Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Boy Slaves, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 10 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
hammster (2008)

Издание:

Майн Рид. Младите роби

Редактор: Иван Вълов

Илюстрация на корицата: Емилиян Станкев

Художник редактор: Лили Басарева

Коректор стилист: Мария Бозева

Графично оформление: Стефан Узунов

Превод от английски: Д. Дабков

с/о Jusautor, Sofia

ISBN 954-06-0001-1

„Тренев & Тренев“ ООД, София, 1991

История

  1. — Добавяне

Глава четвърта
КОРАБЪТ НА ПУСТИНЯТА

Никой повече не продума за заколване на камилата — това би значило да убият „кокошка, която носи златни яйца“. Целият въпрос засега са заключаваше само в това, накъде да тръгнат. Камилата беше оседлана и обуздана, което показваше, че бе избягала от стопанина си неотдавна — навярно по време на бурята, и просто се бе заблудила. Така си мислеха моряците — нещо, което ги безпокоеше най-много.

Бегло опознаваха крайбрежието, на което бяха изпаднали, но безпогрешно можеха да кажат, че стопанин на изгубената камила е някой арабин, когото скоро ще намерят, ако го потърсят, и то не в някоя къща или град, а в колиба, по всяка вероятност сред кервана на няколко араби. Терънс предложи да потърсят господаря на камилата. Младият ирландец не знаеше нищо за странната репутация на жителите от Берберийския бряг. Бил, който знаеше много добре с какви хора ще имат работа, напротив, се боеше да срещне стопанина на камилата.

— Уви, приятелю Тери! — с въздишка проговори старият моряк и стана така сериозен, както никога не бяха го виждали младите му другари. — Ще ви разкажа нещо, което ще ви убеди в истинността на думите ми и сами ще видите тогава каква печална участ ни чака, ако не дай Боже попаднем в ръцете на тези разбойници.

— Разказвай, Бил, разказвай!

— Ето каква е работата, млади господа! Моят брат пострада от едно корабокрушение на тоя бряг преди десет години и вече не видя старата Англия.

— Може да се е удавил?

— Това щеше да бъде голямо щастие за бедния момък! Но, уви, не му било писано… Екипажът излязъл на брега и паднал в робство, в ръцете на арабска шайка. Само един сполучил да се върне в родината, но щастието му се усмихнало, защото един европейски търговец от Мохадор узнал, че има богати роднини, които ще го откупят. Аз се видях с него известно време след завръщането му в Англия и той ми разказа за всички мъки, които е бил претърпял с моя брат. Джим, така се казваше брат ми, и той били заробени от едно и също арабско племе. Не можете дори да си представите на какви мъки са били подлагани: смъртта е много по-сладка в сравнение с тях! Бедният Джим!… Вярвам, че отдавна е умрял! Ако съдя по себе си, не бих изтърпял една седмица такива мъки, а оттогава вече изминаха цели десет години! Не, Тери, ние трябва да направим всичко възможно да не се срещнем някак случайно.

— Какво ни съветваш да правим, Бил?

— И аз сам не знам — отговори старият моряк, — но мисля, че е най-добре да стоим все по-близо до брега и да не губим от очи водата. Ако влезем навътре в страната, трябва да бъдем сигурни, че непременно ще пропаднем; а ако вървим все на юг, може да стигнем до някое търговско пристанище, което има връзки с Португалия. Не ви ли е мъчно вече за една нова фрегата?

— Тогава защо стоим тук?… Да вървим по-скоро! — каза нетърпеливо Терънс.

— Не, приятелю — възрази старият моряк, — ние не трябва да мърдаме от мястото си, докато не стане съвсем тъмно. Чувал съм, че грабителите са винаги на пост, когато се случи корабокрушение, и освен това съм почти сигурен, че това животно принадлежи именно на тях.

— Добре, нека да е тъй, Бил. Но ще има ли какво да ядем? — каза един от младите моряци. — Докато се мръкне, ще измрем от глад. Камилата, докато не се нахрани и напие, няма да даде мляко.

Това наистина беше точно така и никой не възрази. Погледът на Колин започна отново да шари по брега.

— Струва ми се — каза той, — че виждам нещо черно, хей там, отпред.

— Мълчете сега, млади момци! — каза старият моряк. — Стойте тук, а аз ще отида да набера миди, за да похапнем малко.

Като каза това, Бил направи няколко крачки из теснината, после легна по корем и така запълзя напред. Отливът беше започнал вече, но мокрото крайбрежие не се простираше много надалеч от полите на могилата. След десетина минути пълзене Бил сполучи да стигне до мокрото крайбрежие, до онова черно място, което по-рано бе забелязал Колин. Старият моряк веднага започна да работи сръчно с ръце и по движенията му личеше, че пътешествието му няма да бъде безплодно.

След половин час морякът се връщаше пак пълзешком към могилата и ако се съди по бавното му придвижване, можеше да се предположи, че носи нещо със себе си.

Като стигна до долчинката, веднага се освободи от товара си, който се състоеше от около триста малки миди. Те не само че се ядяха, но бяха отгоре на всичко много вкусни, поне за оня, комуто заменяха в тази минута и закуската, и обяда.

От мястото, където все още лежеше камилата, не се виждаше морето. Ако човек се изправеше и се покачеше на хълма — тогава само той можеше да види брега и самия океан.

Навътре пространството приличаше на лабиринт от могили без всякакъв изход, който би могъл да покаже, че са преминали хора или животни. По съвета на стария моряк, който познаваше пустинята добре, както и морето, другарите му налягаха ниско, за да не се виждат откъм брега.

Едва успяха да сторят това, и Стария Бил, който през всичкото време беше на стража, каза, че вижда някакви предмети.

Две тъмни сенки се движеха край брега, идвайки от юг, но бяха още толкова далече, че не можеше да се познае хора ли са или животни.

— Чакайте, ще видя! — предложи Колин. — За щастие моят далекоглед е у мен. Той беше в джоба ми, когато напуснахме фрегатата.

В това време шотландецът измъкна малък далекоглед от джоба си и го насочи към показаната точка, като се стараеше да държи главата си колкото е възможно по-ниско.

— Та това са хора! — каза Колин. — Облечени са във всичките цветове на дъгата. Виждам ярките цветове на шаловете им, червените накити по главата и широките им наметки. Единият язди на кон, а другият — на камила като нашата. Вървят бавно и се оглеждат.

— Аха! От това именно се страхувах! — каза Бил. — Те са стопаните на нашето животно! Те го търсят! Добре че пясъкът заличи неговите следи, иначе биха дошли право при нас. Наведете се! Наведи се, Колин! Не трябва да показваме главите си над могилите: очите на тези разбойници са остри, виждат от един километър дори шестпенсова монета.

Колин разбра колко вярна е забележката и веднага си наведе главата по-ниско. Този случай постави моряците в тревожно и в същото време уморително положение. Любопитството ги караше да наблюдават движенията на непознатите. Това беше необходимо, защото можеха да знаят кога да си повдигнат главите над могилата. Иначе рискуваха да ги покажат тъкмо тогава, когато ездачите ще могат да ги забележат. Положението беше много опасно, но за щастие моряците се отърваха от бедата много по-рано, отколкото можеха да се надяват. Колин намери добър начин да се освободят от затруднението.

— А — каза той, — хрумна ми една мисъл. Аз ще наблюдавам тези разбойници и в същото време ще ги лиша от възможността да ни забележат, заклевам ви се!

— Как така? — попитаха другите.

Колин не отговори. Прокара далекогледа през най-горния гребен на пясъка, тъй че краят му излезе от другата страна. Щом приключи с всички приготовления, шотландецът си сложи окото на стъклото и шепнешком започна да съобщава на другарите си всичко, каквото забелязваше у ездачите.

— Мога да ви кажа дори какви им са лицата — пошепна Колин. — Да си призная, физиономиите им не са твърде красиви. Лицето на единия е жълтеникаво, а на другия — съвсем черно. Последният сигурно е негър, косите му са къдрави и язди камила. Жълтоликият е на кон. Държи пушка в дясната си ръка, зенгията е особена, издължена, конят е наметнат с с нещо като бродирана покривка. Има украса по главата. Човекът е брадат, а на главата си носи нещо като голяма кожена шапка, може да е от кавказки произход, знам ли… Предполагам, че е арабин с дрехи, които е задигнал нейде, може би е господар на негъра, като че ли му заповядва нещо, ето, прави движения, като че иска да посочи не кого да е, ами нас.

— Боже, опази! — прошепна Бил. — Видели са тръбата.

— В това няма нищо невъзможно! — потвърди и Терънс. — Стъклото лъщи на слънцето!

— Не е ли по-добре да махнем веднага далекогледа? — попита Бил.

— Съвършено вярно — отговори Колин, — но мисля, че вече е много късно; ако са се спрели затова, че им е направила впечатление моята далекогледна тръба, ние сме загубени!

— Все пак измъкни го полекичка. Ако не са го видели, няма да тръгнат към нас.

Колин се накани да последва тоя съвет, но като хвърли последен поглед, забеляза, че ездачите се отправиха покрай брега, без да дават вид, че са забелязали нещо, което би ги принудило да се отбият от пътя си.

За щастие не блясъкът на стъклото ги бе накарал да се спрат. Един дол, който се простираше между цяла верига от могили и който беше много по-широк от тоя, в който лежаха нашите моряци, излизаше на брега малко по-надолу. Това именно бе привлякло вниманието на двамата ездачи и съдейки по движенията им, Колин можа да каже, че се съвещават именно върху това — да тръгнат ли по дола, или да продължат пътя си покрай брега. Разговорът им свърши. Жълтокожият ездач препусна в галоп, а черният го последва.

По погледите, които хвърляха във всички посоки, стана ясно, че търсят камилата.

— Дълго ще се скитат така! — каза Колин, като видя, че ездачите се скриха зад могилата. — Иначе зле щяхме да си изпатим.

Бил извика:

— Какви глупаци сме и четиримата! Дори не помислихме за следите!

Като каза това, Бил посочи с ръка към брега, където той преди малко бе ходил за миди. И наистина дирите му личаха много ясно по мокрия пясък.

Думите на Бил поразиха като гръм другарите му. Само случайността попречи на ездачите да ги открият.

Достатъчно беше арабите да направят още сто крачки по брега, за да видят двойната следа на моряка, и това щеше да означава, че са разкрити.

Но двамата ездачи се отдалечиха и брегът опустя отново пред очите на нещастниците.

Макар че не забелязаха вече и най-малки следи от живи същества, те не излизаха от своето укритие и дори главите не си показваха. Чакаха доста дълго, докато не се увериха, че брегът е свободен, а дори и когато се успокоиха съвсем, останаха пак скрити. Докато не започна да залязва слънцето, никой от тях не се помръдна от скривалището.

Камилата също не се помръдна, но и те взеха мерки, за да не побегне от тях — спънаха й краката. Вечерта я издоиха също тъй, както сутринта, и ободрени от хранителното мляко, се приготвиха да напуснат убежището си, което вече им се струваше страшно неприветливо.

Приготовленията им привършиха много бързо. Оставаше им само да развържат камилата и да я изведат на пътя или, както каза Хари на смях — да вдигнат котва и корабът на пустинята да започне пътешествието.

Последните лъчи на слънцето се скриваха зад белите гребени на могилите, когато напуснаха скривалището си и тръгнаха на път, продължителността на който не им беше известна.

Старият моряк беше уверен, че покрай брега са разположени португалски крепости, главно на юг, и че следвайки посоката все покрай брега, ще стигнат до тях. Крепостите действително съществуваха, но те бяха тъй далече, че бе абсолютно невъзможно да стигнат бързо до тях, особено както бяха гладни и невъоръжени.

Понеже приливът бе образувал малки блата в по-ниските места, за да не газят във водата, трябваше да вървят доста далече от брега, а това не им позволяваше да се движат бързо.

Затъваха в мекия пясък. След известно време умората взе връх и всички си помислиха за мехари, която се движеше с лекота на котка по подвижната пясъчна повърхност. Нищо не им пречеше да я яздят поред.

Като се посъветваха, решиха да яздят, но скоро трябваше да се откажат от това удоволствие, защото друсането ги уморяваше повече от ходенето. Камилата остана отново свободна, водена от Стария Бил, който не изпускаше юлара от ръцете си.