Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Boy Slaves, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 10 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
hammster (2008)

Издание:

Майн Рид. Младите роби

Редактор: Иван Вълов

Илюстрация на корицата: Емилиян Станкев

Художник редактор: Лили Басарева

Коректор стилист: Мария Бозева

Графично оформление: Стефан Узунов

Превод от английски: Д. Дабков

с/о Jusautor, Sofia

ISBN 954-06-0001-1

„Тренев & Тренев“ ООД, София, 1991

История

  1. — Добавяне

Глава четиринадесета
ФАТИМА

Как бързо се измени положението на Фатима! Само допреди няколко часа славолюбива, жестока и надменна, тя изведнъж се превърна в едно нищо в очите на онези, пред които се бе надувала. Вместо да заповядва на другите жени, сега тя ги молеше да се погрижат за детето й, което се бе решила да повери на тях. Двете жени охотно се съгласиха да изпълнят молбата й. Нито моряците, нито Бил, нито круменът можеха да си обяснят чудното поведение на любимката на черния шейх. Най-сетне, след като се покори на заповедта на своя мъж, нещастната жена се прости с детето си, което може би нямаше никога вече да види.

След заминаването на Голах, два часа преди разсъмване, страшната вест тръгна от уста на уста: всички бяха необикновено развълнувани. Арабинът, който пазеше лагера, отсъстваше от поста си. След това забелязаха, че липсва и една от най-добрите камили, кон и две пушки.

Арабите се заловиха най-напред да проверят робите: всички бяха налице с изключение на сина на Голах. Неговото отсъствие обясни изчезването на животните и пушките, но къде бе изчезнал арабинът, който пазеше лагера? Той по никакъв начин не бе избягал с роба, защото бе състоятелен човек и освен това всичкото му имущество си стоеше в лагера. Но не беше време дълго да се разсъждава, трябваше незабавно да се започне издирване на изчезналите. При първите лъчи на слънцето четирима араби на камили се запътиха да търсят изгубените хора и животни. Всички вярваха, че синът на Голах е отишъл непременно на юг.

Но изследването на местността показа съвършено друго: следите на камилата и коня водеха не на юг, а на северозапад. След това направиха още едно откритие: на разстояние около половин километър от лагера търсачите забелязаха черен предмет, който лежеше на пясъка. Беше трупът на арабина, който бе пазил лагера, а до него лежеше строшена пушката му. Нямаше защо да дирят повече разигралата се през нощта драма — и без това беше ясна като бял ден за всички.

Младият роб навярно беше вече при баща си, а ловкостта, с която бе избягал, събуждаше не само учудване, но и възторг сред онези, от които бе избягал. При разпределянето на робите Хари Блаунт и круменът се паднаха на арабския шейх. Благодарение на това, че знаеше арабски език, африканецът скоро спечели разположението на своя господар.

Когато арабите обсъждаха какви мерки да вземат, за да отмъстят за смъртта на часовия, отнетите животни и оръжието, круменът, който добре познаваше характера на Голах, помоли арабите и той да каже своето мнение. Той посочи на север и каза, че само в тази посока трябва да се дирят следите на Голах.

— Но защо синът му побягна на друга страна?… — попита един от арабите, като показваше следите на откраднатия кон, които водеха на северозапад.

— Ако тръгнете на север — възрази круменът, — сигурно ще намерите Голах, но ако останете тук, без друго ще чуете поне още веднъж за него.

— Как? Нима той може да бъде на две места едновременно? Че той не е с две глави я?!

— Не, но ще се върне по следите ви, ето какво искам да кажа.

Въпреки всичките уверения на крумена, арабите продължаваха да мислят, че най-сигурно е да открият похитената им собственост, ако тръгнат в посоката, която имаха намерение да следват, а именно по следите на коня и камилата.

Като се посъветваха, решиха да продължат пътя си.

Сега арабите прекрасно съзнаваха, макар и късно, колко неблагоразумно бяха постъпили с Голах. Поради тяхната снизходителност страшният негър бе вече на свобода, а по всяка вероятност към него щеше да се присъедини и синът му. В негово лице те виждаха враг, от когото трябваше постоянно да се пазят. При тази мисъл водачът се закле в брадата на Пророка: никога да не щади никого, който му попадне в ръцете, да бъде убиван, за да не му създава неприятности. Този арабин бе висок, брадат, снажен чалмоносец с необикновено дълга пушка, забучена с пищова в украсен с цветенца бял пояс. Стискаше пушката гневно с едната ръка, а с другата винаги пазеше висяща под пояса торбичка навярно за дребни пари. Белите, като го гледаха, си представяха зад гърба му сводове на сарай. Почти цял час вървяха те по дирите на камилата, ясно отпечатани на пясъка, но после тези дири започнаха постепенно да изчезват и най-после съвсем се изгубиха. Следите бяха заличени от силния вятър, той ги бе засипал с пясък. Но след малко арабите получиха ново доказателство, че вървят по истинския път. Главатарят, който яздеше най-отпред, погледна надясно и видя на пясъка предмет, който възбуди любопитството му. Препусна с камилата и придружен от ордата, стигна до мястото.

Беше труп на жена, обърната с лице към небето. Само един поглед беше достатъчен, за да се види ясно, че е Фатима. Главата й беше отрязана и сетне сложена на място.

Зловещото зрелище говореше на арабите, че Голах е изоставил лъжливата посока, върнал се е назад и сега се намира някъде наблизо. По всяка вероятност се върти около пътя, откъдето предполага, че ще минат враговете му.

Като тръгна подир Голах, Фатима навярно бе предчувствала грозната си участ и затова с такава трогателна молба се бе обърнала към другите му две жени да пазят детето й. Двете жени обаче не се учудиха много, като видяха трупа й — те бяха очаквали подобен край за любимката.

Керванът спря за кратко и жените погребаха тялото на Фатима. После продължиха пътуването.

Зетят на Голах, който също бе станал от свободен човек роб, не показваше никак, че се чувствува зле в новото си положение.

Той дори се стараеше колкото може повече да бъде полезен на новите си господари и с голяма грижливост разтоварваше вечер камилите, нагласяваше шатрите и строеше лагера.

Докато другите унищожаваха оскъдните си порции „соглех“, една от камилите, взети от Голах, се отдалечи малко от лагера. Зетят на черния шейх се завтече към камилата, като каза, че отива да я върне, но в действителност имаше съвършено друго намерение. Като стигна камилата, той се метна на гърба й и някак особено извика. Вярното и умно животно, привикнало на тоя глас, разбра много добре смисъла и припна бързо на север. Това развълнува много силно тълпата. Никой не предвиждаше подобна постъпка от страна на младия роб и затова арабите не можаха веднага да се спуснат подире му.

Нямаше още назначен караул, а когато започнаха да стрелят след беглеца, той вече беше изчезнал в полумрака. Гърмежите не му нанесоха никаква вреда, само усилиха препускането на камилата.

Измамените араби, единият от които загуби роба си, а другият — камилата си, започнаха да се приготвят да преследват беглеца. Те се надяваха да го стигнат със своите бързи камили. Но настъпилата тъмнина не даваше никаква надежда за успех.

Когато двамата заминаха да гонят роба, другите араби се въоръжиха от глава да пети.

Шейхът заповяда да съберат робите и се закле в брадата на Пророка, че ще предаде всички врагове на смърт за назидание на своите роби Хари Блаунт и крумена. Повечето от останалите араби също бяха страшно разгневени: господарят на Стария Бил изля яда си върху него и го би, докато не изчерпа всичките си запаси от ругатни на всички езици.

Когато старият шейх се поуспокои, взе ремък и каза, че ще върже своите роби и ще ги държи така, докато му принадлежат.

— Поговори с него! — извика Хари на крумена. — Кажи му, че Бог е велик, а той е глупак. Ние нямаме намерение да бягаме и не помисляме дори за такова нещо.

Круменът обясни на шейха, че нито той, нито белите роби, които са служили на английски кораби, мислят да бягат; те искат само едно — да ги заведат на север, където да бъдат откупени. Те не са толкова глупави, за да избягат от арабите в такова място, където не се надяват на никаква помощ и рискуват да умрат от глад. Освен това, добави круменът, те всички се считат много щастливи, че са сполучили да се измъкнат от ръцете на Голах, който искал да отиде в Тимбукту и там да ги обрече на черно робство. Докато круменът говореше с шейха, арабите се натрупаха около него и го слушаха внимателно. Той им съобщи, че белите роби имат приятели в Ахадер, Сверах, Санта Крус и Мохадор, които ще заплатят за тях голям откуп. Защо ще бягат, когато знаят, че арабите ще ги заведат в градовете, където живеят приятелите им? Съвсем друго нещо е младият роб, който току-що избяга: той е роднина на Голах, брат на жена му и ако бе останал при арабите и бе отишъл с тях на север, би си останал вечен роб. Затова именно избяга той, надявайки се да намери Голах и сина му.

Обяснението на крумена бе толкова задоволително за арабите, че те вече не се страхуваха. Но за по-сигурно оставиха двама души да пазят лагера през нощта. Спокойствието на ордата за щастие с нищо не бе нарушено. Съмна се, а двамата араби, които бяха заминали да гонят хитрия беглец, не се връщаха.

Понеже разстоянието до най-близкия кладенец беше твърде голямо, ордата не можеше да чака твърде дълго на това място. Шейхът заповяда да разтурят шатрите и след малко керванът тръгна на път, като се надяваше да срещне двамата араби, които гонеха избягалия роб.

Очакването им се сбъдна.

Старият шейх яздеше най-отзад и внимателно оглеждаше хоризонта. Като изминаха около десет мили, едно място привлече вниманието му и той веднага се запъти натам, последван почти от всички, без жените и децата.

Двамата араби, които бяха заминали, лежаха на земята един до друг: единият с куршум в сляпото око, другият промушен със сабя. Явно беглецът се бе срещнал с Голах и със сина му и тримата заедно бяха извършили убийството. Защото те не само бяха добре въоръжени, но и яздеха добри животни.

Арабите бяха ужасно разгневени. Те се нахвърлиха върху двете жени на Голах, които коленичиха и се молеха за милост. Искаха да ги убият в яда си, но старият шейх, въпреки че беше побеснял от гняв, се застъпи за тях, каза, че те не са отговорни за постъпките на мъжа им.

Нещастието, което постигна арабите, доста много разтревожи и нашите моряци — започнаха да се страхуват да не попаднат отново в ръцете на победоносния Голах.

— Ние пак ще станем негови роби — каза Терънс. — Той ще избие всички един по един и ще си вземе имуществото… а нас ще откара в Тимбукту!

— Заслужаваме го — каза Хари, — ние сами ще си бъдем виновни, ако пак ни зароби.

Гневът на арабите се смени с безпокойство. Те знаеха, че около тях се скита враг, и то неотдавна предателски ограбен от тях.

Като заровиха набързо труповете на другарите си, продължиха на север.

Робите скоро започнаха да страдат от глад и жажда и понеже бяха принудени да следват бързоходните камили, останаха съвсем без сили. Полюшвайки се като сенки, те се мъкнеха един подир друг.

На другия ден моряците казаха на арабите, че не могат да вървят повече. Но се излъгаха: още не знаеха, че любовта към живота придава странна храброст на хората.

При залеза на слънцето се влачеха едва-едва по пясъка, изровен от неотдавнашната буря. Дребен и мек като сняг, той причиняваше такава умора на пешеходците, че и самите араби съжалиха робите и сравнително рано спряха за нощуване. Както и през миналата нощ, лагерът се пазеше от двама души. Моряците, измъчени от уморителното вървене през деня, като похапнаха малко и утолиха донякъде жаждата си, заспаха. Около тях, също така дълбоко, спяха и арабите, наполовина заровени в пясъка.

Спокойствието им не беше нарушено до часа, който предшества зората и в който тъмнината бе най-гъста. Тогава се събудиха от гърмеж; последва втори, който се чу от противоположната страна. Скоро целият лагер беше на крак.

Арабите грабнаха оръжието и наизскачаха от шатрите. Един от тях се завтече към тази страна, откъдето се бе чул първият изстрел. Като видя тичащ към него човек, си помисли, че е враг, и гръмна, но удари единия от двамата пазачи на лагера. Другият бе намерен, потънал в собствената си кръв. Врага обаче не можаха да открият, той бе изчезнал. Някои от арабите искаха да го преследват, но шейхът ги спря и заповяда да се съберат всички около него.

Занесоха двамата ранени в една шатра.

Този, който по погрешка бе ранен от другаря си, още дишаше, но скоро изпусна последната въздишка.

Другият, ударен в гръбначния стълб, нямаше никаква надежда да оздравее.

Скоро се разсъмна съвсем и арабите можаха да открият как неприятелят е дошъл толкова близо до лагера, без да бъде забелязан.

На около стотина крачки намериха окоп, внимателно изровен в мекия пясък.

Той се разделяше на други два, по-плитки, и обхващаше ъглово арабския лагер откъм страните, където стояха двамата пазачи.

Убийците се бяха промъкнали в тези окопи от разни страни, без да бъдат забелязани по време на придвижването си.

На дъното на единия окоп арабите намериха следи от човешки стъпки. Бяха следите на оня, който бе бързал да изскочи от окопа.

— Това е работа на Голах! — каза круменът на Хари. — Той е оставил следите, когато е побягнал след изстрела.

— Твърде е възможно… — отговори Хари. — Но защо предполагаш, че това са следи на бившия ни господар?

— Защото само Голах има толкова големи крака и само той може да остави подобни дири.

— Повтарям — каза Терънс, като чу тези думи, — ние пак ще попаднем в ръцете на Голах и ще идем след него в Тимбукту. Ние и сега вече принадлежим на него, защото той ще избие арабите един след друг…

Хари не отговори. Предсказанието на неговия приятел му се видя много правдоподобно.

От единадесетте души, които съставляваше керванът на арабите, четирима вече бяха мъртви, а освен това и още един умираше.

Бил каза, че Голах със сина си и зетя си ще надвие лесно на останалите шестима араби, защото самият се равнява по сила, ловкост и енергия на четирима.

— А ние за какво сме тук? Не можем ли да помогнем на арабите?

— Да, но само като стока — каза Хари. — Досега бяхме толкова неспособни да се защитим! Като малки деца! Та и какво ли бихме могли да направим? Прехваленото превъзходство на нашата напия не може да има никакво значение в пустинята, където сме принудени да действаме в такива необикновени условия!

— Вярно е — каза Бил, — но сега не сме далече от морето, кълна се, че усещам мирис на солена вода! Пред очите ми е фрегатата! Нашата фрегата! Тя ще възкръсне! Тя е нашият символ, водач към волността! Тя е самата свобода, към която се стремим! И повярвайте ми, ако продължим пътя си на запад, преди да настъпи нощта, сами ще се уверите, че казвам истината!

В това време арабите се съветваха какво да правят.

Да се разделят на две части и да пратят едната да преследва неприятеля бе твърде неблагоразумно, защото в такъв случай нито едната, нито другата част би била достатъчно силна, за да се бори с враговете.

Само ако всички са заедно, биха могли да победят Голах.

Оставените по пясъка следи продължаваха цяла миля в посоката, в която арабите искаха да заминат. Ясно се виждаха също и следите на коня и камилите, което показваше, че враговете са избягали на запад. Арабите можеха да избягнат срещата с Голах, ако тръгнеха на изток, но те познаваха много добре тази част на пустинята и знаеха, че ако тръгнат нататък, ще намерят вода чак след пет дни.

Но те не искаха да избягнат Голах. Жаждата за отмъщение ги караше с нетърпение да чакат часа за тръгване. Трябваше да бързат още и поради това, че бе нужно да вървят около два дни, за да стигнат до най-близкия кладенец.

Когато бяха напълно готови за път, се уплашиха да не ги задържи раненият им другар, който още дишаше. Виждаше се, че той няма да живее дълго, тъй като долните му крайници вече бяха изстинали. Оставаше му най-много да се мъчи още няколко часа, но другарите му не искаха да дочакат последното му из-дихание. Те изкопаха гроб в пясъка до умиращия. Обърнаха очи към ранения.

— Бисмиллях! — каза старият шейх. — Защо не умираш, скъпи ми другарю? Ние чакаме края на съдбата ти!

— Всичко е свършено! — пошепна раненият.

Шейхът сложи ръка на главата му.

— Да — каза той, — другарят ни каза истината, не го бива вече!

Положиха умиращия в гроба и започнаха да го засипват с пясък.

От гроба се чуха охкания и ръцете на ранения няколко пъти се показаха над пясъка, но арабите се престориха, че не виждат тези движения, че не чуват неговите стенания.

Бързо засипаха гроба, после по заповед на шейха керванът тръгна на път.