Дийн Кунц
Зимна луна (20)

ДВАДЕСЕТА ГЛАВА

Снегът блъскаше по прозорците на намиращия се на приземния етаж кабинет.

Макар че светът навън беше окъпан в бяло и изпълнен с блясък, в стаята почти не проникваше дневна светлина. Лампите с хартиени абажури хвърляха слаба светлина.

Джак прегледа техните оръжия и тези на Едуардо, наследени от Стен Куотърмас. От последните избра да вземе само още един 45-калибров револвер „Колт“.

— Аз ще нося мосберга и колта — каза той на Хедър. — Ти вземи микроузито и корта.

— Само това? — попита тя.

Той я изгледа мрачно:

— Ако не успеем да спрем нещото каквото и да е то, с подобна огнева мощ, трето оръжие няма да ни е от кой знае каква полза.

В едно от двете чекмеджета в основата на оръжейния шкаф сред другите ловни принадлежности той откри три кобура с колани за кръста. Единият беше изработен от найлон или някаква друга изкуствена материя. Другите два бяха кожени. Изложен на ниски температури под нулата за по-дълъг период от време, найлонът щеше да остане гъвкав и мек много след като коженият кобур се втвърдеше. Оръжието можеше да прилепне твърде плътно или да се заклещи в кобура, ако кожата се втвърдеше. И тъй като възнамеряваше да стои отвън, а Хедър да остане вътре, даде й по-тънкия от кожените кобури, а за себе си запази найлоновия.

По гащеризоните им имаше достатъчно джобове с ципове. Те напълниха повечето от тях с резервни амуниции, макар че беше твърде оптимистично да се мисли, че щяха да имат възможност да презаредят, след като атаката започнеше.

Че щеше да има атака, Джак не се съмняваше. Той не знаеше под каква форма щеше да бъде тя — физическо нападение или комбинация от физически и психологически удари. Не знаеше дали проклетото нещо щеше да се появи само или в обвивката на заместители. Нито пък кога или от каква посока щеше да връхлети. Но знаеше, че То ще дойде. Не можеше повече да търпи тяхната съпротива, искаше да ги контролира и да стане тях. Не беше необходимо кой знае какво въображение, за да се досети, че иска да ги изучи от много по-близо, може би да им направи дисекция и да изследва мозъците и нервните им системи, за да научи тайните на тяхната способност да се съпротивляват и да устояват.

— Той не хранеше илюзии и знаеше, че ще бъдат убити или поставени под някаква анестезия, преди да бъдат подложени на подобна операция.

Джак отново сложи пушката на кухненската маса. От един от шкафовете извади кръгла тенекиена кутия. Свали капака, извади от нея кутия кибрит и я сложи на масата.

Докато Хедър стоеше и наблюдаваше през единия прозорец, Тоби и Фалстаф — през другия, Джак отиде до приземния етаж. Във втората от двете стаи, покрай стената до безшумния електрически генератор бяха подредени осем двайсетлитрови туби с бензин. Бяха се запасили с много гориво по съвета на Пол Йънгблъд. Той качи горе две туби и ги сложи на пода в кухнята, до масата.

— Ако оръжията не могат да го спрат, ако влезе вътре и ако те притисне в ъгъла, тогава си струва да опитаме с огън — каза той.

— Да изгорим цялата къща? — не повярва на ушите си Хедър.

— Това е само къща. Може да бъде построена наново. Ако куршумите не подействат… — Забеляза ужаса в очите й. — Ще подействат, сигурен съм. Оръжията ще го спрат, особено пък узито. Но ако по някаква случайност, която е едно на милион, не го спрат, огънят определено ще го направи. Или поне ще го отблъсне. Огънят може да се окаже точно това, което ни трябва, за да спечелим време и да отклоним вниманието на нещото, да го задържим и да се измъкнем оттук, преди да сме попаднали в капан.

Тя го погледна напрегнато:

— Джак, защо постоянно казваш „вие“ вместо „ние“?

Той се поколеба. На нея нямаше да й хареса. И на него не му харесваше много. Но нямаше друга алтернатива.

— Вие с Тоби и кучето ще останете тук, докато аз…

— Дума да не става.

— Докато аз се опитам да стигна до ранчото на Йънгблъд, за да потърся помощ.

— Не, не трябва да се делим.

— Нямаме избор, Хедър.

— Ще ни победи по-лесно, ако се разделим.

— Сигурно за него няма да има голяма разлика.

— Мисля, че ще има.

— Пушката-помпа няма да прибави кой знае колко сила и мощ към узито. — Посочи той зимния пейзаж навън. — Така или иначе в това време няма да можем да тръгнем всички.

Тя втренчи студения си и суров поглед в плътната снежна пелена. Не можеше да отрече този довод.

— Аз ще мога — заяви Тоби, като се досещаше, че в групата той е най-слабото звено. — Наистина ще мога. — Кучето усети притеснението на момчето и се доближи от едната му страна, след което се отърка в него. — Татко, моля те, само ми дайте шанс.

Три километра не беше голямо разстояние през пролетта, само лека разходка, но сега бяха изправени пред лют студ, срещу който дори и екипите им не бяха идеалната защита. Още повече, че силата на вятъра щеше да ги затрудни допълнително: щеше да снижи температурата до поне още десет градуса; по-бързо щеше да ги изтощи и щеше да намали видимостта.

Джак беше пресметнал, че двамата с Хедър щяха да имат достатъчно сили и издръжливост, за да изминат три километра в тези условия. Но Тоби нямаше да може да измине и четвърт от маршрута, дори нямаше да е в състояние да върви по техните следи. Преди да са изминали и половината път, щеше да се наложи да го носят. Така всички бързо щяха да се изморят, нямаше да могат да продължат нататък и неминуемо щяха да загинат в бялата пустош.

— Не искам да остана тук — каза Тоби. — Не искам да правя това, което ще ми се наложи, ако остана тук.

— Аз и не желая да те оставям тук. — Джак клекна пред него. — Няма да те изоставя, Тоби. Знаеш, че никога не бих постъпил така, нали?

Момчето тъжно кимна.

— Ще можеш да разчиташ на майка си. Тя няма да позволи да ти се случи нещо.

— Знам — отвърна Тоби, като се стремеше да изглежда като храбър войник.

— Добре. Сега имам да направя още няколко неща и после ще тръгна. Ще се върна веднага щом мога. Отивам направо в Пондероса Пайнс, събирам подкрепа и се връщам с кавалерията. Нали си гледал старите филми. Кавалерията винаги пристига за нула време. Всичко ще е наред и ние ще бъдем добре.

Момчето потърси погледа му.

Той посрещна страха на сина си с привидно сигурна и убедителна усмивка. Почувства се като най-измамното копеле, което се е раждало някога. Всъщност не беше толкова уверен. И наистина се чувстваше така, сякаш бягаше от тях и ги изоставяше. Какво щеше да стане, ако събереше помощ, а те загинеха, докато той се върнеше в ранчото?

Тогава щеше да се самоубие. Нямаше да има смисъл да продължава да живее.

Истината беше, че сигурно нещата нямаше да се развият така — те мъртви, а той жив. В най-добрия случай имаше шанс петдесет на петдесет да стигне до Пондероса Пайнс. Ако бурята не го повалеше… нещо друго щеше да го направи. Той не знаеше колко отблизо ги наблюдават и дали техният враг е информиран вече за неговото заминаване. Ако го видеше, че тръгва, нямаше да го остави да стигне далеч.

Тогава Хедър и Тоби трябваше да се уповават само на собствените си сили.

Не можеше да направи нищо друго. Никой друг план не можеше да проработи и нямаше смисъл в създалата се ситуация. Имаше една-единствена възможност и нямаше много време за действие.

Из къщата се носеха тежки удари от чук. Отсечени, кухи и страховити звуци.

Джак използваше дълги седем сантиметра стоманени пирони, защото те бяха най-големите, които откри в шкафа с инструменти в гаража. Застанал във вестибюла в долния край на стълбите в задната част на къщата, той заковаваше пироните от вратата в рамката. Два над дръжката и два под нея. Вратата беше направена от солиден дъб и дългите пирони влизаха навътре само благодарение на неуморното удряне на чука.

Пантите се намираха от вътрешната страна. Нищо откъм задната веранда нямаше да е в състояние да ги разглоби.

Въпреки това той реши да закове вратата към рамката и от тази страна, макар че там използва само два вместо четири пирона. Вкара други два през горната част от вратата.

Който и да беше нападателят, след като влезеше през задните стълби, имаше два преки пътя вместо един като при другите врати. Можеше да влезе в кухнята и да се сблъска с Хедър. Или да мине по другия път, като тихо се изкачи нагоре и влезе в стаята на Тоби. Джак искаше да предотврати на всяка цена проникването на втория етаж, защото оттам нещото имаше възможност да се промъкне в няколко стаи, като избегне пряк контакт. Така то щеше да накара Хедър да претърсва помещенията, докато не му се удадеше случай да я нападне в гръб.

След като заби и последния пирон, той отключи бравата и се опита да отвори вратата. Не успя да я помръдне, колкото и да се напъваше. Оттук вече не можеше да мине незабелязано никой нападател. Щеше да му се наложи да я разбие и Хедър щеше да го чуе без значение къде се намираше тя в този момент.

Джак отново заключи. Езикът на бравата щракна на мястото си.

Бяха обезопасени.

Докато Джак заковаваше и другата врата в задната част на къщата, Тоби помагаше на Хедър да трупа съдове, тенджери, чинии, чаши пред вратата между кухнята и задната веранда. Тази внимателно балансирана кула щеше да се събори и разбие със силен трясък дори само ако вратата леко се отвореше. Това щеше да ги алармира, ако в къщата имаше някой друг освен тях.

Фалстаф се държеше на разстояние от купчината, сякаш разбираше, че щеше да си има много големи неприятности, ако самият той я бутнеше.

— Ами вратата на мазето? — попита Тоби.

— Тя е безопасна — отвърна Хедър. — Няма-начин някой да проникне в мазето отвън.

Докато Фалстаф гледаше с интерес, те построиха подобно охранително устройство и пред вратата между кухнята и гаража. Тоби сложи най-отгоре няколко лъжици върху обърната метална купа.

Други купи, чинии, тенджери, тигани и вилици занесоха във фоайето. Когато Джак тръгнеше, щяха да изградят трета кула пред предната врата.

Хедър не можеше да спре да мисли, че тези „алармени устройства“ бяха неуместни.

Те не можеха обаче да заковат всички врати на първия етаж, защото можеше да им се наложи да избягат през някоя от тях. Тогава само щяха да бутнат настрана купчината от домакински съдове, да отключат бравата и да изчезнат. А пък и нямаха време да превръщат цялата къща в крепост.

Освен това която и да е крепост можеше да се превърне в затвор.

Дори и Джак да имаше малко повече време, за да подсигури малко по-добре къщата, той нямаше да се възползва от него. Каквито и мерки да се вземеха, многото прозорци правеха сградата трудна за отбрана.

Най-доброто, което можеше да стори, беше бързо да провери всеки прозорец на горния етаж, докато Хедър проверяваше на долния, за да се уверят, че всичките са заключени. Повечето от тях, изглежда, бяха залепнали от боята и никак не беше лесно да се отворят.

Прозорец след прозорец разкриваше стихията от сняг и вятър. Не забеляза сред тях нищо неземно.

В гардероба на Хедър до тяхната спалня Джак прегледа нейните вълнени шалове и избра един.

Намери слънчевите й очила в чекмеджето на тоалетното шкафче. Поиска му се сега вместо тях да имаше ски очила. Слънчевите очила нямаше да свършат толкова добра работа. Нямаше да може да върви до Пондероса Пайнс в този блясък, без да защити по някакъв начин очите си. Така рискуваше дори да ослепее.

Когато се върна в кухнята, където Хедър проверяваше ключалките на последния от прозорците, той отново вдигна телефонната слушалка, надявайки се да чуе сигнал. Напразно, разбира се.

— Трябва да тръгвам — каза той.

Може би имаха часове или дори минути ценно време, преди страшилището да ги нападне. Той нямаше как да предположи дали нещото щеше да използва гъвкава тактика, или щеше да избере по-лесния начин. Нямаше как да разбере неговия начин на мислене, нито дали времето изобщо имаше някакво значение за него.

Чуждо. Едуардо беше прав. Абсолютно чуждо и непознато.

Невероятно странно.

Хедър и Тоби го придружиха до предната врата. Той прегърна Хедър и я целуна. По същия начин се сбогува и с Тоби.

Не искаше да губи време, защото можеше да размисли и да се откаже. Пондероса Пайнс беше единствената им надежда. Да не тръгва беше равносилно на това да признае, че бяха обречени. От друга страна, да остави сами жена си и сина си в къщата беше най-трудното нещо, което някога беше правил по-трудно, отколкото да види Тони Фернандес и Лутър Брайсън как загиват до него, по-трудно, отколкото да се изправи пред Ансън Оливър пред горящата бензиностанция, много по-трудно от възстановяването му след раняването. Помисли си, че тръгването му изискваше също толкова кураж, колкото и оставането. Не заради изпитанието на бурята и не защото може би отвън го дебнеше някаква неописуемо могъща сила. А защото, ако те загинеха, а той оживееше, неговата мъка, вина и омраза към самия себе си щяха да направят живота му по-мрачен и по-черен от смъртта.

Той уви шала около лицето си. Вдигна качулката и я завърза под брадата, за да остане шалът здраво закрепен на лицето му. Почувства се като рицар, обличащ доспехите и готвещ се за битка.

Тоби гледаше през цялото време, като нервно хапеше долната си устна. В очите му блестяха сълзи, но успяваше да ги задържи да не се търколят по бузите му. Беше малкият герой.

Джак си сложи слънчевите очила, за да не забелязва сълзите на момчето.

Сложи ръкавиците и взе пушката „Мосберг“, 45-калибровият колт беше пъхнат в кобура на дясното му бедро.

Мигът настана.

Хедър изглеждаше съсипана и шокирана.

Той не можеше да я гледа така.

Тя отвори вратата. Виещият вятър вкара сняг на прага.

Джак пристъпи навън и с огромно нежелание обърна гръб на единствените хора, които безумно обичаше. Тръгна през прахообразния сняг, натрупан по верандата.

Чу я да казва:

— Обичам те!

Точно пред стъпалата на верандата той се поколеба, обърна се към нея, видя, че е направила стъпка навън от къщата. Тогава й каза:

— И аз те обичам, Хедър. — След което слезе надолу и тръгна в бурята, без да е сигурен, че го е чула, без да знае дали изобщо ще може да говори с нея отново, дали ще може да я прегръща, да вижда любовта в нейните очи или усмивката, която за него беше повече от място в рая и спасение на душата.

Снегът в предния двор беше дълбок до коленете. Той си запробива път през него.

Повече не погледна назад.

Знаеше, че тръгването му е много важно. Беше безумно смело и в същото време мъдро и разумно, тяхната най-голяма надежда за оцеляване.

За съжаление по-скоро изглеждаше като обикновено изоставяне.