Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Boy Slaves, (Обществено достояние)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 9 гласа)

Глава тринадесета
ПАК В НЕВОЛЯ

Голах се страхуваше не без основание от арабите, които бе срещнал при кладенеца, и затова бе заповядал на ордата си да върви усилено през цялата нощ.

Като забрави в момента робите, черният шейх грабна мускета си и заедно със сина си и зетя си се завтече да защити своите жени.

Но пристигна много късно. Преди да бе успял да стигне до тях, жените и робите с цялата плячка бяха вече в ръцете на враговете. Грабителите араби насочиха срещу него дузина пушки и му казаха да не помисля дори за съпротива.

Голах се покори благоразумно пред силата.

След това, като изрече със спокоен глас: „Такава е волята Божия“, той седна и предложи на победителите да му кажат условията, които му предлагат, за да се предаде.

Като видя, че керванът е завладян от арабите, круменът извика на другарите си да му развържат ръцете, след което веднага се притече да помогне на белите роби.

— Голах няма вече наш’то господар! — каза той на развален английски, развързвайки ръцете на Хари.

За минута бяха развързани ръцете и на другите моряци и те се заловиха да разравят Колин и нещастната негърка.

В тази минута Хари видя съда с водата, оставен от шейха да мъчи погребаните живи.

— На, пий! — каза той, поднасяйки съда с водата до устата на Колин. — Това ще те подкрепи, а съда ще взема за себе си.

— Не, не, първо ме извадете оттук! — отговори шотландецът. — И не бутайте водата, моля ви, защото тя ми е много необходима. Искам, като изляза от гроба, да ида при черния шейх и пред него да я изпия… Това ще го ядоса, а за мен ще бъде велико удоволствие!

Бил и Хари, подпомогнати от крумена, се заловиха за работа и само след няколко минути Колин и негърката бяха свободни.

Радостта на майката, която целуваше децата си, беше толкова трогателна, че в очите на крумена отново се появиха сълзи.

В това време преговорите между Голах и арабите приключиха, но далече не така, както очакваше шейхът.

Арабите му предлагаха да даде двете камили и една от жените си, но при условие веднага да се маха в родината си, като даде клетва, че никога повече няма да се върне в пустинята.

Черният шейх с гняв отхвърли тези условия и заяви, че по-скоро ще умре от глад, отколкото да отстъпи нещо от това, което му принадлежи.

Отказът му беше изразен тъй категорично и с такъв заплашителен тон, че арабите сметнаха за необходимо да го обезоръжат и да го завържат.

Щом белите роби видяха Голах вързан на земята, веднага се предадоха на арабите.

Колин, носейки съдината с водата и сухите смокини, предназначени да го мъчат до последната минута на живота му, се приближи до Голах и му показа първо смокините, после, кимайки с глава, с което уж искаше да му благодари за вниманието, надигна съда с водата и се приготви да пие.

Очите на шейха пламнаха от адски гняв, но скоро се засмя страшно — един от арабите грабна съда от ръцете на Колин и го пресуши отведнъж.

Колин прие този урок смирено и не каза нито дума.

Арабите започнаха да се приготвят за път. Преди всичко те намериха за нужно да завържат Голах с въже за седлото на една от камилите. По този начин черният гигант беше принуден да пътува така, както и Бил, когото той бе теглил с камилата си като наказание за непокорството му.

Жените на шейха и робите се примириха със свършения факт и твърде равнодушно започнаха да изпълняват заповедите на новите господари.

Гладни, примирайки от жажда, измъчени от уморителното пътуване, с окървавени крака, неуверени в бъдещето си, белите роби все пак се чувстваха весели, като сравняваха сегашната си съдба с онази отпреди един час.

С изключение на Голах арабите нямаха никакви трудности с другите роби. Белите и черните знаеха, че оттук ще отидат направо при водоизточника, а перспективата да се напият до насита им се видя тъй привлекателна, че само тя бе достатъчна, за да ги накара да следват безмълвно камилите.

Надвечер керванът спря за почивка и всеки роб получи по малко вода. Близостта на кладенеца правеше арабите великодушни. Само един се отказа да изпие предложената му вода, това беше черният шейх.

Да приеме храна или питие от своите врагове, когато те го държат в такова унизително положение — вързан, влачен като същински роб — него, който през целия си живот не бе знаел какво е неволя, сега не можеше и не искаше да се подчини в никакъв случай.

До водоизточника стигнаха в един часа през нощта. Уморените роби, като угасиха жаждата си, легнаха да спят, тъй като имаха голяма нужда от почивка.

Като се събудиха сутринта, нашите моряци научиха от крумена, че керванът възнамерява да престои тук целия ден и че за обяд ще заколят една от камилите, с които арабите искат да нагостят своите роби.

Освен това круменът каза, че те искат да разделят отнетите от Голах роби.

Но преди да пристъпят към подялбата, те трябваше да решат какво да правят със самия шейх.

Едни мислеха, че въпреки цвета на кожата си черният шейх е също може би правоверен, както и те, и въпреки гнусния си занаят, който по нищо не се отличаваше от този, с който и самите араби се занимаваха, той има право на свобода и на известна част от своето имущество.

Други, напротив, твърдяха, че това не значи нищо, че те с чиста съвест могат да превърнат и шейха, и многобройната му челяд в роби. Какво от това, че е мохамеданин; той не е арабин, той е етиопец, както са повечето от неговите роби, а освен това за него като роб ще получат на пазара хубави пари. За щастие на Голах последните бяха малцина и преговорите свършиха така, че му бяха върнати жените и децата. Освен това му бе обещано да получи две камили и две саби.

Тези, които бяха на негова страна, останаха учудени, когато черният шейх с негодувание отказа и този път.

Избухна нов спор, който приключи с това, че арабите обявиха Голах за техен роб.

Всичко събрано след корабокрушението бе завладяно. Започнаха да оглеждат и оценяват робите, камилите, всичко, което принадлежеше до тоя момент на Голах. После се заловиха с делбата: това беше най-трудното и предизвика дълги и шумни спорове. Денят така си мина в препирни.

Круменът, който разбираше езика на пустинята, внимателно следеше всичко, което ставаше, и от време на време съобщаваше на белите роби какво е положението. Така те узнаха, че всички ще принадлежат на различни господари.

— Само вие и аз — каза той на Хари — имаме един и същ господар.

Думите на крумена не закъсняха да се потвърдят. Робите бяха разделени на групи, за да бъдат раздадени на владетелите им.

Когато те, камилите и шатрите бяха най-сетне разпределени между единадесетте араби, всеки взе своя дял. Само Голах остана с жените и децата си, участта на които все още не беше окончателно решена.

Като че ли никой не искаше да стане господар на шейха.

Решиха най-сетне да го продадат на някое друго племе заедно със семейството му, а получените пари да разделят по равно помежду си.

Това решение удовлетвори всички, но не и Голах. Въпреки всичко той, изглежда, бе вече готов да се примири със съдбата си и когато му съобщиха решението на събранието, повика Фатима и и поръча да му донесе вода.

Но любимката на шейха отказа да изпълни неговата заповед, като каза, че арабите й били заповядали да не му дава нищо.

Това беше истина.

След страшни усилия и безполезни опити да скъса въжето Голах се видя принуден да седне неподвижно на пясъка и повече не продума.

Круменът го наблюдаваше през всичкото време.

— Той не е като нас — каза на белите. — Няма да стои роб и скоро ще умре.

В това време, когато Голах седеше тъжен, поразен от измяната на Фатима, двете му други жени дойдоха при него; тази, която той бе заровил жива в пясъка, му донесе кратунка с вода, а другата — „соглех“.

Един от арабите, като подразбра тяхното намерение, се завтече при тях и с гневен глас им каза да си вървят в шатрата. Но жените не го послушаха. Тогава арабинът, който не искаше да употреби насилие срещу тях и като смяташе да им попречи да изпълнят намерението си, и им каза, че сам ще даде водата и храната на роба.

Жените се съгласиха, но когато арабинът поднесе на шейха кратунката с водата и „соглеха“, Голах отказа отново да ги приеме. Черният шейх не искаше да приеме нищо от ръцете на господарите.

Арабинът изяде „соглеха“, изля водата в меха и върна на жените празните съдове. Нито гладът, нито жаждата можеха да отвлекат Голах от неговите мрачни мисли.

Двете жени, които му останаха верни, пак тръгнаха към него с вода и храна, но арабинът не им позволи да се приближат до него. Подир няколко несполучливи опита жените повикаха на помощ роднините на Голах. Единствен синът му се отзова на тяхната покана.

Но и той бе възпрян от арабина, който го нарече роб и му заповяда да стои мирен. Когато тази заповед не бе изпълнена, арабинът употреби сила; с опасност за живота си, синът на Голах се възпротиви и се осмели да употреби също сила за защита. А такова престъпление според законите на пустинята се наказва със смърт.

Шумът от борбата привлече вниманието на замисления шейх и той каза на сина си да се покори и да стои мирен. Но момчето продължаваше да се противи. Арабинът се приготви да убие непокорния роб, но в тази минута се завтече при тях круме-нът и каза две арабски думи, които означаваха: баща и син. Арабинът застина, той разбра чувствата на сина, но не се съгласи да му позволи да помогне на баща си и заповяда да го свалят на земята при него. Двете жени също бяха вързани, бити и отведени в шатрата.

Фатима остана равнодушна свидетелка на тази сцена, но вместо да изкаже някакво съчувствие към своите близки, тя като че ли се забавляваше с това, което ставаше наоколо й.

Поведението на любимата жена изпълни с ново негодувание душата на черния шейх. Той забрави своите мъки и своето унижение пред голямото огорчение — да гледа как го презира жената, която е предпочитал пред другите. Тази скръб го измъчваше повече и много по-силно, отколкото всичко останало.

— Старият Голах, изглежда, е много измъчен! — каза Терънс, — Ако не беше ме бил толкова по-рано, бих го съжалил. Когато ме биеше с приклада на пушката си, се заклех, че ще го убия, щом веднъж ръцете ми бъдат свободни, но сега не бих се решил на това.

— Вярно е, Хари — отговори Стария Бил. — Не е геройство да отмъстиш на неприятеля си, когато той е вързан… Не искам с това да кажа, че тоя стар мръсник няма да може вече да ни вреди — напротив, мисля, че още много ще патим от него, преди да го вземат дяволите. Но все ми се струва, че Тоя, който гледа отгоре, ще съумее да накаже виновния и без нашата намеса.

— Имаш право, Бил! — каза Хари. — Аз мисля, че Голах сега е също така нещастен, както и ние самите!

— Какво казваш? — възрази Колин. — Голах е нещастен като нас? Съвършено не! У него има повече енергия, по-силна воля и повече сърце, отколкото у нас тримата.

— Значи опитът му да те накара да умреш от глад говори, че има сърце, нали? — попита Хари.

— Не, за това е виновно неговото варварско възпитание. Сега се възхищавам от него. Видяхте ли как се отказа от водата, която толкова пъти му предлагаха?

— Че в него има нещо чудно, това е истина — каза Хари, — но да се възхищаващ от такъв разбойник, струва ми се, че няма защо.

— Аз съм на същото мнение — намеси се и Бил. — На него можеше да му бъде сега също тъй добре, както и на нас, и аз считам за луд оня, който не иска да бъде щастлив, когато би могъл да бъде.

— Това, което ти наричаш безумие — възрази Колин, — е само една благородна гордост, която го поставя по-високо от всички ни. Той има силна воля и не иска да се подчини на робството. А какво сме ние?

В тази минута круменът насочи вниманието им към шейха.

— Гледайте — извика той. — Голах няма да стои дълго в Сахара, скоро ще видите неговата смърт, гледайте!

Черният шейх стана в това време и повика господаря си, за да поговори с него.

— Няма друг Бог освен Аллах — каза той, — Мохамед е негов пророк, а аз негов слуга. Няма никога да бъда роб. Дайте ми едната жена, едната камила и ще си ида. Мен ме ограбиха, но Бог е велик и такава е неговата воля.

Голах отстъпи, но съвсем не за да избегне мъките на глада и жаждата, робството и смъртта, не защото гордостта му е победена — не! Той отстъпи, воден от друго едно, много по-силно чувство, а именно — отмъщението. Арабският шейх се посъветва със своите хора: безпокойството, което им причиняваше непокорният роб, трудностите при пазенето му, а и убеждението, че е добър мюсюлманин — тези бяха аргументите в негова полза. След продължително съвещание беше решено да се върне свободата на Голах при условие, че той веднага се махне. Голах се съгласи и те му развързаха ръцете. В това време круменът се завтече при господаря на Колин и го посъветва да го пази добре, докато си замине шейхът.

Но тоя съвет излезе ненужен, тъй като главата на Голах в тази минута беше заета със съвършено друго. Той и не помисляше за причините, които го бяха накарали да намрази младия шотландец.

— Аз съм свободен — каза Голах, когато развързаха и двете му ръце. — Ние сме равни, ние сме мюсюлмани, искам вашето гостоприемство — дайте ми да пия и да ям.

Той отиде до кладенеца, утоли жаждата си и получи къс печено камилско месо. Докато се хранеше, Фатима изглеждаше силно огорчена; тя си мислеше, че той е обречен ако не на смърт, то поне на робство, и поради това бе постъпвала така равнодушно, когато той бе страдал.

Тя се забърза към арабския вожд и го помоли да не я дава на мъжа й, но той отговори, че Голах ще вземе със себе си тази жена, която иска, че това е негово право. Арабският шейх и другарите му не измениха на думата си. Мех, пълен с вода, торба със зърна за „соглех“ и още малко най-необходима храна бяха натоварени на камилата, предназначена за Голах.

Тогава черният шейх каза няколко думи на сина си, повика Фатима, заповяда й да върви подире му и замина.