Майн Рид
Младите роби (19)

Глава деветнадесета
АРАБСКОТО СЕЛО

Като преминаха през скакалците, хората от кервана се отправиха по големия път, от двете страни на който се простираха неизмерими плодородни ниви, засети с ечемик.

Тази вечер по неизвестни причини арабите не спряха да нощуват. Преминаха през няколко села, без да спрат, за да си набавят храна и вода.

Никой не искаше да чуе оплакванията на бедните роби, които страдаха от глад и силна жажда. Заповядаха им да вървят по-бързо и ако не го правеха, ги биеха.

Към среднощ, когато и последните силици започнаха да изоставят робите, керванът стигна до заградено със стени село. Арабите спряха и вратите се отвориха. Старият шейх каза на робите, че тук ще се нахранят и напият до насита и че керванът ще остане в това село два или три дни.

Нощната тъмнина не им позволи да видят къде ги бе запратила съдбата. Сутринта на другия ден видяха, че керванът стои в средата на застроен от къщи квадрат, заобиколен с високи стени. Тук имаше стада от овце, а също и доста много коне, камили и мулета.

Джим обясни на другарите си, че арабите живеят в такива села, оградени със стени, които им служат за защита против неочаквани нападения, а също и за запазване на стадата.

Робите разбраха, че арабите тук са у дома си, защото наизлязоха да ги посрещнат жени и деца. Тази беше именно и причината, поради която те бързаха толкова усърдно.

— Страх ме е, че мъчно ще се измъкнем от ръцете на тези хора — каза Джим. — Ако бяха търговци, щяха да ни заведат на север и да ни продадат. Но сега си мисля, че те са земевладелци, които се занимават с грабеж по необходимост. Докато узрее ечемикът, се скитат из пустинята, за да си набавят роби, които ще им трябват по време на жътва.

Джим не се излъга. Като попита шейха кога ще ги заведе в Мохадор, той отговори:

— Ечемикът ни вече узря, та не можем да го оставим неожънат. Вие ще ни помогнете да го ожънем, това ще ни даде възможност да идем по-скоро на Север.

— Че нали искахте да заведете робите си в Мохадор? — попита круменът.

— Да — отговори шейхът. — Вярно е, обещах им това. Но не мога да оставя нивята. Бисмиллях! Ечемикът ще пропадне без нас!

— От това именно се страхувах и аз — каза Джим. — Те нямат намерение да ни заведат в Мохадор. Такова обещание съм получавал поне двадесет пъти от моите господари.

— Какво да правим тогава? — попита Терънс.

— Нищо — каза Джим. — Не трябва да им помагаме, защото като видят, че сме им полезни, няма да ни пуснат никога. Отдавна щях да съм свободен, ако не работих тъй много на господарите си с цел да ги предразположа към себе си. Това беше голяма грешка от моя страна. Не, не трябва да им помагаме!

— Но те ще ни заставят със сила! — каза Колин.

— Не могат, когато единни им се противим! По-добре е да ни убият веднага, отколкото да им се покоряваме. Ако им жънем, ще ни карат после да вършим и друга работа, докато и вашите дни преминат в робство, както стана с мен. Всеки един от нас трябва да вреди на господаря си, докато му стане нетърпим. Само тогава ще се съгласят да ни продадат. Друг изход няма. Арабите ще вярват, че в Мохадор ще получат за нас много пари, и не биха се решили на такъв дълъг път за нищо и никакво. Освен това те са разбойници, поради което се страхуват да влязат в града. Трябва да ги принудим да ни продадат.

Всички се заклеха да следват съвета на Джим, макар и да знаеха, че всякак ще бъдат измъчвани за своето непокорство.

На другия ден арабите събудиха рано своите роби и след малка закуска от булгурена каша им заповядаха да идат на работа в нивята недалеч от града.

— Нима ще ни карате да работим? — попита Джим шейха.

— Бисмиллях! Разбира се. Ние и без това ви държахме толкова време без работа. Ще работите, за да живеете, както правим и ние самите.

— Но ние сме моряци, нищо не разбираме от земеделска работа — отговори Джим, — само на кораб можем да бъдем полезни.

— Не се плашете, скоро ще се научите и на тази работа!… Хайде, тръгвайте след мен!

— Не, ние решихме по-скоро да умрем, отколкото да се покоряваме. Обещахте да ни заведете в Свеора! И в Свеора ще идем! Не искаме вече да бъдем роби.

В това време се струпаха много араби с жените и децата си и започнаха да ги оскърбяват.

— Страх ме е, че съпротивата ни никак няма да помогне! — каза Джим на другарите си. — Те насила ще ни накарат да идем, затова пък със същата мярка не могат да ни накарат да работим. Нека бъде по тяхному. Да отидем с тях, но да не работим нищо.

Робите стигнаха скоро на нивата. На всички дадоха по една френска коса, като им обясниха какво да правят с нея.

— Не се безпокойте, приятели! Вземете косите, за да им покажем нашето изкуство!

С тези думи Джим пръв даде пример как се коси ечемик. Размаха наляво и надясно косата, като пръскаше отрязаните класове на всички страни и ги тъпчеше безжалостно. Другарите му и круменът направиха същото.

Терънс удари с косата тъй силно в земята, че тя стана на парчета. Колин си поряза ръката и се престори, че му става лошо от гледката на кръвта… Всичките старания на арабите да накарат робите да работят останаха безплодни.

Псувни, заплахи, удари се сипеха върху белите, но те упорита отказваха да продължат косенето. „Кучетата християни“ бяха решили твърдо да се съпротивляват. Арабите косяха ечемика, а робите се изтегнаха на земята и лежаха до вечерта, но кожата и костите им скъпо заплатиха за този мързел. И стомасите им също изпитаха гнева на арабите: не им даваха нито да ядат, нито да пият.

Въпреки това петимата другари не се покориха.

През нощта ги затвориха в квадратно здание, което служеше за обор. Запазени от горещите лъчи на слънцето, робите не страдаха така силно. Смогнаха да съберат тайно няколко ечемичени зърна, но те никак не бяха достатъчни за гладните им стомаси. Мъките от жаждата не им позволиха да мигнат през пялата нощ; гладни и сънливи, на другия ден трябваше да отидат отново на нивата. Някои от тях бяха готови вече да отстъпят от общото решение.

Черните роби, които вчерашния ден работиха, получаваха добра храна. Сутринта на другия ден, когато белите минаваха покрай тях, те закусваха.

— Джим — каза Бил, — аз искам да се покоря. Трябва да подкрепя силите си, умирам от глад.

— Не трябва и да помисляш за това, ако не искаш да бъдеш вечен роб! Единствената надежда да се спасим, е упорството ни, както ви говорих вече. Нима вярваш, че арабите са толкова глупави, за да ни оставят да умрем от глад? Това би било голяма загуба за тях; те искат просто да ни изпитат докрай. Трябва да сме чисти идиоти, за да им отстъпим.

Като стигнаха отново на нивата, арабите се опитаха да накарат белите да работят.

— Сега съвсем не можем — каза Джим, — защото премираме от глад и жажда.

— Който не работи, няма да яде!

Арабите ги оставиха да седят под парещите лъчи на слънцето и да се мъчат от жажда.

След пладне Джим употреби цялото си красноречие, за да убеди брат си да не се покорява на арабите. Стария Бил на няколко пъти беше готов да отстъпи само срещу няколко глътки вода.

Дългогодишните мъки в пустинята бяха калили Джим в борбата с глада и жаждата, та не усещаше такива мъки като другарите си. Той си бе възвърнал мъжеството, откакто се събра със своите съотечественици. Надяваше се, че арабите ще бъдат принудени да отведат и него, и другарите му в Мохадор само когато се изчерпи тяхното търпение.

Арабите решиха: ако робите не отстъпят, трябва да ги държат затворени, защото в полето им се удава все пак да си наквасят устата със сочни корени и да откраднат по няколко ечемичени зърна.

С голям труд Бил и Колин успяха да се домъкнат вечерта до обора. Другите, с изключение на Джим, бяха също много отпаднали.

Като стигнаха до обора, те не пожелаха да влязат вътре, докато не им се даде храна и вода.

— Господ е заповядал да гладуват всички, които не искат да работят — отговориха арабите.

И ги вкараха насила в постройката.

— Джим — аз не мога повече да търпя — каза Бил. — Повикай ги и им кажи, че утре ще работя, ако ми дадат малко вода.

— И аз съм готов да работя — добави Хари.

— Мъжество, приятели! Потърпете още малко! — възрази Джим. — Не е ли по-добре да се помъчим още няколко часа, отколкото да търпим в робство още много години?

Но нито Джим, нито круменът искаха да съобщят за примирението на Бил и Терънс. Затова моряците се опитаха да привлекат вниманието на арабите със знаци, но те не им обърнаха никакво внимание.

Рано на другия ден круменът и Колин изразиха също желание да се покорят на господарите си.

— Каква утеха ще търся аз в бъдещето — каза Колин на Джим, — когато примирам днес от слабост! По-добре сами да се погрижим за настоящето. Да отстъпим и те ще ни нахранят.

— Няма да ни оставят да умрем от глад! — каза Джим. — Кълна ви се! Нима още се съмнявате в това? Така ще се обрекат на загуба! Повтарям ви, ще ни продадат само ако не им работим, иначе ни чака дълго робство! Моля ви, приятели! Потърпете поне още един ден!

— Аз не мога! — отговори един.

— Нямам вече сили да търпя — каза друг.

— Да се нахраним — предложи Терънс — и тогава със сила ще се освободим. Струва ми се, че ако изпия една чаша вода, ще разпилея всички араби на пух и прах!

— И аз също! — отговори Колин.

Бил, който лежеше проснат на земята, се ободри.

— Вода! Вода! — продума той със сипкав глас.

Круменът и тримата млади моряци се присъединиха към него, завикаха колкото им глас държи: „Вода! Вода!“

Но никой не откликна на молбата им. Само селските дечурлига, които се бяха струпали край вратата на обора, се прислушваха весело във воплите на затворниците.

Нощта премина в същите мъки.

Когато сутринта отвориха вратата на обора, арабите намериха Бил и Колин да лежат полумъртви на земята; старият моряк като че ли бе изгубил съзнание.

Джим се разколеба. Но преди да отстъпи, искаше да узнае точно намерението на господарите.

— Навярно ще работят сега кучетата християни, за да получат храна! — каза шейхът.

Джим, който почти беше обезумял от жажда и се тревожеше страшно за живота на другарите си, се накани да даде утвърдителен отговор, но долови в гласа на шейха нещо, което го накара да се позамисли. Той погледна другите араби и му се стори, че те са склонни да отстъпят. Тогава им заяви тържествено, че всички са решили по-скоро да умрат, отколкото да бъдат вечни роби.

— Животът ни е нужен само за да видим отново нашето отечество — отговори той. — Тялото ни е слабо, но душата — бодра. Ние ще умрем!

След този отговор арабите заключиха вратата на обора и си отидоха.

Круменът поиска да върне арабите, но Джим му попречи, като се надяваше, че упоритостта му ще победи при всички положения.

Измина около половин час и Джим започна да се съмнява, че е отгатнал правилно израза върху лицата на арабите.

— Казахте ли им — попита Терънс, — че ще им се покорим, ако ни дадат вода?

— Да! — отговори Джим, който сега съжаляваше много, че не бе отстъпил.

— Защо тогава не ни освободиха? — проговори Терънс с отчаян глас.

Джим не му отговори. Круменът падна на земята сякаш в безсъзнание.

След малко Джим чу, че стадата излизат на паша, и като погледна през дупката, видя, че и арабите отиват на нивата.

Нима ги оставят още един ден да търпят ужасните мъки? При тази мисъл той силно се разтревожи и започна да вика, но гласът му излизаше много слаб от пресъхналото гърло.

— Да ме прости Господ! — каза той. — Брат ми и всички други ще умрат до довечера. Убих ги, а сега ще умра и аз!

Отчаянието го овладя още повече и той поднови виковете си, този път арабите трябваше да го чуят, защото викате като луд. Той се спусна към вратата като бесен и я изкърти. Изскочи от обора, решен да обещае всичко, само да спаси другарите си.

Щом изскочи навън, видя, че насреща му идват двама мъже и няколко деца с вода и купички, пълни с булгурена каша.

Победата беше на тяхна страна — шейхът им пращаше храна!

Като грабна кратуната с вода, Джим се хвърли към брат си, повдигна му главата и поднесе съда до устата му. Бил не беше в състояние дори да си разтвори устните, та насила му наля животворната течност.

Джим дойде на себе си едва когато другарите му се напиха и нахраниха.

Храната подейства чудесно на гладните: те веднага станаха и благодариха на Джим за неговото мъжество.

— Всичко върви като по масло! — извика Бил. — Ние победихме! Няма да ни карат вече на работа, ще ни хранят, докато ни продадат, а може и да ни заведат в Мохадор. Да благодарим на Бога, че ни даде сила да изтърпим всичко дотук!

За два дни изядоха доста богати порции от „соглех“, а вода изваждаха сами от кладенеца.

Друг един крумен, който се съгласи да работи на арабите, идваше често при своя съотечественик и се оплакваше, че бил глупак, че не направил и той като него и като белите му другари.

Вечерта на другия ден в обора при белите роби дойдоха трима непознати араби, облечени много хубаво и прекрасно въоръжени. Имаха по-красива външност, отколкото жителите на пустинята.

Джим веднага влезе в разговор с тях и научи, че са търговци, останали да пренощуват в селото.

— Вие сте тъкмо тези хора, които отдавна искаме да срещнем — каза Джим на арабски език, който говореше благодарение на дългото си скитане в пустинята. — Бихме желали да ни купят някои търговци и да ни отведат в Мохадор, където ще получат за нас голям откуп от приятелите ни.

— Веднъж купих двамина роби — каза единият от арабите-и с големи разноски ги заведох в Мохадор. Казаха ми, че ще ги купи техният консул, но разбрах, че в тоя град няма такъв консул. Тогава бях принуден да ги върна назад, поради което изхарчих много пари напразно.

— Англичани ли бяха те?

— Не, испанци.

— Така си и помислих! Ако бяха англичани, сигурно щяха да бъдат откупени!

— Това е още неизвестно — отговори търговецът. — Английският консул не стои винаги в Мохадор и кой знае дали ще се съгласи да откупи свои съотечественици.

— Но това няма никакво значение за нас! — каза Джим. — Единият от другарите ни има в Мохадор чичо, той е богат търговец и ще откупи не само него, а всички ни. Трима от младите ми другари са офицери от английския флот, бащите им са богати — големи шейхове в страната си, а самите те служеха на един кораб, за да станат капитани. Но претърпяха корабокрушение. Чичото на другаря ни ще откупи всички нас!

— Чий чичо е богат търговец? — попита единият арабин.

Джим посочи Хари Блаунт.

— На този — каза той, — чичо му има много кораби, които идват всяка година в Свеора с богати стоки.

— Как го казват?

Джим се обърна към Хари.

— Господин Блаунт — прошепна той, — кажете нещо. Каквото ви дойде наум.

— За Бога, придумайте ги да ни купят! — извика Хари в отговор на Джим.

Понеже трябваше да предаде името на арабите приблизително така, както Хари бе произнесъл последните думи, Джим им каза, че английският търговец се нарича: „За Бога, да ни купят.“

Като им повтори няколко пъти тези думи, арабите започнаха да ги повтарят по своему.

— Попитайте го — каза единият от тях — сигурен ли е той, че чичо му „За Бога, да ни купят“ ще се съгласи да откупи всички ви?

— Когато свърша — каза Джим на Хари, — вие кажете „да“, кимнете утвърдително с глава и изречете няколко думи.

— Да! — извика Хари с утвърдителен знак. — Аз започнах май да ви разбирам, Джим, работата върви напред!

— Да — отговори Джим, като се обърна към арабите. — Той каза, че чичо му ще откупи всички ни, а ние после ще му върнем парите.

— Но и черният ли е англичанин? — попита арабинът.

— Не, но говори английски. Той е служил на английски кораби и ще бъде откупен заедно с нас.

Арабите си отидоха, обещавайки да дойдат на следния ден. Джим разказа на другарите си своя разговор с тях и слаба искрица на надежда блесна в душите им.

— Говорете им каквото щете — каза Хари, — обещайте им каквото искат. Вярвам, че ще ни откупят, макар да нямам никакъв чичо в Мохадор и да не знам положително има ли английски консул в това пристанище, или не.

— Единствената надежда за нашето спасение е да идем в Мохадор — каза Джим. — Мисля, че не вършим никакво престъпление, ако успеем да ги убедим да ни отведат в Мохадор. Тези араби смятат, че ще спечелят доста пари от нас, и ако употребявам по някоя и друга лъжа, за да ги убедя, вярвам, че не съм отговорен само аз. А вие — обърна се той към крумена, — пазете се да не ви разберат, че говорите арабски, защото няма да дадат и пукната пара за вас. Когато дойдат утре, говорете им на английски, за да повярват, че и вие ще бъдете откупен.

Сутринта на другия ден арабите дойдоха пак при робите и ги разгледаха един по един.

Като се убедиха, че всички ще издържат на дългия път, единият от тях каза на Джим:

— Ще ви купим, ако ни докажете, че не ни лъжете и ако приемете нашите условия. Кажете на роднината на английския търговец, че искаме за всеки от вас по сто и петдесет испански долара откуп.

Джим предаде това на Хари, който веднага се съгласи с предложената сума.

— Как се казва чичо му? — попита единият от арабите. — Нека да каже той сам.

— Питат за името на чичо ви — каза Джим, като се обърна към Хари. — Повторете им думите, които ми казахте вчера.

— „За Бога, да ни купят!“ — извика Хари.

Арабите се спогледаха, а изразът на лицата им говореше: „отлично!“

— Сега — продължи единият — ние сме длъжни да ви кажем, че ако сте ни излъгали, ще отрежем главата на роднината на търговеца, а всички вас ще върнем в пустинята, където ще прекарате живота си във вечно робство!

Джим преведе думите на купувача.

— Много добре! — извика Хари, като се засмя в отговор на заплахата. — Това ми е много по-сладко, отколкото вечното робство!

— Сега погледнете крумена — продължи Джим — и се престорете, че уж говорите нещо с него.

Хари го послуша и се обърна към африканеца.

— Аз се надявам — каза той, — че те ще купят бедния крумен и ние ще успеем да измолим и за него откуп. Той ни оказа големи услуги, та ми е жал да го оставим роб.

— Той е съгласен да купите крумена — каза Джим на арабите. — Но за него не обещава повече от сто долара. Може би чичо му да не иска да плати повече.

Арабите си поговориха малко и единият каза:

— Добре. Съгласни сме. Пригответе се за път, защото утре рано ще тръгнем.

Арабите си отидоха. Робите бяха завладени от голяма радост, предусещайки, че скоро ще бъдат свободни.

Джим им предаде целия си разговор с купувачите.

— Познавам добре характера на мюсюлманите-араби — каза той — и нарочно не исках да приема напълно условията им, без да се пазаря, иначе те биха се усъмнили. Освен това круменът не е английски поданик, та е възможно да се срещнат по-големи затруднения при откупа, затова им предложих по-малка цена за него.

Вечерта им донесоха добра храна, по обилието на която заключиха, че е от новите им господари и се зарадваха пред мисълта за едно добро бъдеще. Легнаха си да спят и за първи път след корабокрушението прекараха добра нощ.