Майн Рид
Младите роби (8)

Глава осма
ХИТРИЯТ ШЕЙХ

Ездачът имаше груби, ъгловати, едри черти на лицето и жълта, набръчкана като пергамент кожа.

Беше около шейсетгодишен; облеклото и особено гордата му външност показваха, че е единият от шейховете на арабите. И наистина той беше арабски главатар, владееше камилата, която по-рано бяха намерили моряците. Предишното си отчаяние от загубата в играта „хелга“, което бе станало причина да му отнемат стария моряк, сега той искаше да компенсира с бърза печалба, като зароби едновременно трима английски моряци.

Разхождайки се край брега, той видя как тримата, които причакваше, излязоха от водата и предпазливо се запътиха към могилите, оглеждайки се на всички страни.

Като откри това, главатарят насочи камилата си към бегълците. Само за няколко секунди беше до тях. Вместо поздрав започна да ги заплашва, да насочва цевта на дългата си пушка срещу тях и със знаци да им заповядва да вървят след него към лагера. Измъчените от умора младежи не можеха да се съпротивляват. Терънс и Колин дадоха знак, че са съгласни, но Блаунт се възмути.

— По-напред да го обесим! — извика той. — Откъде-накъде ще се подчинявам на заповедите на тази стара маймуна? Позорно е да се върви след него! Това никога няма да бъде! Да ме вземат в плен, но без съпротива няма да се предам!

Терънс се засрами, че така лесно се бе подчинил, и премина в другата крайност:

— Кълна се в свети Патрик! С тебе съм, Хари!… По-добре да умрем, отколкото да се предадем!…

Преди да се изкаже, Колин се огледа, за да се увери дали арабинът е сам.

— Дявол да го вземе! — извика той. — Трябва най-напред да се преборим с него, докато ни зароби. Слизай, дъртако! Имаш работа с истински английски морски вълци, готови да се сражават с двадесет разбойници като теб!

Младите моряци се наредиха в триъгълник, за да го обградят.

Шейхът, който не очакваше подобно нещо, не знаеше какво да прави. Загубил самоконтрол от яд, вдигна пушката и се прицели в Хари Блаунт, който пръв го бе заплашил.

Облак от дим покри младия моряк.

— Напразно! — извика той спокойно. — Не улучи!

— Слава Богу! — възкликнаха Терънс и Колин. — Сега е наш! Няма да успее да си напълни пушката. Да го хванем!

И тримата се спуснаха към камилата.

Арабинът въпреки старостта си не им отстъпваше по ловкост. Лек като котка, той хвърли пушката си на земята, тъй като вече нямаше време да я напълни, и започна да върти сабята.

Имаше предимство над противниците си, докато беше на камилата, защото всеки негов удар можеше да направи негоден онзи, който му се изпречеше за удар.

— Да убием камилата! — извика Хари Блаунт. — Тогава старият разбойник ще е по-близо до нас и ние…

Но Терънс бе измислил друго и се приготви да го изпълни.

Той още в училище се славеше като добър скачач и никой не можеше да го надмине в това отношение. Спомни си своята ловкост и сега чакаше случай да се възползва от нея. Най-после избра удобната минута, когато мехари се обърна гърбом към него. Той направи светкавичен скок, вдигна се високо във въздуха, поразкрачи се и скочи върху камилата.

За щастие на шейха младият моряк си изтърва ножа, иначе мехари нямаше да може да носи дълго двойния товар.

Двамата противници се намираха върху гърба й. Сухият арабин изчезна съвсем в обятията на Терънс, който така силно го стисна, че сабята му се търкулна в краката на моряците.

Борбата продължи върху гърба на камилата.

Арабинът се държеше здраво, защото знаеше, че ако падне на земята, ще бъде във властта на моряците, с които лесно нямаше да се справи. Разбра, че единственият шанс за спасение е бягството, а това означаваше, че трябва да откъсне противника си от двамата му другари.

Той извика силно. Като чу гласа на господаря си, дресираната камила се изви бързо и се впусна да бяга към дола.

Младият ирландец беше така вдълбочен в идеята си да свали противника, че не обърна внимание на сигнала. Като разбра опасността, той промени желанието си: искаше вече не да сваля арабина, а сам да търси спасение. Усилията му щяха да останат безполезни, ако не се бе случило нещо съвсем неочаквано.

Юларът на животното се влачеше по земята, защото арабинът, зает в борбата с врага си, го бе изпуснал: краят му се заплете между раздвоените копита на камилата и тя падна на пясъка. Товарът и отхвръкна настрани: двамата противници, зашеметени от падането, останаха известно време безчувствени на местата си. Докато се свестят, Хари и Колин ги настигнаха. В същото време се появи тълпа от чудни създания, която ги заобиколи, издавайки адски викове.

Гърмежът на шейха беше чут в лагера. Това бе накарало арабите да се хвърлят стремглаво към дола. Нападнати неочаквано, лишени от възможност да се съпротивляват, моряците бяха вързани и отведени в шатрите.

Те приближиха към лагера с отвращението, което бе изпитал и Бил. Най-напред ги съблякоха голи, от което не бяха твърде огорчени, тъй като дрехите им бяха мокри. Но когато бяха раздадени на тълпата съгласно обичая на племето, шейхът настоя да им върнат ризите като принадлежност на тяхната кожа и след известни протести тълпата удовлетвори това искане.

В такъв именно смешен вид те се явиха пред Бил, който също не беше облечен по-изискано от тях. Но не позволиха на младите приятели да се приближат до него. Макар че и те принадлежаха на арабския вожд, трябваше като стария моряк да изпитат злобата на жените и децата. От страх да не пострадат робите му, шейхът ги прибра в шатрата си и останалата част на нощта премина сравнително спокойно.

Както вече казахме, в минутата, когато се бе появил Бил в лагера, двамата главатари по общо съгласие се бяха приготвили да съберат шатрите си. Синът на Яфет искаше да иде на север към мароканските пазари, той упорито настояваше и разказваше за техните предимства, за пъстротата им и за удобствата им под витите, скрепени с железа сводове на големите здания. Потомъкът на Хама искаше да тръгне на юг, да стигне Тимбукту. Бил предпочиташе севера, представяше си мароканския пазар и обмисляше възможностите за бягство.

Неочакваното заробване на моряка и на тримата млади англичани промени плана на главатарите. Те отложиха заминаването за следващия ден и се отдалечиха в шатрите за почивка.

Тълпата мълчеше. Виковете на жените и децата стихнаха. Чуваха се само лаят на кучетата, цвиленето на конете и пръхтенето на камилите. Тримата англичани разговаряха, като от време на време повишаваха глас, за да ги чува и Бил. Него го пазеха в другия край на лагера, а тримата толкова много се нуждаеха именно сега от съветите му!

Арабите не разбираха нито дума от техния разговор и затова не им пречеха да продължат обсъждането на положението, в което бяха изпаднали.

— Какво правиха с теб, Бил? — питаха те своя стар другар.

— Всичко, каквото можеха да измислят, за да ме направят колкото се може по-нещастен. Така например по бедното ми тяло не остана нито едно здраво място. Моята и без това изсушена фигура трябва да прилича сега на продупчена отвсякъде стара цедка. Лагерът е разделен между двама вождове и единият от тях е този стар пергишин с черната кожа. Те дълго се караха за мен и най-после ме взе този, който спечели облога.

— Накъде мислиш, че ще ни отведат?

— Един Бог знае! В едно обаче съм уверен: ще бъде далече оттук!

— Значи ще ни разделят?

— Да, Колин, това много ме плаши.

— А откъде знаеш, че именно така ще постъпят?

— Ами защото искат да отидат в различни посоки. Не разбрах много от разговора им, но чух да споменават Тимбукту и Сок-Атоо, два големи негърски града, и аз мисля, че моят господар ще иде в единия от тях.

— Но защо предполагаш, че нас ще ни отведат в друга посока?

— Както виждаш, Колин, ние сме заробени от две земни акули и бъдете сигурни, че ще ни продадат…

— Вярвам — прекъсна го Терънс, — че ти се лъжеш. Много е по-тежко едно нещастие, когато се понася само от едного. Като сме заедно, ще можем по-леко да преживеем всяко нещастие, каквото и да е то. Аз все пак се надявам, че няма да ни разделят.

Разговорът свърши с това явно нежелание за раздяла и без да обсъждат повече трагичното си положение, четиримата скоро заспаха.