвър трябва да питаме… — казах аз. — Какво иска…

— Ще дойде той — присви очи Чингиз. — Къде ще ходи…

— Привети…

В кухнята влезе Пат. Сънен, потъркващ очите си, в дънки и бос.

— Какво от толкова рано… — отваряйки хладилника, измърмори той. Застина за миг, избирайки си плячка, после измъкна кутия кисело мляко и се пльосна до масата. — Развикали сте се тука, из цялата къща се чува…

— Ходи да се измиеш — нареди Чингиз.

— Ъхъ. Само да похапна…

— Правилно — подкрепи го Подляра. — Излишната хигиена — това са интриги на изнеженото западно общество. Истинският хакер трябва да бъде мръсен, несресан, с жълти зъби и безцветно лице.

Пат погледна хакера изпод вежди, но упорито продължи да яде киселото мляко.

— Днес имам работа — каза Чингиз. — В дълбината мога да вляза чак вечерта. Хайде да се срещнем тук… но в дълбината. В седем часа. Не, по-добре в осем. Всички ли ги устройва?

— Не може ли малко по-рано… — обади се Пат. — А?

— Хлапе, ти по-добре засега да не влизаш в дълбината — изрекох аз.

— Защо пък?

— От децата по традиция стават най-добрите заложници.

Пат изфуча:

— Аз днес ще бъда два метра висок и с брада…

— Леонид е прав — кимна Чингиз. — Мисля, че ще ти се наложи да изкараш два-три дни без виртуалност.

По погледа на момчето разбрах, че съм паднал в очите му… значително по-надълбоко от размерите на онази нещастна пропаст пред Храма.

— Льонка, аз съвсем съм ти обиден!

— Но чуй…

— Ти стреля в мене с ракетомет — съобщи Пат, облизвайки лъжицата. — И ме уби. А ако бях преживял болеви шок? Или ми се беше пукнал апандисита?

— Не ни баламосвай — спокойно отвърна Чингиз. — Днес оставаш без дълбина.

— Е, ще видим какво ще постигнете без мен там… — измърмори Пат. — Ще отворим ли онази програма? Искам да се позанимавам малко… не в дълбината, просто така… Да прочета хелповете…

— Забравих си ключа — усмихна се Чингиз. — Хапна ли? Върви да се измиеш.

— Гадове — подхвърли Пат, ставайки. — Какво, на трима мъже ви е лесно да се справите с едно дете?

— Като се обидиш, си дете — вадейки пура, каза Подляра. — А като сваляш гигабайти порно — съвсем възрастен.

Изглежда тийнейджъра предпочете да не спори с Подляра. Изсумтя и излезе.

— Сам няма ли да влезе? — попитах аз.

— Не. Той вижда, че ние не се шегуваме. — Чингиз също запали цигара. — С програми му се занимавало…

— А ние какво, всъщност, изплашихме ли се? — Подляра пусна гъсто кълбо дим. — Е, да… необичайно е. Нов декор в театъра на живота. Изкуствен разум… разумен или почти разумен електронен двойник, възможност да се пребивава едновременно и в дълбината, и в реалния свят…

— Това не е нов декор — казах аз. — Нова сцена е, на която ще ни се наложи… дори не да играем, а да живеем.

— И все едно. Ние сме свикнали веднага да виждаме лошото. Свикнали сме да подозираме, свикнали сме да се страхуваме. А ако това е чудо? Спасение? Настъпване на златен век? Повяват се роботи, разбираш ли! Човек е щастлив, да не повярваш!

Подляра ни огледа тържествуващо. Аз премълчах. Чингиз — също.

— Ето… — Подляра старателно загаси пурата си. Постави я на перваза на прозореца. — Не я изхвърляйте, може да я допуша… Отивам да спя, бойни другари. Право е детето, развикали сте се тука още от рано сутринта…

Ставайки, той с ловко движение подхвана почти пълната бутилка балсам. Чингиз не забеляза или не сметна за необходимо да възрази. Каза, гледайки към прозореца:

— Той отчасти е прав… не намираш ли?

— Относно съня? — не се сдържах аз.

— Относно подозренията и страховете. Относно ориентацията към най-лошото. Да… Това е необходимо. Понякога спасява. Но ако сега случаят е съвсем друг?

— Не знам — честно отговорих аз. — Не знам, Чингиз.

— Именно там е работата…

Чингиз стана. Приближи се до прозореца, постоя, напъхал ръце в джобовете.

— А какво да правим в такъв случай, Чингиз? — попитах аз. — Какво да се прави, когато не знаеш кой път води към доброто, и кой — към злото?

Чингиз замислено вдигна скътания от Подляра фас. Щракна със запалката, разпали го. Намръщи се:

— Как може да пуши такава гадост…

— Да се стои на място? — отговорих сам на себе си. — Тогава няма да стигнеш далеч. Да се върнеш назад? Съвсем лошо…

— Вървиш из гората и се натъкваш на висока стена — неочаквано изрича Чингиз. — Твоите действия?

— Знам го този тест.

— Тогава спомни си как си отговорил.

— Тръгвам надясно, вървя например около километър. Ако стената не свърши, поемам наобратно — около два километра. После се опитвам да я прескоча.

— Непременно ли се опитваш? — поинтересува се Чингиз.

— Да.

— А аз казах, че това зависи от целта ми. Накъде съм тръгнал и защо…

Чингиз изгаси фаса, извади своите цигари. Днес той нещо много пуши…

— Истинската зима дойде. Нали, Льоня?

Аз също станах и погледнах надолу.

Сняг. Бял, чист, мек. Той не блести от слънцето — небето е забулено с облаци. Но това вече е истински сняг. Няма да изчезне до пролетта.

— Нова година — каза Чингиз. — Портокали, пирог във фурната, салати, шампанско… Елха, украшения, бенгалски огън, гирлянди… Гости, музика, шеги, камбанен звън… Прилича на тест за свободни асоциации, нали?

— Махмурлук, смет, умора, изгубено копче за маншети… — казах аз. — Не се ли сети първо за това?

Чингиз кимна. Усмихна се:

— Повече обичам лятото. Само че то винаги свършва. Как мислиш, Леонид, може би това е хубаво? Безкрайно лято. Макар и в електронния свят. Нека даже там не си съвсем ти… но нали там винаги ще е лято. Помниш ли, когато стояхме там, в дълбината, и ти каза, че лятото е свършило? Но нали сега то може да стане вечно?

— Тук всеки решава сам, Чингиз — внимателно казах аз. — Кое е по-важно… лятото или безкрайното лято. Животът или илюзията за живот…

Чингиз не просто се усмихна, той се забавляваше.

— Аз съм жив! — изрече той. — Живея. Ще живея. Лятото няма да свърши скоро.

Колко се въодушеви…

А мен сякаш вече не ме и виждаше. Гледаше през прозореца, гледаше белия сняг, стълбчето пепел пълзеше навън от цигарата, усмивката сякаш се срасна с лицето му.

— И сега също е лято. Само че доста мразовито. Но ще има ново лято… аз чувствам диханието му, леките му стъпки върху заснежените листа… Лятото…

Той си дръпна дълбоко от цигарата.

Така не разговарят. Даже на сцената, ако пиесата не е от деветнайсети век.

Още по-малко пък така приказват богатите безделници, колкото симпатични и образовани да са.

— Горещ вятър, вкус на горски ягоди по устните, звезди в небето, докосване на топла вода… Лятото… То си отива толкова бързо, че не успяваш да извикаш „почакай!“. И ти се струва, дълго време ти се струва, че то още е тук. В крайчетата на пръстите — спомен, спомен за лятото. Трепериш, тресеш се, главата — обърната нагоре към дъжда, тих смях и случайна усмивка — лято… Все пак лято. Разправят ти, че си е отишло, но ти търсиш следите му, бягаш, закъсняваш, не успяваш… Но все пак е лято. И тръгваш по стапящата му се следа… два часа в кола, още три — в самолета, после малко пеша — да потегляме! Къде — не знам. Ще пристигнем. Всичко е заради лятото. Мъничко-премъничко. Плахо парче, останало от лятото. А повече и не ти трябва, иначе ще умреш от жега… Лятото…

— Чингиз… — тихо казах аз. Той не чуваше. Догонваше своето лято.

— Дайте ми моето късче от лятото… Но то и така си е с мен. Завинаги. Моето лято. Каквото е било, каквото е, каквото ще бъде. Лято завинаги! Нали си спомням как си отива. Как жълтото слънце се разтапя в аления заник. Как вятърът започва да мирише на сняг. Аз се усмихвах на вятъра. Молех го: „Почакай!“. Поне мъничко! Остави ми малко лято. А вятърът неведнъж е виждал такива като мен. Докато беше топло, не спореше с мен. Но стана студено, и вятърът прошепна: „Лятото свърши“. Не повярвах веднага. Но лятото бе свършило. Заваля дъжд. Студен, тъжен, сив. Протегнах ръка и хванах капка вода. Отражението не ми хареса. „Това не съм аз!“ — казах на водата. Но капката застина в зрънце лед. И аз разбрах, че това е отражението ми. И най-страшното е, че не се разтапя върху дланта ми. Значи дланта е не по-топла от леда.

Чингиз се засмя.

— И ето, че тогава разбрах — лятото е свършило.

— Какво ти става, Чингиз? — попитах само.

— Нищо, всичко е наред…

Той хвърли в пепелника изгорялата цигара. Попита:

— Нима още не си го почувствал, Леонид? Това велико изкушение? Това дихание на вечното лято? Какво значение има измисленото от Дибенко оръжие! Ако не беше той — някой друг щеше да успее. Рано или късно. Нека да го съдим не с това. Дълбината. И вечното лято. Живот, илюзия за живот… Аз, или моят двойник… Каква е разликата? Ако той влезе в лятото? Леонид… не можеш да удържиш джина в глинена стомна. Дълбината ще стане различна. Дали ще направим нещо или не — все едно. Може би ще помогнем на новия свят да дойде? Ще разкрием ключовете си, ще инсталираме „Изкуствена натура“. И ще влезем в лятото…

— Не — казах аз.

— Защо?

— Има ги Маниака, Мага, Крейзи. От техните думи зависи дали ще си спомня своя ключ. Има я Вики. От нейните думи зависи, ще вляза ли аз в лятото. Има го Дибенко. И повярвай — той мисли над всичко това не за първи ден. Има го Тъмния Дайвър. И аз бих искал да узная към какво се стреми.

— Толкова условия… — кимна Чингиз. — Толкова условия и едно лято за всички.

Зад гърбовете ни се дочу хлипане. Обърнах се. Подляра стоеше до стената и триеше сълзите си с мръсна носна кърпичка.

— Чингиз… — Той шумно се изсекна. — Чингиз, изпей още веднъж за лятото? А? Не запомних всичко. Как беше там… „малини в устата“, „аз дълго ще карам велосипеда“…

— Ти си безсърдечен мръсник — изръмжа Чингиз. — Безсърдечен и неромантичен.

— Аз? Аз си слязох за пурата. А ти вече си я изпушил. Но аз ти прощавам всичко, Чингиз. Само дай още малко за лятото… Слушай, а можеш ли така и за пролетта?

— Не мога. Пролетта е промеждутък между зимата и лятото, тя не е самодостатъчна.

— А разправяш, че аз не съм романтичен — въздъхна Подляра. — Добре… приключихме. Само да не забравиш, поете, че днес трябва да ходиш да си разпределяте територии.

— Колко пъти трябва да ти обяснявам, че не ходя да разпределям територии! Това са делови преговори!

— Какво значение как ще го наречеш? — Подляра ми намигна. — Оставяй цигарата и потегляй. Само да не забравиш да почистиш цевта…

Чингиз ме погледна:

— Вярваш ли ми, че някой ден ще изхвърля тоя тип от къщи?

— Не — поклатих глава аз.

— Ето, че и той не вярва. Добре… шегите са си шеги… Откъде ще влезеш в дълбината, Леонид? Пат не се брои, значи има свободна машина. А каналът ми е добър.

— По добре от къщи. Свикнал съм.

— Добре. Ела в осем.

Чингиз излезе от кухнята. Сгушилият се под масата ритривър се повдигна и потъпчи на място, гледайки ту след стопанина си, ту към нас.

Количеството надделя над качеството. Байт изпусна почти човешка въздишка и легна обратно.

— Обземат го понякога такива настроения — весело каза Подляра. — Шантав романтик. Важното е да го изслушаш и навреме да го избъзикаш. Че иначе няма да оцелее в бизнеса си. Ще разкаже на деловия си партньор за несъвършенството на мирозданието, за красотата, скрита в сивите камъни, за отиващото си лято, как жално извива птицата, заблудила се в нощното беззвездно небе… И някой ще си отбележи: „Чингиз омеква“. И край. Оцеола не уцели. Или Акела не уцели? Кой там беше водач на глутницата, и кой — вожд на семинолите?

— Акела.

— Какво Акела?

— Акела не уцели.

— Да не ме ментиш? — подозрително попита Подляра. — Отдавна не съм препрочитал Киплинг…

— Сега няма ли да уцели?

— Сега… сега по-скоро ще извади душата на някого. Чингиз на работа и Чингиз сред приятели — това са съвсем различни хора. С първия аз, слава на всевишния, почти не се познавам.

Бележки

[1] Страт — (от лат. stratum) — ивица, слой. Бел.Mandor.

[2] Рижки балсам — силна алкохолна напитка с много билки. — Бел.прев.

[3] Всъщност е „Чингиз очевидно презираше нес-кафето. Също и кафеварките.“ Бел.Mandor.