Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Boy Slaves, (Обществено достояние)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 9 гласа)

Глава шеста
СЛЕДИТЕ НА БИЛ

По време на игрите Бил беше предмет на любопитство за жените и особено за децата. Полумъртъв от глад, напразно изказваше страданията си със знаци. Но равнодушието на тълпата не го учудваше особено, тъй като добре познаваше тези зли деца на Сахара и отношението им към заробените от тях.

Над главата му се сипеха всевъзможни ругатни, едни хвърляха в очите му пепел и плюеха в лицето му. По-жестоките го удряха с тояги, дращеха го, щипеха го по бузите така силно, че без малко щяха да изкълчат челюстите му. Отскубнаха снопче-та косми от главата му.

Напразно старият моряк им отговаряше с най-енергични ругатни, напразно им викаше: „Оставете ме!“ Сърдитите му викове, неговите протести само възбуждаха палачите. Една от жените в тълпата особено се отличаваше със злобните си проклятия. Наричаха я Фатима. Въпреки поетичното си име тя беше едно от най-страшните чудовища, които морякът бе срещал в живота си. Двата й кучешки зъба стърчаха толкова силно напред, че тя почти не можеше да си затвори устата, като при това се виждаха оголените зъби на горната й челюст. Съдейки по облеклото и поведението й, Бил можеше да се досети, че е жена на някого от вождовете: султанка или кралица.

И действително, когато черният шейх дойде да вземе Бил, да спаси от повреждане новата си собственост, Фатима го последва в палатката с вид, който говореше, че ако тя не е първата жена, то поне е най-възрастната в харема на шейха.

* * *

Веселостта на младите моряци беше кратка: тя изчезна едновременно с изчезването на Бил. Те спряха и се огледаха с безпокойство.

Беше очевидно, че мехари е отнесла Бил: виковете на моряка доказаха, че „корабът на пустинята“ не бе слушал своя водач.

След първия момент на учудване младите моряци се посъветваха — да чакат ли завръщането на Бил, или да тръгнат по следите му и да се помъчат да го настигнат? Може би той нямаше вече никога да се върне. Ако мехари го бе завела в лагера на диваците, то навярно те щяха да го задържат като роб. Но нима той бе толкова прост, че да позволи на камилата да го отнесе при неговите врагове?

Тримата стояха неподвижно и докато се съвещаваха, очите им бяха устремени в посоката, където бе изчезнал Бил. Светлите лъчи на луната се отразяваха върху белия пясък. Веднага им се стори, че чуват гласове и животински рев: Колин твърдеше, че не се лъжат. Ако не им пречеше непрекъснатият шум на вълните, те не биха се усъмнили ни най-малко в това. Другарите му, които добре познаваха неговия остър слух, повярваха на думите му. Не трябваше да стоят повече на мястото, където бяха. Ако Бил не се върнеше, тяхно задължение бе да идат и да го търсят. А ако пък се върнеше, непременно щяха да го срещнат в прохода, където бе изчезнал. Като взеха това решение, тримата се запътиха към вътрешността на страната.

Вървяха предпазливо. Сега вече Колин бе заменил с подозренията си Бил. Младият англичанин не беше толкова недоверчив към „туземците“, а О’Конър продължаваше упорито да мисли, че не може вече да има по-голяма опасност, и не спираше да гледа на подобен случай като на желано събитие.

— Колин предполага — каза Терънс, — че чува гласове на жени и деца; навярно жестокостите, които им се приписват, са само моряшки приказки. Ако не е далеч лагерът, да идем там и да помолим за подслон. Нима нищо не сте чували за арабското гостоприемство?

— Той има право — добави Хари.

— Вие не знаете нищо, аз съм чел и слушал от очевидци за тяхната жестокост и злодействата им — продължи Колин. — Сст. Слушайте!…

Младият ирландец спря. Другарите му направиха същото. Чуваха се викове на жени, деца, животни. Беше тъкмо тогава, когато двамата шейхове се бяха спречкали за Бил. След този шум настана дълбока тишина, то беше времето, когато вождовете играеха своята игра, наречена хелга.

Докато бе тихо, младите моряци отидоха доста напред из дола и пропълзяха между хълмовете, които ограждаха лагера. Скрити зад клоните на мимозите, можаха да видят всичко, което ставаше в лагера между палатките.

Тогава дадоха пълно право на страховете на Колин.

Видяха Бил, заобиколен от жени, или по-скоро от шайка вещици, които не знаеха граници за злобата си против него.

Тримата си предаваха шепнешком впечатленията. Да оставят стария си другар в такива ръце, съвсем не беше благородно. Това би значело да го оставят на пясъчния провлак пред ужаса на приливните вълни; дори много по-лошо, защото вълните изглеждаха по-малко страшни, отколкото тези арабски вещици.

Но какво биха могли да сторят те на тази грамадна тълпа врагове, когато всичкото им оръжие се състоеше от по един нож? Арабите имаха пушки, саби, а това означаваше, че всеки опит за освобождаването на Бил би бил чисто безумие.

Искаха или не, моряците трябваше да оставят стария си другар на волята на съдбата му. Можеха само да се молят за него и за съжаление нищо повече!

От тях се искаше незабавно да се погрижат за собствената си безопасност — да избягат колкото може по-далече от лагера.

Долът, по който мехари бе отнесла моряка, вървеше перпендикулярно към брега и почти по права линия от брега към долината, където беше лагерът на арабите. Но не можеше да се каже, че той се спускаше в долината. Там самумът бе образувал преграда, която съединяваше двата паралелни хълма — бреговете на дола. Тази преграда не беше толкова висока, колкото бреговете, макар и да достигаше височината до тридесет метра. Гребенът й, погледнат в профил, наподобяваше извивката на седло, обърнато с вдлъбнатината нагоре.

Моряците познаха арабската палатка от върха на тази теснина и ако беше светло, нямаше да могат да отидат толкова близко и да видят какво става там. При светлината на луната можеха да разпознаят конете, хората и децата, но не виждаха така ясно, за да разберат какво се върши. Като пълзяха предпазливо, младежите се спуснаха по пясъчния склон.

Като вървяха из прохода, за да стигнат до брега, се предпазваха, но не тъй внимателно, както при приближаването си към лагера. Желанието им да побягнат колкото може по-скоро от диваците ги лиши от необходимата в случая предпазливост. Те стигнаха до основата на могилата, напълно уверени, че не са забелязани от никого.

Но им предстоеше да преминат още едно опасно място. Досега не бяха изложени на опасността да бъдат забелязани, защото луната не осветяваше тази страна, където се намираха. Затова и не се страхуваха, че ще ги видят, когато преминават по билото на пясъчната стена. В това време луната щеше да бъде точно срещу тях. Едва сега се учудиха защо арабите не ги бяха видели при преминаването им оттук. Това се дължеше преди всичко на обстоятелството, че те бяха толкова заети с Бил, та не помислиха за друго.

Сега тяхното положение беше съвсем друго: спокойствието бе въдворено отново в лагера и ако на някой арабин му хрумнеше да погледне на запад по времето, когато моряците преминаваха през „седлото“, те биха били загубени.

Но какво да се прави, друг път нямаше, за да излязат от долината. Наистина тя беше заобиколена от всички страни със стръмни възвишения, но не чак толкова отвесни, че да бъдат недостъпни, освен това бяха добре осветени от луната. Дори и котка нямаше да може да премине по това било, без да бъде забелязана от лагера.

Младите моряци започнаха да се съветват. Съгласиха се с това, че няма да спечелят нищо, ако се върнат назад или пък се отклонят наляво или надясно. Друг път нямаше и друго решение не можеше да се вземе, което ще рече, че оставаше само едно: да се качат на отсрещния връх и да се промъкнат колкото се може по-бързо през вдлъбнатината на „седлото“.

Последното средство за евентуално избавление беше да чакат, докато залезе луната. Тази мисъл хрумна на предпазливия шотландец и другарите му нямаше да направят лошо, ако я приемеха, но те не се вслушаха в нея. Начинът, по който бе приет Бил в лагера на арабите, ги караше да се отдалечат колкото може по-бързо от опасното съседство.

Колин не искаше да спори. Той си оттегли предложението и тримата започнаха да се катерят по хълма.