Майн Рид
Младите роби (3)

Глава трета
САМУМ

Тъй като долът беше много тесен, те не можаха да легнат един до друг, наредиха се така, че в единия край лежеше Колин, а в другия — старият моряк. Бил щеше са заспи последен; другарите му отдавна спяха, а той продължаваше да се ослушва в морския рев и в тъжното свистене на вятъра между склоновете на могилите.

„Бурята започва и скоро ще се усили — каза си той, — но тук, слава Богу, няма защо да се боим…“

Старият моряк едва си закри очите, и предсказанието му се сбъдна. Другарите му спяха вече от около час. Задуха вятърът на африканските пустини — ужасният самум. Мъглата, която висеше от известно време в атмосферата, бе отнесена от първия порив на вятъра, но пък бе заменена с облак бял пясък, който, като се въртеше, се вдигна към небето и се понесе дори над океана.

Ако сега не беше нощ, а ден, щеше сигурно да се види как огромни облаци пясък се извиват над могилите, като ту се превръщат в неподвижни стълбове, ту гордо се носят по върховете на хълмовете и застилат околността с бяла пясъчна маса. По-тежките пясъчни зърна, като не можеха да се крепят под напора на вихъра, се разпръсваха по земята във вид на пясъчен дъжд. Четиримата другари обаче продължаваха да спят въпреки виенето на бурята и пясъка, който ги засипваше.

Вече бяха почти наполовина засипани и ако не се събудеше някой от тях, след малко щяха да бъдат изпяло заринати в пясък, а човек, заринат в пясък, загубва всякаква енергия, чувствата му се притъпяват, онемяването става неизбежно, той изпада в особена слабост, подобна на опасността при снежното измръзване. След вцепенението настъпва и смърт.

Над моряците, които продължаваха да спят, се носеше дъхът на смъртта; те лежаха неподвижно като хора, поразени от пара-лич, въпреки шума на вълните, които сърдито се разбиваха о брега, въпреки виенето на вятъра и праха, който се сипеше в устата, ноздрите и ушите им и който ги заплашваше с пълно задушаване. Те продължаваха да сънуват фрегатата сред океана с разперените платна. Не чуваха ли урагана, който виеше над главите им, не усещаха ли тежестта на пясъка, който се сипеше върху тях? Какво трябвате да се направи, за да се извадят от това опасно състояние на вцепененост? Кой би могъл да ги пробуди от този странен сън?

Не мина и час, откакто бе започнала бурята, а над телата им лежеше вече няколко дециметра дебел слой пясък.

Започнаха да усещат задушаване, придружено с изтръпване на ръцете и краката. Тежкият товар върху им правеше невъзможно и най-малкото движение. Това усещане наподобяваше много изпитание по време на кошмар, което можеше да се дължи на крайната умора, но и на тежестта на пясъка, натрупан върху тях. Главите им не бяха още напълно заринати, защото лежаха малко по-нагоре от телата: пясъкът само ги посипваше, но още не бе прекъснал достъпа на въздух до тях.

Пробудиха се едновременно, но не съвсем по обикновен начин: стори им се, че нещо стъпва с крака по тях, че ги натиска някаква огромна маса. Тъй като тоя натиск се повтори два пъти, с не повече от една секунда промеждутък, това се оказа достатъчно, за да ги разбуди. Те по-скоро инстинктивно, отколкото съзнателно, разбраха, че ще бъдат смазани, ако не направят отчаяно усилие и се освободят от това положение.

Мина доста време, докато си проговорят, а след това излезе, че всеки разказва една и съща история. Всеки бе почувствал, че нещо го е натискало отгоре, и всеки бе видял, макар и не ясно, че над тях минава някаква огромна маса, нещо като четирикрако животно… Целият въпрос се заключаваше в това: какво точно представляваше то. Никой не можеше да отговори, знаеха само едно: животното бе гигантско, чудно, с тънка шия и тънък труп, дълги крака и огромни ходила, с които дори им бе причинило силни болки.

Освободиха се от кошмара, но недоумяваха все така за случката, безсилни да отгатнат какво е било това животно. Захванаха да правят най-странни предположения, но без да се досетят от каква опасност ги бе избавило то. Дори да се окажеше страшно, те трябваше от сърце да му благодарят за спасението на живота си. Когато изминаха първите минути на учудване и разговорите престанаха, всички започнаха да се ослушват с трепет. Ревът на морето, бученето на вятъра и плясъкът на падащия пясък бяха единствените шумове отначало. Но скоро доловиха продължителен тропот, към който от време на време се примесваха пръхтене и звук, съвършено непознат за техните уши. Стария Бил, който уверяваше, че познава гласовете на всички животни по света, не можа да познае тоя, който чуваше сега. Никога не бе чувал подобно нещо нито по море, нито по суша.

— Да ме обесят — пошепна той, — ако разбирам какво става!

— Сст! — обади се Хари Блаунт.

— Ай! — извика Терънс.

— Сст! — прошепна Колин. — Нещо се приближава насам, внимавайте!

Младият шотландец казваше истината: шум от крачки, пръхтене и викове се приближаваха, но животното, което ги причиняваше, не се виждаше още от гъстите пясъчни облаци. Това обаче, което чуваха, беше достатъчно, за да познаят, че огромното тяло се спуска бързо по склона на тесния дол, и при това се носи с такава голяма бързина, че трябваше колкото се може по-скоро да се отстранят от пътя му. Моряците инстинктивно се впуснаха да дирят защита на отсрещния склон на могилата.

Едва успяха да си сменят мястото, и покрай тях мина огромната маса. Тъй близо, че почти ги закачи за краката.

Ако моряците не знаеха, че се намират на африканския бряг, пълен с чудни животни, щяха да помислят, че това е нещо свръхестествено. Но с постепенното възвръщане на съзнанието и хладнокръвието им вече бяха в състояние да схванат, че пред тях не е някакво митично животно, нито пък див звяр, а най-обикновено, макар и доста голямо четирикрако животно.

Първото нещо, което привличаше вниманието на наблюдател, бе с нищо необяснимото поведение на животното. Защо то отначало бе отишло към самия връх на прохода, а после се бе спуснало и се бе засилило по теснината. Може би за да се спаси от някакво преследване? За да си отговорят на тези въпроси, трябваше да почакат, докато се проясни времето.

Самумът стихна и едва на разсъмване моряците разбраха с кого са си имали работа. Беше действително четирикрако животно и ако то им се бе видяло чудно в тъмнината, не по-малко чудно изглеждаше и сега. Имаше дълга шия, глава почти без уши, а на коленете си — нещо като мазоли; краката му завършваха с широки, раздвоени ходила, тънката му и суха опашка и голямата гърбица служеха за необоримо доказателство, че животното не бе нищо друго освен едногърба камила.

— А! Че това е просто камила! — каза Бил, щом светлината му даде възможност добре да я разгледа. — Какъв дявол дири тя тука?

— Навярно е минала през нас, докато спяхме! — каза Терънс. — Аз без малко щях да се задуша, когато ми стъпи на корема.

— И аз също! — обади се и Колин. — Тя ме зарови на цели три дециметра по-дълбоко в пясъка. Пак хубаво, че върху нас имаше такъв дебел слой пясък, на него дължим спасението си, защото ако не беше той, това голямо животно щеше да ни направи на пита.

Моряците приближиха камилата. Тя лежеше не съвсем така, както лягат животните за почивка: виждаше се, че това положение не е избрано доброволно. Дългата й шия се беше втикнала между предните й крака, а главата й беше почти наполовина заровена в пясъка. Тъй като лежеше неподвижно, моряците помислиха отначало, че е мъртва и предположиха, че се е ударила смъртоносно при падането. Това се внушаваше от движенията й, които без съмнение се дължаха на конвулсивна агония. Но като разгледаха по-добре камилата, видяха, че тя не само е жива, а дори е в прекрасно здраве. Разбраха и причината за нейните чудни движения. Якият юлар, привързан около главата й, се бе замотал в предните крака, от което камилата и бе паднала. Дългият край на въжето бе здраво омотан около нейните крака.

Меланхоличната й поза развесели моряците. Бяха много гладни и месото й, което в обикновено време не би представлявало особено вкусна храна, сега можеше да се окаже истински разкош. Освен това знаеха, че във вътрешността на стомаха й ще намерят вода, с която ще утолят силната си жажда, и може би ще престанат да виждат фрегатата. Но като разгледаха камилата, откриха, че няма нужда да я убиват, за да угасят мъчителната жажда: на гърба й имаше плоска възглавничка, която бе яко закрепена с дебел ремък. Тази камила беше мехари, камила за езда — едно от онези бързоходни животни, които арабите използваха при своите дълги пътешествия из пустинята Сахара.

Но не седлото привлече вниманието на моряците, а друго нещо, прилично на мехур, увиснал зад гърба на мехари. Тоя мехур беше от козя кожа и като го разгледаха, се оказа, че до половината е пълен с вода. Това действително беше нещо, което за стопанина на животното сигурно бе имало много по-голяма стойност от самото седло.

Моряците, измъчени от силната жажда, без да му мислят много, си присвоиха съдържанието на мехура. Развързаха го, отпушиха го и като си предаваха поред драгоценната влага, я пресушиха жадно до последната капка. След това започнаха да се съветват как да се нахранят, защото мъчителният глад ставаше все по-нетърпим. Да заколят ли камилата ли не? Терънс измъкна ножа си, за да го забие в шията й. По-спокойният Колин го посъветва да почака, докато решат окончателно тоя въпрос.

Започнаха да обсъждат въпроса за заколването на камилата. Мненията се разделиха. Терънс и Хари Блаунт бяха на мнение незабавно да я заколят и да се нахранят. Стария Бил се присъедини към мнението на Колин и остана категорично против това предложение.

— По-напред да използваме камилата, за да ни пренесе някъде — каза младият шотландец. — Можем още един ден да прекараме без храна и след това, ако не намерим нищо, ще я заколим.

— Та на какво можем да се надяваме в такава страна? — попита Хари Блаунт. — Погледнете наоколо, накъдето и да се обърнеш, не се вижда нещо, от което би могло да се приготви обяд даже за една мишка.

— Може би — възрази Колин, — като изминем няколко километра, ще срещнем друга природа. Можем да вървим все покрай брега. Все ще можем да намерим миди или други черупкови животни, с които много по-добре ще подкрепим силите си, отколкото с камилското месо. Погледнете нататък, виждам тъмно място край брега. Уверен съм, че там непременно ще намерим миди.

В същата минута очите на всички се обърнаха натам с изключение на Бил. От съвсем друго се интересуваше старият моряк. Радостният му вик привлече вниманието на другарите му.

— Камилата е женска! — каза Бил. — Тя наскоро е имала малко. Вижте, има мляко! То ще стигне за всички ни, уверявам ви!

За да докаже истинността на твърдението си, старият моряк коленичи до още лежащото животно, приближи устните си до вимето му и започна да суче.

Махари не показа ни най-малка съпротива, тя се учуди от странния изглед на това сукалче, защото цветът на кожата му и особеният му външен вид никак не й напомняха стопанина, който без съмнение също бе сукал от нейното виме.

— Превъзходно! Първо качество! — извика Бил и се надигна, за да си поеме въздух. — Идвайте!… Всеки поред, ще стигне за всички!

Младите моряци коленичиха един след друг до камилата и сладко се напиха от „извора на пустинята“.

Когато се заситиха с хранителната течност, увисналото виме на камилата показа, че млякото е свършило.