Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Boy Slaves, (Обществено достояние)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 9 гласа)

Глава единадесета
СУХИЯТ КЛАДЕНЕЦ

Този ден след пладне времето беше много горещо, а Голах като че ли нарочно пусна камилата си тъй бързо, че клетниците с голям труд можеха да го следват.

Бил отпадна пръв и реши, че не ще бъде по силите му да върви по-нататък. Ако и да не падна досега от умора, то във всеки случай настана краят на неговото търпение.

Той седна на пясъка и заяви, че няма да върви по-нататък. Град от удари се изсипа отгоре му, но той не мръдна. Двамата млади негри, роднините на Голах, като не знаеха какви средства да употребят, се обърнаха за помощ към шейха.

Последният незабавно насочи камилата си към вироглавия роб.

Преди той да стигне до мястото, където лежеше Бил, тримата моряци употребиха цялото си другарско влияние, за да го убедят да стане, докато не бе дошъл тиранинът до него.

— За Бога — викаше му Хари, — стани и повърви малко, ако можеш!

— Опитай се поне — съветваше го Терънс, — ние ще ти помогнем. Хайде, Бил, направи това усилие, ако си наш другар! Ето, Голах е вече близо.

При тези думи Терънс и Хари с помощта на Колин уловиха нещастния Бил и се помъчиха да го изправят на крака. Старият моряк обаче упорито стоеше на мястото си.

— Може би ще мога да повървя още малко — каза той, — но не искам. Стига ми толкова! Искам да яздя на камила, а нека Голах повърви малко пеша. Той е по-способен от мен да прави това. А вие, момчета, бъдете благоразумни и не се тревожете за мен. Всичко, което следва да вършите, е да ме гледате: все ще научите нещо. Ако аз нямам младост и красота като Колин, за да ми носят щастие, то съм преживял повече от него и имам по-голям опит. Така че моята ловкост ще ми замени останалото.

Като стигна до мястото, където седеше морякът, Голах разбра каква бе работата, научи, че обичайното средство да бъде накаран Бил да върви не е постигнало целта.

Той изглеждаше доволен от това съобщение, лицето му дори изрази известно удоволствие. Спокойно заповяда на роба да стане и да върви.

Морякът, отпаднал наистина от умора, гладен и жаден до смърт, стигна до крайно отчаяние. Каза на крумена да съобщи на шейха, че е готов да продължи, но само яздейки камила.

— Значи искаш да те убия? — извика Голах, като му предадоха тия думи. — Искаш да откраднеш от мен това, което дадох за теб? Няма да го бъде! Не ме познаваш!

Бил се закле, че няма да мръдне от мястото си и че не могат по никакъв начин да го принудят да върви освен върху гърба на камила.

Тоя отговор, предаден от крумена, накара шейха да се позамисли.

Той стоя съсредоточен около минута. Питаше се какво да прави. Скоро отвратителна усмивка изкриви чертите на лицето му.

Като взе юлара на камилата, той привърза единия му край към седлото, а другия към ръцете на моряка. Бил се опита да се съпротивлява, но беше слаб и безпомощен като дете в силните ръце на черния шейх.

Синът и зетят на Голах стояха до него с пълни пушки, готови да стрелят при първото движение на моряците. Когато Бил бе вързан, вождът заповяда на сина си да поведе камилата напред и Бил се повлече подир животното по пясъка.

— Сега вече ще вървиш! — викаше Голах победоносно. — Ето ти един нов начин за пътуване с камила. Бисмиллях! Аз победих!

Такова пътуване бе голяма мъка, която не би могла да се изтърпи дълго. Бил се реши да стане на крака и да върви. Той беше победен, но като наказание за неговото упорство шейхът го държа вързан за камилата до вечерта.

Никой от белите роби не бе вярвал, че ще дойде време да понасят подобни обноски и да позволят другаря им да търпи такова унижение.

Наистина никой от тях не страдаше от недостатък на истинска храброст, но гордостта им отстъпи пред всесилието на глада и жаждата. Голах смяташе именно по такъв начин да подчини своите роби и да тържествува над тези, които при други обстоятелства биха се борили за своята свобода до последна възможност.

На другия ден сутринта Голах каза на робите си, че след пладне ще стигнат някакъв кладенец или друг водоизточник, където ще престоят два или три дни.

Круменът предаде това съобщение на Хари и всички се зарадваха, че най-после ще си починат и освен това ще имат достатъчно вода.

Хари се разговори доста дълго с крумена, който се чудеше, че белите роби се подчиняват така лесно на волята на шейха. Той му съобщи, че пътят, по който вървят, ако продължават все в същата посока, ще ги отведе навътре в страната, навярно в Тимбукту. Ето защо круменът настояваше моряците да помолят Голах да ги заведе по-добре в някое пристанище, където би могъл да ги откупи английският консул.

Круменът обещаваше да им бъде преводач при Голах и да направи всичко възможно, за да помогне за сполучливото завършване на преговорите. Той можеше да убеди шейха да измени посоката на пътуването, като му каже, че ще намери много по-добър пазар, ако заведе робите си на такова място, където идват кораби и капитаните с готовност откупват заробените.

В заключение круменът прибави тайно, че ще има още един въпрос, относно който той иска да ги предупреди. Когато му предложиха да бъде по-ясен, той не скри смущението си, изчервявайки се. Най-сетне каза, че другарят им Колин никога няма да се освободи от пустинята.

— Защо? — попита Хари.

— Защото шейхът ще го убие.

Хари го помоли да бъде по-конкретен и да обясни на какво се основава това негово мнение.

— Ако Голах забележи, че майката на детето дава на другаря ви макар и само по една смокиня на ден или по капка вода, той ще убие и двамата — това е истината. Голах не е глупав, той вижда всичко.

Хари обеща да предупреди другаря си за опасността, която го застрашава, за да го спаси, преди да са се пробудили подозренията на Голах.

— Нищо не помага, нищо! — прибави круменът.

За да обясни тези си думи, преводачът каза на Хари, че ако младият шотландец откаже на жената нещо, оскърбеното самолюбие на негърката ще превърне нейната симпатия в омраза и тогава тя ще се постарае да възбуди против него гнева на Голах, което пък ще има съдбоносно значение за неговия живот.

— Какво да направим тогава? Как да го спасим? — попита Хари.

— Нищо — отговори круменът, — вие не можете да направите нищо. Любимата жена на Голах обича Колин и той ще умре! Това е истината!

Хари съобщи всичко това на Бил и на Терънс и тримата започнаха да се съветват.

— Струва ми се, че круменът е прав — каза след дълго обмисляне Стария Бил. — Ако Голах забележи, че жена му предпочита Колин, бедният момък ще пропадне!

— Това не е невъзможно — прибави Терънс. — Виждам, че както и да се погледне на тая работа, Колин е в лошо положение. Непременно трябва да го предупредим, щом дойде при нас.

— Колин — подхвана Хари, когато той дойде с детето при другарите си, — дръж се по-далече от тази негърка. Ти си вече забелязан. Ей сега круменът ни каза това и ако Голах види, че тя ти дава нещо за ядене, ти си обречен да умреш.

— И какво мога да направя против това? — отговори младият моряк. — Ако тази жена ви даде мляко и смокини, когато умирате от глад, ще се откажете ли от тях?

— Не зная и бих искал колкото може по-скоро да се случи такава промяна, но гледай да се държиш по-далече от нея. Ти не трябва да се отделяш от нас, трябва да вървиш заедно с другите.

Голах се надяваше да стигнат рано до мястото, където предполагаше, че има вода, а и целият керван беше ободрен от тази надежда. Стария Бил и другарите му се мъкнеха с труд въпреки слабостта, която се увеличаваше с всяка минута. Най-сетне, след залеза на слънцето пристигнаха до водоизточника.

Той беше пресъхнал!

Нито капка от толкова желаната течност не се виждаше в кладенеца, където очакваха да намерят много вода.

Голах беше силно разгневен. Но той като че ли веднага взе някакво решение и гневът му утихна. Като развърза последния мех с вода, който носеше една от камилите, той наля по една чаша на всеки от кервана и им даде по една порция „соглех“ и по две сухи смокини.

След това заповяда да тръгнат на запад и сам излезе начело на кервана.

Новият път беше под прав ъгъл към този, по който бяха вървели през първата половина на деня.

Като изминаха около две мили от пресъхналия кладенец, Голах спря и заповяда нещо тихо на слугите си.

Наредиха камилите в кръг и ги накараха да коленичат, за да ги разтоварят.

В това време белите роби чуха гласове и цвилене на коне.

Тънкият слух на черния шейх бе доловил приближаването на непознатите и именно това беше причината за внезапното спиране.

Когато неизвестните хора се приближиха, Голах ги попита на арабски:

— Врагове или приятели?

— Приятели — отговориха му.

Когато чужденците дойдоха по-близо, те поздравиха миролюбиво.

Този керван се състоеше от петнадесет или двадесет души, няколко коня и камили. Шейхът, който ги командваше, попита Голах откъде идва.

— От запад — арабинът го излъга, че върви по един и същи път с тях.

— А защо не идете до кладенеца?

— Той е много далече — отговори му Голах, — а ние сме много уморени.

— Че той едва ли е на повече от половин миля оттук — възрази вождът, — най-добре е да продължите пътя си.

— Не, мисля тъкмо обратното, че до кладенеца има повече от две мили, и ние ще си починем тук до утре.

— Е, ние няма да спираме. Вярвам, че ще стигнем До кладенеца, преди да настъпи нощта.

— Прекрасно — отговори Голах. — Вървете и Аллах да е с вас… Но… за минутка: нямате ли камила за продаване?

— Да, имаме и е много добра, малко е уморена, но до утре ще си почине.

Голах разбра, че камилата е изкълчена в кръста, но искаше те да останат с впечатление, че са го излъгали.

Като поговориха няколко минути, той купи камилата за две покривки и една риза.

Непознатите заминаха веднага след продажбата за кладенеца. Щом изчезнаха, Голах заповяда да тръгнат отново на път. За да ободри робите, той им обеща, че на другия ден ще заколи купената камила, да я изядат, и ще им даде дълга почивка под сянката на шатрите през целия следващ ден.

Това обещание произведе очаквания от шейха ефект. То повдигна бодростта на нещастниците, които вървяха почти до разсъмване. Най-после купената камила легна безцеремонно на земята, като се противеше философски на всички средства да бъде подкарана, и с това даде сигнал за спиране. Шатрите бяха нагласени и всички приготовления показваха, че ще има дълга почивка.

Робите събраха сухо топливо, за да накладат огън, и Голах се приготви да изпълни даденото обещание — да даде на робите обилна храна.

Завързаха камилата за муцуната с въже, с което извиха главата й назад, толкова, колкото беше възможно.

Фатима, любимата жена на шейха, стоеше до камилата с медно котле в ръцете, а в това време Голах преряза шията на животното. Кръвта бликна от нея и преди да умре камилата, съдината беше повече от половината пълна с кръв.

Тя бе сложена на огъня и кръвта бе разбърквана, докато се сгъсти. Тогава свалиха съдината от огъня и когато кървавата каша изстина, приличаше по цвят и гъстота на волски дроб.

Тази храна разделиха между робите и те лакомо я унищожиха.

Голах заповяда да сварят сърцето и да опекат малко месо за семейството му, а не многото месо, което отделиха от кокалите, нарязаха на плоски късове и го простряха на слънце да съхне.

В стомаха на камилата имаше и малко гъста, кална вода, но те я преляха грижливо в меха и я запазиха за бъдещи нужди.

Вътрешностите също бяха запазени за робите. По пладне Хари и Терънс помолиха да бъдат приети от Голах и да им бъде позволено да седнат пред входа на шатрата му през време на разговора.

Хари помоли крумена да каже на господаря си, че ако ги заведе в някое морско пристанище, за тях ще дадат голям откуп.

Голах отговори, че се съмнява в това: неговите лични планове съвсем не изискваха да пътува нататък, а колкото може по-скоро да иде в Тимбукту. В заключение той прибави, че би отишъл към някое пристанище, ако всичките му роби бяха кучета християни, но тъй като повечето от тях не откупват заробените си бели братя, той не иска да губи напразно времето си за такова пътешествие, при което може би ще даде случай на неверните кучета да избягат.

Тогава те казаха на крумена да го попита няма ли да се съгласи да ги продаде заедно с крумена на някой търговец, който би ги завел в някое пристанище.

Голах не обеща нищо. Каза, че е по-добре в такъв случай да ги продаде още в пустинята.

Единственото конкретно сведение, което получиха от шейха, беше, че ще видят толкова прославения град Тимбукту, и то само в случай, че се окажат в състояние да понесат уморителното пътешествие.

Като благодари да Голах за снизхождението му, круменът се оттегли при моряците, които едва сега разбраха целия ужас на положението си.

Обилната храна и почивката намалиха физическите им мъки и им дадоха възможност да обърнат мислите си към бъдещето, макар че в него нямаше нищо утешително.

Хари Блаунт и Терънс след разговора си с Голах отидоха при Колин и Бил, които ги очакваха с безпокойство.

— Е, какви са новините? — попита Стария Бил.

— Много лоши! — отговори Терънс. — Няма никаква надежда за нас: ще ни водят в Тимбукту.

— Не! — отговори Бил. — Никога, никога!