Сергей Лукяненко
Фалшивите огледала (19)

10

Мъгла.

Лявата стена е лед.

Дясната — огън.

Пропастта и мостът.

Сядам на ръба на пропастта, спускайки крака надолу. От тъмната, сякаш безкрайна дълбина вее мъглява студена влага.

— Достатъчно — казвам на безкрайната мъгла. — Достатъчно. Наиграх се. Има и само сънища, както казва чичко Фройд. Просто сънища!

Но вече не ми се вярва, че има обикновени сънища, в които тичаш по криволичещи коридори, пътуваш с развалящи се асансьори, не можеш да светнеш лампата или да угасиш пожар, да извикаш след отиващия си приятел или да стреляш в хилещия се враг. За мене вече няма нормални, човешки сънища. Останал е само този, познатият до последната крачка, с единствен избор накрая — ледът или огънят.

— Леонид…

Поглеждам през рамо. Сигурен съм, че няма да има никой редом с мен, че неизвестният ми спътник отново ще е скрит в сивата мараня.

Но той стои зад гърба ми, пронизан от нишките на мъглата, създаден от нея — сгъстена в призрак на човек, който вече не е сред живите.

— Дали не си спомняш — питам аз, — на добро или на лошо е да сънуваш мъртвец?

Ромка се приближава и сяда до мен. Той сякаш става по-плътен, илюзията, че той има плът, става все по-истинска.

— Леонид, ти не спиш.

— Спя.

Ромка поклаща глава.

Той целият е изтъкан от сгъстена сива мъгла. Кожата е лишена от какъвто и да било цвят; очите, косите — всичко е в нюанси на сивото. Той сякаш е оживяла статуя, изваяна от сръчен скулптор от необичайно плътна мъгла…

Виждам го в тялото, в което той обикновено влизаше в дълбината. В реалността сме се срещали само веднъж; прекалено пронизващо беше усещането за неловкост, обзело и двамата. Какво общо може да има между шестнайсетгодишно момче и зрял мъж? Това, че и двамата са дайвъри? Би имало значение само в дълбината… Там бяхме равни и бихме могли да сме приятели.

— Добре — казвам аз. — Не спя. Бълнувам. Имам дийп-психоза.

— Льонка, мен ме убиха…

— Знам, Роман. Ти си откраднал файл с технологията на вирусно оръжие трето поколение…

Ромка се усмихва.

Нямаше такава усмивка, когато беше жив. Истински зряла, иронична усмивка. Сигурно наистина е пораснал от времето, когато се видяхме за последен път.

А може би е пораснал, след като е умрял.

Призраците на паметта, каквото и да ги е породило: тъга, приятелство, съвест — не са статични кукли. Те живеят свой живот в нашето съзнание, остаряват и се променят, стават ту добри, ту лоши. С всеки следващ разговор, който водим с тях — като сами задаваме въпросите и сами си отговаряме…

— Леонид, работата не е във вирусното оръжие. Всичко е доста по-лошо…

— Накъде повече?

— Ще разбереш… — Ромка се накланя напред, сякаш иска да се изплюе в пропастта. Но той явно се е отучил да плюе. Просто гледа надолу, после се изправя. — Непременно ще научиш и ще разбереш. Важното е да разбереш навреме.

Започвам да се чувствам страшно зле.

Това вече съвсем не прилича на сън. Дори на бълнуване не прилича… макар че откъде мога да знам какви са бълнуванията?

— Какво имаше в онези файлове, Роман? — питам аз. Безразлична ми е нелепостта на въпроса, който задавам в съня си, задавам го всъщност на самия себе си. Безразлична, защото вече не знам къде е границата между живота и съня.

— Сам ще разбереш. Ще научиш отговора, ако успееш да стигнеш до Храма.

— Как да стигна там? Та това е цяла седмица път, а аз не разполагам с толкова време…

— Не разполагаш — съгласява се Ромка.

— Какво да правя?

Рядко съм го молил за съвет. И дори присънилият ми се Ромка е объркан.

— Леонид… та нали си дайвър. Не върви по утъпкания път. Търси свой.

— Свой… ами че аз вече не съм дайвър. Няма вече дайвъри.

— Разбира се. Нали ти така искаше…

— Какво общо имам тук аз?

Отново съм задал въпрос, който ще остане без отговор…

— Омръзнал ми е този сън, Ромка — казвам аз, колкото да кажа нещо. — Ако знаеше колко ми е омръзнал! Стените от лед и огън… глупавата жица… дяволската пропаст…

— За последен път е — отговаря Ромка охотно и успокояващо. — Повече сънища няма да има, Льоня. Честна дума.

— Наистина ли? — Усещам в тона си възторга на атеист, отправил към небесата първата си молитва и чул оттам да долита вдъхващ надежда глас.

— Да. Повече сънища няма да има, Льоня. Пък и това не е съвсем сън.

— Ако не е сън, то тогава — какво е? — питам аз. Питам, знаейки, че няма да получа отговор. — Ромка, можеш ли да ми кажеш поне едно нещо?

— Какво? — все така вяло пита той.

— Кой е Тъмния Дайвър? — питам аз. И изведнъж разбирам, че съм задал единствения правилен въпрос. Уцелил съм в десетката с последния си куршум…

Ромка не отвръща веднага.

— Сигурен ли си, че искаш да научиш отговора?

— Да.

— Ами че и ти самият си го разбрал, Леонид. Разбрал си го, но не искаш да повярваш.

— Роман… отговори. Моля те. Отговори ми!

— Защо?

— За да знам кой те прати на смърт! — изричам рязко.

— Аз никого не укорявам — доста книжовно произнася Ромка. — Наистина. Никой не е знаел, че всичко ще стане така. Ако си бях тръгнал веднага…

Той внезапно потреперва, сякаш поривът на вятъра е ударил мъгливата фигура. Устните му все още са мърдат, но не чувам думите.

А това с разчитането на говора по устните аз не го мога…

 

 

— Льоня…

Отворих очи.

Вики седеше на края на дивана. Дланта й бавно и нежно галеше лицето ми.

Приседнах, с хлипане поемайки си въздух. Тялото все още ме болеше. Главата ме цепеше страхотно.

— Сякаш нямаш лице… — каза Вики.

— Имам, но не си го харесвам — измънках аз.

— Главата?

— Да…

— Почакай… — Вики стана, бързо отиде в кухнята. Чух как се рови в шкафчето, как дрънчат съдовете, как бълбука водата. Аналгинът винаги е бил най-любимото ми от всички човешки изобретения…

— Изпий…

Сдъвках и глътнах две таблетки. Вики стоеше до мен, напрегната и… някак чужда…

— Пак ли имаше кошмар? Въртеше се и шепнеше нещо.

Кимнах.

— Леонид, сигурен ли си, че нямаш дийп-психоза?

— Абсолютно сигурен.

Жадно допих водата, без да уточнявам какво именно отдавна бях престанал да се съмнявам.

— Какво ти се присъни?

— Ромка. Той беше мъртъв и в същото време — жив. Ние разговаряхме.

Потреперих, окончателно признавайки си, че по време на съня съм вярвал в реалността на Ромка.

— Трябва да си починеш, Льоня…

Ръката й продължаваше да гали косите ми.

— Да отидеш някъде… където няма компютри, няма мрежа, няма дълбина…

— На село — съгласих се аз.

— Дори и да е на село. Искаш ли? Ще отидем ли заедно?

Погледнах я в очите.

— Непременно. Веднага щом цялата тази история приключи.

Вики въздъхна.

— И какво правехте в дълбината, Льоня?

— Вървяхме през „Лабиринт на Смъртта“.

— Как се справяте?

— Стигнахме до десето ниво.

— Те общо сто ли са?

— Да. Няма нужда да ми казваш колко време ще ни отнеме преминаването на целия „Лабиринт“. Уморих се от аритметика на ниво първи клас.

— Съмнявам се…

Тя стана.

Седях и я гледах — как се приготвя, рови се из книгите. А мислех само за едно.

Колко уморени са очите й. Зачервените от умора очи на недоспалия си човек. Плакал цяла нощ… или прекарал почти до сутринта във виртуален шлем.

— Кога да те чакам? — попитах.

Вики се намръщи.

— В шест… в седем. Какво значение има кога ще дойда? Ти, все едно, ще си в дълбината.

— Вики, но нали ти ме разбираш…

— Естествено. Всичко разбирам. Това е мое задължение.

Тя никога не е плакала. Поне не пред мен.

— Днес ще преминем „Лабиринта“ до края… — казах аз. Вики ме погледна, но премълча. — Може би ще остана в шлема доста дълго. Няма да се безпокоиш, нали?

— Деветдесет нива за денонощие?

Аз премълчах.

— Успех, Льоня — каза Вики напълно искрено. — Но ти сякаш убеждаваш самия себе си.

— Първо винаги трябва да убедиш себе си. После — и останалите.

Тя кимна. Затвори вратата леко.

Аз станах от дивана. Отидох в спалнята. Ноутбукът беше на нощното шкафче — там, където нормалните жени държат дрехите, кремовете, туша и останалата козметика. Шлемът и виртуалния костюм висяха на стената.

Пъхнах ръка във вътрешността на костюма, опипах трикотажната подплата. Беше леко влажна.

Значи аз имам дийп-психоза, а на Вики не й пука за дълбината…

Трябваше да пусна компютъра и да прегледам логовете. Но точно това не можех да направя… не биваше. Нямах право.

„Не надзъртай в чуждите прозорци…“ — както се казваше в добрата стара детска книжка.

Прокарах длан по капака на ноутбука, сякаш за да върна получената от Вики ласка. И отидох в банята.

 

 

deep

[Enter]

Танц на цветни снежинки. Ярки припламвания в мрака.

Работи… работи, творение на неочаквания гений — Дима Дибенко. Разбивай бариерите между истината и лъжата, между нарисувания свят и живите хора. Накарай ме да почувствам мириса на тревата и да чуя шумоленето на вятъра, да усетя твърдостта на камъка и топлината на огъня. Накарай ме да повярвам в реалността на Дийптаун. Така искам да бъда излъган!

На нас вечно нищо не ни стига. Покривът над главата, слънцето в небето, ръката в твоята ръка, парчето хляб на масата — какво е това в сравнение с истинския свят? Като джина, измъкнал се от заточение, ти си свободен да строиш дворци, да разрушаваш градове, да си правиш хареми и да устройваш пирове. Дийптаун е сбъднала се приказка. Наркотик с невиждана сила…

Първата крачка е най-трудната.

Съзнанието все още се мята сред пътищата на дийп-програмата… и светът наоколо леко плува, променя се. Имал съм бели дворци, имал съм мрачни панелни многоетажни блокове, имал съм хижа в гората и бунгало на изгубен в океана остров.

Върнах се към началото. Към струващата копейки обикновена виртуална хотелска стая. Една илюзия не може да бъде по-сладка от друга.

Пристъпвам. Поглеждам в огледалото.

Стрелеца се мръщи. В очите с цвета на есенно небе се виждат черните точки на зениците. Защо очите си остават огледало, дори ако са нарисувани?

— Да поработим — казвам аз.

Отражението в огледалото кимва в отговор на моето кимване. Все още има време. Закусих в реалността, но сега жадувам за измама. Красива, вкусна измама, а не чаша айрян и сандвич с кашкавал. Излизам от хотела, хващам такси.

— „Цар-риба“…

 

 

Сигурно това е смешно — да отидеш в рибен ресторант, за да изпиеш чаша кафе. Но кафето тук е великолепно.

Гледам как свещенодейства сервитьора, който вари пред очите ми кафе по арабски. Жълтият горещ пясък, върху който е сложено джезвето, ободряващият още от разстояние аромат…

— Извинявайте, не се ли познаваме?

Поглеждам Ежко. Какъв нюх има само. Не ме е виждал нито веднъж в тялото на Стрелеца.

— Познаваме се — признавам си аз. — Леонид… един такъв мрачен мотоциклетист…

Лицето на Ежко грейва, той въпросително поглежда към съседния стол.

— Сядай — без ни най-малко да се учудвам, казвам аз. И разбирам, че именно заради него съм дошъл в „Цар-риба“.

— Ех… времето ми свършва — заявява не особено оригинално Ежко. Поглажда ниската си подстрижка.

— Ще го удължим — изричам аз. — Ще разкажеш ли нещо интересно?

— Всичко е скучно… — въздъхва Ежко, сяда. — Келнер… за мен — кафе с коняк…

— Нищо ново? — учудвам се аз.

— Ами… как да ти кажа — отново въздъхва Ежко. — Разправят, че в „Лабиринт на смъртта“ имало някакви разчиствания на сметки… геймърите се гърмели взаимно, не спазвали правилата…

Откъде има такъв нюх?

— Там винаги стрелят — казвам аз.

Ежко въздъхва, кимва в знак на съгласие. Какво да се прави… такъв е животът… той напълно е съгласен с мен…

— В „Обелките“ писаха за Подляра — връща се към темата на предишния ни разговор той. — Разправят, че наистина са го гръмнали с оръжие трето поколение. Че Подляра е на петдесет и четири години, най-старият хакер в света. Живеел е в Магадан…

Мълча.

Ежко замислено се почесва по тила. Днес хич не му върви — аз не проявявам грам заинтересованост…

Едва ли в действителност жадува да ме разтовари с няколко зелени гущера. По-скоро бъбренето с посетителите на ресторанта отдавна му е станало хоби. Да разбере, с какво и на кого може да услужи…

— Разправят, че неотдавна видели Дибенко в дълбината…

Изглежда все пак улучи.

— Сериозно? Къде?

— На конференция за нова комуникационна програма. Той е бил там инкогнито, но осведомените хора се досетили.

— Защо пък създателят на дълбината да не се появява в нея? — питам аз. Усмихвам се. Дибенко ме интересува, естествено. Но не и фактът, че се е мярнал някъде…

— Доклади не е правил — продължава да следва линията си Ежко. — Но така, в частни разговори, се изказал. Че дълбината в сегашния си вид е отвратително подобие на реалния живот. И скоро всичко в Дийптаун трябва да се промени… кардинално… в положителна посока…

А ето това е интересно.

Аз също не се съмнявам, че Дийптаун ще се промени след появата в него на реално оръжие. Но виж, за „положителната посока“…

— Ах тая негова златна уста…

Ежко се изхилва, отпива глътка коняк, после глътка кафе:

— За него не се притеснявай, за него златото не е проблем. Ето какво означава навреме да патентоваш програмата.

— Ежко, а ти приемаш ли частни поръчки?

— Какво?

Той оставя чашата.

— Ежко — повтарям аз, — ти висиш в „Цар-риба“ и разказваш на посетителите всякакви клюки. Това е хубаво. Но на мен ми трябва лична клюка. Разбираш ли? Клюка от клюки. Цар на клюките.

— За Тъмния Дайвър?

Не, той наистина е уникален. Та нали нито веднъж не сме говорили за Тъмния Дайвър. Изобщо не сме говорили за дайвъри.

— Да.

— А какво тук има да се говори? — поглежда ме въпросително Ежко. — Има такъв. Преди две години изчезнаха особените способности у всички дайвъри. При него — не.

— Кой е той?

Ежко разперва ръце.

— С какво се занимава?

Старецът с въздишка поглежда в празната си чаша. Кимвам на сервитьора, той без въпроси донася бутилка коняк.

— Прави мръсно на Дибенко…

Сега е мой ред да се учудя.

— Какво?

— За нещо не са се разбрали. Тъмния Дайвър преследва Дибенко… не че го преследва… опитва се да му навреди. Не е лъжица за неговата уста, естествено. Нищо, че е дайвър. Дибенко не е Бил Гейтс, разбира се, но също е милионер.

— Откъде имаш информацията?

— Клюки… — вяло изрича Ежко. — Цялата информация на света — това са клюки. Ако умееш да ги слушаш, то можеш да се научиш и да отделяш истината.

— А можеш ли да пускаш клюки? — питам аз. Изведнъж в мен се оформя план, толкова безумен, че нямам сили да се сдържа да не го реализирам.

Ежко ми хвърля бърз поглед. Не, той не е старец. Погледът е млад, неотстъпчив. Ако, разбира се, може да се вярва на погледите в дълбината.

— Лесна работа… ако знаеш на кого, как и какво да разкажеш. Утре цялата дълбина ще захапе новината, вдругиден оная жълта вестникарска гарга ще пръкне заглавната си статия.

— Колко ще струва това? — питам го директно.

— Зависи какво именно трябва да се разкаже — Ежко не изглежда нито обиден, нито учуден.

— Трябва да се разкаже, че бившият дайвър, наричан Стрелеца, е получил от Дмитрий Дибенко поръчка да намери и обезвреди Тъмния Дайвър. Дибенко е дал на Стрелеца оръжие второ поколение, но това не помогнало. Тогава Стрелеца получил оръжие трето поколение. Смъртоносно.

Ежко замислено поглежда револвера ми.

— А това истина ли е?

— Нима отговорът ми би ти дал някаква полезна информация? — интересувам се аз. — Единственото доказателство ще е да стрелям в теб…

— Разбирам — кимва Ежко. — Оттеглям въпроса.

— Така че навит ли си?

Той кимва.

— Колко?

— Николко. Ще е от любов към изкуството.

— Кога ще започнат да говорят за това?

Ежко замислено поглежда в тавана.

— Ами… значи Петер идва да обядва тук… Макс ще надникне привечер… Учителят също… така… Нощес по московско време руският сектор на Дийптаун ще е в течение. Към сутринта слухът ще е проникнал навсякъде.

— Благодаря — казвам аз.

Наистина сполучливо. Когато изляза от „Лабиринт на Смъртта“, Дийптаун ще е в течение на поредната клюка. Разбира се, подобни умопомрачителни истории се чуват поне по десет пъти на ден. Но за мен е важно тази информация да получат двама човека — Дмитрий Дибенко и Тъмния Дайвър.

При това един от тях ще знае, че е лъжа. Другият спокойно може да предположи, че историята е истина. От което мога да се възползвам.

Вадя парите и викам сервитьора.

 

 

Днес порталът бучи особено силно. Може би са променили нещо в диапазона на звука — шумът е физически неприятен. И мълниите се удрят над каменната арка доста по-често.

— Здрасти, Льоня — вика Пат.

Тройката хакери вече е тук, също и Маниака. Зуко и Нике закъсняват.

— Чакаме ли? — пита Чингиз, ръкувайки се.

— Разбира се.

Подляра мрачно ми стиска ръката. Днес той не е приказлив, пуши „Беломор“, не реагира и на въпросите на Пат, и изобщо прилича на недоспал и разочарован от живота човек. За щастие не ни се налага да чакаме дълго. Зуко и Нике се появяват хванати под ръка, Компютърния Маг оживено обяснява нещо на девойката. Изглежда само той от всички ни прелива от оптимизъм.

Не, лъжа. Аз също се усмихвам.

— Леонид, измислил ли си нещо? — пита Маниака. Свивам рамене и този отговор му е напълно достатъчен.

— Ето ни и нас! — крещи Мага. — Измъчихте се да ни чакате, а?

Нареждаме се в тесен кръг. Тълпата ни заобикаля — компютърните призраци и живите геймъри. Любопитни погледи, шепот… но никой не се приближава.

— Ще се съвещаваме ли? — пита Чингиз. — Или като вчера — тичай и стреляй?

По лицето му си личи отношението му към такъв план.

— Ще се съвещаваме — казвам аз. — Има ли свежи идеи?

— Да отидем при ръководството на „Лабиринта“ — внезапно изтърсва Подляра. — Нека да спрат всички чудовища, да изгонят геймърите… да ни дадат проход. Трябва да се обясни ситуацията, нека почувстват…

Пат се опулва. Не е очаквал от Подляра такава капитулация… А всъщност Подляра е прав… бедата е, че никой няма да ни повярва.

— Аз имам по-добър план — отговарям. — Шурка…

Маниака ме поглежда въпросително.

— Кажи ми честно. „Warlock“ с теб ли е?

— Какви ги говориш? — съвсем естествено се учудва Маниака. — Забрави ли как вчера ни чистиха пред „Лабиринта“? Не може да се вкара оръжие!

Мълча. Гледам го и мълча. Десет секунди си играем на гледаница.

После Шурка се предава.

— Всеки един вирус може да се използва в пълната си сила само веднъж. Трябва да го разбираш, Льоня.

— Разбирам го.

— Само в критична ситуация. И в никакъв друг случай. Втори шанс няма да има — ще заработи защитата на „Лабиринта“, ще разпознае вируса и ще го неутрализира. Тогава какво?

— За нас няма да има никакво „тогава“, ако днес не преминем „Лабиринта“ — казвам просто аз.

Зуко с недоумение прехвърля погледа си от мен на Маниака. Пита:

— Така че какво, Саш, вкарал ли си нещо вчера?

— Да тръгваме — решавам аз. — Колкото по-малко бърборим сега, толкова по-добре.

Няма възражения. Чингиз малко се пооживява, Подляра замислено гледа Маниака. Сигурно се опитва да разбере какво именно е измислил Маниака.

— Как разбра? — пита Шурка, когато вече влизаме в арката.

— Никога няма да повярвам, че не си измислил как да измамиш защитата им — просто отвръщам аз.

 

 

Този път няма никакви анабиозни камери. Правилно, вече сме на път, не ни трябва повторен десант.

Но душа си е все така задължителен.

Под бдителните погледи на сержантите са събличаме и влизаме в кабинките.

Водата остро мирише на химикали. Стоим под силната струя и зяпаме миещия се Маниак, непредпазливо избрал кабинка на срещуположната стена. Това даже изглежда недвусмислено, но какво да се прави… Всички нас ни интересува един-единствен въпрос: къде Шурка е скрил вируса. Маниака явно започва да се вбесява.

Миенето приключва. Някой от персонала мълчаливо ни посочва терминалите при стената. Тръгваме към тях.

— Сашка, аз се досетих къде! — със зловещ шепот произнася Зуко. Измъква се от шамара, с кикотене набира паролата си и изчезва.

Поемаме след него.

 

 

Върхът.

Светлолилаво небе, виолетови облаци. Блестящ сняг.

Появяваме се тук вече облечени и с оръжието, с което сме влезли в десето ниво.

Само дето не сме сами. На края на пропастта седи човек. Слаб, нисичък, за такива казват „малкото куче си остава паленце до живот“. До него върху камъните лежи някаква невъобразима пушка, приличаща най-вече на хибрид между снайперска винтовка и ръжен. Май така бяха въоръжени охранителите в офиса на „Лабиринта“.

Зуко държи човека под прицела на пистолета си. Едва ли може да го убие с един изстрел — на него има доста прилична броня. Но ударът почти със сигурност ще събори непознатия в пропастта.

— Какво ще правим? — пита Мага весело.

Между нас се появява Маниака и веднага приготвя автомата за стрелба.

Човекът бавно се обръща.

— Отбой — с облекчение казвам аз. — Момчета, не стреляйте! Свой е!

Те все пак не отпускат оръжията. А аз се приближавам към Крейзи Тосър.

— Аз съм глупак — казва Дик.

Стискаме си ръцете.

— Не издържа ли? — просто го питам аз.

Дик поклаща глава. В очите му има някаква объркана тъга:

— Разбираш ли, Леонид… Взех си отпуска. По болест. Сърцето ме понаболява напоследък, честна дума!

Кимвам. Вярвам му.

— Поразходих се с внука си — неочаквано казва Дик. — Той още е малък. Не ходи в дълбината. Изведнъж си помислих, че няма и да попадне в нея. Никога. Ако ти не се справиш. А това не е правилно, Леонид, абсолютно не е правилно внуците да не могат това, което е достъпно на дядовците им. Ти имаш ли внук?

— Не.

— Още повече, че аз ще се ориентирам тук по-добре, отколкото вие — продължава Крейзи. Не знам дали уговаря себе си или мен. — И да преминете „Лабиринта“ — нататък какво? Не е толкова лесно да се попадне в Храма. Двама дайвъри е по-добре, отколкото един, нали?

— Вярно е.

— Това ли е твоят отбор?

Оглеждам се и кимвам.

Първа се приближава и стиска ръката на Дик Нике. След нея — и останалите.

— Няма да ви бъда в тежест — бързо казва Крейзи. — Та нали това ми е работата, аз съм в „Лабиринта“ от първия ден. Преминах девет нива за четиринайсет часа.

— А какво стана с границата „два часа на ниво“? — питам аз.

Крейзи се усмихва. Подляра промърморва полугласно:

— За всяка граница ще се намери безграничност…

— Нали никой не е против Дик? — питам аз за всеки случай. Възражения не се чуват.

Крейзи вдига оръжието си, мята го на рамо. Угрижено казва:

— Сега има две трудни нива. Ако нищо не се е променило, то ще отидат по два часа за всеки. После ще стане малко по-лесно…

— Дик…

Той млъква.

— Ние не възнамеряваме да се движим по нивата — меко казвам аз. — Нямаме време за това.

Крейзи се намръщва.

— Помниш ли „Warlock-9000“?

— Не можеш да измамиш антивирусната защита — поклаща глава Крейзи.

— Сигурен ли си?

Едва сега на лицето му се появява объркване.

— Защо…

— Ще проникнем направо на стотно ниво. Веднага. Шурка, това възможно ли е?

— Ще видим… — уклончиво отговаря Маниака.

— Леонид…

Нещо става с програмата на превод на Крейзи. Следващите му няколко думи са направо неразбираеми:

— Малко ли ти бяха неприятностите?

— Няма друг изход, Дик. Казах ти веднага какво възнамеряваме да направим. Ти можеш да се откажеш и да не участваш.

Крейзи Тосър оглежда всички, сякаш се надява да го подкрепят срещу мен. Но подкрепа няма.

— Леонид, разбери, Леонид… Стоте нива на „Лабиринта“ — това е увеличаване на силата на геймърите! Придобиване на по-мощни оръжия, броня, а и най-обикновена тренировка! Да скочиш от девето на стотно ниво — това е все едно да принудиш човек, едва научил се да се задържа над водата, да преплува Беринговия пролив!

— Но нали ние с теб умеем да се гмуркаме и да изплуваме, Крейзи?

Той мълчи. Изглежда наистина е обезпокоен не толкова заради евентуалните неприятности със собствениците на играта, колкото заради перспективата веднага да се озове в стотно ниво.

— Идваш ли с нас? — питам аз.

— Идвам — решава най-накрая Крейзи. — Но това е теория. Само теория. Сега е невъзможно да се вкара вирусно оръжие в „Лабиринта“.

— Шурка… сега ти си на ход — казвам аз. — Възможно ли е или не?

Маниака въздъхва и пита:

— Сигурен ли си? Приятелят ти говори истината.

— Сигурен съм.

— Ти все пак си психар… — без злоба произнася Шурка.

Вдига автомата си, широко се усмихва.

И с все сила се фрасва по зъбите с приклада.