Майн Рид
Младите роби (21)

Глава двадесет и първа
ЕЛ-ХАДЖИ^[1]

Хари, Колин и Бил яздиха дял час, привързани към животните. Това ги измъчваше много и помолиха крумена да каже на арабите, че няма да им създават никакви неприятности из пътя, ако ги развържат. До този миг африканецът не бе проговарял с арабите.

Като видяха, че той говори и арабски и че се е крил досега, арабите изсипаха порой ругатни и камшици по гърба му. После развързаха робите и ги пуснаха Да вървят пред кервана, а двамата наети пазачи ги следваха подире им.

Късно през нощта пътниците стигнаха до висока стена, която ограждаше малък глух град.

Като влязоха в него, господарите се разпоредиха да бъдат нахранени робите и да им бъде приготвено място за нощуване, а те отидоха при шейха, който им предложи да си починат след дългия път.

Вечерята на арабите се състоеше от ечемичени питки и мляко. Като се нахраниха добре, робите бяха отведени в стар обор, където прекараха голямата част от нощта в борба с разни насекоми.

Никога не им се бе случвало да нощуват в място с толкова много насекоми, които да са с такъв ненаситен апетит.

Най-после заспаха и Хари видя фрегатата, извика: Ето я! Събуди другарите си и им разказа съня си. Те въздишаха дълго. Сутринта им донесоха закуска.

Слънцето стоеше доста високо на небето и те се чудеха защо арабите не се готвят за път. Бедните роби! Започнаха отново да се страхуват, че ги очаква беда. Времето отминаваше, а арабите не се появяваха.

Обсъждаха развълнувани значението на това необяснимо бавене, което им се виждаше много странно, защото арабите им обещаваха да ги заведат колкото се може по-скоро в Мохадор. Започнаха да се тревожат, че заветната им мечта е заплашена от нова опасност.

Едва надвечер можаха да разгадаят тайната.

Арабите казаха на крумена, че Хари ги е излъгал: шейхът, на когото гостували, познавал много добре Мохадор и всичките чужденци, които живеели там, и той ги уверил с клетва, че в целия този град няма такъв чужденец, който да носи името „За Бога, да ни купят.“

— Ще те убием! — каза единият от арабите на Хари. — Защото не искаме да ходим тъй далече напразно, а другите ще върнем в пустинята, където ще ги продадем на когото заварим.

Хари помоли крумена да им каже, че е готов още сега да пожертва живота си, ако му докажат, че ги е излъгал. След това повтори с още по-голяма жар, че освен чичо му в Мохадор има и негов богат другар, който е готов да откупи всичките. Тъй че, ако чичо му не е в града, арабите пак няма да изгубят нищо. Освен това английският консул също е длъжен да ги откупи.

— Кажи им — добави Хари, — че ако ни заведат в Мохадор и не ни купи там никой, с най-голяма готовност ще се оставя да ме убият. Нека не ни продават никому, докато не се убедят напълно, че ги лъжем. Те обиждат и нас, и себе си, като не вярват на думите на един чужденец.

Търговците узнаха още, че робите, отведени от пустинята в Мароко, попадат под защитата на местното управление. Тогава ги пускат на свобода, без да заплатят за тях никакъв откуп, и арабите се принуждават да се върнат назад. Такива случаи е имало твърде много.

Единият от търговците, който се казваше Бо-Музем, беше по-склонен да вярва на думите на Хари, но другите не го оставиха. Поради това всичките уверения на Хари за богатството на неговите роднини, за цената му и за тази на другарите му — като офицери от флотата, останаха без всякакъв резултат.

Най-после арабите си отидоха, оставяйки Хари и Колин силно отчаяни. Бил и круменът също изгубиха надежда, че ще се освободят, и мълчаха, въздишайки под напора на силната тъга. Перспективата, че скоро ще се върнат в пустинята, отне изцяло способността им да мислят спокойно. Стария Бил, който изразяваше винаги най-енергично чувствата си, сега сякаш бе онемял, не произнесе нито едно от проклятията, които бе сипал в подобна ситуация.

Вечерта, на другия ден от пристигането на кервана, в същото село пристигнаха двама пътници и помолиха да ги приемат за през нощта.

Щом единият си каза името, веднага го приеха с голяма почит.

Търговците прекараха дълго след полунощ на разговор с тях в жилището на местния шейх. Това обаче не им попречи да станат рано на другия ден, за да се приготвят за път.

На всичките роби дадоха да закусят, като им казаха да побързат, за да помогнат при товаренето на камилите.

Сега моряците узнаха напълно, че ги връщат в Сахара, където ще бъдат продадени на първия човек, който ги поиска.

— Какво да правим? — попита Колин. — Кое е по-добро за вас: смъртта или робството?

Никой не отговори. Дълбоко отчаяние бе обхванало всички.

Търговците сами извършиха всичките приготовления и сами натовариха камилите. Когато се наканиха насила да изкарат робите да вървят след кервана, им казаха, че Ел-Хаджи искал да говори с християните.

След няколко минути при моряците дойде единият от пътниците, пристигнали през нощта.

Беше мъж на почетна възраст с дълга брада, която се разстилаше по гърдите му.

Той току-що бе приключил пътуването си до Мека, където бе ходил на поклонение, и с титлата „хаджи“ вече печелеше право на почит и гостоприемство при всеки истински мюсюлманин.

Посредством крумена той зададе няколко въпроса на робите и остана много разстроен от техните отговори.

Научи от тях името на кораба им, който бе потънал, колко време се намират в сегашното си нерадостно положение и какви мъки са претърпели досега.

Хари му каза, че той и Колин имат майки и бащи, братя и сестри, които ги оплакват навярно като мъртви. Освен това прибави, че той ще бъде откупен заедно с всичките си другари, ако ги заведат в Мохадор. Разказа му още, че сегашните им господари са дали обещание да ги заведат в тоя град, но са се отказали от страх, че нямало да получат награда за труда си.

— Аз ще направя всичко, каквото е по-силите ми, за да ви помогна — отговори Ел-Хаджи. — Длъжен съм да направя това, за да се отблагодаря на един ваш съотечественик. Бях се разболял в Кайро, умирах от глад, но един английски офицер ми даде златна монета. Тя ми спаси живота и аз можах отново да видя роднините и приятелите си. Ние всички сме деца на истинния Бог и наш дълг е да си помагаме един на друг. Ще поговоря с вашите господари.

Старецът отиде при арабите.

— Другари мои — каза той, — вие сте поели обещание пред тези роби — християни, да ги заведете в Свеора, където да ги откупят другарите им. Нима не се боите от Бога, че се отказвате от обещанието си?

— Убедени сме, че те ни излъгаха! — отговори единият от търговците. — Страх ни е да ги заведем в Мароко, където биха могли да избягат от нас без откуп. Ние сме бедни хора и похарчихме много за тези роби. Ако ги изгубим, ще бъдем разорени.

— Няма защо да се страхувате — отговори хаджията. — Те принадлежат към народа, който не оставя своите съотечествениците в робство. Нито един английски търговец не би отказал да ги купи, защото не би посмял после да се върне в отечеството си. А според мен във ваш интерес е да ги заведете в Свеора.

— Но ако се оплачат там на губернатора? Веднага ще ни изпъдят и няма да ни платят нищо. Това се е случвало много често. Тукашният шейх знае такъв случай с един търговец. Той изгубил всичко, губернаторът взел откупа и си го сложил в джоба.

Ел-Хаджи не знаеше как да отговори, но като помисли малко, каза:

— Не ги завеждайте в Мароко, докато не получите откупа. Двама от вас могат да останат тук с робите, а третият да иде в Свеора с едно писмо от тоя момък до другарите му. Вие с нищо не можете да докажете, че той ви лъже и по тази причина не можете да се отказвате от обещанието си. Пратете писмо в Свеора и ако не получите пари, правете каквото искате с робите. Така ще постъпите най-правилно и никой няма да ви излъже.

Бо-Музем, най-младият от търговците, одобри пръв предложението на хаджията и започна енергично да го поддържа.

— Трябва още един ден, за да се стигне до Ахадец, пограничния град на Мароко, оттам до Свеора има не повече от три дни път.

Другите двама търговци се посъветваха и казаха, че са готови да последват умния съвет на Ел-Хаджи. Бо-Музем ще занесе писмото от Хари на чичо му в Мохадор.

— Кажете на младежа — рече единият от търговците на крумена, — че ако не заплатят откуп, той непременно ще умре след връщането на Бо-Музем.

Круменът преведе тези думи на Хари и той прие това условие, без да се колебае.

Донесоха на Хари къс стара хартия, ръждясало перо и малко мастило.

Докато той мислеше как да напише писмото, Бо-Музем се приготви за път.

Като знаеше, че единствената надежда да се спасят, е да направят известно положението си на някой техен съотечественик в Мохадор, Хари взе перото и написа следното:

Милостиви Господине!

Двама мичмани от английския военен кораб, който пропадна преди няколко седмици при нос Бланко, и двама матроси се намират заробени в едно село на около един ден от Ахадец. Носителят на писмото е един от господарите ни. Целта на пътуването му в Мохадор е да научи ще бъде ли заплатен откуп за нас. Ако той не намери лице, което ще се съгласи да ни откупи, пишещият това писмо ще бъде веднага убит след завръщането на пратеника. Ако вие не можете или не искате да заплатите назначения откуп (сто и петдесет долара за всекиго от нас), бъдете добри и посочете на пратеника някой европеец, който би се съгласил да даде тази сума.

Друг един мичман и един матрос от нашия кораб също са роби, на разстояние един ден път южно от това село.

Носителят на писмото, Бо-Музем, може да купи и тях, ако е сигурен, че ще получи откуп и за тях.

Хари Блаунт

Младият англичанин адресира писмото така: „До английския търговец в Мохадор.“

Бо-Музем беше вече готов. Преди да замине, той каза, че смъртта на Хари ще бъде наградата за неговото пътуване, ако то излезе несполучливо. Той се покачи на камилата и замина, като обеща, че ще се върне не по-късно от седмица.