Майн Рид
Младите роби (24)

Глава двадесет и четвърта
ВРЪЩАНЕТО НА БО-МУЗЕМ

Като видяха Бо-Музем, белите роби се затичаха насреща му.

— Попитай го — извика Хари на крумена, — ще ни откупят ли, ще видим ли най-после свободата? Нашата фрегата?

— Тука, тука! — Бил улови африканеца за ръката и му посочи скотовъдеца. — Научи от този къде са брат ми Джим и Терънс!

Круменът не можа да изпълни молбата нито на единия, нито на другия, защото Бо-Музем, като съгледа робите, даде свобода на гнева си:

— Кучета! Лъжци! Да се съберат всички жени и деца, за да гледат как ще отмъстя на кучето християнин, който се осмели да ме излъже!

Но в тази минута другите двама араби му казаха, че белите роби не принадлежат вече на него.

Бо-Музем не би се възпротивил на тази толкова изгодна продажба, ако Хари Блаунт бе останал непродаден. Но като видя, че жертвата се измъква из кръвожадните му ръце, той едва не побесня. Караше се на другарите си, че са продали робите в негово отсъствие, когато те нямат право на това, защото кучетата християни еднакво принадлежат както нему, така и на другите.

В това време се намеси и Мурад, който заповяда на слугите си да обградят робите и веднага да тръгват.

Моряците бяха вече на конете си и тръгнаха към изхода на селото, без да обръщат внимание на разсърдения Бо-Музем. Единствен скотовъдецът споделяше гнева на арабина, тъй като бе купил от него робите на такава ниска цена.

Като заинтересовано лице той също се намеси в разговора и каза на мавъра, че бил купил робите още вчера. Започна да се оплаква, че по този начин претърпява големи загуби и се закани да събере двеста души, за да си отмъсти.

Но Мурад не обърна внимание на думите му и макар да беше вече нощ, заповяда на отряда си да върви по пътя към Ахадец.

Като се обърна, той видя как скотовъдецът се носеше като вихър към противоположната страна.

— Много ми се щеше да узная нещо за Джим и Терънс от този човек, но вече е късно! — каза Колин.

— Да, много късно — повтори Хари. — Какво нещастие, че не го оставиха да купи и нас. Щяхме да бъдем отново всички заедно.

— Никак не скърбя за това! — каза Колин. — Преди няколко минути се отчайвахме, че ни продадоха на мавъра, но тъкмо това спаси живота на Хари!

— За какво мечтаеш, стари наш Бил? — попита шотландецът.

— За нищо; не искам и няма за какво да мечтая.

— Отиваме към Мохадор! — каза круменът.

— Тъй ли? — извика Хари. — Значи надеждата ни не е изгубена!

— Никак не ме радва това! — Колин отбеляза тъжно. — Не чухте ли, че Бо-Музем не е намерил там никого, който би се съгласил да ни откупи?

— Той не е бил в Мохадор — намеси се круменът. — За толкова късо време е невъзможно да иде дотам и да се върне.

— Африканецът има право — каза Хари, — помня, когато арабите казаха, че за да се отиде в Мохадор, трябват четири дни път, а той се върна на шестия.

Маврите прекъснаха разговора на робите, тъй като всяка минута им подвикваха да карат по-бързо.

Настана страшно тъмна нощ. Бил каза, че не е в състояние да управлява тази сухопътна ладийка; той и без това се крепеше с мъка върху коня. Към полунощ слезе от коня и каза, че не може повече да язди, защото не иска да си чупи без време главата.

Съобщиха това на Райс Мурад, който се разсърди силно, но се успокои, когато узна, че единият от робите говори арабски.

— Искате ли всички да сте свободни? — обърна се той към крумена.

— Да, тази е единствената ни надежда!

— Кажи тогава на тоя човек, че свободата не е тука, че тя е с мен. Затова нека върви подире ми!

Круменът преведе тези думи на Бил.

— Не искам да слушам вече за свободата — възрази старият моряк. — Наситих се вече на нашата фрегата в сънищата.

Нито молбите, нито заплахите можаха да накарат моряка да върви напред. Тогава Райс Мурад заповяда да спрат и да прекарат остатъка от нощта.

При първите лъчи на утринната заря пътниците тръгнаха отново. Когато слънцето изгря, те вече бяха на един висок хълм, от който се виждаха белите стени на град Ахадец.

Конниците приближаваха до плодородна равнина; тук-там се виждаха селца, заобиколени от лозя и градини от финикови палми.

Спряха в едно такова село, където белите роби легнаха под сянката на палмите и веднага заспаха.

След три часа ги разбудиха, дадоха им да хапнат малко ечемик, хляб и мед, след това Райс Мурад заговори с крумена.

— Какво каза мавърът? — попита Хари.

— Каза, че ще ни заведе в Мохадор при английския консул, ако му обещаем да бъдем мирни.

— Отговори му, че сме съгласни и прибави още, че ще получи за нас голям откуп.

Мавърът отговори, че иска от робите писмено задължение, за да бъде сигурен, че ще му се заплати по двеста долара за все-ки роб. И погледна сладко африканеца. Донесе хартия и перо и написа разписка от името на моряците. Тя беше на арабски и той нареди на крумена да преведе дума по дума написаното, което гласеше:

До английския консул,

Ние сме четирима роби християни. Райс Мурад ни купи от арабите. Задължихме се да му платим по двеста долара за всекиго, което ще рече осемстотин долара за всички ни, ако ни заведе в Мохадор.

Бъдете добри да заплатите тази сума незабавно.

Хари и Колин се подписаха, без да му мислят. Бил взе листа и тържествено се приготви да чертае името си: ръката му се движи няколко минути наляво и надясно, докато остави два-три йероглифа, като обясни, че означавали „Уилиам Мак-Нил“, сетне подаде разписката на Хари, които трябваше да напише същото съдържание, но на английски, на гърба на листа.

След два часа всички се качиха на конете и препуснаха към града. Като изминаха малко разстояние, чуха зад себе си конски тропот. Бяха около трийсет души, които със силен галоп се носеха след нашите пътници. Райс Мурад си спомни за заплахите на скотовъдеца и каза на хората си да карат по-бързо.

Но слабите коне на робите не можеха да тичат през планинския склон, през който минаваха в това време.

Арабите от минута на минута се приближаваха към тях. Между двата отряда имаше не повече от половин миля.

До града оставаше още една миля и мавърът караше пътниците си да бързат, колкото могат.

В момента, когато Райс Мурад се приближи с хората си до целта на своето пътуване, главите на конете на враговете им се показаха на върха на хълма, зад тях.

След пет минути те бяха вече в безопасност и белите благодариха на Бога, че ги избави от гнева на арабите.

Бо-Музем, скотовъдецът и другарите им пристигнаха четвърт час по-късно. Главната им цел беше да разкъсат Хари, който най-много предизвикваше тяхната злоба.

Но Райс Мурад повика стражата и каза на Бо-Музем, че той няма право да го напада в града. Освен това той трябваше да даде обещание, че ще се държи мирно. Арабите разбраха, че се намират в марокански град, и се принудиха да отстъпят. Двата отряда се настаниха в различни части на града, за да не произлезе някакво сблъскване помежду им.