Майн Рид
Младите роби (12)

Глава дванадесета
ЖИВИ ПОГРЕБАНИ

Рано сутринта на другия ден керванът продължи пътя си отново на запад. Голах избра този път не защото по него можеше да се приближи по-скоро до целта на своето пътуване, а за да стигне колкото бе възможно по-скоро до най-близкия извор.

След двудневно уморително пътуване керванът стигна до извор. Четиримата моряци се намираха в крайно печално положение. Тропическото слънце немилостиво ги печеше с палещите си лъчи; гърлото им пресъхна, кожата им се напука, а краката им, изранени от дългия път и горещия пясък, отказваха да им служат вече.

Гладни, мъчени от силна жажда и обезсилени, нещастните роби се мъкнеха едва-едва след своя господар, който продължаваше да седи върху гърба на камилата си.

Като видя отдалече един не особено висок хълм, покрит с доста гъст храсталак, Голах се обърна и посочи зеленината на робите. У всички се яви надежда за спасение. Силите им се удвоиха като по чудо и без някой да ги принуждаваше, ускориха крачка. Не след дълго керванът беше вече в полите на хълма.

Огромните усилия, които положиха изнемощелите от жажда роби, за да стигнат по-скоро до водоизточника, трябваше да предизвикат състрадание у черния шейх, но той беше човек, който гледа на чуждите страдания само като на забавление.

Отначало заповяда да разтоварят камилите и да разпънат шатрите. Докато част от робите се занимаваха с устройване на лагера, другите отидоха да събират топливо.

Когато с устройването на лагера бе приключено, шейхът събра всички съдове за вода, от които най-много бяха кожените мехове, и ги нареди край кладенеца.

Привърза кожено ведро с въже и започна да вади с него вода от кладенеца. Залови се да напълни най-напред всички съдове, като се стараеше да не разлива нито капка, за да не се предположи, че нарочно иска да проверява търпението на другите.

Когато всичките съдове бяха напълнени с вода, шейхът заповяда да дойдат при него жените и децата му, на които даде да се напият добре. После им заповяда да се отдалечат, за да направят път на робите.

Жените и децата се покориха мълчаливо на суровия глас на шейха.

Едва след това нещастниците дойдоха при кладенеца, където започна истинска бъркотия: те грабеха съдовете един от друг, пълнеха ги бързо с вода и отведнъж ги пресушаваха, без да крият радостта си от възможността да угасят мъчителната жажда.

След около два часа край кладенеца дойде и друг керван. Голах посрещна гостите с думите: „Приятели или врагове?“ — обичайната формула за поздравяване в пустинята между непознати хора.

Отговорът беше: „Приятели“, и новодошлите започнаха да строят своя лагер.

На другия ден Голах има дълъг разговор с новия шейх, след което се завърна недоволен в шатрата си.

Новодошлите бяха единадесет, имаха осем камили и три коня. Пристигнаха от северозапад. Що за хора бяха и къде отиваха — това Голах не знаеше, а обясненията, които получи от тях, съвсем не бяха удовлетворителни.

Въпреки че имаше голяма нужда от храна и че му беше необходимо колкото може по-скоро да възобнови изтощените си запаси, Голах се реши да прекара целия този ден при кладенеца. Круменът можа да разбере, че шейхът прави това от страх да не го нападнат новодошлите.

— Ако той се плаши — забеляза Хари, — то според мене трябва по-скоро да се махне оттук.

Круменът отговори, че ако предположението на Голах е вярно и арабите действително се занимават с грабеж в пустинята, то те няма да го закачат, докато е на лагер при кладенеца.

Круменът казваше истината. Разбойниците нападаха своите жертви не из пивниците, а винаги по големите друмища; пиратите не ограбваха корабите в пристанищата, а непременно в открито море. Същото се вършеше и в големия пясъчен океан — Сахара.

— Много искам да са разбойници тези араби и да ни отнемат от Голах — каза Колин. — Може би те ще се съгласят да ни отведат на север, където рано или късно ще бъдем откупени, докато, ако отидем в Тимбукту, никога няма да излезем от Африка. Върху това трябва незабавно да се помисли. Всеки ден пътят към юг ни отдалечава от нашата родина и намалява надеждата ни да се върнем някога в нея. Може би тези араби ще ни купят и ще ни отведат на север. Нека помолим крумена да поговори с тях за това.

Всички се съгласиха с това мнение. Повикаха крумена и му съобщиха намерението си, той отговори, че никой не трябва да види, когато заприказва арабите. Той им напомни и нещо, което самите моряци забелязаха по-рано: Голах и синът му не сваляха очи от тях, поради което едва ли щеше да им падне случай да поговорят с арабския шейх.

Докато круменът даваше тези обяснения, шейхът отиде при кладенеца. Круменът стана и предпазливо тръгна към него, но Голах го видя и със заплаха му заповяда да се върне назад. Африканецът обаче не се покори на заповедта и се престори, че пие вода.

Като се върна при моряците, круменът каза на Хари, че бил сполучил да поговори с новодошлия шейх, че му бил казал: „Купете ни, вие ще вземете за нас голям откуп.“ А шейхът му отговорил: „Белите роби са кучета и не заслужават да бъдат купени.“

— Значи от тази страна няма никаква надежда! — печално продума Терънс.

Круменът поклати глава, с което искаше да каже, че е съгласен с Терънс.

— Как мислиш, няма ли вече никаква надежда? Круменът направи знак, че се надява.

— На какво?

Круменът, без да даде някакво обяснение, се отдалечи от моряците.

Когато наближи залез-слънце, арабите си развалиха шатрите и отидоха към сухия кладенец, от който бе избягал неотдавна Голах. Щом те изчезнаха зад хълма, синът на Голах се качи на билото и оттам започна да следи арабите. В това време жените и децата товареха камилите и разваляха палатките.

Когато се стъмни добре, Голах заповяда да продължат пътя си към югоизток. Така той се отдалечаваше от брега и отнемаше всяка надежда на робите, че някога ще могат да получат свободата си.

Круменът, тъкмо обратно, бе радостен, че вървят по тоя път.

Въпреки нощното пътуване Голах се боеше, че арабите ще го настигнат, и толкова много искаше да се отдалечи от тях, че спря чак сутринта, когато слънцето вече от два часа стоеше над хоризонта. Фатима, неговата любимка, вървя дълго с него. Говореше му оживено. По жестовете и намръщените вежди на Голах личеше, че слуша твърде важни новини.

Щом построиха шатрите, той заповяда на негърката, майката на детето, което Колин носеше, да му даде торбата със смокините, които й бе поръчано да пази.

Жената стана и се покори разтреперана. Круменът хвърли към белите роби уплашен поглед и макар те да не разбраха заповедта на Голах, усетиха, че ще се случи нещо ужасно.

Жената му подаде торбата, която беше до половината празна.

Смокините, които бяха раздадени на робите преди три дни до сухия кладенец, бяха взети от друга торба, която се пазеше от Фатима.

Значи торбата, която подаваше в тази минута втората жена на Голах, трябваше да бъде непокътната и Голах попита защо тя е празна до половината.

Треперейки, негърката отговори, че тя и децата й изяли смокините.

Като чу тоя отговор, Фатима се засмя лукаво и каза няколко думи, които накараха негърката да се разтрепери този път още по-силно.

— Ще ви преведа — предложи круменът, който седеше до моряците, — Фатима каза на шейха: „Кучето християнин изяде смокините.“ Голах ще убие и двамата.

Според законите на пустинята няма по-голямо престъпление от това — да откраднеш храната или водата на някой пътник или, като пътуваш с другари, да ядеш или да пиеш скришом от тях. Неумолимият закон на пустинята наказва много строго виновните.

Храната, която е поверена някому за съхранение, трябва да бъде запазена дори и в случай, че за нея стане нужда да се пожертва и животът.

В никакъв случай такова доверено лице няма право да разполага дори и с най-малка част от храната без общото съгласие на всички. И всичко трябва да бъде разделено по равно.

Ако Фатима бе казала истината, то престъплението на негърката бе наистина толкова голямо, че тя нямаше да може да се спаси от смъртта, но както се оказа, вината й беше още по-голяма…

Тя бе покровителствала роб, „куче-християнин“, и бе възбудила ревността у своя мъж.

Фатима изглеждаше много щастлива, защото би трябвало да се случи непременно чудо, за да се спаси животът на втората жена — нейната омразна съперница.

Като си измъкна сабята и приготви пушката, Голах заповяда на робите да седнат на земята в една редица. Тази заповед беше изпълнена веднага.

Синът на Голах и другият пазач застанаха срещу тях, също с готови пушки. Заповядано им бе да стрелят по всеки, който стане. Тогава шейхът отиде при Колин и като го сграбчи за тъмно-русите коси, го отмъкна настрана и го остави сам.

След това раздаде по порция „шени“ на целия керван, като направи изключение за негърката и за Колин.

Шейхът считаше за излишно да даде храна на тези, които трябваше да умрат, но личеше, че той все още не е решил по какъв начин да ги умъртви.

Двамата пазачи следяха зорко белите роби, докато Голах водеше разговор с Фатима.

— Какво да правим сега? — попита Терънс. — Старият проклетник се чуди каква гнусна смърт да ни измисли, но как да му попречим да изпълни намерението си? Нима ще му позволим да убие Колин?

— Не трябва да мълчим повече — каза Хари, — и без това твърде дълго чакахме. Лошото е само, че сме отделени от другите роби!… Бил, какво ще ни посъветваш?…

— И аз сам не знам — отговори морякът. — Ако го нападнем дружно, ще успеем да убием двама или трима от тях още с първото сблъскване и всичко би свършило прекрасно, но само ако и черните роби се присъединят към нас.

Круменът, като чу тези думи, предложи да се присъедини към тях. Той добави още, че и неговите съотечественици са готови да им помогнат. Колкото се отнася до другите черни, то той не отговаряше за тях и се боеше да не би стражата да е чула разговора им.

— Тогава добре — каза Хари, — ние сме шестима срещу трима, да дадем ли сигнал?

— Да, не се бойте! — каза Терънс.

Тоя план беше много отчаян, но всички бяха съгласни да опитат.

Още когато напускаха кладенеца, се бяха убедили, че не могат да се освободят по друг начин от робството, че битката с поробителите е неизбежна.

— И така, съгласни ли сте?… Аз започвам! — пошепна Хари, като се стараеше да не привлече вниманието на стражата. — Напред!

— Стой! — извика Колин, който слушаше внимателно техния разговор. — Двама или трима ще бъдат веднага убити, а останалите ще бъдат съсечени от сабята на шейха. По-добре е той да убие само мен, ако се е решил на това, отколкото да жертвате и четиримата с надежда да ме спасите.

— Ние не се грижим само за тебе — отговори Хари, — нямаме вече търпение да се подчиняваме на тоя черен дивак!

— Е, в такъв случай се бунтувайте, когато имате що-годе шанс за успех — възрази Колин. — Не можете да ме спасите, а при това ще заплатите и с живота си!

— Голах се готви да убие някого — каза круменът, като устреми поглед към шейха.

Той още говореше с Фатима и на лицето му се четеше ясно израз на страшна жестокост.

Жената, съдбата на която решаваха в тая минута, милваше своите деца. Тя предчувстваше без съмнение, че й остават още няколко минути, за да им каже последно „сбогом“. Чертите на нейното лице носеха странен отпечатък на спокойствие и покорност. Третата жена се отдалечи. Като държеше своите деца, тя гледаше на това, което става, с любопитство, смесено с учудване и съжаление.

— Колин — извика Терънс, — ние нямаме такива нерви, че да останем спокойни зрители на твоята смърт! Не е ли по-добре да се опитаме да освободим и теб, и нас, докато имаме още шансове за успех. Нека Хари даде сигнал!

— Това е безумие! — възрази пак Колин. — Почакайте поне да узнаем какво мисли да прави. Може пък да ме остави, за да си отмъсти в бъдеще, и тогава ще имате възможност да предприемете нещо в удобно време, а не както сега, когато пред нас стоят двама души с пълни пушки, готови да ни изпратят по един куршум в челото.

Моряците се убедиха, че другарят им говори истината, и решиха да почакат. Насочиха погледите си към палатката на шейха и млъкнаха.

Скоро Голах тръгна към тях: дивото му лице бе изкривено от злобна усмивка.

Преди да ги доближи, той взе кожените ремъци, които бяха привързани към седлото на неговата камила. След това се отби при двамата стражи и заговори нещо оживено с тях, по всяка вероятност им заповядваше да пазят добре, защото те веднага насочиха пушките си към робите и чакаха само заповед за стрелба.

После шейхът даде знак на Терънс да отиде при него. Последният се двоумеше.

— Върви, приятелю — каза Хари, — той не ти желае злото.

В тази минута Фатима излезе от шатрата на мъжа си, въоръжена със сабя. Нямаше съмнение, че много й се иска да я употреби някак.

Терънс, като се покори на вожда, се изправи. След него и круменът получи същата заповед. Голах отведе и двамата в шатрата си, последван веднага от Фатима. Каза няколко думи на африканеца, който ги преведе на младия моряк: „Пълно покорство! Само това може да го спаси. Ще му завържат ръцете и той го съветва, ако му е мил животът, да не вика другарите си на помощ. Ако стои мирен и спокоен, няма от какво да се страхува, но и най-малката съпротива от негова страна ще бъде сигнал да избият всички бели.“

Терънс беше надарен с рядка за възрастта си сила, но в борбата с африканския великан положително щеше да бъде победен и би било глупаво да се реши на такава борба.

Да съобщи на другарите си условния сигнал? А ако с това ги изложи на смърт? Стражарите можеха да ги застрелят още при първото им движение.

Той се покори.

Голах излезе от шатрата и веднага се върна с Хари Блаунт. Като видя Терънс и крумена завързани, Хари се втурна към изхода и започна да се бори, за да се освободи от ръцете на черния. Но усилията му бяха безплодни. Беше победен от своя страшен враг, който в същото време го запази и от злобата на Фатима. Хари беше старателно завързан.

Когато и тримата бяха вече със завързани ръце, отново ги отведоха на предишното място.

Така бе постъпено и с Бил, и с Колин.

— Какво иска тоя черен дявол от нас? — попита морякът, когато Голах му завързваше ръцете. — Да не иска да убие и нас?

— Не — отговори круменът, — той ще убие само едного.

И очите му се извърнаха към Колин.

— Колин, Колин!… — извика Хари. — Виждаш ли какво направи?… Не искаше нашата помощ навремето, а сега ние съвсем не можем да ти помогнем!

— Толкова по-добре за вас! — отговори Колин. — Във всеки случай няма да ви се случи нищо лошо.

— Но ако той няма лоши намерения, защо тогава ни завързва? — попита морякът. — Така не се изразява приятелство между хората.

— Да, но този начин е най-сигурен. В това положение вие не можете да се изложите на опасността, която би ви заплашила, ако се решите на безумна съпротива против неговата воля.

Терънс и Хари разбраха какво иска да каже Колин и защо вождът бе постъпил така с тях; той искаше да ги лиши от възможност да се намесят, когато се разправя с осъдените на смърт.

Щом Голах смогна да уреди тъй добре работата си с белите, от другите роби не се страхуваше, двамата пазачи отидоха в шатрите, за да си отдъхнат.

По време на разговора между моряците Голах беше зает с разседлаването на една от камилите. Той донесе две лопати и ги даде на двама роби, които веднага се заловиха да копаят яма в пясъка.

— Копаят гроб за мене или за тази бедна жена, а може би и за двама ни — каза Колин, като ги наблюдаваше спокойно.

Другите трима европейци споделяха мнението на другаря си, но не казаха нищо.

В това време Голах започна да се приготвя за път. Когато робите изкопаха в мекия пясък яма, дълбока повече от метър, шейхът им заповяда да изкопаят и друга.

— Две жертви ще има! — каза Колин.

— Би трябвало да убие всички ни! — извика Терънс. — Ние сме подли страхливци, че не се борихме за свободата си!

— Да — повтори Хари, — глупаци и страхливци! Не заслужаваме съжаление нито на този, нито на онзи свят. Колин, приятелю мой, ако с теб се случи нещастие, кълна се, ще отмъстя за теб, щом ръцете ми бъдат свободни.

— И аз се кълна с теб! — добави Терънс.

— Не се грижете за мене, приятели! — каза Колин, който беше по-спокоен от другите. — Но се помъчете да се освободите от това чудовище, щом ви падне удобен случай.

В тази минута вниманието на Хари беше привлечено от Стария Бил. Морякът направи знак на един от робите да му развърже ръцете, но той навярно от страх, че ще го види Голах, се отказа.

След него и круменът помоли един свой съотечественик, но и той отказа.

Нещастната жена, която очакваше отмъщението на Голах, беше все така спокойна. Децата й се притискаха с плач към нея, а моряците извън себе си от гняв и от срам, пазеха гробно мълчание.

Само Фатима тържествуваше.

Втората яма бе изкопана близо до първата и когато достигна същата дълбочина, Голах заповяда на негрите да спрат работата.

През това време всички шатри бяха вдигнати и камилите натоварени. Всичко беше готово за път.

Двамата пазачи отново заеха местата си пред белите роби. Тогава Голах отиде към негърката, която се освободи от децата си и стана при неговото приближаване.

В лагера цареше дълбока тишина.

Нима той се готвеше да я убие? Неизвестността не продължи дълго.

Голах улови жената за ръцете, завлече я до една от ямите и я бутна в нея, после заповяда на робите да засипят ямата, като оставят отвън само главата на нещастницата.

— Бог да се смили над нея! — извика Терънс с ужас. — Чудовището я заравя жива! Не можем ли да я спасим?

— Ние няма да сме достойни да ни наричат мъже, ако не направим опит да я спасим — каза Хари, изправяйки се на крака.

Другарите му веднага последваха неговия пример.

Стражите вдигнаха пушките си, но Голах им даде знак да не стрелят.

Синът на шейха по заповед на баща си се хвърли към ямата, а Голах тръгна към бунтовниците. В един миг те се укротиха. Той улови Хари и Терънс за косите и ги завлече, където бяха по-рано.

После отиде при ямата, в която беше хвърлена негърката, вече наполовина засипана с пясък.

Тя не се опита да се противи и дори не изохка. Изцяло се бе покорила на съдбата си. Само главата й се виждаше над гроба, където бе осъдена да умре от глад и жажда. В минутата, когато шейхът си замина, тя му каза няколко думи, които никак не трогнаха тоя безчувствен варварин, затова пък сълзи напълниха очите на крумена и потекоха по бузите му.

— Какво каза тя? — попита Колин.

— Тя го помоли да бъде добър към децата й — отговори той с треперещ глас.

Като остави жената, Голах тръгна към Колин. Не можеше да има съмнение в неговите намерения: двете лица, които си навлякоха неговия гняв, трябваше да умрат еднакво.

— Колин! Колин! Какво можем да направим, за да те спасим? — отчаяно извика Хари.

— Нищо! — отговори Колин. — И не се опитвайте дори, нищо няма да помогне. Оставете ме на съдбата ми!

В тая минута нещастният Колин бе спуснат в другата яма и самият Голах го държа във вертикално положение, докато робите напълниха ямата с пясък.

Колин, по примера на жената, не оказа никаква съпротива, не произнесе нито една жалба и скоро бе заровен до раменете. Другарите му бяха поразени от неговото мъжество.

Накрая шейхът заяви, че е готов да отпътува. Заповяда на един от робите да се качи на камилата, на която бе яздила заровената жена, и трите деца на нещастницата бяха качени при него.

Голах даде още една заповед, напълно отговаряща на нравствения образ на онази, която му я бе внушила — Фатима.

Като напълни съд с вода, той го сложи между двете ями, на такова разстояние, че нито една от жертвите да не може да го достигне. До водата той сложи и няколко смокини. Тази сатанинска мисъл имаше за цел да усили мъките на нещастниците да гледат нещата, които биха могли да ги облекчат. Заповедта за тръгване бе дадена.

— Не мърдайте от местата си! — каза Терънс. — Ние ще му създадем още работа!

Голах се качи на камилата си и излезе начело на кервана, но в това време му съобщиха, че белите роби отказват да вървят.

Шейхът се върна ужасно разгневен. Спусна се най-напред срещу Терънс, който беше най-близо до него, и започна да го бие с приклада на пушката си.

— Станете, покорете се! — викаше Колин. — За Бога, идете с него и ме оставете! Не можете нищо да направите за моето спасение!

Нито молбите на Колин, нито ударите на Голах накараха моряците да напуснат другаря си. Шейхът се нахвърли и върху Хари и Бил, сграби ги и двамата и ги хвърли на земята при Терънс. Като ги натрупа така един върху друг, прати за камила. Заповедта бе незабавно изпълнена. Шейхът взе юздата в ръка.

— Няма какво да се прави, трябва да вървим — каза Бил. — Той ще повтори играта, която си направи с мене, но аз няма да му дам повод повторно.

Докато Голах привързваше въжето за ръцете на Хари, силен вик на Фатима привлече вниманието му. Двете жени, които караха натоварените с плячката камили, бяха заминали напред, почти на половин километър от мястото, където се намираше шейхът, и бяха заобиколени от тълпа хора, яздещи било камили, било коне.