Дийн Кунц
Зимна луна (22)

ДВАДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА

Хванал с две ръце мосбърга, Джак се движеше на изток подобно на пехотинец във фронтова зона. Той не очакваше селският път да е толкова чист и проходим. Затова щеше да стигне по-бързо, отколкото предполагаше.

На всяка крачка размърдваше пръстите на краката си. Въпреки двата чифта дебели чорапи и непромокаемите ботуши стъпалата му бяха студени и продължаваха да изстиват.

Белегът и съединените с пирони кости на левия му крак го наболяваха леко от физическите усилия. Незначителната болка обаче не можеше да го спре. Всъщност дори беше в по-добра форма, отколкото си мислеше.

Въпреки че бялата пелена продължаваше да ограничава видимостта му до по-малко от трийсет метра, а понякога и много по-малко, пред него вече не стоеше опасността да обърка пътя и да се изгуби. Стените от изринатия сняг ясно маркираха добре обозначената пътека.

Пресметна, че е изминал почти половината разстояние до Пондероса Пайнс, но темпото му започна да се забавя. Наруга се наум, тръгна по-бързо и набра скорост.

Тъй като тичаше приведен срещу изтощителния вятър и главата му беше скрита, за да избегне неприятното жилене на носещия се с голяма скорост срещу него сняг, и тъй като виждаше само пътя непосредствено пред себе си, първоначално не забеляза златистата светлина, а видя само отражението й в гъстия сняг. Първо имаше само лек жълт оттенък, после му се стори, че върви през златен прах, а не през люта виелица.

Когато вдигна глава, видя отпред ярка светлина, която беше невероятно жълта в центъра. Тя пулсираше мистериозно на фона на бурята. Източникът й не се виждаше, но той си спомни за светлината в дърветата, описана от Едуардо в неговия дневник. Тази пулсираше по същия начин, зловещо излъчване, което възвестяваше отварянето на прохода и пристигането на пътника.

Той рязко спря и едва не падна. През това време пулсациите веднага станаха по-ярки и Джак се запита дали би могъл да се скрие зад преспите от едната страна на пътя или от другата. Не се чуваха никакви тупкащи басови звуци като тези, които Едуардо беше доловил. Само свирепото виене на вятъра. Ала неземната светлина беше навсякъде и блестеше в иначе мрачния ден. Джак стоеше в дълбок до коленете златен прах. Във въздуха валеше златист сняг, стоманата на мосберга блестеше като златно кюлче. Сега виждаше много източници — не един, а няколко — които пулсираха в синхрон. Непрекъснати жълти проблясъци, които преминаваха един в друг. Над вятъра се понесе звук. Тихо бръмчене. Постепенно премина в бученето на мощен двигател. През виелицата, пробивайки мъглявите снежни пелени, се задаваше огромна машина. Той се озова пред вървящ към него тежък камион, приспособен за почистване на сняг. Кафеникав стоманен скелет с малка кабина по средата отпред, на който беше монтирано завито стоманено гребло, по-високо и от самия него.

 

 

Щом вдиша от по-чистия въздух в стаята на Тоби, борейки се със сълзите от отровния дим, Хедър смътно видя две фигури — една малка и една голяма. Тя отчаяно разтърка очи със свободната ръка, примижа и разбра причината за виковете на момчето.

Над Тоби се беше надвесил гротескно разложен труп, увит в останките от изгнила синя дреха. Беше го яхнал друг Дарител, също подобен на червей, с развълнувани черни израстъци.

Фалстаф скочи срещу кошмара, но виещите се пипала бяха бързи като мигновение. Те се протегнаха, сграбчиха кучето във въздуха и го отхвърлиха така безцеремонно, както крава би плеснала с опашката си досадна муха. Виещ от ужас, Фалстаф полетя през цялата стая, блъсна се в стената до прозореца и падна на пода, скимтейки от болка.

Кортът беше в ръката на Хедър, макар че тя не помнеше да го е вадила от кобура.

Преди още да е успяла да натисне спусъка, новият Дарител — или новият придатък на единствения Дарител, в зависимост от това дали беше едно цяло с много тела или множество индивиди — улови Тоби с три мазни черни пипала. Вдигна го над пода и го притегли към зловещо усмихнатата физиономия на отдавна мъртвата жена, сякаш искаше тя да го целуне.

С вик на безумна ярост, еднакво бясна и уплашена, Хедър се втурна към нещото. Не можеше да стреля, защото беше прекалено близко и се боеше, че ще улучи Тоби. Хвърли се срещу него. Почувства една от змиевидните му ръце — беше студена да се увива около кръста й. Трупът вонеше. Исусе. Вътрешните органи отдавна бяха изгнили и от телесната кухина стърчаха израстъците на извънземното. Главата се обърна към нея. Изпъстрените в червено черни пипала с плоски върхове трепкаха като множество езици в отворената уста, излизаха от костеливите ноздри и очните кухини. Студът пропълзя навсякъде около кръста й. Тя бутна цевта под костеливата брадичка, обрасла с мъх в гроба. Целеше се в главата, като че ли тя имаше някакво значение, като че в черепа на трупа още имаше мозък. Не можеше да се сети за нищо друго. Тоби крещеше, Дарителят съскаше, револверът гръмна веднъж, два пъти, три пъти. Старите кости се пръснаха на прах. Ухиленият череп изпука и се килна на една страна от гръбнака. Револверът отново гръмна — тя спря да брои патроните — после само щракна, ударникът щракна влудяващо в празната цев.

Когато съществото я пусна, Хедър едва не падна, защото се беше напрягала, за да се освободи от хватката на пипалата. Тя пусна оръжието и то тупна върху килима.

Дарителят падна пред нея не защото беше мъртъв, а защото неговата кукла, повредена от стрелбата, се беше счупила на няколко части и вече не можеше да осигури опора на мекото му и тежко тяло.

Тоби също беше свободен. Само за момент.

Лицето му беше пребледняло. Беше прехапал устната си. Тя кървеше. Но иначе изглеждаше наред.

Димът започна да влиза и в стаята, не много, но тя вече знаеше колко бързо той може да стане непоносимо гъст и плътен.

— Бягай! — каза тя и бутна Тоби към задните стълби. — Бягай, бягай, бягай!

Той запълзя по пода. Тя направи същото. Стигна вратата. Придърпа се към нея. Тоби беше до нея.

Зад тях сцената наподобяваше кошмар на побъркан човек: Дарителят се беше проснал на пода. Приличаше на някакъв непознат октопод, макар и странен, по-зъл от всичко, което някога е обитавало моретата на тази планета, с въжевидни пъргави пипала. Вместо да тръгне към нея и Тоби, той се опитваше да сглоби костите на разбития труп и отново да се закрепи за повредения скелет.

Тя натисна дръжката на вратата и рязко дръпна навътре.

Вратата не се отвори.

Беше заключена.

На рафта до леглото, радиобудилникът на Тоби се включи от само себе си. Секунда или две от него прогърмя усилена докрай рапмузика. После започна онази другата музика. Без ритъм и мелодия, странна, но хипнотична.

— Не! — викна тя на Тоби, докато се мъчеше с бравата, която упорито заяждаше. — Не! Кажи му „не“!

На другата врата от пламтящия коридор и през дима залитайки се появи първият Дарител. Той още се държеше по това, което беше останало от овъгления труп на Едуардо. Още гореше. Черното му тяло се беше смалило. Пожарът беше унищожил част от него.

Ключалката поддаде бавно, сякаш беше ръждясала. Бавно, бавно. После: щрак.

Но езикът на бравата се върна в процепа на рамката обратно, преди тя да успее да отвори вратата.

Тоби мърмореше нещо. Говореше, но не на нея.

— Не! — викна отново тя. — Не, не! Кажи му „не“!

С големи усилия Хедър отново отключи бравата и хвана здраво резето, но почувства, че вратата отново се заключва. Лъскавата медна дръжка неумолимо се изплъзваше между палеца и показалеца й. Дарителят. Това беше същата сила, която можеше да включи радиото. Или да съживи труп. Опита се да завърти дръжката с другата ръка, преди езикът отново да изщрака, но този път бравата беше като замръзнала. Тя се отказа. Избута Тоби зад себе си, подпря се на вратата и се изправи срещу двете създания. Без оръжие.

 

 

Камионът беше боядисан в жълто. По-голямата част от масивната стоманена рамка беше открита. Само мощният дизелов двигател и кабината на шофьора бяха затворени. Машината приличаше на голямо екзотично насекомо.

Шофьорът намали скоростта, когато забеляза, че по средата на пътя стои мъж. Джак обаче помисли, че той може да ускори отново веднага щом види пушката в ръцете му. Затова беше готов да се качи в движение.

Шофьорът обаче напълно спря машината. Джак изтича отстрани до мястото на кабината, извисяваща са на около три метра над земята.

Камионът имаше високи метър и половина гуми. Гумата им изглеждаше по-тежка и твърда от верига на танк. А и човекът горе сигурно нямаше да отвори вратата и да слезе долу, за да си побъбрят. Щеше да свали прозореца, да се държи на разстояние и да си кажат няколко думи, надвиквайки се с вятъра. Ако чуеше нещо, което нямаше да му хареса, щеше да натисне педала на газта. Ако на шофьора не му се слушаше, Джак беше готов да се качи до вратата и да направи, каквото трябва, за да установи контрол над камиона.

За негова изненада шофьорът отвори вратата широко, наведе се и погледна надолу. Беше пълничък брадат мъж с дълга коса и шапка а ла Джон Диър. Той се провикна, за да заглуши вятъра и двигателя:

— Проблем ли има?

— Семейството ми се нуждае от помощ!

— Каква помощ?

Джак дори не си и помисляше да обяснява за срещи с извънземни.

— Могат да умрат, за Бога!

— Да умрат? Къде?

— Ранчо Куотърмас.

— Ти ли си новият?

— Да!

— Качвай се!

Мъжът дори не го попита защо носи пушка. Сякаш всеки в Монтана можеше да се разхожда едва ли не навсякъде с пушка-помпа. Какво пък, сигурно беше така.

Хванал пушката с една ръка, Джак се покатери в кабината. Внимаваше къде стъпва и беше достатъчно умен да не се опитва да скача като маймуна. По някои части на каросерията се беше образувал лед. Той се подхлъзна няколко пъти, но не падна.

Когато Джак стигна до отворената врата, шофьорът се протегна да вземе пушката му и да я сложи вътре. Той му я подаде, макар за миг да си помисли, че без мосберга ще получи ботуш в гърдите и ще бъде съборен на пътя.

Шофьорът обаче беше добър самарянин. Той подпря пушката и каза:

— Това не е лимузина, има само едно място. Ще ни е малко тясно. Ще трябва да се свиеш зад мен.

Пространството между седалката на шофьора и задната стена на кабината беше по-малко от шейсет сантиметра на метър и половина. Таванът беше нисък. На пода бяха поставени няколко правоъгълни кутии с инструменти и той трябваше да дели оскъдното място с тях. Шофьорът се наведе напред, а Джак се мушна първо с главата напред, след което издърпа и краката си. Беше нещо като полулежащ на едната си страна и полуседнал.

Шофьорът затвори вратата. Камионът продължаваше да бръмчи, а вятърът да свири.

Ако Джак се наведеше леко напред, можеше да говори направо в ухото на своя спасител.

— Добре ли си? — попита го шофьорът.

— Да.

Вътре в кабината не се налагаше да викат, но въпреки това трябваше да говорят високо.

— Толкова е тясно тук — започна шофьорът. — Може и да сме непознати в момента, но докато стигнем там, вече ще си знаем и кътните зъби като новобрачна двойка. — Той включи на скорост. — Ранчо Куотърмас, основната къща?

— Точно така.

Шофьорът бавно подкара камиона напред. Снегоринът издаде студен стържещ звук, когато докосна асфалта.

Вибрациите на двигателя се пренесоха и в кабината дълбоко в костите на Джак.

 

 

Без оръжие. С гръб към вратата за стълбите.

През дима в коридора се виждаше огънят.

На прозорците сняг. Студен сняг. Път за бягство. Безопасност.

Трябва да разбие прозореца. Няма да има време да го отваря. Направо да скочат през него и да се претърколят на поляната. Опасно е. Но може и да стане. Освен, че Дарителят нямаше да им позволи да стигнат далеч и щеше да ги хване в примката на пипалата си.

Вулканичният изблик от звуци по радиото беше оглушителен. Хедър не можеше да се съсредоточи и да мисли.

Ритривърът до нея трепереше, тракаше с оголени зъби към демоничните фигури, които ги заплашваха, макар да знаеше добре като нея, че не би могъл да ги защити и да ги спаси.

Когато видя как Дарителят улови кучето и го хвърли, а после грабна Тоби, Хедър беше открила, че държи в ръката си 38-калибровия револвер, без да си спомня да го е вадила от кобура. В същото време, също без да осъзнава, беше пуснала тубата с бензин. Сега тя стоеше от другата страна на стаята, далеч от нея.

Бензинът и без това не беше от голяма полза. Едно от създанията вече цялото беше обхванато от огъня, но това не го спираше.

Телата са.

Горящото тяло на Едуардо се беше превърнало в овъглени кости и цвърчаща плът. Косата и дрехите бяха станали на пепел. А и от Дарителят, закачен по скелета, не беше останало много. И въпреки това зловещата и кошмарна конструкция се накланяше към нея. Очевидно, щом която и да е част от извънземното оставаше жива, разумът му и волята му можеха да бъдат упражнявани дори и през последното му конвулсиращо парче плът.

Лудост. Хаос.

Дарителят беше хаос, самото олицетворение на безсмисленото, безнадеждното, злонамереното, ненормалното и налудничавото. Хаос от плът, налудничав и странен, отвъд границите на нормалното възприятие и разбиране. Защото нямаше какво да се разбира. Такова беше то за нея сега. Нямаше никаква обяснима причина за съществуването му. Живееше само за да живее. Никакви стремежи. Само омраза. Воден от инстинкта си да става и разрушава, да оставя хаос след себе си.

Течението вкара още дим в стаята.

Кучето се задави, Хедър чу Тоби да кашля зад нея.

— Сложи якето на носа си и дишай през него! — каза тя.

Но защо ли в момента за нея нямаше значение, дали ще умрат от пожара или по още по-мръсен начин? Май огънят беше за предпочитане.

Другият Дарител, пълзящ по пода на спалнята сред останките от мъртвата жена, внезапно изстреля едно от пипалата си и улови Хедър за глезена.

Тя изпищя.

Едуардо-образното нещо започна да се приближава със съскане.

Отзад, скрит зад нея и вратата, Тоби извика:

— Да! Добре де, да!

Твърде късно тя поиска да го спре:

— Не!

 

 

Шофьорът на камиона се казваше Харлан Мофит. Той живееше в Игълс Руст с жена си Синди и с дъщерите си Луси и Нанси. Синди работеше в „Лайвсток Кооператив“ където и да се намираше това. Бяха прекарали целия си живот в Монтана и не биха искали да живеят другаде. Бяха си прекарали обаче забавно на екскурзията в Лос Анджелис преди няколко години. Освен това бяха ходили в Дисниленд, Юнивърсъл Студиос. Беше им направило впечатление как двама тийнейджъри нападат възрастен бездомник на ъгъла на улицата, докато те чакаха на светофара. Да отидат там за малко — да, но да живеят — не. Харлан успя да разкаже всичко това, докато стигнаха завоя за ранчо Куотърмас. Сякаш беше задължен да накара Джак да се чувства сред приятели и съседи във време на неприятности като сегашното. Без значение какви бяха неприятностите.

Те навлязоха с висока скорост в частната алея. Джак не беше предполагал, че е възможно, като се имаше предвид дебелината на снега, натрупал се през последните шестнайсет часа.

Харлан вдигна снегорина с няколко сантиметра по-нагоре, за да не му пречи на движението.

— Не е необходимо да изгребваме всичко до голата земя. Може да се натъкнем на някоя голяма бабуна по пътя — каза той. Горните три четвърти от снежната покривка отхвърчаха настрани.

— Как познаваш къде се намира алеята? — попита Джак, тъй като бялата пелена затрудняваше видимостта.

— Бил съм тук и преди. Освен това имам инстинкт.

— Инстинкт ли?

— Инстинкт на шофьор на снегорин.

— Няма ли да заседнем някъде?

— С тези гуми и този двигател? — Харлан се гордееше със своя камион, а и той пореше дълбокия сняг като въздух. — Никога не съм засядал. Не и когато карам аз. С това бебче бих могъл да отида в ада, да изрина цялата лава и да я завра в носа на самия дявол. Та какво викаш се е случило със семейството ти?

— В капан са — загадъчно изрече Джак.

— Искаш да кажеш в снега?

— Да.

— Че тук няма нищо толкова стръмно, та да падне лавина.

— Не е лавина — отвърна Джак.

Стигнаха до хълма и се насочиха към завоя при ниските гори. Къщата трябваше да се покаже всеки миг.

— В капан на снега? — продължи да се тревожи Харлан. Той не отклони поглед от пътя, но се намръщи, сякаш искаше да погледне Джак в очите.

Къщата се показа. Почти скрита от натрупалия сняг, но все пак видима. Тяхната нова къща. И нов живот. Ново бъдеще. Те горяха.

 

 

Пред компютъра, когато беше психически свързан с Дарителя, но не напълно под неговата власт, Тоби го беше опознал, почувствал го бе с ума си. От любопитство беше пуснал мислите му в себе си, докато продължаваше да казва „не“, и малко по малко го беше изучил. Едно от нещата, които научи, беше, че то никога не е срещало създания, които да могат да влязат в неговия ум така, както то влиза в умовете на другите създания. Затова не забелязваше Тоби в своето съзнание, не го чувстваше, мислеше, че комуникацията е еднопосочна. Трудно беше да се обясни, но това беше най-доброто, което можеше да прави. Да се промъкне в неговия разум, да види неща, ужасни неща. Мястото не беше никак приятно, а тъмно и страшно. Не го възприемаше като смела постъпка, само като нещо, което трябваше да се направи. Което капитан Кърк, Спок, Люк Скайуокър или всеки подобен смелчага би направил на негово място или ако срещнеше нова и разумна враждебно настроена раса в далечните краища на галактиката. Те щяха да се възползват от всяко предимство, да умножат познанията си както могат.

Така направи и той.

Голяма работа, какво толкова.

Сега, когато шумът, излизащ от радиото, го потикваше да отвори вратата — само отвори вратата и го пусни в теб, приеми мира и удоволствието, пусни го вътре в теб — той направи така, както нещото поиска. Но не го пусна дълбоко в себе си, не и на половината от степента, в която той беше влязъл в него. Както с компютъра онази сутрин той се намираше по средата между пълната свобода и робството. Вървеше по ръба на пропастта, като внимаваше то да не разбере за неговото присъствие, докато не стане готов за удар. Дарителят препускаше из неговия ум, убеден, че е удържал надмощие, Тоби не си губеше времето. Той си представи, че собственото му съзнание представлява колосална тежест и притиска съзнанието на Дарителя. По-тежко от всичките планети в Слънчевата система, взети заедно. Притискаше съзнанието на Дарителя и го смазваше, сплескваше го на тънка палачинка. Притискаше го здраво на място и не го пускаше. Така съзнанието на извънземното можеше да мисли бързо и стремително, но не можеше да реагира на мислите на Тоби.

Нещото пусна глезена на Хедър. Всичките криви и възбудени израстъци се оттеглиха и се свиха едно в друго. То остана неподвижно, като масивна топка хлъзгави черва с диаметър метър и двайсет.

Другото изгуби контрола върху горящия труп, към който беше прикрепено. Паразитът и мъртвият гостоприемник се строполиха и също останаха неподвижни.

Хедър стоеше изумена и не вярваше на очите си. Не можеше да проумее какво точно се беше случило.

Димът в стаята стана по-гъст.

Тоби беше отключил и отворил вратата към стълбите. Прегърна я и каза:

— Бързо, мамо.

Съвсем объркана, Хедър последва сина си и кучето на задните стълби. После тя затвори вратата и така ги огради от нахлулия дим, преди той да ги стигне.

Тоби забърза надолу по стълбите. Кучето тичаше пред него, а Хедър след тях, докато се спускаха по спираловидната стълба.

— Скъпи, чакай!

— Няма време.

— Тоби!

Беше уплашена от скоростта, с която слизаха по стълбите, без да знаят какво може да ги чака. Предположи, че друго от тези неща трябваше да ги дебне някъде наблизо. В гробищата бяха разровени три гроба.

Във вестибюла в дъното вратата към задната веранда си беше закована с пирони. Вратата към кухнята беше широко отворена и Тоби я чакаше там с кучето.

Тя би си помислила, че сърцето й не би могло да бие по-бързо и да блъска по-силно от това. Но когато видя лицето на Тоби, пулсът й още се ускори и усети страшна болка в гърдите си.

Ако преди беше пребледнял от страх, сега той беше придобил много по-блед оттенък на бялото. Лицето му не приличаше на това на живо момче, а по-скоро на мъртвешка маска, превърната в студена и твърда пластична маса, безцветна като вар. Бялото на очите му беше станало сиво, едната зеница беше разширена, а другата като точка, устните му бяха синкави. Беше обхванат от ужас, но не само ужасът беше причината. Изглеждаше странен, обладан. И тогава тя разпозна същото това умопомрачено състояние, в което беше изпаднал, когато седеше пред компютъра онази сутрин. Не беше в хватката на Дарителя, но не и напълно свободен. Беше го нарекъл „по средата“.

— Можем да го спипаме — каза Тоби.

Сега, когато разпозна състоянието му, неговият глас й прозвуча също така равен и монотонен, както когато беше в плен на цветната феерия на монитора.

— Тоби, какво става?

— Хванах го.

— Кого хвана?

— Него.

— Къде го хвана?

— Отдолу.

Сърцето й щеше да експлоадира:

— Отдолу?

— Отдолу под мен.

После тя си спомни и смаяно примигна.

— То под теб ли е?

Той кимна. Беше толкова блед.

— Ти контролираш ли го?

— Засега да.

— Как го правиш? — учуди се тя.

— Нямам време за обяснение. Иска да се освободи. Много е силно.

На веждата му се появиха капки пот. Той хапеше долната си устна до кръв.

Хедър вдигна ръка, за да го докосне, да го спре. Поколеба се, не беше сигурна, дали ако го докосне, няма да прекъсне контрола му върху нещото.

— Можем да го спипаме — повтори той.

 

 

Харлан удържа на думата си и едва не вкара камиона направо в къщата. Греблото на снегорина спря на сантиметри от предната веранда и изпрати голяма снежна вълна върху нея.

Шофьорът се наведе напред, за да направи място на Джак да излезе от тясната ниша зад него.

— Ти върви се погрижи за твоите хора, а аз ще извикам пожарната — каза Харлан.

Дори и когато Джак слезе от високия камион, той чу Харлан Мофит да се обажда по клетъчната система за комуникация и да говори със своя диспечер.

Никога преди не беше изпитвал такъв страх. Дори и когато Ансън Оливър беше открил огън при бензиностанцията на Аркадян, нито, когато разбра, че нещо говори чрез Тоби в гробището. Стомахът му се беше свил толкова силно, че го болеше. В устата си усещаше неприятен горчив вкус, а кънтящите удари на сърцето му заглушаваха всички други звуци. Защото от него сега не зависеше само собственият му живот. Животът на по-важни за него хора беше поставен на карта. На жена му, с която беше свързано неговото минало и бъдеще, която беше пазителят на всичките му надежди. На сина му, роден с неговата любов, когото обичаше повече от самия себе си.

Отвън поне изглеждаше, че пожарът е обхванал само втория етаж. Молеше се Хедър и Тоби да не са горе, да са на долния етаж или извън къщата.

Той прескочи ниската ограда пред верандата и премина през натрупания от снегорина сняг. Вратата зееше отворена. Когато прекоси прага, откри, че по струпаните в предния коридор чинии, тенджери, паници е започнал леко да натрупва сняг.

Без пушка. Нямаше пушка. Беше я забравил в камиона. Нямаше значение. Ако те бяха мъртви, и той щеше да ги последва.

Огънят беше обхванал напълно стълбите от първата междинна площадка нагоре и бавно се разпростираше надолу стъпало по стъпало към коридора. Лееше се почти като някаква сияеща течност. Виждаше ясно всичко, защото вятърът изсмукваше почти целия дим и го запращаше навън през покрива. В кабинета нямаше никакви пламъци, нито в хола и трапезарията.

— Хедър! Тоби!

Никакъв отговор.

— Хедър!

Той бутна и широко отвори вратата на кабинета, за да погледне вътре.

— Хедър!

Оттук виждаше целия хол. Беше празен. Трапезарията.

— Хедър.

Нямаше ги и в трапезарията. Побърза обратно през коридора в кухнята. Задната врата беше затворена, макар че очевидно беше отваряна, защото кулата от домакински съдове пред нея беше съборена.

— Хедър.

— Джак!

Той се обърна рязко, след като чу гласа й. Не можеше да разбере откъде идва.

— ХЕДЪР!

— Тук долу — трябва ни помощ!

Вратата на мазето беше притворена. Той я отвори и погледна вътре.

Хедър стоеше на площадката с двайсет и пет литрова туба бензин във всяка ръка.

— Ще ни трябват и двете, Джак.

— Какво правиш? Къщата гори! Излизай оттук!

— Бензинът ни трябва за работа.

— За какво говориш?

— Тоби го хвана.

— Хвана кого?

— Него. Хвана го. Под него е — отвърна тя.

— Под него? — Той взе тубите от ръцете й.

— Както когато Той беше под нещото в гробището.

Джак имаше чувството, че са го простреляли. Не същата болка, но същото попадение като на куршум в гърдите.

— Той е момче, дете, той е само дете, за Бога!

— Той го парализира, парализира нещото и всички негови заместители. Трябваше да го видиш! Казва, че няма много време. Проклетото нещо е силно. Джак, то е могъщо. Тоби не може да го държи под себе си много дълго и когато то се качи отгоре му, никога повече няма да го пусне. Ще го нарани, Джак. Ще го накара да си плати за това. Затова трябва първи да го спипаме. Нямаме време да задаваме въпроси на Тоби, само трябва да правим, каквото ни нареди. — Тя слезе по стълбите. Ще взема още две туби.

— Къщата гори! — протестира той.

— Горе. Тук още не. Лудост.

— Къде е Тоби?

— На задната веранда!

— Побързай и се махай оттук! — извика той, докато качваше петдесет литра бензин по стълбите на мазето на горящата къща. През цялото време във въображението му изплуваха пламтящите реки от бензин пред бензиностанцията на Аркадян.

Отиде на верандата. Там пожарът още не беше достигнал. Никакви отражения от пламъците на втория етаж върху снега в задния двор. Огънят все още бушуваше предимно в предната част на постройката.

Тоби стоеше в своя червено-черен скиорски костюм пред стълбите на верандата с гръб към вратата. Малкото топче на качулката го караше да прилича на джудже.

До него беше кучето. То обърна масивната си глава, за да погледне към Джак, и помаха с опашка.

Джак остави тубите с бензин и приседна до сина си. Когато видя лицето на момчето, сърцето му се сви.

Тоби изглеждаше като Смъртта.

— Шкипере?

— Здрасти, татко.

В гласа му нямаше никакви чувства. Беше замаян като онази сутрин пред компютъра. Не погледна към Джак, а остана вторачен нагоре в къщата на прислугата, която се виждаше само когато капризният вятър раздухваше гъстия снегопад.

— Ти по средата ли си? — попита Джак, уплашен от треперещия си глас.

— Да. По средата.

— Планът струва ли си?

— Да.

— Боиш ли се от него?

— Да. Това е нормално.

— Какво гледаш?

— Синя светлина.

— Не виждам никаква синя светлина.

— В съня си.

— Видя синя светлина в съня си?

— В къщата на прислугата.

— Синя светлина в съня?

— Може и да не беше само сън.

— Значи там се намира?

— Да. Част от мен също.

— Част от теб се намира в къщата на прислугата?

— Да. Държи го притиснато.

— Не можем ли просто да го изгорим?

— Може би. Но трябва да хванем цялото.

Харлан изскочи на задната веранда с още две туби бензин.

— Жената вътре ми ги даде и каза да ги занеса отвън. Тя твоя съпруга ли е?

Джак се изправи.

— Да, казва се Хедър. Къде е тя?

— Слезе в мазето за още две, сякаш не вижда, че къщата гори.

В задния двор на снега вече започнаха да проблесват отраженията на пламъци, сигурно от основния покрив или от стаята на Тоби. Макар че пожарът още не се беше разпространил по стълбите надолу, скоро цялата сграда щеше да бъде погълната, когато покривът се срутеше върху помещенията от втория етаж и те на свой ред се срутеха върху тези под тях.

Джак тръгна към кухнята, но Харлан Мофит остави на земята тубите и го хвана за ръката.

— Какво, по дяволите, става тук? — попита го той.

Джак се опита да се изскубне от него. Пълният брадат мъж беше по-силен, отколкото изглеждаше.

— Каза ми, че семейството ти е в опасност, че се намира в някакъв капан. А сега виждам, че семейството ти е опасността и подпалва собствената си къща.

От втория етаж се чу силно скърцане и звук на падане — на стена или под.

Джак извика:

— Хедър!

Той се освободи от хватката на Харлан и влезе в кухнята точно когато тя излизаше от мазето с още две туби. Той грабна една от тях и я упъти към задната врата.

— Сега излизай от къщата — заповяда й той.

— Това е — каза тя.

Джак спря пред закачалката, за да вземе ключовете за къщата на прислугата и последва Хедър навън.

Тоби вече беше тръгнал нагоре по хълма, газейки в дълбокия до коленете сняг. Вятърът беше издухвал снега към равнините в ниското между къщата и гората и на места беше оголил хълма.

Фалстаф не се отделяше от Тоби. Макар че бе при него отскоро, кучето го следваше вярно и предано като дългогодишен спътник в живота. Странно. Най-редките добродетели в характера — редки при хората и сигурно още по-редки при другите интелигентни раси във Вселената — се срещаха много често при кучетата. Понякога Джак се питаше дали създанието, сътворено по Божие подобие, не ходеше изправено, а имаше четири лапи и опашка.

Хедър взе една от тубите от верандата, като вече държеше една в другата ръка, и забърза в снега:

— Хайде!

— Ще запалиш къщата горе на хълма? — попита сухо Харлан Мофит, явно забелязал другата постройка.

— И се нуждаем от помощта ти. — Джак пренесе две от останалите туби до стълбите, като си даде сметка, че Мофит сигурно ги мисли за луди.

Брадатият мъж очевидно беше заинтригуван, но също така изплашен и нащрек:

— Вие, хора, да не сте луди, бе? Или не знаете, че има и по-добър начин да се отървете от термитите?

Нямаше как да му обяснят ситуацията по логичен и разбираем начин. Особено сега, когато за тях беше ценна всяка секунда. Затова Джак пое предизвикателството и реши да се гмурне направо надълбоко:

— Щом знаеш, че съм новият съсед тук, сигурно знаеш и че бях ченге в Ел Ей. Не някакъв си там сценарист с щури идеи. Просто ченге, блъскащо всеки ден, като теб. Сега може да ти прозвучи налудничаво, но ние водим битка срещу нещо, което не е от този свят. Нещо, което е дошло тук, когато Ед…

— Искаш да кажеш извънземни! — прекъсна го Харлан Мофит.

Можеше поне да помисли за някакъв евфемизъм, който звучи по-малко абсурдно, но той отвърна:

— Да. Извънземни. Те…

— Проклет да съм! — каза Харлан Мофит и плесна с месестия си юмрук в дланта на другата си ръка. После изрече:

— Знаех си, че рано или късно ще видя някое. Четях за тях през цялото време в „Нешънъл Инкуайърър“. И в книгите. Някои са добри извънземни, някои — лоши, а някои не можеш изобщо да ги разбереш. Също като хората. Тези май са наистина лоши нехранимайковци, а? Дошли са отгоре с корабите си, нали? Дяволите да го вземат! И аз да се окажа в същото време тук!

Той грабна последните две туби и слезе от верандата, след което тръгна нагоре по хълма през ярките отражения от огъня, които проблесваха като знамена-фантоми на белия сняг.

— Хайде, хайде — нека да им видим сметката на тези копелдаци!

Джак би се засмял, ако в този момент не се бореше за живота и психиката на сина си. Въпреки това той приседна за малко на покритите със сняг стъпала и едва се удържа да не се захили. Хуморът и смъртта вървяха ръка за ръка. Всяко ченге го знаеше. И тъй като животът беше абсурден, винаги имаше нещо смешно в каквато и преизподня да се намираше. Светът не се държеше на плещите на Атлас. Нямаше никакъв огромен мускулест здравеняк с чувство за отговорност. Светът балансираше на пирамида от клоуни, а те винаги се надсмиваха едни на други, правеха си майтапи и надуваха смешните си свирки. Но макар и да беше абсурдно, макар животът често да беше еднакво ужасно труден и забавен, хората продължаваха да умират. И Тоби можеше да умре. Хедър. Всички те. Лутър Брайсън постоянно се беше шегувал, смееше се секунди преди към гърдите му да полетят куршумите.

Джак забърза след Харлан Мофит.

Вятърът беше студен.

Хълмът беше хлъзгав.

Денят беше суров и сив.

 

 

Докато се изкачваше по стръмния заден двор, Тоби си представи, че се намира в зелена лодка в студено черно море. Зелена, защото това беше любимият му цвят. На хоризонта не се виждаше никаква земя. Само неговата зелена лодка и той в нея. Морето беше старо, древно. Много, много старо и древно. Толкова старо, че беше станало като живо, можеше да мисли и да си иска своето. Морето искаше да се надигне от всички страни на зелената лодка и да я погълне. Да я замъкне хиляди метри надолу в мастиленотъмните води заедно с Тоби в нея. Десет хиляди метра, двайсет хиляди, надолу и надолу към място, в което няма никаква светлина, но се чува странна музика. В неговата лодка Тоби имаше чували с успокояващ прах, който беше взел от някой герой, сигурно от Индиана Джоунс, от И Ти или от Аладин. Май от Аладин, който го беше получил от Джина. Той започна да ръси праха в морето, докато малката му зелена лодка се носеше самотно. И макар че прахът изглеждаше лек и сребрист в ръцете му, по-лек и от перце, той ставаше много тежък, когато падаше във водата, но тежък по забавен начин. Магическият прах не потъваше, а се простираше по повърхността и правеше морето спокойно и гладко като огледало. Древното море искаше да се надигне и да погълне лодката, но Успокояващият прах го притискаше с тежестта си по-силно от желязо. В най-тъмните дълбини морето яростно бушуваше, разгневено от Тоби. Повече от всякога искаше да го убие, да го удави, да разбие тялото му в крайбрежните скали и рифове, да го носи във водите си, докато не се превърне в дребни песъчинки. Но не можеше да се надигне, не можеше. Беше спокойно на повърхността, мирно и спокойно, спокойно.

Сигурно Тоби се беше концентрирал толкова силно върху това да притиска Дарителя под себе си, че не му достигаха сили да изкачи хълма, макар че снегът не беше дълбок. Джак остави бензиновите туби, когато извървя две трети от пътя към високите гори, и пренесе Тоби до изградената от камък къща. Даде ключовете на Хедър и се върна за четирийсетте литра бензин.

Докато отново се върне при къщата на прислугата, Хедър беше отворила вратата. В стаите беше тъмно. Той така и не беше намерил време да открие причината за повредата в осветлението. Сега обаче знаеше защо Пол Йънгблъд не можа да включи електричеството в сградата в понеделник.

Обитателят вътре не желаеше те да влязат.

В стаите беше тъмно, защото прозорците бяха закопани с дъски и нямаше време сега да ги отковават. За щастие Хедър си беше спомнила за аварията в електричеството и дойде подготвена. От двата джоба на скиорския си костюм извади фенерчета.

Винаги всичко се свеждаше до това, помисли си Джак: до тъмни места. Мазета, пусти алеи, изоставени къщи, котелни помещения, стари складове. Дори когато едно ченге преследваше престъпник посред бял ден и преследването се водеше само на открито, накрая, когато застанеше лице в лице със злодея, то винаги ставаше на тъмно място. Сякаш слънцето не можеше да открие малкото парче земя, където ти и твоят потенциален убиец изпитвате съдбата си.

Тоби пръв влезе в къщата. Те го последваха. Момчето или не се боеше от мрака, или гореше от желание да извърши важното дело.

Хедър и Джак взеха по едно фенерче и туба бензин, като оставиха други две туби отвън пред вратата.

Харлан Мофит вървеше най-отзад с други две туби.

— Как изглеждат тези изроди? Дали са плешиви и с големи очи като тези, които Отвлякоха Уитли Стрийбър?

В необзаведения и неосветен хол Тоби се изправи срещу тъмна фигура. И когато фенерчетата им намериха с лъчите си какво стоеше пред момчето, Харлан Мофит получи отговор. Никакви плешиви човечета с големи очи. Не и симпатичните извънземни от филмите на Спилбърг. Разлагащо се тяло стоеше разкрачено, като се поклащаше, но нямаше опасност да падне на пода. И пак към гърба на трупа се беше прикрепило отвратително и отблъскващо същество, вкопчило се с няколко мазни пипала, проникнало в тлеещото тяло, сякаш се опитваше да се слее в едно с мъртвата плът. Беше тихо, но очевидно беше живо: под влажната и гладка като коприна кожа се забелязваше странно пулсиране. Върховете на някои от израстъците също потрепваха.

Мъртвецът, с който извънземното се беше обединило, беше старият приятел и партньор на Джак — Томи Фернандес.

 

 

Хедър твърде късно осъзна, че Джак още не е виждал някой от ходещите мъртъвци, яхнат от кукловода. Само тази гледка беше достатъчна да подкопае много от неговите схващания за латентно благородния — или поне неутрален — характер на Вселената и за неизбежното възтържествуване на правдата. Нямаше нищо благородно в начина, по който изглеждаха останките на Томи Фернандес — или в това, което Дарителят можеше да стори на нея, Джак, Тоби и останалата част от човечеството, докато още са живи, ако му се удадеше тази възможност. Зрелището беше още по-покъртително и мъчително, защото бяха осквернени останките на Томи, а не на някой непознат.

Тя отмести светлината на фенерчето от Томи и с облекчение видя, че Джак стори същото. Той не можеше да гледа дълго подобен ужас. Искаше й се да вярва, че въпреки всичко преживяно от него той щеше да си остане оптимист, което го правеше по-особен и специален за нея.

— Т’ва нещо трябва да умре — изрече студено Харлан. Той беше изгубил първоначалния си ентусиазъм и дързост. Вече не беше Ричард Драйфъс, който търсеше своята близка среща от трети вид. Най-зловещите и мистериозни образи на лоши извънземни, които евтините таблоиди и научнофантастичните филми предлагаха, се оказаха не просто глупави в сравнение с гротескната фигура, която стоеше пред тях в къщата на прислугата. Те бяха наивни, защото подобните описания на извънземна зла воля бяха като детски приказки в сравнение с безграничната омраза и мъчения, които тъмната и студена Вселена съдържаше в себе си.

— Трябва да умре веднага.

Тоби се отдалечи от тялото на Томи Фернандес и отиде в сенките.

Хедър го проследи с лъча на фенерчето.

— Скъпи?

— Няма време — отвърна той.

— Къде отиваш?

Те го последваха до задната част на тъмната къща, през кухнята, в това, което някога може би е било малко помещение за пране, но сега беше цялото в прах и паяжини. Останките от разложен плъх лежаха в единия ъгъл. Тънката му опашка се беше извила като въпросителен знак.

Тоби посочи към изцапаната жълта врата, която без съмнение някога е била бяла.

— В мазето — каза детето. — То е в мазето.

Преди да слязат надолу към нещото, което ги очакваше каквото и да беше то, те оставиха Фалстаф в кухнята и затвориха вратата на пералното помещение, за да не избяга оттам.

На него не му хареса.

Когато Джак отвори жълтата врата към абсолютната чернота, отзад се чу трескавото драскане с нокти на кучето по вратата.

Тоби последва баща си надолу по стълбите на мазето, като през това време се беше съсредоточил напрегнато върху онази малка зелена лодка в съзнанието си. Тя беше добре направена, не пропускаше вода, беше непотопяема. В нея бяха натрупани високи купчини с много чували Успокоителен прах. Достатъчно, за да се държи повърхността на сърдитото море гладка и тиха за хиляда години, без значение какво искаше то, без значение колко бушуваше и се вълнуваше в своите дълбини. Той плаваше по спокойния океан. Пръскаше от своята магическа сила. Слънцето грееше над него. Всичко беше така, както му харесваше, топло и сигурно. Древното море му показваше своите картини върху лъскавата си повърхност. Тези картини целяха да го уплашат и да го накарат да забрави да ръси от праха. Те представляваха майка му, изяждана жива от плъхове; главата на баща му, разцепена на две, а вътре само хлебарки; неговото собствено тяло прободено от пипалата на Дарителя, който го яздеше, Тоби обаче бързо погледна настрани, обърна лицето си към синьото небе, решен да не позволява на страха да го направи пъзльо.

В мазето имаше счупена фурна и ръждясал бойлер. Тук беше и истинският Дарител, от който другите, по-малките Дарители се бяха отделили. Той запълваше цялата задна половина на помещението. Беше по-голям и от два слона, взети заедно.

Уплаши го.

Това беше нормално.

Но не биваше да бяга.

Много приличаше на по-малките си версии, с пипала отвсякъде, но със сто или повече изкривени усти. Без устни, само отвори, и всички в момента се движеха. Знаеше какво му казва. Искаше го. Искаше да го разкъса, да извади вътрешностите му и да влезе в неговата обвивка.

Тоби започна да трепери. Колкото и да се опитваше да спре, не можеше да се овладее.

Малка зелена лодка. Много Успокояващ прах. Плава и ръси, плава и ръси.

Когато върху него се преместиха лъчите на фенерчетата, той видя под устите гърла с цвета на сурово месо. Гроздове от червени жлези отделяха бистра сироповидна течност. На места нещото имаше бодли като на кактус. То нямаше предница, задница, горна или долна част, нито глава. Всичко беше смесено в едно. Движещите се усти се опитваха да му кажат, че то иска да мушне пипалата си в ушите му, да го разнищи, да разбърка мозъка му, да стане него, да го използва, защото той представляваше това — нещо, което да се използва. Той беше само това — само месо, само месо за използване.

Малка зелена лодка.

Много Успокояващ прах.

Плава и ръси, плава и ръси.

В дълбоката бърлога на звяра, чиято чудовищна снага се извисяваше над него, Джак наплиска с бензин парализираните подобни на питони израстъци, както и други по-отвратителни негови части, към които реши да не поглежда, ако искаше някога да може да заспи отново.

Тръпки го побиваха, като си помислеше, че страшният демон е озаптен от едно момче и неговото живо въображение.

Може би, когато всичко друго беше опитано, въображението беше най-мощното от всички оръжия. Благодарение на въображението си човешкият род беше способен да мечтае за живот отвъд студените пещери и за възможно бъдеще някъде в далечните звезди.

Той погледна към Тоби. Изглеждаше толкова изтощен и съсипан на светлината на фенерчетата. Сякаш малкото му личице беше изсечено от чист бял мрамор. В момента сигурно преживяваше емоционална буря, беше уплашен до смърт и въпреки това външно оставаше спокоен, хладнокръвен. Спокойното му изражение и мраморнобялата кожа напомняха за красивите статуи на свещени фигури в катедралите. А и той наистина беше тяхното единствено спасение и избавление.

Дарителят изведнъж живо се размърда. Движение на пипалата.

Хедър отвори уста от изненада, а Харлан Мофит изпусна тубата с бензин.

Ново размърдване, по-отчетливо от предишното. Зловещите усти се отвориха широко, сякаш за да извикат. Дебела, влажна и отблъскваща промяна.

Джак се обърна към Тоби.

Ужасът беше нарушил спокойствието по лицето на момчето както сянка на боен самолет, прелитащ над поляна през лятото. Но Дарителят трепна и спря. Туловището му се отпусна.

— Бързо — каза Хедър.

Харлан настоя да излезе последен. Той направи с бензина ивица, която щяха да запалят с кибрита от двора. Когато мина през хола, той обилно наплиска мъртвото тяло и неговия господар-робовладелец.

За пръв път беше толкова уплашен в живота си. Учуди се как не напълни гащите. Нямаше причина да бъде последен. Можеше да остави ченгето да свърши цялата работа. Но онова нещо там долу…

Сигурно искаше да е този, който ще прокара фитила заради Синди, Луси и Нанси, заради всичките си съседи в Игълс Руст, защото гледката на това нещо го накара да осъзнае колко много ги обичаше, повече, отколкото си беше мислил. Дори хора, които преди не беше харесвал много — като госпожа Кери в закусвалнята, Боб Фалкънбърг в магазина и Грейн — сега гореше от желание да види отново. Защото изведнъж му се стори, че има цял общ свят с тях и имат толкова много да си кажат.

Майната му на това, че ще трябва да гледа нещото, че ще трябва да го преживее. То само щеше да му напомни, че е човешко същество.

 

 

Баща му драсна клечката. Снегът се запали. Огнената линия се проточи към отворената врата на къщата на прислугата.

Черното море се надигаше и обръщаше.

Малка зелена лодка. Плава и ръси. Плава и ръси.

Експлозията разтърси къщата и дори изхвърли някои от накованите върху прозорците дъски. Пламъци започнаха да пукат по каменните стени.

Морето беше черно и гъсто като тиня, кипеше и се вълнуваше от омраза. Искаше да го замъкне надолу. Викаше го да излезе от лодката и да дойде в мрака отдолу. Част от него почти го искаше, но той остана в малката зелена лодка, хванал се здраво за нея. Хванал се здраво за драгоценния живот, продължаващ да ръси от Успокоителния прах със свободната си ръка. Притискаше студеното море, държеше се здраво и правеше това, което трябваше да се направи. Само това, което трябваше да се направи.

По-късно, когато местните заместници на шерифа взеха показания от Хедър и Харлан в патрулните коли, докато други полицаи и пожарникари търсеха веществени доказателства сред руините на основната къща, Джак остана с Тоби в конюшнята, където електрическото отопление още работеше. Известно време те просто наблюдаваха падащия сняг през полуотворената врата и галеха Фалстаф, когато се отъркваше в краката им.

Накрая Джак попита:

— Всичко ли свърши?

— Може би.

— Не знаеш ли със сигурност?

— Малко преди края, когато вече гореше; част от него се превърна в малки червейчета и те се промушиха през стените на мазето. Опитаха се да избягат от огъня. Но сигурно също са изгорели.

— Ще ги потърсим. Или по-скоро подходящите хора ще ги потърсят. Военните и учените, които скоро ще пристигнат тук. Ще се опитаме да ги открием.

— Защото те могат да пораснат отново — каза момчето. Снегът вече не валеше така силно, както през нощта и сутринта. Вятърът също стихваше.

— Ти добре ли си? — попита Джак.

— Ъхъ.

— Сигурен ли си?

— Никога няма да е като преди — тъжно изрече Тоби. — Никога няма да е като преди… но ще се оправя.

„Животът е такъв — помисли си Джак. — Ужасът и страхът ни променят, защото никога не можем да ги забравим. Проклина ни с памет. Всичко започва, когато станем достатъчно големи, за да знаем какво е смъртта и да си даваме сметка, че рано или късно ще загубим всички, които обичаме. Ние се променяме и никога не сме същите като преди. Но все пак сме добре. Продължаваме да вървим напред.“

 

 

Единайсет дни преди Коледа те се спуснаха по хълмовете на Холивуд и пристигнаха в Лос Анджелис. Денят беше слънчев, въздухът — необичайно чист, а палмите бяха величествени.

Отзад в експлоръра Фалстаф се местеше от прозорец на прозорец и инспектираше града. Тихичко сумтеше, сякаш одобряваше това място.

Хедър нямаше търпение отново да види Джина Тендеро, Алма Брайсън и толкова много други приятели и стари съседи. Чувстваше се така, сякаш си идваше у дома след години, прекарани в друга страна.

Домът им не беше идеален. Но беше единственият дом, който имаха, и те можеха само да се стараят да го направят по-добър.

През тази нощ на небето изгря пълна зимна луна, а океанът беше посребрен от светлината й.