Сергей Лукяненко
Фалшивите огледала (4)

11

— Не можа ли да си отвориш сам? — отключвайки вратата, попита Вики. Сложила беше престилка, а ръцете й бяха изцапани с кайма. Отдръпнах пръста си от звънеца като малък пакостник, хванат на местопрестъплението.

— Забравих си ключа.

— Занеси всичко в кухнята…

Вики се върна при кюфтетата — първата партида вече се пържеше. Припряно изсипах зеленчуците в кутията на хладилника, сложих водката в камерата, оставих маслото на масата. Попитах:

— Нещо да помогна?

Вики погледна накриво към мен, после — към часовника.

— Няма нужда. Ако искаш — гмуркай се. Само че си нагласи таймера на половин час, ще ми помогнеш да наредя масата.

Прободоха ме неловкост и срам — светкавично бързо и мимолетно.

— Сигурно ли е, че нямаш нужда от помощ? — застраховах се аз.

— Ако толкова настояваш… — подзе Вики и замълча. — Ама хайде, гмуркай се, какво толкова, все ще обеля сама картофите…

— Ъхъ. — Изскочих от кухнята. На половин час. Таймера. За да помогна за сервирането.

Компютърът оживя моментално, щом докоснах мишката. Мониторът още не беше просветнал, а аз вече бях нахлузил шлема и гащеризона и бях свързал кабела със слота на кръста.

Пръстите ми пробягаха по клавиатурата.

deep

[Enter]

И побеснялата дъга, рожба на спонтанния гений на Дима Дибенко, избухна върху екраните на виртуалния шлем.

Цялата работа е тъкмо в нея, в дийп-програмата. В тези хаотични преливания на цветовете; в запалващите се и угасващите звезди; в дъгоцветните капки, разливащи се по екрана като пръски бензин във водата. Без нея дълбината е мъртва. Само дийп-програмата превръща схематичния виртуален мираж в осезаема и убедителна реалност. Никой досега не е успял да обясни как си взаимодействат със съзнанието и с подсъзнанието цветните отблясъци върху екрана, защо дийп-програмата се задейства на всички компютри и почти с всяка видеокарта, защо доизмислените детайли на виртуалния свят са толкова сходни при хора от всички възрасти, пол и култура. Издадени са хиляди монографии и популярни книги, бодро се пердашат на конвейер статии във вестниците и списанията, провеждани са и ще се провеждат експерименти в академичните и секретните лаборатории…

Всичко е напразно. Има дийп-програма, която работи. Има програми, които на практика пресъздават същата картина върху монитора, но не са ефикасни. И никой не е в състояние да обясни защо работещата само с визуалното възприятие дийп-програма въздейства чудесно на далтонистите, но е безполезна за хората с вродена глухота.

Дълбината…

 

 

Първият миг е най-труден. Ставам от креслото, вече освободен от примката на кабела. Поглеждам наляво, надясно…

Стаичка в евтин хотел. Може да се формулира и по-грубо — стаичка в хотел от съветско време. Креват, нощно шкафче, гардероб. Бюро с компютърен терминал и въртящо се кресло — само този детайл не се вписва в аскетичния интериор. Врата с пощенска кутия, до вратата предвидливо е поставено кошче за боклук. Прозорец с гледка към запустяла и посърнала уличка.

— Привет — казвам аз.

Дълбината мълчи. Много важно. Ние не сме от горделивите.

Защо съм тук? Именно сега — защо? Когато току-що прибралата се от работа Вики приготвя в кухнята вечерята за гостите — не са само за нейните, но за моите гости^[1]. Когато разполагам само с половин час… по дяволите, така и не пуснах таймера…

А тя се надяваше да й помогна. Отказа ритуално предложената помощ, но все пак се надяваше. Обидно е да осъзнаваш, че постъпваш като последна отрепка. Но вече почти съм свикнал да обиждам себе си по този начин. Чувството е сладко и гнусно, като страданията на мазохист.

— Половин час. — Сякаш заповядвам на самия себе си. — Не, четвърт час.

Отварям пощенската кутия, проверявам насъбралата се поща. Десетина рекламни листовки, пачка вестници, три писма. Нищо важно.

Но защо всъщност се гмурнах?

Да поработя?

Смешно. Времето е прекалено малко.

Да приключа с обяда?

Защо, след като ме очаква истинска храна.

Да си побъбря с някого?

Но с кого, и най-вече — за какво?

Изведнъж осъзнавам, че стоя насред стаята, хапейки устни, загледан в изхвърлената в кошчето поща. Какво ме повлече към дълбината?

Успокой, Господи…

В дълбината не се умира. Е, всичко става, естествено. Слабото сърце може да не издържи натоварването. Ако някой се изхитри да изключи контролните вериги, нищо чудно да се изпадне в шок от болката от измислената рана. Но това едва ли се отнася за „нелишения от талант хакер“.

А мен какво ме засяга това?

Хакерът се е наврял в охранявана територия. Бил е забелязан и убит — в дълбината. Умрял е и в реалния свят… Изобщо не е изключено да са го проследили светкавично и изпратените главорези да са го сгащили право пред компютъра, както си седи с шлема и по гащеризон. Да. Най-вероятно точно така е станало. Не е нито първият, нито последният, пострадал за виртуални грехове от съвсем реални охранители с обръснати глави.

Но нещо ме кара да съм нащрек, неспокоен, тревожи ме…

Отварям вратата, излизам в коридора на хотела. Оглеждам се. Сивото, безлично тяло на мотоциклетиста става само за скоростно придвижване по улиците. Сега ми трябва нещо друго.

Разбира се, ако наистина ми трябва.

Стоя, облегнат на оцветената в посърнало зелено стена. В този цвят боядисват клозетите в евтините сгради с множество апартаменти. Мазилката е зацапана и на места се лющи. Крушките под тавана са прашни, светят с мъждива светлина. Хотелът преживява не най-добрите си времена, повечето хора предпочитат да влизат във виртуалността от собствените си домове, а не от подобна кочина.

Какво правя…

Защо ми е всичко това?

— Лошо ли ви е?

Обръщам се — камериерът се е приближил с котешка стъпка. Обаче по-рано все едно щях да го забележа…

— Не, благодаря.

Обликът на камериера е стандартен — „внимателен чиновник“. В работно време не се забранява използването на собственоръчно направени тела, но мнозина предпочитат стандартните. Особено ако работата им е скучна и досадна, да речем, ако са хамали, продавачи, служители в хотел…

— За пръв път ли сте в дълбината? Имате ли нужда от помощ?

— Благодаря. Всичко е наред.

Разбрал ме е. Кимва и си тръгва. Не е прието да се досажда, поне служителите са наясно…

Трудно ми е да се реша. Много ми е трудно. И все пак вървя по коридора, поглеждайки номерата, закрепени накриво върху вратите.

2008

Лекичко дръпвам дръжката. И изобщо не се учудвам, че стаята не е заключена. Свободно е, заповядайте, настанявайте се…

А какво друго очаквах? Хотелът да пази за мен стаята, за която съм престанал да плащам преди година?

По нататък…

2017

Вратата е заключена.

Това още нищо не означава, абсолютно нищо. Предплатих я за пет години, но с крадена кредитна карта. Във всеки момент са можели да се усетят, че за тази стая се плаща от собствената сметка на хотела.

Възможно е да са дали стаята на друг посетител на виртуалността. Или да са уведомили полицията — и тогава още с отварянето на вратата, ще се натреса на засада.

Докато си повтарям мислено всичко това, ръцете ми си вършат работата. Опипват вратата, отместват предпазителя на ключалката, докосват клавишите.

Дванайсетте цифри на кода — вече не ги и помня съзнателно А пръстите ми не са ги забравили. Изчаквам още миг, преди да въведа данните.

Ключалката изщраква и се отключва.

Стаята е почти като моята, която наемам за постоянно. Само картината на стената нарушава еднообразно-евтиния уют. Това не е стандартна репродукция на някой стар майстор, с каквито обожават да окичват стените в дълбината. Не е Айвазовски, не е Шишкин, нито Дали.

Стоя на прага, мъча се да се овладея. А някъде в гърдите ми трака студен метроном.

Засада — или всичко е наред?

Полицейският участък е срещу хотела. Няма да им отнеме повече от минута или две.

В коридора е все така тихо и пусто. Никакви служители на реда. Хакнатата парола върши работа почти две години. Гледай ти… Добре се е потрудил Маниака.

Трябва само да вляза.

И изведнъж разбирам, че не мога, нямам сили да го сторя.

Да вляза тук е същото като да отворя стар фотоалбум или да заредя във видеото полузабравена касета. Това е минало. Мъртво. Погребано, оплакано, забравено.

Никога не се връщай по следите си. Там те чакат само сенки.

Дълбината дарява тази възможност с необичайна лекота. По-сигурно и впечатляващо е от снимките и видеото. От миналото винаги те дели само една крачка. Стига да пожелаеш, възкръсва.

Обаче само на Бога е позволено да вдига мъртъвците от гробовете.

Притварям вратата, внимателно, предпазливо, сякаш се страхувам да не събудя някой, който спи в празната хотелска стая. Ключалката се заключва с разочаровано щракване. От моята стая ме делят двайсет крачки, но аз нямам сили да направя дори една-единствена.

Дълбина-дълбина, а защо не вървиш на…

 

 

Свалих шлема, окачих го на специално монтираната навремето кукичка на стената. Промърморих:

— Компютър, изход.

Така, редно е да се преоблека… Не е учтиво да посрещам гостите по виртуален гащеризон, който би отивал най-много на някой чалнат професор от холивудски филм. Разсъблякох се по гащета, грижливо сгънах гащеризона и го наместих на перваза до бюрото с компютъра. Надникнах в гостната — масата вече беше сервирана. Ослушах се — в кухнята беше тихо. Подвикнах:

— Вики?

— В спалнята съм… Вече си тук?

Нехаейки за престореното учудване в гласа й, влязох в спалнята. Вики се преобличаше.

— Закопчай ми ципа…

Помогнах й да закопчае роклята. Вики наистина се бе поразкрасила. Дори си беше накъдрила.

— Много ли се забавих там? — попитах тихо аз. Зарових лице в косите й. Тя сви рамене.

— Не много. Към четирийсет минути.

— Извинявай. Стори ми се, че е минал не повече от четвърт час.

— Нищо, очаквах да се върнеш по-късно.

Продължавах да стоя с ръце на раменете й.

Кога всичко между нас рухна? Кога се превърна в минало — където можеш да надникнеш, но не и да се върнеш?

Не знам. Не мога да разбера. Не го забелязах — оттам, от дълбината…

Най-жалкото е, че поне външно нищо не се е променило. Нито за пред хората, нито когато сме двамата насаме. Не се караме, не трошим чинии, не се разправяме заради пари, семейните задължения, пиенето, гостуванията на майката на Вики или на моите приятели.

Всичко е прекрасно. Деветдесет процента от семействата могат да ни завидят.

И е невъзможно да се определи с думи онова, което е изчезнало.

— Искаше нещо да ми кажеш ли? — без да се обръща, пита Вики.

Забавих се за секунда:

— Обичам те.

— Аз също те обичам — много. Как мислиш, дали да не си сложа обеците?

— Сложи ги… — Дори не разбирам кое е водещото в нейната фраза — дали е измъкване в отговор на празните ми и ненужни думи, или знак за взаимност… този чифт обеци с жълти топази са й подарени от мен преди сватбата.

— А дали ще се връзват със синьото?

— Мисля, че да.

— Добре… А ти сложи сивите джинси и карираната риза, подаръка на мама. Много ти отива.

Вики се изплъзна от дланите ми леко и непринудено. Още секунда прегръщах въздуха, после отворих гардероба. Джинсите бяха чисто нови, прехапах със зъби пластмасовата нишка с етикета.

— А ножиците още ли не са измислени? — упрекна ме Вики.

— Не. Мързеливците предпочитат да действат със зъби, вместо с ножове и ножици.

В антрето издрънча звънецът.

— Хайде побързай, аз ще отворя. — Вики се втурна към антрето, като преди да излезе от стаята ми подметна: — И си смени чорапите, да не забравиш…

— И си измий ушите… — прошепнах аз, нахлузвайки прекалено изопнатите, още неразносени джинси. Къде е тая дяволска риза? Не я харесвам, но ако не я сложа, това ще е обида за тъщата, а значи и за Вики…

Всяка постъпка, независимо от какво е предизвикана, повлича след себе си цяла верига от последици. А какви ще са те, изобщо не зависи от самата постъпка, а само от отношението към теб.

— Благодаря, Андрей… — долетя от антрето.

Закопчах ризата. Като че ли наистина ми отива, само дето доста ме стяга яката.

Последвалата реплика на Андрей Недосилов прозвуча едва доловимо. Той винаги говори тихо и с кадифен глас.

— Не се изгуби, нали? — попита Вики. Андрей идваше у нас за първи път.

— Аз съм този, който се изгуби… — прошепнах. — В самия себе си.

— Льоня!

— Идвам! — Напъхах ризата в дънките и излязох в коридора.

Едно време Андрей Недосилов ми беше много симпатичен. Той е психолог, колега на Вики, занимава се с проучване на дълбината и на всички феномени, свързани с нея. Сега… сега дори не знам.

— Леонид, добър вечер. — Андрей се здрависа така, сякаш сме се разделили преди два-три часа, а не преди година на гарата в Петербург, когато ние с Вики потегляхме за Москва. В едната ръка държеше увита в целофан роза, а в другата — бутилка с някакъв ликьор.

— Нали не се изгуби? — повторих въпроса на Вики аз.

— Всичко е наред. Много хубаво е у вас. — Той одобрително огледа антрето. — Усеща се семейният уют и топлотата.

Андрей е едър, но от странните, грамадни и някак меки типажи, които с лекота си ги представяш седнали в масивно кресло или на трибуната пред смълчана аудитория, но не и да въртят щурвала или миньорския чук. Освен това той смайващо лесно буди доверие и уважение — още с първите думи, с тихия си и уверен глас.

— Влизай — поканих го аз. — Значи си сам?

— Моите момчета се бавят. — Последва странен жест, сякаш Андрей наместваше несъществуващи очила. Точно от такива дребни подробности се гради един образ — от лукавото лениново присвиване на очите, от заслепяващата гагаринова усмивка и по леоновски сдържаната тъга. Всеки необикновен човек измисля — съзнателно или несъзнателно — своята запазена марка: движение, мимика, интонация. И я развява като знаме на собствения си чар.

— Как мина конгресът? — попита Вики и взе от него бутилката и цветето. — Льоня, донеси вазата, оная, голямата…

— Крайно интересно. — Недосилов сне дрехата си. Думата „съблече“ никак не му подхожда. — Витя Архонтов направи интересен доклад…

Отидох за вазата, продължавайки да надавам ухо за отчета му за конгреса.

— Марк Петровски все така развива темата си… май няма нищо ново за цяла година, макар че е събрал интересна статистика…

Вазата беше прашна. Кога за последен път подарих цветя на Вики? На Осми март… не, и след това, лятото… до изхода на магазина, от една бабичка, дето продаваше гладиоли, евтини, от вилата й…

— Багрянов и Богородски прекрасно са поработили, трудно е да се направи оценка веднага, но резултатите са многообещаващи…

Усетих се, че стоя и бавно почиствам с парцала отвора на вазата. Можеш да се гордееш с прашна бутилка вино, но не и с ваза за цветя…

— Плотников пак действа в своя аспект… Мнозина го критикуват, но според мен тази насока е перспективна…

„Интересно“, „прекрасно“, „многообещаващо“, „перспективно“. Професионална етика, сдържана и солидна…

— Виктория, а ти защо се отказа да участваш в конгреса? Изпратиха ли ти покана?

— Нали знаеш, че вече съм профилирана в друга насока, Андрюша… А твоят доклад как мина?

— Не съм аз този, който трябва да му даде оценка…

Те влязоха в гостната, а аз престанах да се занимавам с глупости и понесох вазата към банята.

— Каква беше темата?

Вики можеше да се прави колкото си иска на непринудена. Все едно — долавях в тона й глождещия я ненаситен интерес. Със сигурност не може да заблуди и Андрей.

— „Неомитология, базирана върху легендата за дайвърите в субкултурата на виртуалното пространство“. Феноменът вече е изследван, но за съжаление твърде безкритично…

Забавих ход, но все пак излязох от стаята. Рязко дръпнах вратата на банята. Пуснах водата, бутнах вазата под струята. Кристалът звънна при сблъсъка с чугунения ръб на ваната, но издържа.

Легенди за дайвъри, значи?

Изплисках мътилката, пак напълних вазата и се втурнах към стаята. Може би прекалено избързах, но на Андрей и Вики не им беше до мен.

— А сега точката сложена ли е?

— За момента — да. — Недосилов вече се бе настанил на дивана. Въртеше се, за да се намести по-удобно. С хората си пасваше веднага, но не и с пространството. Има хора, които още с влизането в чужда къща, стават част от нея, независимо дали става дума за лъскав богаташки апартамент или за разхвърляна стая в комунално жилище^[2]. Андрей не спада към тях, сигурно само в своя дом е адекватен към околната среда. — Събрал съм целия съществуващ материал за така наречените дайвъри…

Махнах целофана и пъхнах розата във водата. Вики ме погледна притеснено, взе вазата. Лицето й моментално промени израза си.

— Какво правиш, Льоня? Ама тая вода е вряла…

Тя се юрна в коридора, в движение издърпвайки горкото цвете от вазата.

Аз седнах до Андрей. Мълчаливо махнах капачката на бутилката водка. Въпросително погледнах госта.

— Ако нямаш нищо против… — Недосилов отвори предвидливо донесения ликьор, някаква ирландска измишльотина от сливи. Напълни чашката с бяла мътна течност. — Ти какво ще пиеш, Виктория?

— Понеже ние имаме само водка — каза Вики, влизайки, — ще пия ликьор…

По дяволите. Забравих, че ме беше помолила да взема бира или вино…

— В магазина нямаше нищо свястно, Вики… — измънках аз.

— О, няма страшно — махна с ръка Вики и нагласи вазата с цветето в центъра на масата. — Нали Андрей се е сетил…

— За дома ви — провъзгласи своя тост Недосилов и си сипа в чинията лъжица салата. — Най-после успях да се измъкна и да дойда при вас…

Чукнахме се. Преглъщайки леко топлата, но не прекалено гадна водка, се помъчих да си представя какви ще са следващите тостове.

За домакинята. За домакина. За гостенина и за успешната му научна работа. За страната и народа… не, първо за здравето на присъстващите, а после — за страната и народа. А после за насрещната ни визита.

Впрочем, надценявам Андрей — дори три-четири чашки слаб ликьор ще му дойдат много за една вечер. Така че страната и народът могат да са спокойни, няма да им дойде ред.

— А вашата работа как върви? — попита Недосилов и си хапна като мезе за ликьора руска салата.

Въпросът май бе отправен и към двама ни с Вики.

Ние се спогледахме.

— Нормално — отвърна Вики. — Нали ти писах… Работя върху развиването на пространственото и образното мислене при учениците от прогимназията… С използване на дълбината като коригиращ метод при разстройство на възприятията…

— Скоро ли ще е готов докторатът? — делово се осведоми Андрей.

— Аха — безгрижно отговори Вики.

— Покани ме на защитата, непременно! И дай да ти напиша хубава рецензия.

— Ами ако докторатът не ти хареса? — попита Вики.

— Как може да не ми хареса нещо, направено от теб? — учуди се Недосилов. — Нали познавам нивото ти! Леонид, а при теб как е?

— Работя в голяма дийптаунска фирма — казах аз. — Като специалист по транспортирането.

Андрей кимна.

— Хамалин — уточних аз.

Недосилов се усмихна. Май сметна, че съм прибягнал до жаргон.

— Та разкажи за дайвърите, Андрей — попитах аз. — Има ли ги или ги няма?

Психологът най-сетне се настани удобно, погоди се с дивана. Въздъхна:

— Разбираш ли, Леонид, ако се изходи от общата картина на света като съвкупност от базовите представи на обществото и съпътстващите субкултури на множеството социални микросреди, съществува абсолютно всичко. Реалността на Кашчей Безсмъртни или Баба Яга също не бива да се подлага на съмнение — щом тези фигури се разглеждат в контекста на конкретната историческа и културна обстановка. Какво всъщност е митологията? Внасяне в света на недостигащите компоненти, родени в човешкото съзнание, но не съществуващи в материалната реалност. Съгласен ли си?

— Може да се каже.

Вики погледна часовника, стана и преди да се изнесе в кухнята, предупреди:

— Скоро ще стане яденето…

— Та така — Андрей май повтаряше фрагменти от днешния си доклад, — за създаване на пълноценен, жив — именно жив — мит, са необходими следните обстоятелства. Първо: обществото, по-скоро неговата организирана и устойчива прослойка, трябва се нуждае от съответния мит. Съществувал ли е този фактор в началния етап на създаването на виртуалността? Разбира се — поради несъвършенството на програмното и техническото оборудване. Поради многобройните инциденти бил необходим митът за спасителите — за дайвърите, които намират, помагат, закрилят… Сега второто! Трябва да се наблюдават едни или други реални прояви на действията на митологичните персонажи. Зевс е бил реален за древните гърци именно защото всички са виждали мълнии.

— Значи са виждали и дайвъри?

Недосилов ми се закани с пръст.

— Не дайвъри! Наблюдавани са събития, които можело да се припишат на дайвъри. А именно ситуации, когато някои хора са успявали самостоятелно да излязат от виртуалността, нещо непосилно за обикновения човек. Как са можели да ги възприемат? Само като факт за съществуването на феномени, които изцяло контролират съзнанието си и запазват контакт с реалността!

— А ти как си обясняваш тези случаи?

Андрей тихо се засмя.

— Леонид… та всичко е толкова просто! Разбирам, че редовно ходиш във виртуалния свят, в същия този Дийптаун, свикнал си с неговия сленг, с културата и митовете му… Но пробвай да се абстрахираш и си представи ситуацията разумно, от гледната точка на нормалния, здравомислещ човек!

— Трудно е, но ще пробвам… — Сипах си още чаша водка. От кухнята долиташе някакъв шум, бързо изпих чашата и я оставих на мястото й. Андрей деликатно се престори, че нищо не е забелязал.

А може и наистина да не е забелязал…

— Отначало поех по грешен път — самокритично каза Недосилов. — Реших, че няколко съобразителни младежи са рисували върху виртуалните си облекла специални бутони — бутони за изход. И с едно натискане във виртуалността са въвеждали в компютъра команда за изход в реалния свят.

— Не става — казах аз. — Разбираш ли, ти можеш да си нарисуваш хиляди бутони. По цялото тяло. Но под въздействието на дийп-програмата съзнанието няма да повярва в тяхната реалност. Защото дълбината е наистина много сладка илюзия. По-сладка от хероиновата. Ще натискаш бутона „изход“, но няма да подадеш никаква команда наяве. И знаеш ли защо? Да направиш това е същото, като да признаеш нереалността на дълбината. Плъхът с електрод, свързан с центъра на удоволствието, няма да прехапе жицата. А ще предпочете да натиска педала, докато умре от изтощение. Хората с нищо не са по-добри от плъховете.

— Съгласен! — Андрей вдигна ръце, в знак, че се предава. — Леонид, та нали се консултирах с блестящи специалисти по виртуалния свят. С тези, които прекарват там по няколко часа всеки ден!

Преглътнах ироничния смях. Когато някой се хвали, че познават хора, способни да изпият чаша водка, разбира се, ти се ще да му кажеш, че можеш да изпиеш две-три бутилки. Но… някак те досрамява.

От колко години насам излизам от дълбината само за по няколко часа на ден?

— Грешният резултат е не по-малко ценен от верния — с наставнически тон произнесе Недосилов. — Заех се да изследвам проблема по-задълбочено. Ако техническият фактор не дава отговора, остава човешкия фактор…

— Ама да — живнах аз. — Естествено. Дайвърският феномен си беше тъкмо човешки. Те усещаха границата между фантазия и реалност…

Недосилов тъжно поклати глава:

— Ето, сега ми преразказваш мита. Сляпо се доверяваш на легендата. И знаеш ли защо? Защото вярваш в мита за героите-единаци!

— Не разбирам — признах си честно аз.

— Дайвърите са работели по двойки — с присмех каза Андрей.

— Понякога — казах аз. Спомних си за Ромка, смръщих се и посегнах към бутилката. — Но те, общо взето, са страхотни индивидуалисти и…

— Мит! — тържествуващо произнесе Недосилов. — Мит! Дайвърите, така наречените дайвъри, са залагали именно на човешкия стремеж към индивидуализъм. Но те самите винаги са работели в екип. Единият се е намирал във виртуалното пространство. — Той направи пауза. — А вторият в това време е седял до него, за да наблюдава какво става на екрана и за да даде при нужда команда за изход!

— Но… — Млъкнах, опитвайки се да си представя подобна схема.

— Разбираш ли? — Недосилов сякаш бе готов покровителствено да ме потупа по рамото. Но неговата дистанцираност за комфорт при общуването беше по-голяма и от тази на японците — дори когато се здрависваше, го правеше припряно, половинчато. — Цялата тайна на дайвърите е в това, че са работели по двойки!

— Андрей, разбираш ли, работата им не беше от онези… — Замълчах. Не това беше аргументът. Но как да му обясня, дявол да го вземе… — Андрей, нали си бил в дълбината?

— Не, разбира се — с нотка на учудване се отзова Недосилов. — Аз съм изследовател, Леонид. Аз съм учен, а не опитно свинче.

Преглъщайки „опитното свинче“, продължих:

— Ами тогава, повярвай ми, работата по описания от тебе метод няма да даде абсолютно никакви резултати. Картинката на монитора няма почти нищо общо с онова, което виждаш и усещаш, намирайки се там. Дори най-внимателният и съобразителен партньор не може да разбере кога наистина ти е необходимо да излезеш от дълбината.

— Само така ти се струва, Леонид — Андрей меко се усмихна. — Аз обаче говорих със специалисти. Те са убедени, че всичко е ставало точно по тоя начин. Нещо повече! Експериментите потвърдиха, че схемата работи!

— В отделни случаи — може би действа. — Не се опитвах да оспорвам неговата истина. Моята истина беше диаметрално противоположна на неговата, но това още нищо не означаваше. — Но не във всички, уверявам те! Пък и не бива да се сравнява днешната дълбина с предишната. Преди две години повечето хора се намираха в Дийптаун благодарение на телефонната връзка, на модемите. Скоростта на предаване на данни беше много ниска, а разработката на света върху дисплея — минимална. Как мислиш, защо бяха необходими всичките тези компании, да речем, „Дийп-разводач“?

— За удобство при виртуалното придвижване — спокойно отвърна Андрей.

— Да, ама не! Просто докато човек пътуваше с такси из виртуалния свят, машината му бързо зареждаше данните за мястото, където трябва да пристигне. И сега става същото, но доста по-бързо. А преди из Дийптаун се пътуваше бавно и колкото бяха по-лоши компютърът и телефонната линия, толкова по-дълго траеше придвижването от една до друга точка…

— Много интересно — кимна Недосилов. — Ще го имам предвид, благодаря. Но по принцип не си прав.

— Защо?

— Ами защото си в плен на мита, Леонид! Прекалено си романтичен, не ми се сърди. Романтиката си е нещо чудесно даже! Разбира се, дайвърите са съществували. Като мит. Като елемент от населената среда. Като символ. А донякъде дори и физически — като добре сработена група хакери. Но само толкова. Да анализираме, например, най-известните легенди за дайвърите. Създадените в края на началния период на усвояването на виртуалността, в златната ера на виртуалното митотворчество. Легендата за моста от конски косъм и вълшебната ябълка на Ал-Кабар, легендата за Неудачника, легендата за „Лабиринт на Смъртта“…

— Легенди ли? — попитах тъпо аз.

— Момчета!

И двамата едновременно погледнахме Вики.

— Не се карайте, а? — Тя сложи пред нас чиниите. — По-добре похапнете преди следващата чашка. А ти, Льоня, ми сипи водка.

— Нали искаше да пиеш ликьор? — троснах й се аз.

— Размислих.

Погледнахме се в очите.

Тя беше чула всичко. Или почти всичко. И разбира какво изпитвам сега.

Това ние го разбираме.

Въпреки всичко.

— Благодаря, Вики — казах. — Не ми се пие водка сам.

Дори успяхме да опразним чашите си, преди да се позвъни на вратата.

 

 

Наближаваше единайсет и аз стоях на балкона с Вася и Володя, младите аспиранти на Недосилов. С пълна чаша в ръка, с бръмчаща глава и с пустота в душата.

— И така, какво имаме като резултат? — долиташе от гостната гласът на Недосилов. — Както се убедихме, неквалифицираните програмисти на развлекателния център „Лабиринт на Смъртта“ са допуснали срив на сървъра. Евентуалното признаване на грешката би довело до наказание. И тогава се ражда версията, че за всичко е виновен някакъв дайвър. Ако разгледаме останалите митове, ще установим, че в основата на всички лежат некомпетентността, непрофесионализмът и самонадеяността. През средновековието е било по-лесно да се посочат като причина за епидемиите злите вещерски магии, а не потоците фекалии, заливащи улиците на градовете. В наше време изкупителни жертви са несъществуващите дайвъри…

Дълбоко всмукнах от цигарата, изпросена от Володя. Пуша рядко, но сега ми се пушеше.

Момчетата до мен жадно попиваха гласа на шефа си. Правилно постъпвате, скоро ще станете кандидати на науките. Ще срутите всички митове, ще възстановите справедливостта, ще сложите здрава база под нестабилната надстройка.

— А защо именно дайвъри, а не хакери? — попита Вики. Тя вече половин час седеше с чашата си пред Недосилов, слушайки вдъхновения разказ на колегата си.

Интересно, не разбира ли Андрей, че и него самия го изучават в момента?

— Всички програмисти, или почти всички, се изживяват като хакери — моментално обясни Недосилов. — Признаят ли, че вината е на хакерите, все едно са потвърдили собствената си некомпетентност. Виж, дайвърите са друго нещо. Те са свръхсила, хора със специални способности. Загубата от тях не е срамна… Виктория, нали и ти изучаваше дайвърите?

— На мен ми омръзна, Андрей.

— Бъркаш… Крайно интересно е.

— Но нали тях ги няма, Андрей?

Иронията в гласа й беше толкова подмолна, че и аз едва я долових.

— Реалността на предмета на изследването не е важна, Вики! Изследването е ценно само по себе си!

Погледнах дълбокомисленото лице на Василий. Кимнах му, вдигнах чашата:

— За значението на несъществуващото.

Чукнахме се.

— Време е да си вървим. — Володя погледна приятеля си: — Кажи на Андрей Петрович… ще закъснеем за влака.

— Кажи му го ти — озъби се Василий.

— Андрей! — извиках аз, като се извърнах. — Да не изпуснете влака? Тук момчетата се притесняват!

Настъпи неловка пауза.

— Вярно… — През прозрачното тюлено перде видях как Андрей неохотно се отлепя от дивана. — Виктория, трябва да дойдеш в Петербург, ще се опитаме да подновим старите ти разработки. Обещаваш ли?

— Ще опитам. — Вики стана.

Приготвиха се за нула време — и Недосилов, и аспирантите му. Виж, това го ценя у хората — умението да си тръгват бързо.

— Леонид, ще се радвам да ви видя отново! — Андрей дори стисна ръката ми изненадващо здраво, изглежда, наистина бе доволен от прекараната вечер. Как не, първо — бляскава реч на конгреса, после още една — пред навремето известна, а сега затънала в битовизми колежка и наивния й съпруг…

— И аз — отговорих.

Когато си тръгнаха, заключих вратата много внимателно. Май бях попрекалил с пиенето.

— Льоня…

Погледнах Вики. Тя стоеше, облегната на стената, изглеждаше някак отпусната и остаряла.

— Няма ме — отвърнах аз. — Нали ни го доказаха, Вики? Няма ме и никога не съм съществувал. Аз съм легенда. Мит. Няколко абзаца в чужда дисертация.

Тя мълчеше.

— Не съм ходил в Ал-Кабар. Не съм измъквал Неудачника от „Лабиринта“. Не съм се крил в публичния дом, нали неговата съдържателка също не е съществувала в природата. Аз съм просто олицетворение на чуждата некомпетентност. Доказано е от човек, който никога не влизал в дълбината.

— Леонид, разбери, той е много талантлив учен…

— Виждам.

— Той просто много се увлича. Приеме ли някаква теза за истина, никога не отстъпва от нея. Намира опровержение на всичко, което не се вмества в теорията, както и доказателства дори за най-съмнителните факти.

— Прекрасен учен…

— В едно е прав. — Вики ме погледна в очите. — Дайвъри няма. Вече няма. И това не можем да не го признаем.

Можех да кажа, че отдавна съм го разбрал и признал. Но предпочетох да си затрая.

— Хайде да почистим утре? — тихо каза Вики.

— Добре.

— Ще си лягаме ли?

— Не ми се спи… наистина не ми се спи.

— Ти си сова… — тихо, с едва доловим присмех рече Вики. И за миг ми се прииска да плюя на всичко.

Да си легна. А утре, като се наспя, рано сутринта да започна да въртя на познатите си, за да си търся нормална работа.

— Не съм сова — казах аз. — Нито съм сова, нито съм чучулига. Няма такова животно, което да има моя режим на спане.

— Лека нощ, Леонид. — Вики се извърна и тръгна към банята.

— Лека нощ — промърморих аз. Преди две години самата мисъл, че мога да седна зад компютъра, когато Вики си ляга, би ми се сторила чудовищна.

Как се променя всичко.

Когато вратата на банята се затвори и шурна водата, бързо влязох в гостната. Леко се олюлявах — все пак бях попрекалил с пиенето. В движение свалих джинсите и ризата, хвърлих ги на дивана. Взех парченце кашкавал от масата, пийнах глътка портокалов сок.

Оказа се, че гащеризонът е влажен, време е да го изсуша добре… Свързах се с компютъра, погледнах как оживява екранът.

Няма ме. Никой от нас го няма вече. Нали така?

В душата ми кипна бяс, студен и зашеметяващ.

Под нозете ми се стели жълт пясък. Жега е, адска жега и съм принуден да примижавам от поривите на вятъра. Отпред е пропаст, към сто метра широка, отвъд нея има ориенталски град. Минарета, куполи, всичките в оранжево, жълто и зелено.

Всичко това не го е имало. Наистина ли?

Стръмен склон, обрасъл с ниски бодливи храсти. Вятърът е толкова силен, че примижавам. Небето е покрито с облаци. Не може да се каже, че реката е планинска, но е бистра, с много прагове. В далечината се вие ято едри птици… Не знам точно какви са, те никога не се доближават.

Ала такова нещо не е имало! Не!

Небесносиният пламък блести ярко сред тревата, без да изгаря и без да образува сенки. Звездата е паднала в долчинката между два хълма. Малко по-нататък има струпване на скали, напълно необичайно за това място, сякаш изтръгнато от друг свят.

Всичко това е измислено. От неопитни потребители и бездарни програмисти, сринали сървъра си. Нова митология. А е имало и ще има само прашни екрани на мониторите, прегрели от напъване компютри, изцъклени очи и застинали лица на хора, забучили буксата на виртуалния си гащеризон в дийп-порта на компютъра…

Пръстите ми докоснаха клавиатурата. Почувствах как до болка прехапвам устни. Сега Вики ще излезе от банята и ще ме открие на обичайното място — клечащ пред компютъра, с пръсти, които дращят по клавиатурата, със скрити зад шлема очи — очи, свикнали да се взират в нищото, в потока от безразлични импулси, струящи из мрежата. Ще ме погледне, може би ще се доближи и ще разплете усукания кабел, може би ще притвори по-плътно балконската врата, за да не става такова голямо течение.

И ще излезе, за да заспи в самота. Ноутбукът на шкафчето до леглото напразно ще чака притежателката си.

deep

— Няма такива животни… — казах неизвестно на кого. Може би на Недосилов, който се върти на седалката в таксито и не спира да обяснява нещо на шофьора, на внимателните си аспиранти, на заобикалящата ги студена нощ…

[Enter]

Дъга, свила се на кълбо, захапала опашката си.

Дълбината.