Майн Рид
Младите роби (7)

Глава седма
ЧУДНОТО ЖИВОТНО

На половината път моряците се спряха. Те видяха животно, каквото никой от тях не бе виждал досега.

То не беше по-голямо от санбернарско куче, но изглеждаше малко по-дълго. Имаше кучешко тяло, но главата му беше доста по-различна — широка и четвъртита; предните му крака бяха много по-високо от задните, поради което гърбът му се спускаше полегато към опашката.

Младите моряци виждаха много добре животното, което се намираше на билото на хълма, към което отиваха. Луната светеше ярко, тъй че нито едно движение не остана незабелязано от тях. Движеше се насам-нататък като бдителен пазач, без да се отдели нито крачка от върха на могилата.

Вместо да продължат изкачването си, тримата приятели се спряха, за да се съветват.

Не можеше да се отрече, че има над какво да се замислят тук. Животното, което поради лунната светлина, а може би и поради страха им изглеждаше голямо колкото вол, съвсем не беше пречка за пренебрегване. Особено при обстоятелство, че то, както се виждаше, няма доброволно желание да им отстъпи път. Дори Хари Блаунт се почувства смутен от това.

Ако нямаше опасност от връщането назад, може би нашите храбри моряци щяха да се върнат в долината, но при сегашното положение трябваше да решат друго. Извадиха ножовете си и в боен ред продължиха своя път към върха.

Чудното животно веднага изчезна, като ги поздрави с такъв страшен „смях“, че не остана никакво съмнение какъв именно звяр представляваше всъщност. Когато пътят бе отново свободен, моряците престанаха да мислят повече за него, бяха овладени единствено от грижата да се промъкнат през билото, без да бъдат забелязани. Сложиха ножовете в ножниците и продължиха предпазливо напред.

Може би щяха да изпълнят плана си, ако не се бяха случили някои неща, които те не можеха да предвидят: „смехът“ на чудното животно беше чут от арабите и бе създал силно вълнение в техния лагер. Много от мъжете, които познаха гласа на смеещата се хиена, грабнаха пушките си и тръгнаха да я търсят. Възнамеряваха да я убият и да украсят с кожата й палатката на своя вожд.

Но тъй като се затичаха натам, откъдето бяха чули смеха, те видяха не хиена, а три човешки същества, огрени от светлината на луната. По синьото им облекло, жълтите копчета и шапките им арабите познаха от пръв поглед, че са моряци. Без да се бавят нито секунда, се спуснаха в лагера, издавайки викове на радост и учудване. Някои тръгнаха пеша, също като на лов за хиени, други възседнаха камили, а трети оседлаха конете си и се впуснаха в галоп.

Безполезно е да се казва, че моряците знаеха много добре какво ги очаква. Те чуваха виковете на арабите и ги виждаха как бягат и ръкомахат като луди. Те не гледаха вече, а се обърнаха гърбом към лагера и забързаха из дола, откъдето толкова непредпазливо се бяха отдалечили.

Тъй като теснината не беше много дълга и на тях им оставаше само да се спуснат от хълма, не загубиха много време, за да изминат разстоянието, така че скоро се озоваха отново на брега.

В бързината се приближиха към морето, без сами да знаят защо, тъй като нямаха никаква надежда да се спасят от враговете нито с бяг, нито с укриване.

Виждаха се върху белия пясък на откритата повърхност тъй ясно, сякаш бяха три врани сред покрито със сняг поле. Но въпреки това не искаха да се предадат. Вълните се разбиваха в главите им, солената вода им заливаше очите, но те се насърчаваха един-друг да не се предават. Не бяха много далеч от брега, но можеха да говорят, без да бъдат чути, защото шумът на вълните заглушаваше гласовете им. Водата стана по-дълбока и като се снишиха на колене, всички потънаха презглава. Отиваха все по-нагоре в морето и се излагаха на друга опасност — да бъдат забелязани от арабите, тъй като бушуващите вълни свършиха на това място, а там, където пяната не покриваше повърхността, можеше да се види и най-малкият предмет върху нея.

И тъй, младите англичани трябваше да изберат едно от двете: или да останат там, където бяха, рискувайки да се издавят, или да излязат на брега, където пък щяха да ги видят техните преследвачи.

Бяха клекнали и се задоволяваха с това, че могат да стоят така, отпочивайки си, но съвсем скоро забелязаха, че все повече и повече потъват и краката им вече не опират в дъното.

Като продължиха да се придвижват доста дълго време, стигнаха до по-плитко място, където се усещаше твърдо дъно. Затова пък ги хвърляха в паника близостта на брега и пълната видимост. Това ги принуди да държат лицата си потопени във водата.

Макар и да си мислеха, че враговете им вече са си отишли, те все още не смееха да излязат на брега. Арабите може и да си бяха отишли, но тъй като луната светеше все тъй ярко, видимостта бе отчайващо полезна за тях. Моряците знаеха, че могат да бъдат в пълна безопасност само когато цялата шайка премине оттатък веригата на могилите и се върне в оазиса, където беше лагерът.

Когато се убедиха, че брегът е „свободен“, се изправиха и тръгнаха към сушата. Макар и да не вярваха, че са наблюдавани, те се движеха с голяма предпазливост, без да смеят да приказват. В момента, когато стигнаха до брега, чудното животно се показа отново. Дали беше предишното или някое друго? Във всеки случай като че ли се реши да им прегради пътя.

Движеше се назад и напред около водата, като постоянно извиваше ужасната си глава към моряците.

Но както и по-преди, то веднага избяга, щом ги видя близо до себе си: затича се по извивките на дола, издавайки същите странни звуци, както и по-преди.

Като предположиха, че вече няма от какво да се страхуват, тримата корабокрушенци започнаха да обсъждат плана за бъдещите си действия. Общото мнение беше да вървят все край брега и по-далече от арабските палатки. Запътиха се на юг колкото може по-бързо или поне толкова, колкото им позволяваха умората, напрежението и мокрите им дрехи. Но още след първите няколко крачки бяха принудени да спрат, тъй като откъм дола се чу шум: наподобяваше нещо като пръхтене на животно. Предположиха, че може би е отново хиената, която се бе скрила в теснината. Но като се вгледаха внимателно в теснината, разбраха, че предположението им е погрешно. Зад могилата изникна грамадно животно, което не беше нищо друго освен камила. Този факт им донесе много страхове, защото видяха, че върху гърба и седи брадат чалмоносец, въоръжен с дълга пушка и с пищов в пояса. Той насочваше камилата право към тях.

Англичаните тутакси разбраха, че всяка надежда да избягат от тоя противник е напълно загубена. Уморени и спъвани от мокрите си дрехи, те нямаше да могат да бягат дори със скоростта на куца пуйка. Като решиха да се покорят на съдбата си, зачакаха неподвижно приближаването на ездача.