Майн Рид
Младите роби (15)

Глава петнадесета
ОТМЪЩЕНИЕТО НА ГОЛАХ

Думите на Бил се потвърдиха. Същия ден вечерта моряците видяха със собствените си очи, че слънцето залязва зад блестящ хоризонт, който никак не прилича на хоризонта на пясъчната пустиня, из която от толкова време вече се скитаха. Далечният полъх на любимата вечна стихия силно въз-радва стария моряк.

— Това е родината ни! — извика той. — Няма да загинем, затрупани от пясъка! Фрегатата ни чака! Не искам вече да губя морето от очите си! Искам да свърша живота си под водата, като християнин!

Моряците бяха щастливи, както и Бил. Но морето беше още доста далеч, та не можеха да стигнат до него още тази вечер. То удряше вълните си в сънищата им, в тях виждаха те скалите на родния бряг.

Лагерът беше построен на пет мили от брега. През пялата нощ трима араби стояха на стража, а на следващия ден всички продължиха пътя си. Едни с надежда, а други със страх, че Голах ще се появи отново. Искаха да го срещнат през деня, когато се надяваха да си вземат от него откраднатите животни. И тъй като познаваха много добре тази част на брега, те бяха почти уверени, че желанието им ще се изпълни. На разстояние около два дни път се намираше единственото място, където можеше да попълнят запасите си с вода, и ако стигнеха там преди Голах, трябваше да го чакат. Той непременно щеше да отиде там, за да спаси животните, които иначе биха умрели от жажда.

По обяд се спряха за почивка недалеч от брега. Но понеже шейхът искаше по-скоро да стигне до кладенеца, не се бавиха много. Моряците, възползвайки се от тази почивка, се окъпаха и събраха миди за ядене, защото „соглехът“ почна да им омръзва. Ободрени от къпането и подкрепени от ситата храна, от своята мечта-фрегата, белите роби понесоха много по-лесно мъчнотиите на пътя и благодарение на това стигнаха до кладенеца цял час преди залез слънце.

Старият шейх и още един арабин слязоха предпазливо на пясъка, за да огледат следите, оставени от тези, които са били по-рано на това място. Арабите силно се разочароваха, като познаха, че Голах вече е бил тук, и то най-много два часа преди тях, тъй като дирите бяха съвършено пресни. Нямаше съмнение, че черният шейх е някъде наблизо и чака удобен случай, за да направи и второ посещение на враговете си.

След това откритие страхът на арабите се засили още повече. Те не знаеха какво да правят. Мненията се разделиха. Едни съветваха да останат няколко дни при кладенеца, докато водата на Голах се свърши и той бъде принуден отново да дойде до кладенеца. Тази мисъл не беше лоша, но за нещастие те имаха малко храна, та не беше възможно да се бавят дълго на едно място. Затова решиха веднага да потеглят.

В минутата, когато бяха вече готови да тръгнат, пристигна от юг керван търговци. Попитаха ги дали не са срещали някого по пътя. Търговците отговориха, че били срещнали трима души и купили от тях храна. От описанието, което търговците направи-ха на тези трима, ставаше ясно, че са именно негрите, от които, се интересуваше старият шейх.

Не беше възможно арабите да повярват, че Голах се е отказал от отмъщението. Старият шейх им съобщи решението си богатството на загиналите да се разпредели между живите им другари, след което керванът тръгна на път.

Не изминаха твърде голямо разстояние и спряха отново за почивка. На робите позволиха да съберат миди, но този път не само за себе си, а и за целия керван. Повечето от арабите мислеха, че Голах си е отишъл вече в родината. Те дори смятаха за излишно да поставят нощна стража около лагера.

Круменът не споделяше това мнение и направи всичко възможно, за да убеди новите си господари, че и тази нощ ги заплашва посещение на Голах. С всички сили той се мъчеше да им докаже, че Голах, когато беше сам и не добре въоръжен, убиваше техните другари, за да си отмъсти, а сега, когато е вече прекрасно въоръжен и при това не сам, а с още двама другари — с помощта на които сполучи да изтреби почти половината от враговете си, — сега именно той няма да остави нито за минутка на мира оцелелите.

— Кажете на арабите — намеси се Хари, — че ако не искат да пазят през нощта, ние сами ще се погрижим за това, стига да ни дадат оръжие.

Круменът предаде това предложение на шейха, който вместо отговор се усмихна загадъчно. Мисълта да повери охраната на лагера на робите, и особено да им се даде оръжие, му се видя много детинска.

Хари разбра значението на тази усмивка, която без съмнение беше отказ.

— Шейхът е дърт глупак! — каза той на преводача. — Увери го, че ние също се страхуваме да попаднем в ръцете на Голах, както и на него самия не му се иска да остане без нас, или да бъде убит. Нека разбере, че искаме да отидем на север, където се надяваме да ни откупят, и по тази причина ще пазим лагера със същата бдителност и вярност, както и самите араби.

Тези доводи поразиха вожда. Убеден от аргументите на крумена, че Голах може да ги нападне и тази нощ, както и предишната, той заповяда да се пази лагерът през цялата нощ от стража, към която ще се присъединят и белите роби.

— Ще ви заведа на север и ще ви продам на вашите съотечественици — каза той, — ако си удържите думата. Сега сме малко, тежко е да пътуваме през целия ден, а нощем да пазим. Ако вие действително се боите да попаднете отново във властта на този проклет негър и ако искате да ни помогнете да се защитим — добре! Но ако само един от вас посмее да ни измами, ще отрежа главите и на четирима ви! Кълна се в брадата на Пророка!

И тъй, шейхът се съгласи най-после да назначи стража, но все още не се доверяваше на белите роби и не им позволи да пазят сами.

Той попита крумена кой от белите роби е пострадал най-много от Голах. Круменът му посочи Бил.

— Бисмиллях! — извика старият арабин, като чу за мъките на моряка. — Не се боя, че той ще ни измени, нека пази пръв. След това, което ми разказа за неговите мъки, вярвам, че от желание да си отмъсти той няма да мигне цял месец!

Единият от пазачите стоеше на брега — сто крачки на север от лагера. Заповядано му бе да обикаля на разстояние от около сто крачки. Другият беше поставен на същата далечина, но на юг от лагера, а Бил трябваше да се разхожда между тези двама арабски пазачи. Всеки от тях, като го срещнеше в края на определения му обход, трябваше да му каже „акка“. Между другите пазачи не определиха парола, защото вярваха, че те са достатъчно опитни, за да разпознаят другарите от враговете си.

Шейхът влезе в една от палатките и донесе оттам огромен пищов, или по-точно, мускетон. Той го подаде на моряка, като го посъветва да стреля само когато е уверен, че убива Голах или някой от другарите му. Бил се страхуваше толкова много от бившия си тиранин, че с радост обеща да крачи през цялата нощ по определената отсечка въпреки силната умора.

А двамата араби, на които бе поръчано да пазят заедно с Бил, знаеха много добре, че ако нападнат кервана, те ще бъдат изложени на най-голяма опасност, а това беше достатъчно, за да не ги остави да мигнат цялата нощ и да пазят строго на местата си.

Те и двамата постъпваха, както им бе заповядано: винаги когато Бил се приближаваше към края на означената дистанция, чуваше ясно условния сигнал — „акка“. Арабинът, който пазеше на юг от лагера, внимателно оглеждаше само пустинята, като предполагаше, че лагерът е напълно защитен откъм морето.

Но той се лъжеше.

Този път Голах се реши да повтори опита на моряците. Влезе във водата недалеч от големи скали, подавайки само косматата си глава; така той виждаше и най-малките движения на стражата, без да бъде забелязан от нея.

Ако пазачът, който стоеше на брега, оглеждаше внимателно и самия бряг, лесно щеше да открие неприятеля, но, както казахме, неговото внимание беше обърнато на друга страна.

След дълго повтаряне на своя обход той даде възможност на Голах да се приближи до него. През времето, когато пазачът се движеше от брега към сушата, така че морето оставаше зад гърба му, Голах се промъкна към него; шумът от стъпките му се заглушаваше от рева на вълните.

Голах разполагаше само с една сабя, но в неговите ръце това беше едно твърде опасно оръжие. Той приближи до стражника, замахна с мощната си ръка и арабинът изохка и падна, без да бъде чут от някого. Убиецът взе оръжието му и тръгна в същата посока. Този път той вървеше смело, защото предполагаше, че шумът от стъпките му ще бъде приписан на неговата жертва, но не срещна никого. Тогава спря и се помъчи да проникне с поглед в околния мрак, но като не видя нищо, легна на земята и започна да се ослушва.

После се поизправи и забеляза отдалеч някакъв тъмен предмет. Като не знаеше какво е това, пропълзя напред и видя човек, който сякаш се прислушваше като него. Навярно не чакаше приближаването на другаря си, от когото нямаше защо да се крие. „Може би спи — помисли си Голах. — И ако е така, тъкмо удобен случай!“

Продължи да пълзи към лежащия човек. Макар човекът да не мръдна нито веднъж, на Голах някак не му се вярваше, че той спи; спря се отново и устреми поглед с двойно внимание към него. С какво можеше да се обясни неговата неподвижност? Защо той не даваше сигнал за тревога? Голах помисли, че ако съумее да се справи без шум и с този пазач, както с първия, ще може да се промъкне в лагера с двамата си другари, които чакаха резултата от опита му, и да си вземе обратно всичко, което бе изгубил.

Приближи се още малко и видя, че човекът лежи настрана и с обърнато към него лице, наполовина закрито от ръката му.

Шейхът не забеляза оръжието в ръцете на непознатия и си помисли, че няма опасност. Взе сабята в дясната си ръка.

Стоманата блесна в тъмнината.