Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Лабиринтът на отраженията (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Фальшивые зеркала, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 37 гласа)

Информация

Сканиране
sir_Ivanhoe (март 2008 г.)
Разпознаване и корекция
NomaD (март 2008 г.)
Корекция
Mandor (2008)

Издание:

Сергей Лукяненко. Фалшивите огледала

Руска, първо издание

Преводач: Васил Велчев

Редактор: Валерия Полянова

Консултант: Александър Велин

Коректор: Иван Крумов

Оформление на корицата и предпечатна подготовка: Квазар

Формат: 54×84/16. Печатни коли: 30. Тираж: 1200

Печат „Инвестпрес“ АД — София

ИК „Квазар“, 2002

ISBN: 954-8826-30-5

История

  1. — Добавяне

100

Изскачаме дружно, вкупом. Като футболисти от съблекалнята за първото полувреме — още весели, бодри и пълни с надежди…

Зрителите са стотина чудовища. Най-различни. Гигантски охлюви, влечуги, паяци. Няколко гадини с височината на десететажни сгради. Те трамбоват отпред, тромави и горди. Цялата тази стан се беше засилила нанякъде по улицата и тъкмо минаваше покрай сградата, когато бяхме на зор да излезем. Ако може да се вярва на Крейзи, сред тях на практика не би трябвало да има компютърни манекени — само геймъри на страната на врага…

Съдейки по шашнатите лица на гадините, точно така си е.

Никой не опитва да премери сили с тях, даже войнственият ни тийнейджър. Побързваме да офейкаме в противоположната на чудовищата страна. С дружен вой цялата тълпа хуква след нас.

А сградата зад гърба ни се разрушава…

Сега разбирам какво са чувствали строителите на Вавилонската кула, когато тя е започнала да се срива. Самият процес не е описан детайлно в Библията, но на мен ми се струва, че е бил достатъчно бърз и ярък. Бог обича ефектните зрелища, а ние, хората само му подражаваме в това отношение…

Увлечени от преследването, гадините не разбират веднага какво се случва. В „Лабиринта“ още не е имало такова нещо.

Отначало започва да вали град от кадъни. Отделни парчета от стената падат и около нас, но лавината се изсипва грижливо върху главите на вражеската армия. След половин минута, през която сме скъсали всички рекорди по бягане на къси дистанции, улицата зад нас се превръща в кариера за добив на чакъл. Тук трябва да преместят машините от девето ниво… ще падне работа!

Сред отломките известно време продължават да стърчат най-едрите гадини, подобни на приказни тролове. Едната дори се изхитря да ни замери с парче от стената, за щастие — неточно.

После горкият небостъргач се срива окончателно и погребва под себе си тези герои на борбата със земния десант.

Спираме едва след като сме изминали не по-малко от километър. Крейзи, напълно шашнат, върти глава, оценявайки размера на разрушенията. Над каменната могила виси облак прах с формата на гъба.

— И разпръсна ги Господ оттам по цялата земя… — изрича Нике, поемайки си дъх. — И престанаха да строят те града и кулата…

Не само у мен са възникнали подобни асоциации…

— Защо никога не можеш да свършиш нещо чисто, тихо и прецизно?! — с болка в гласа ме пита Крейзи.

— Характер… — опитвам се да се оправдая.

— Можем ли да разчитаме на премиални? — невинно пита Маниака.

— Ама ние извадихме от строя едва ли не цялата група, дето охранява Императора! — ядосано крещи Крейзи. — Някой явно е влязъл в последното ниво! Сега ще достигне до двореца като на разходка!

— Че това лошо ли е? — интересувам се аз.

Крейзи замълчава за секунда. После въздъхва и безнадеждно маха с ръка:

— Каквото станало — станало… да вървим към двореца.

— Първо трябва да се запишем! — намесва се Пат. — Че да не вземат да пречукат някого…

— Системата не позволява записване. Формално нас ни няма на това ниво.

Маниака го поглежда с присвити очи:

— Сигурен ли си? Какво, трябва да минем последното ниво от един опит?

— Сигурен съм. Смятай, че това са минусите на нелегалното придвижване.

— Лошо — казва само Шурка. — Тогава трябва да потърсим снаряжение… добро оръжие, аптечки, броня.

— Тук няма нищо. Последното ниво се преминава с това, с което си влязъл в него.

Този път никой не се обажда. Общото мнение изразява Подляра, гръмогласно изкашляйки се и произнасяйки:

— Така… постигнахме целта си, но дали се радваме на това…

 

 

Дворецът на Императора е неголямо, почти уютно здание от черен камък.

Наблюдаваме го, скрити сред дърветата на парка. Дърветата са забавни, със странни очертания и с разноцветни листа. Наоколо пърхат големи колкото длан пеперуди. Когато ги видяхме за пръв път, всички посегнаха към оръжията си, но Крейзи заразмахва ръце в знак на протест. Пеперудите не са опасни. И дърветата не са опасни. Всичко тук излъчва спокойствие, умиротворение. Всичко си е на мястото — и светлолилавото небе, и разноцветните листа, и наситеносинята вода в изкуствените езерца. Никакви уловки. И охрана в двореца не би трябвало да има — Императора не се нуждае от охрана.

Сега чакаме.

— Сигурен ли си, че ни е засякъл? — питам аз Крейзи.

— Абсолютно. Та това не е човек, програма е. Всеки, появил се в територията на парка, влиза в базата му от данни. Той просто никога не бърза…

Мързелът на Императора ни дава допълнителен шанс. Трябва да се приближим към двореца в такъв кратък отрязък от време, че Императорът да не успее да излезе насреща ни, а приближаващият чужд отбор — да не ни намери. Сега всичко, или почти всичко, зависи от правилното избиране на момента…

— Идват… — с облекчение произнася Маниака. Той наблюдава входа на парка — високи врати в символична ажурна дървена ограда.

— Идват… — като ехо отговаря Крейзи.

Отборът, влязъл в парка, не ми е познат. Напразно обвинявах първите си спътници, напразно подозирах, че Тъмния Дайвър е сред тях. Ще има да пълзят и пълзят из нивата, да загиват и да се възраждат, и да плашат близките си с разкази за „ей такива мухи“ и „змии, които плюят отрова“. Те все още са далеч от края на „Лабиринта“.

Отборът пред нас трябва да е тръгнал на кръстоносния си поход преди месец или два…

Повече от десет са. Мъже, жени, момиче тийнейджър. Кои са те в действителност, каква е възрастта на всеки от тях, полът, родният език — никога няма да узнаем. За нас те не са приятели, нито пък врагове… просто пушечно месо.

Месото не трябва непременно да знае за какво е предназначено.

А Императора, чието убийство е целта на цялата игра, току-що е излязъл от двореца…

Подигравка на програмистите — Императора не просто е антропоморфен, той е човек. Облечен е в белоснежна тога. Висок, рус, с красиви черти на лицето. Със сигурност очите му са сини. Живо въплъщение на нацистката мечта.

И също толкова смъртоносно, колкото и нацизма.

— Според легендата на играта — бърбори Крейзи, — хиляди години извънземните крадат деца от Земята, за да отгледат от едно от тях своя Император… да му дадат исполинска сила и жестока мощ… нали хората са най-жестоките и смъртоносни същества във Вселената… Това е дълбоко философска и символична мисъл…

Дълбина-дълбина, не съм твой…

Погледнах Императора, оценявайки противника. Да разбера нещо засега беше трудно — не знаех каква е скоростта на движенията му в бойна обстановка, не знаех какво оръжие ще употреби. Но даже и в бавните движения на нарисувания персонаж имаше някаква хищна грация, която не ми харесваше.

— Целта на играта не е обикновеното убийство на лидера на враговете. Геймърът трябва да разбере, който във всеки враг това той унищожава самостоятелно, непосредствено бащата, братът, сина, приятеля. По такъв определен начин „Лабиринта“ не пропагандира насилието и ксенофобията, напротив, относно противоположното…

Сложна работа е все пак да слушаш думите на чужденец през програма-преводач.

deep

[Enter]

— И ние доказахме на комисията на Конгреса, че не сме проводници на насилие и жестокост… — Гласът на Крейзи става прекалено нервен. Императора упорито върви към нас, с походка, сякаш е тръгнал на разходка, без да обръща никакво внимание на новите посетители.

За щастие те го забелязват…

Трима от отбора съгласувано застават на колене, насочвайки към Императора цевите на ракетометите си. Над главите им бързо се вдига нагоре останалото оръжие… Част от нещата са ми познати, но някои странни пушки аз не бих измислил и по време на пиянско бълнуване.

Не чувам далечното мляс-мляс-мляс на зареждащите се ракетомети. Отчитам го наум.

Третата ракета е потеглила, четвъртата, петата…

Ще се случи сега…

Това наистина е добре сработил се отбор. Всички стрелят едновременно.

Фонтан от огън.

Осемнайсет ракети едновременно… плюс всичко останало… Пръстени от синя светлина, снопове небесносини игли, огнени изригвания, въртящи се остриета, буци отровнозелен гел…

— Време е! — крещи Крейзи, когато Императора изскача от огнения ураган, цял и невредим, ни най-малко не пострадал, дори без русите му къдрици да са се разрошили. Той се обръща към чуждия отбор и тръгва леко, бързо, сякаш танцува в движение.

Всичко вече е обмислено и изчислено.

Пръв скача Чингиз. Той е полужив, затова и си предложи услугите да разузнава боя.[1]

Но Императора не му обръща внимание.

Възможно е чуждият отбор да ни е забелязал. Но те сега са се съсредоточили изключително върху Императора. Те са вървели към него дълги седмици, преодолявайки най-трудната игра в историята на човечеството. Те са се сражавали с програми, които не умеят да мислят, но затова пък и не пропускат целта. Те са се били с хора, които са ги смятали за конкуренти, пробивали са си път сред редици от чудовища, управлявани също от хора.

Сега целта на играта е пред тях.

И Крейзи може колкото си иска да доказва, че „Лабиринта“ възпитава човеколюбие и търпимост. Те може и да се съгласят с него.

След играта.

Залпове.

Трима геймъри се хвърлят напред, към Императора. Или се опитват да завържат близък бой, или се жертват, отвличат му вниманието…

Замахване с ръка — сякаш жест от трибуна. И гирлянда от бели пламъци се откъсва от ръката на Императора, обгръщайки троицата. Викът почти не се чува от грохота на взривовете. Идиличният парк пламти, огромните пеперуди, свивайки крила, падат върху тревата. Една от тях се спуска право пред носа ми и с няколко движения се заравя в земята.

Нима така са ги програмирали?

Или, какво ли не се случва, сами са еволюирали?

— Да вървим!

Скачам и всички хукваме към двореца. Най-отпред е Чингиз. След него тичаме четирима — аз, Крейзи, Пат и Нике.

Останалите заемат позиции за отбрана.

Ние не можем да се справим с Императора. Или чуждият отбор ще го убие, или той ще ни попилее. Но ние сме дошли тук не за да се сражаваме с несъществуващ враг. Нашият враг е реален и целта ни е реална. И прикриващата група знае, че е дошла, за да умре.

— Входът е в тронната зала — повтаря в движение Крейзи. — Трябва да се унищожи трона… това не влиза в условията на играта и никой не го е правил… поне пет ракети…

Чингиз вече се вмъква през вратата на двореца, изскача обратно, маха ни — пътят е свободен.

А Императора приключва разчистването на сметките с другия отбор.

Чувам особено пронизващ вик и се обръщам, както си бягам. Императора убива геймърите с голи ръце. Просто ги хваща, разтърсва ги и хвърля на земята безпомощните кукли с изпотрошени кости. Току-що се е разправил с момичето.

Колко хубаво е, че Неудачника, когото измъкнах от предишния „Лабиринт“, така и не достигна до края на играта… Който и да бе той… не му трябваше да вижда нашите игри.

Общо взето ние сме добри. Просто игрите ни са глупави.

В този момент започва да стреля Подляра.

Не знам какво го прихвана. Бяхме се разбрали да чакат, докато Императора не приключи с всички от чуждия отбор. Но Подляра изведнъж скача и открива огън… с мижавия пистолет, с когото и най-обикновено чудовище не можеш да свалиш веднага…

Императорът се обръща, сякаш даже с недоумение. Светлинно избухване — сякаш очите му са се превърнали в ослепителни прожектори.

Виж ти какво можел той…

Жалко, че Подляра дори няма да оцени това.

Хакерът моментално почернява, продължава да стои още секунда — и под порива на вятъра се разпада на облак пепел.

Бързо, зрелищно и нелепо.

Не знам защо, но бях сигурен — Подляра ще издържи най-дълго от всички нас!

Ние вече сме при вратите. Пат се опитва да се огледа — и аз със силно шляпане го отхвърлям към вратата. Няма защо да вижда какво се случва.

Целият ни отбор вече стреля. Остатъците от чуждия — също. Така ми се струва, или движенията на Императора наистина са се забавили?

Нике и Крейзи изчезват след Пат през вратата. Кимвам на Чингиз:

— Да бягаме…

— Аз оставам.

— Какво ти става!

— Това е игра! — изкрещява Чингиз. — Опомни се, дайвър! Търси входа към Храма! Всичко това е игра! Всичко е наужким! Върви, аз ще ви дам още десет секунди в повече.

Тупам го по рамото и се шмугвам през вратата.

Той е прав. А аз, глупакът, се заиграх.

Дългият коридор е аскетично студен. По стената има барелефи — някакви странни гербове. Приятелите ми нетърпеливо ме чакат.

— Знаеш ли къде е тронната зала? — питам аз Крейзи. Той само мълчаливо кимва и поемаме напред.

— Момчетата ще дадат на Императора да се разбере! — без особена увереност заявява Пат. Държи ракетомета си в ръка, сякаш очаква да срещне отпред засада. Напразно. Крейзи каза, че в двореца няма да има други… — Подляра ми е казвал, че чудовищата имат уязвима точка, той ще я намери…

Кръгла стая в края на коридора. Дик опипва стената, натиска незабележим бутон и едва след това аз разбирам, че стаята е асансьор.

Бавно и тържествено се издигаме нагоре.

— Може би не си струваше така веднага да стрелят в него? — питам аз, опитвайки се да си отдъхна. — А, Дик? А да си поговорят за мир и любов, да го превъзпитат…

Крейзи вяло се усмихва. Той май е прекалено блед. И от време на време се хваща за лявата страна на гърдите.

— Не можеш да говориш с него… той не умее. Тази възможност не е заложена в Императора, той е чисто бойна програма…

— Напразно, недоглеждане… А как стои въпросът със слабите точки?

— Зад кокалчетата на пищяла — абсолютно сериозно отговаря Крейзи. — Слепоочието. Още някои места… обаче всичко това е безполезно. Даже оня отбор имаше прекалено слабо въоръжение. Да не говорим за нас…

Асансьорът спира.

— Тронната зала, пристигнахме — с облекчение произнася Крейзи. Изскачаме в обширно ромбовидно помещение. Тук също всичко е опростено, строго и монументално. Само тронът в далечния ъгъл на ромба впечатлява — съоръжение от блестящ сребрист метал с внушителни размери.

И двама охранители до трона!

Те не ни очакват. Вероятно още никой не се е опитвал да проникне в двореца, нали това не е целта на играта. Пръв стреля Пат и влечугото се разхвърчава на кървави късове. Охлювоподобното чудовище се забавя няколко секунди, преди да вдигне глава и да изплюва по нас отровна зелена слюнка.

Тя не ни достига. Съска върху мраморните плочки на пода и се изпарява.

— Тоя па, сър Макс недоклатен — презрително изрича Пат, стреляйки втори път. Охлювът ловко се изплъзва, и тогава започва да стреля Нике. Иглената й картечница превръща чудовището в трепереща решетка.

— Мечтата на съветския интелектуалец — поглеждайки Пат, казва Нике. — Да се изхрачиш върху врага и той да умре… може пък тук да имат пръст нашите програмисти? Браво на тебе, Пат!

Асансьорът зад гърба ни се разтърсва и тръгва надолу.

— Чингиз? — плахо пита Пат.

— Не се и надявай. — Крейзи кимва към трона. — Пет ракети, по-живо!

Ние с Пат стреляме едновременно. Две. Четири. Шест. Една допълнителна…

Металната конструкция сякаш се взривява отвътре. Разрушава се, разцъфват листенца почернял метал. И в центъра на това цвете — пурпурночервено, трепкащо, запленяващо сияние.

— По-живо!

Крейзи и Нике се хвърлят към входа, а само Пат се бави, с надежда гледайки асансьора. Той вече се изкачва нагоре.

Сграбчвам момчето и го повличам към разрушения трон.

— Там са Чингиз и Подляра! — упорито крещи Пат.

— Всички те отдавна са мъртви! — отговарям без излишна сантименталност и запокитвам Пат в сиянието на входа. Той изчезва, както са изчезнали преди него Ник и Крейзи.

Скачайки след него, хвърлям поглед към асансьора. И успявам да забележа русите коси, под които се изпълват с изгаряща светлина светлосините очи.

Късно, приятелче.

 

 

Тъмно е. Сива мъгла. Под мен се преобръща Пат, леко съм го притиснал при падането.

— Леонид?

Крейзи ми помага да стана, усмихва се накриво:

— Ето, че се промъкнахме…

Наоколо е мъгливо нищо. Само плътната почва под краката ни, само ние четиримата. И мъглата. Чисто дежа вю.

— Какво е това? — питам, повдигайки Пат. Той възмутено сумти, отърсва се.

— Това е пауза — отговаря Крейзи. — Сега на Храма му трябва време за сглобяването. Нищо, вече всичко е наред…

— А да се влезе? Ти говореше за някакъв тест за дайвъри.

Крейзи кимва:

— Да. Но, всъщност всичко е адски лесно, Леонид. Ще го преминем. Двама сме, но ще успеем…

Поглеждам Нике.

Тя все още държи картечницата си готова за стрелба.

И аз също не отмествам пръста си от спусъка.

— Свали оръжието, Нике.

Тя има твърд поглед. Много твърд и концентриран.

— Сигурен ли си, Стрелец?

— Разбира се. Не ми се иска да ти хрумне мисълта да отидеш в Храма сама.

— Льоня, успокой се — бързо изрича Крейзи. — Може да влезе само дайвър…

Нике леко се усмихва.

— Дик, осъзнай се — единствено казвам аз. — Спомни си как тя се спускаше по въжето. Тя е дайвър, Крейзи! Дайвър също като теб и мен!

Нике се навежда, поставя оръжието си на земята. Вдига ръце:

— Момчета, нямам намерение да стрелям във вас. Имаме една и съща цел…

Виждам как очите на Пат се разширяват, как се разтреперва. И разбирам какво си е помислил.

Да, сигурно е неприятно. Вече да я смята за приятел, а може би и леко, по детински, да се е влюбил в нея.

И да разбере, че приятелят е бил враг.

Тъмния Дайвър.

— Вие всички грешите… — тихо изрича Нике.

Крейзи днес съобразява бавно. Но ето че и той насочва винтовката си към девойката.

— Ти си дайвър — казвам аз.

— Да. Както и вие двамата. И какво? Това причина да ме убиете ли е? Тогава — убийте ме.

Споглеждаме се и в този момент аз чувам познатото „мляс“…

Успявам да отклоня цевта и изстреляната от Пат ракета изчезва в мъглата.

— Престани!

— Тя ми изгори компа! — през сълзи извиква Пат. — Тя, тя…

Не за компютъра му е мъчно сега. Той е готов сега да разстреля самия себе си, симпатията си към Нике, благодарността си за помощта, привързаността… минутите, през които висеше на нея, примирайки едновременно от височината и от женското тяло в ръцете си…

— Пат, не прибързвай с действията, никога не прибързвай… — казвам аз.

В този миг всичко се преобръща.

Светлинен проблясък — мъглата се разпръсква.

И сред нас се появява Императора.

Той се бави дълго, прекалено дълго, сякаш не е роден от програма, в която е било заложен само стремежът да убива. Оглежда се, съвсем по човешки обръщайки глава.

А Крейзи с изцъклен поглед отстъпва крачка назад.

Гледката е невероятна, очевидно?

Нике е зад гърба на Императора и той не може да я види, тя вече се навежда за оръжието си. Но за това е нужно време.

Дълбина-дълбина, не съм твой…

Протегнах се рязко, напипах мишката на масата. С движенията, които се проследяват от гащеризона е по-удобно. Но все едно, с мишката е по-бързо.

— Кои сте вие? — със спокоен глас попита Императора, който не можеше да говори.

И Крейзи Тосър натисна спусъка.

Остриетата излетяха от винтовката в сребриста лента и моментално отсякоха лявата ръка на неуязвимия Император.

Или се е добрал до нас почти мъртъв… или е бил неуязвим само на своя територия.

Впрочем, боеспособността му се е запазила. Взрив. Пред очите ми Крейзи почернява, после винтовката, цяла и невредима, се измъкна от разпадналите се на пепел ръце.

Пат, говорех ти, че никога не трябва да се прибързва с действията… ето че съм сгрешил…

На мушката ми е слепоочието на Императора… Той сякаш го почувства и с рязко движение отскочи встрани, хвана с оцелялата си река Пат и се прикри с него. От чукана като фонтан бликаше кръв, лицето на Императора стремително побеляваше.

Самообучаваща се програма?

— Кой съм аз? — попита Императора.

И аз разбрах, че този път нервите ми няма да издържат.

Ние прекалено се заиграхме с дълбината. Правим интерфейси, които се приспособяват към потребителите си. Създаваме програмни слуги, които се обучават по-добре от живите хора.

В какво може да се превърне програма, която ден след ден убива и която я убиват? Програма, която работи непрекъснато, съсредоточавайки върху себе си, според нуждата, огромна част от ресурсите на мрежата? Програма, която е длъжна да реагира на всяка нова тактика и стратегия на противника, която е длъжна адекватно да оценява човешките реакции, да слуша и разбира разговорите, да нанася не просто грамотни и точни удари, но и всяващи паника?

— Стреляй, Льоня! — закрещя Пат.

Беше ли програмирана в Императора възможността да се вземат заложници?

А възможност за мирни преговори?

— Стреляй!

Погледнах в екрана и видях как се пълнят със светлина очите на Императора. Нарисувания Пат в ръката на нарисувания Император, нарисуваната кръв се лее от нарисуваната рана. Сега те и двамата са еднакво нереални, в еднаква степен анимационни герои. И куклата, управлявана от намиращото се в дийп-хипноза момче, и куклата, създадена от програмата.

Не преговаряй с терористи…

Натиснах спусъка.

Взривът ме отхвърли настрани. Екипът леко се сви, имитирайки удара от падането.

deep

[Enter]

Дъга сред сивата мъгла…

Ставам, смъквайки ракетомета. Изглежда, в него вече няма заряди… не, има още един…

Останките на Императора и Пат са равномерно разпръснати наоколо. Започва да ми се повдига.

— Леонид…

Обръщам се и поглеждам Нике.

Нея също я е засегнал взрива. Тя стои на колене и оръжието в ръцете й е насочено към мен.

— Ти постъпи както трябва — казва момичето. — Пат е без грешка, той правилно ти каза. Всичко това не е истина. Това е игра. Това е дълбината. Те не умряха напразно. Важното е някой да влезе в Храма. Всички го разбираха.

— И кой ще влезе в Храма? — питам аз. Пръстът ми също е на спусъка на ракетомета. Кой от нас ще умре по-бързо, ако стреляме едновременно? И какъв е шансът ми да стрелям пръв?

— Нима това е важно?

— А кое тогава е важно?

— Да се получи писмото. Да се разбере какво крие Дибенко от света.

— Това е важно за мен — казвам. — Да достигна до Храма.

Нике кимва:

— Да, Стрелец. Разбирам. Но нали ти вече си се опитвал да го направиш…

— Кой си ти? — питам аз. — Кой си ти, Нике?

Тя мълчи, после леко се усмихва и поклаща глава:

— Докато не разбереш сам…

— Ще се добера! — изричам аз. И натискам спусъка.

Нике разполага с половин секунда, докато последната ракета влезе в цевта, и още половин, докато тя преодолява разделящите ни пет метра. Напълно достатъчно, за да ме направи на решето!

Само че тя не стреля!

— Не! — изкрещявам аз, когато огненият фонтан избухва в мъглата.

Но дори в дълбината не всичко може да се преиграе отново.

Стоя сам в морето от мъгла, до шепата пепел — останките на Крейзи Тосър, до кървавите парчета — телата на хората и на програмата-император.

Сам.

Не знам защо, но накрая винаги оставам сам.

Захвърлям ракетомета на земята. Точно сега е излишен.

Знам какво трябва да направя, но не знам как.

Може би Крейзи знаеше. Но него го няма тук.

Пристъпвам — и сякаш издърпват полесражението изпод краката ми, отново съм сам с мъглата и тъмнината.

Насаме с най-страшния си сън.

Крачка, втора. Отначало винаги се налага да пристъпваш напосоки. И когато видиш светлинката в далечината, можеш колкото си искаш да се окуражаваш, че си избрал правилната посока. Но аз знам — не мога да не видя огънчето.

Накъдето и да тръгна.

Бележки

[1] Всъщност е „разузнаване с бой“. Бел.Mandor.