Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Winter Moon, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 21 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
nqgolova (2008)

Издание:

Преводач: Петър Нинов, 2001

Дизайн на корицата: Димитър Стоянов — ДИМО, 2001

Редактор: Лилия Анастасова

ИК „Плеяда“, 2001

История

  1. — Добавяне

СЕДЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА

Спряха в магазина за спортни стоки „Маунтин Хай“ и купиха две шейни с широки плоски плъзгачи, от чам и с полиуретаново покритие. Всеки от плъзгачите се крепеше на червени винкели. Купиха също така ветроустойчиви скиорски екипи, ботуши и ръкавици за цялото семейство. Тоби видя голямо фризби, специално боядисано така, че да изглежда като летяща чиния, с нарисувани илюминатори по периферията и червен купол. Купиха и него. На Юниън 76 напълниха резервоара с гориво и после отидоха в супермаркета.

Когато се върнаха в ранчо Куотърмас в един и петнайсет, сиви облаци се бяха струпали над планината, движени от свиреп вятър, духащ на голяма височина. На земята само лек променлив ветрец разклащаше нежно дърветата и кафявата трева. Температурата беше паднала под нулата и прогнозата на метеоролога се сбъдваше.

Тоби веднага отиде в стаята си, облече си новия червено-черен скиорски екип, ботушите и ръкавиците. Върна се в кухнята с летящата чиния, за да обяви, че отива да си играе навън и да чака падането на първия сняг.

Хедър и Джак все още разопаковаха покупките и ги подреждаха в килера. Тя каза:

— Тоби, скъпи, още не си обядвал.

— Не съм гладен. Ще си взема бисквити.

Тя спря, за да сложи качулката на главата му и да я завърже под брадата му.

— Е, добре, но не оставай навън дълго. Когато ти стане студено, влез, стопли се и после пак излез. Не искаме носът ти да замръзне и да падне. — Тя го щипна леко по носа. Той изглеждаше толкова сладък. Като джудженце.

— Не хвърляй чинията към къщата — предупреди го Джак. Можеш да счупиш прозорец и тогава ще сме безмилостни. Ще извикаме полицията, ще те пратят в затвора на Монтана по обвинение в престъпна лудост.

Докато даваше на Тоби две бисквити, Хедър добави:

— И не отивай в гората.

— Добре.

— Стой в двора.

— Добре.

— Говоря сериозно.

Гората я притесняваше. Това беше различно от последните й пристъпи на параноя. Имаше доста основателни причини да се страхуват от гората. Дори само заради дивите животни. А и градски хора като тях можеха да се загубят само на стотина метра навътре сред дърветата.

— В затвора в Монтана за престъпно луди нямат нито телевизори, нито шоколад, мляко и бисквити — каза тя.

— Добре, де, добре. Уф. Да не съм бебе.

— Не — отвърна Джак, който тъкмо извади няколко консерви от пазарската чанта. — Но за мечката си вкусен обяд.

— В гората има ли мечки? — попита Тоби.

— Има ли птици в небето? — отговори на въпроса с въпрос Джак. — А в морето риба?

— Затова стой в двора — напомни му Хедър. — Там ще мога да те намеря лесно и ще те виждам.

Когато отвори задната врата, Тоби се обърна към баща си и каза:

— Ти също внимавай.

— Аз ли?

— Онази птица може да се върне и отново да те събори.

Джак се престори, че ще хвърли консервата с боб, и Тоби изтича навън. Вратата се затвори с трясък.

По-късно, след като подредиха продуктите, Джак отиде в кабинета, за да разгледа сбирката от книги на Едуардо и да си избере роман за четене. През това време Хедър се качи горе в спалнята за гости, където подреждаше своите компютри. Бяха разглобили резервното легло и го бяха преместили в мазето. Двете дълги по метър и осемдесет разтегаеми маси, които си бяха докарали от Лос Анджелис, сега бяха поставени на мястото на леглото и образуваха L-образна работна площ. Хедър беше разопаковала трите си компютъра, двата принтера, лазерния скенер и другото необходимо оборудване. Но до този момент нямаше възможност да свърже и да включи техниката.

Затова в момента от целия този компютърен арсенал нямаше голяма полза. Беше работила върху проектирането на програми и софтуер буквално през целия си зрял живот и не се чувстваше пълноценно, когато машините й бяха несвързани и опаковани в кашони. Хедър започна работа, като подреди техниката, свърза мониторите към компютрите, компютрите към принтерите, единият от принтерите и компютрите към скенера, като през цялото време си тананикаше стара песен на Елтън Джон.

В крайна сметка двамата с Джак щяха да проучат възможностите за бизнес и да решат с какво да се захванат през останалата част от живота си. Дотогава телефонната компания щеше да инсталира втора телефонна линия в къщата и модемът щеше да влезе в действие. Можеше да използва базите-данни по Интернет, за да проучи какво население и капитализация са необходими, за да успее даден бизнес. Както и да намери отговорите на стотици, ако не хиляди, въпроси, които бяха необходими за техните решения и щяха да подобрят шансовете им за успех, в каквото и начинание се впуснеха.

Провинциална Монтана се радваше на същия достъп към информацията и знанията като Лос Анджелис, Манхатън или университета в Оксфорд. Единствените необходими неща бяха телефонна линия, модем и няколко добри абонамента за достъп в базите-данни и мрежата.

В три часа, след като работи около час — свърза оборудването и провери дали всичко работи — Хедър стана от стола и се протегна. Отиде до прозореца, за да види дали снегът не е започнал да вали:

Ноемврийското небе беше прихлупено и оловносиво като огромен пластмасов панел, зад който светеха редици луминесцентни тръби. Помисли си, че дори и да не беше чула прогнозата, по небето щеше да познае, че ще вали сняг. То изглеждаше студено като лед.

В тази мрачна светлина горите й се сториха повече сиви, отколкото зелени. Задният двор и кафявите полета на юг изглеждаха no-скоро изгорени, отколкото просто заспали в очакване на следващата пролет. Макар че пейзажът беше почти толкова едноцветен колкото рисунка с въглен, гледката беше красива. По-различна красота от тази, която предлагаха топлите слънчеви лъчи.

Голо, мрачно и тъжно великолепие.

Видя малко цветно петно на юг върху хълма с гробището недалеч от периферията на западната гора. Светлочервено. Това беше Тоби с новия си скиорски екип. Стоеше вътре зад високата трийсет сантиметра каменна ограда.

„Трябваше да му кажа да стои далеч от това място“ помисли си Хедър обезпокоена.

После се зачуди на собствената си плашливост. Защо гробището трябва да й се струва по-опасно от двора, който се простираше непосредствено до него например? Тя не вярваше в призраци, духове и обитавани от тях места.

Момчето стоеше при надгробните плочи, застинало безмълвно. Тя го гледа в продължение на минута-минута и половина, но то не помръдна. За осемгодишно дете, което обикновено имаше енергия колкото ядрена централа, това бездействие беше доста необичайно.

Сивото небе се спусна още по-ниско, докато тя гледаше.

Земята леко потъмня.

Тоби стоеше неподвижен.

 

 

Студеният въздух не притесняваше Джак — всъщност го ободряваше. Той изобщо не куцаше, докато изкачваше хълма на път за частното гробище.

Мина между високите метър и двайсет каменни колони, които маркираха входа към парцелите. От устата му излизаше на кълба пара.

Тоби стоеше пред четвъртия гроб в редицата. Ръцете му висяха неподвижно от двете му страни, главата му беше наведена, а погледът му беше прикован към каменната плоча, фризбито лежеше на земята до него. Той дишаше толкова вяло, че от устата му излизаше само слаба струйка, която се изпаряваше всеки път, когато детето вдишваше.

— Какво има? — попита Джак.

Момчето не реагира.

Най-близката надгробна плоча, към която Тоби гледаше, беше с изсечен надпис с името ТОНИ ФЕРНАНДЕС и датите на раждането и смъртта. На Джак не му трябваше да чете надписа, за да се сети за датата на смъртта. Тя беше издълбана в неговата памет много по-дълбоко, отколкото цифрите върху гранита пред него.

Откакто пристигнаха във вторник сутринта, след като пренощуваха при Пол и Каролин Йънгблъд, Джак беше твърде зает, за да огледа частното гробище. Нещо повече, той не гореше от ентусиазъм да застане пред гроба на Томи, където със сигурност щяха да го връхлетят спомените за кръв, загуба и отчаяние.

Вляво от плочата на Томи имаше друга, двойна плоча. На нея бяха изписани имената на неговите родители — ЕДУАРДО и МАРГАРИТ.

Макар че Едуардо беше лежал в земята само няколко месеца, Томи — година, а Маргарит — три години, и трите гроба изглеждаха прясно изкопани. Пръстта беше разпръсната неравномерно и върху нея не растеше никаква трева. Което изглеждаше странно, защото четвъртият гроб беше плосък отгоре и покрит с копринена кафява трева. Разбираше, че копачите сигурно са обезпокоили гроба на Маргарит, за да погребат до нея Едуардо, но това не обясняваше състоянието на парцела на Томи. Джак реши да попита Пол Йънгблъд по този повод.

Последният надгробен паметник, изправен върху единствения затревен гроб, принадлежеше на Стенли Куотърмас, благодетелят на всички тях. Надписът върху черния камък изненада Джак и го накара да се изхили:

Тук лежи Стенли Куотърмас

мъртъв преди времето си,

защото трябваше да работи

с твърде много проклети

актьори и сценаристи.

Тоби не беше помръднал.

— Какво си намислил? — попита Джак.

Никакъв отговор.

Той сложи ръка върху рамото на момчето.

— Синко?

Без да откъсва поглед от надгробната плоча, то каза:

— Какво правят там долу?

— Кой? Къде?

— В земята.

— Имаш предвид Томи, неговите родители и господин Куотърмас ли?

— Какво правят те там долу?

Нямаше нищо странно в това едно дете да се опитва да разбере смъртта. Това, което се стори странно на Джак, беше начинът, по който беше зададен въпросът.

— Ами — започна той — Томи, неговите родители и Стенли Куотърмас… те всъщност не са тук.

— Не, тук са.

— Не, само телата им са тук. — Джак нежно потри рамото на момчето.

— Защо?

— Защото са приключили с тях.

Момчето остана мълчаливо и мрачно. Дали не мислеше колко близо беше баща му до вероятността да го заровят под подобен камък? Сигурно беше минало достатъчно време от престрелката, за да може Тоби да се сблъска с чувствата, които потискаше досега.

Лекият ветрец от северозапад се позасили.

Ръцете на Джак бяха студени. Той ги пъхна в джобовете и каза:

— Техните тела не са били самите те. Поне не истинските те.

Разговорът прие още по-странен обрат:

— Искаш да кажеш, че това не са били техните оригинални тела? Че са били кукли?

Джак се намръщи и коленичи до сина си:

— Кукли ли? Това е доста странно твърдение.

Като в транс момчето се беше съсредоточило върху плочата на Томи. Сиво-сините му очи не трепнаха.

— Тоби, добре ли си?

Той отново не погледна към него, но каза:

— Заместители.

Джак примигна от изненада.

— Заместители?

— Такива ли са били?

— Доста силна дума. Къде си я чул?

Вместо да му отговори, Тоби продължи:

— Защо тези тела не им трябват повече?

Джак се поколеба и вдигна рамене:

— Ами, синко, знаеш защо — те са свършили работата си на този свят.

— На този свят?

— Отишли са си.

— Къде?

— Ходил си на неделно училище. Знаеш къде.

— Не.

— Напротив, знаеш.

— Не.

— Отишли са в Рая.

— Там ли?

— Да.

— В какви тела?

Джак извади дясната си ръка от джоба на якето и потупа сина си по брадичката. Обърна главата му, за да го погледне в очите.

— Какво не е наред, Тоби?

Бяха застанали лице в лице, на сантиметри един от друг. Въпреки това момчето сякаш гледаше през Джак, към някакъв далечен хоризонт.

— Тоби?

— В какви тела?

Джак пусна брадичката на сина си и помаха бавно с длан пред лицето му. Никакво мигане. Очите му не последваха движението на дланта.

— В какви тела? — повтори Тоби нетърпеливо.

Нещо лошо ставаше с момчето. Внезапно психично заболяване.

— В какви тела?

Сърцето на Джак започна да бие по-силно и по-бързо, докато той се беше втрещил в мътните и нереагиращи очи на сина си, които не бяха вече прозорци към душата, а огледала за отразяване и тайнственост от света. Ако това беше психичен проблем, нямаше никакво съмнение коя беше причината. Бяха преживели ужасна година, която можеше да побърка възрастен човек и да го сломи, та какво оставаше за едно дете. Но кой беше спусъкът, поводът? Защо сега, тук, след всичките месеци, през които бедното дете, изглежда, се справяше доста добре?

— В какви тела? — настоя отново остро Тоби.

— Хайде, стига! — Джак го хвана за ръката. — Хайде да се връщаме в къщата.

— В какви тела са си отишли?

— Тоби, престани.

— Искам да знам. Кажи ми сега. Кажи ми.

Мили Боже, не давай това да се случва! Все още коленичил, Джак каза:

— Виж какво, ела с мен в къщата и двамата ще можем…

Тоби изскубна ръката си от неговата и баща му остана само с празна ръкавица.

— В какви тела?

Малкото личице не изразяваше никакви чувства. То беше спокойно и застинало като маска и въпреки това думите излизаха от устата на момчето с леденостудена ярост. Джак имаше зловещото чувство, че разговаря с кукла на вентрилоквист, по която се разминаваха дървените черти с тона на думите.

— В какви тела?

Това не беше Тоби. Изобщо не беше той.

Що за глупости. Разбираше се, че беше Тоби. Кой друг да е?

Някой, който говореше чрез Тоби.

Налудничава мисъл, странна. Чрез Тоби?

Коленичил тук, в гробището, вперил поглед в очите на сина си, Джак престана да вижда празнотата на огледало, макар че си даваше сметка за своето изплашено двойно отражение. Не виждаше обаче и детска невинност или друго познато му качество. Възприемаше — или си въобразяваше, че е така някакво друго присъствие, нещо по-малко и в същото време повече от човек. Странно присъствие, надхвърлящо рамките на неговото разбиране, гледащо го от очите на Тоби.

— В какви тела?

Джак не можеше да преглътне. Устата му беше пресъхнала, а езикът — залепен. Изведнъж му стана много по-студено. Имаше чувството, че се вледенява.

Никога не беше усещал подобно нещо преди. По-прагматичната и циничната част от него мислеше, че се държи смешно, истерично и че позволява да бъде повлиян от някакво първобитно суеверие — и всичко това, защото не искаше да приеме мисълта, че Тоби има психически проблеми и е объркан. От друга страна, именно примитивната природа на възприятието го убеждаваше, че в тялото на сина му има чуждо присъствие: чувстваше го на първично ниво, по-дълбоко отколкото беше чувствал нещо преди. Но убеждението беше по-сигурно, отколкото ако беше стигнал до него с помощта на разума. Дълбок и непогрешим животински инстинкт, сякаш беше доловил миризмата на феромоните на врага. Тръпки го побиваха от вибрацията на нечовешката аура.

Стомахът му се сви от страх. По челото му изби пот, кожата му настръхна.

Искаше му се да грабне Тоби, да затича надолу по хълма към къщата и да го откъсне от влиянието на съществото, което го беше обладало. Призрак, демон, древен индиански дух? Не, това беше смешно. Но нещо друго, по дяволите. Нещо. Той се поколеба, отчасти, защото беше прикован от видяното в очите на момчето, отчасти, защото се страхуваше, че ако наруши насила връзката между Тоби и нещото в него, така по някакъв начин ще нарани детето, може би ще го увреди психически.

В което нямаше много смисъл, никакъв смисъл. Но така или иначе нищо от ставащото нямаше разумно обяснение и смисъл. Моментът и мястото бяха по-характерни за сън, отколкото за реалността.

Гласът беше на Тоби, да, но не и обичайният му начин на говорене: „В какви тела те са си отишли от тук?“

Джак реши да отговори. Все още държащ празната ръкавица на Тоби, той интуитивно усещаше, че трябва да се хване на играта или синът му ще остане кух и празен като ръкавицата, като една изстискана черупка на момче, форма без съдържание. Любимите му очи ще бъдат празни завинаги.

И колко ненормално беше това нещо? Умът му трескаво заработи. Сякаш се намираше на ръба на бездна и губеше равновесие. Може би в крайна сметка той беше сломеният?

Каза:

— Н-на тях не са им трябвали телата. Нали знаеш? В рая на никого не му трябва тяло.

— Но те са тела — възрази тайнствено Тоби-образното нещо.

— Тела са.

— Вече не. Сега са духове.

— Не разбирам.

— Напротив. Души. Душите им са отишли в Рая.

— Тела са.

— Отишли са в Рая да бъдат с Господ.

— Тела са.

Тоби гледаше през него. Дълбоко в очите на детето обаче нещо мърдаше като димна спирала. Джак усещаше, че нещо съсредоточено го наблюдава.

— Тела са. Кукли са. Какво друго?

Джак не знаеше какво да отговори.

Вятърът беше много студен, сякаш беше издухал някой ледник по пътя си насам.

Тоби-образното нещо се върна към първия въпрос:

— Какво правят те там долу?

Джак погледна към гробовете, после в очите на момчето и реши да бъде откровен. Той всъщност не говореше с малко дете, затова нямаше нужда да използва евфемизми. Или пък беше полудял и разговорът, както и нечовешкото създание, бяха негови халюцинации. Така или иначе, каквото и да кажеше, нямаше да има голямо значение:

— Те са мъртви.

— Какво е мъртви?

— Те са. Тези хора, които са погребани там.

— Какво е мъртви?

— Безжизнени.

— Какво е безжизнени?

— Без живот.

— Какво е живот?

— Обратното на смърт.

— Какво е смърт.

Отчаян, Джак продължи:

— Празнота, кухина, разложение.

— Телата са.

— Не завинаги.

— Телата са.

— Нищо не съществува вечно.

— Всичко.

— Нищо.

— Всичко става.

— Става какво? — попита Джак. Сега не само даваше отговори, но беше и изпълнен със свои въпроси.

— Мен. Всичко става мен.

Джак се запита с какво, по дяволите, разговаряше и дали той му изглеждаше по-смислен, отколкото то на него. Започна да се съмнява дали изобщо е буден. Може би беше задрямал. Ако не беше луд, сигурно беше заспал. Хъркащ във фотьойла в кабинета с книга в ръката. Сигурно Хедър изобщо не е идвала при него да му каже, че Тоби е отишъл в гробището. В този случай всичко, което трябваше да направи, беше да се събуди.

Вятърът изглеждаше истински. Не като в сън. Студен, пронизващ. Беше силен, шептеше в тревата, свиреше в дърветата и горите на високото.

Тоби-образното нещо продължи:

— Спрени.

— Какво?

— По-различен сън.

Джак погледна към гробовете:

— Не.

— Чакащи.

— Не.

— Чакащи кукли.

— Не. Мъртви.

— Кажи ми тяхната тайна.

— Мъртви.

— Тайната.

— Те са просто мъртви.

— Кажи ми.

— Няма какво да казвам.

Изразът на момчето остана спокоен, но лицето му почервеня. Вените запулсираха на слепоочията му, сякаш кръвното му налягане се беше покачило неимоверно много.

— Кажи ми!

Джак трепереше неконтролируемо, все по-уплашен от зловещия и тайнствен характер на техния диалог. Тревожеше се, че е разбрал по-малко от ставащото, отколкото си мислеше и че неговата дързост можеше да го накара да каже нещо погрешно и така по някакъв начин да постави Тоби в още по-голяма опасност от тази.

— Кажи ми!

Обзет от страх, объркване и притеснение, Джак хвана Тоби за раменете, погледна го в странните очи и каза:

— Кой си ти?

Никакъв отговор.

— Какво се е случило с моя Тоби?

След продължителна тишина последва:

— Какво има, татко?

Косата на Джак настръхна. Да бъде наречен „татко“ от това нещо, от този омразен нашественик, беше най-лошото засега.

— Татко?

— Спри.

— Тате, какво има?

Но той не беше Тоби. В никакъв случай. Гласът му продължаваше да звучи неестествено, лицето му беше отпуснато, а очите му — неверни.

— Татко, какво правиш?

Нещото, обладало Тоби, очевидно не разбираше, че маскарадът му е разкрит. То продължаваше да си мисли, че Джак е убеден, че разговаря със сина си. Паразитът се опитваше да подобри изпълнението си.

— Татко, какво съм направил? Сърдиш ли ми се? Не съм направил нищо. Татко, наистина не съм направил нищо.

— Какво си ти? — настоя Джак.

От очите на момчето потекоха сълзи. Но мистериозното нещо се намираше зад сълзите, арогантен кукловод, който беше уверен в способността си да мами.

— Къде е Тоби? Ти, кучи сине каквото и да си ти, мътните да те вземат, върни ми го обратно!

Косата на Джак падна върху очите му. Потта течеше по лицето му. За всеки, който дойдеше в момента и ги видеше, ужасът му би изглеждал като умопобъркване. Може би наистина беше. Или говореше със злонамерен дух, който контролираше сина му, или беше луд. Кое беше по-вероятното?

— Върни ми го! Искам си го обратно!

— Татко, плашиш ме — отвърна Тоби-образното нещо, като се опита да се отскубне.

— Ти не си моят син.

— Татко, моля те.

— Престани! Не се преструвай — не можеш да ме заблудиш, за Бога!

То се отскубна, обърна се, спъна се в надгробната плоча на Томи и се подпря на гранита.

Съборен на земята от силата, с която детето се откъсна от него, Джак сурово каза:

— Пусни го!

Момчето извика, подскочи изненадано, и рязко се обърна към Джак:

— Татко, какво правиш тук? — То звучеше отново като Тоби. — Боже, как ме изплаши! Защо се прокрадваш в гробището! Никак не е смешно!

Двамата все още не бяха толкова близки като преди, но на Джак му се стори, че очите на детето вече не са странни. Тоби отново го виждаше.

— Мили Боже, да пълзиш на колене и лакти, да се прокрадваш в гробище.

Момчето отново беше Тоби, добре. Нещото, което го беше контролирало, не беше достатъчно убедителен актьор.

Или може би той винаги си е бил Тоби. Джак отново се запита дали не полудява.

— Добре ли си? — попита го той, като се изправи и избърса дланите в джинсите си.

— За малко да напълня гащите — отвърна момчето и се захили. Какъв чудесен звук. Този детски смях. Сладка музика за ушите.

Джак плесна с ръце по бедрата си, като се опита да спре треперенето си.

— Ти какво си… — гласът му беше дрезгав. Прочисти гърлото си. — Ти какво правеше тук горе?

Момчето посочи към фризбито на тревата:

— Вятърът отвя летящата чиния.

Все още на колене, Джак каза:

— Ела тук.

— Защо?

— Ела тук, шкипере. Просто ела тук.

— Ще ме ухапеш по врата ли?

— Какво?

— Ще се престориш, че ме хапеш по врата или ще ме уплашиш с нещо друго. Като да се прокрадваш зад мен. Нещо страшно като това ли?

Очевидно момчето не помнеше техния разговор, докато беше… обладан. Той разбра за пристигането на Джак в гробището едва когато, изненадан, се подпря на гранитната плоча и после рязко се обърна.

Джак разтвори ръце и каза:

— Не, няма да ти правя нищо такова. Просто ела тук.

Нащрек и подозрителен, с озадачено лице под червената качулка, Тоби се приближи.

Джак го грабна за раменете и погледна в очите му. Синьосиви. Ясни. Никаква димна спирала зад тях.

— Какво има? — попита намръщено момчето.

— Нищо, всичко е наред.

Импулсивно придърпа сина си по-близо и го прегърна.

— Татко?

— Нищо не помниш, нали?

— А?

— Добре.

— Сърцето ти бие като бясно.

— Да, така е. Добре съм, всичко е наред.

— Аз съм този, който беше уплашен. Имам да ти го връщам. Джак пусна сина си и се вдигна на крака. Чувстваше потта по лицето си като ледена маска. Среса с пръсти косата си назад, избърса лицето си с ръце и после избърса дланите си в джинсите.

— Хайде да се връщаме в къщата и да пийнем малко горещ шоколад.

Тоби взе от земята фризбито и каза:

— Не може ли първо да си поиграем малко? По-забавно е, когато двама души си мятат летящата чиния.

Хвърляне на летяща чиния, горещ шоколад. Нормалността не само се беше върнала, тя се беше стоварила отгоре като многотонна тежест. Джак се съмняваше дали изобщо ще може да убеди някого, че преди малко двамата с Тоби са се намирали в мътната река на свръхестественото. Неговият страх и усещането от нечистите сили се изпаряваха толкова бързо, че той вече не би могъл с точност да си припомни силата на съществото, с което се беше сблъскал. Небето беше сиво. Дърветата се огъваха от студения вятър. Кафява трева, велурени сенки, игри с фризби, горещ шоколад. Целият свят чакаше истинското настъпване на зимата с първия сняг и нищо в този ноемврийски ден не издаваше присъствието на духове, напуснали телата, на обладани създания или други подобни неземни феномени.

— Ще играем ли, татко? — попита Тоби, подмятайки фризбито.

— Добре, малко. Но не тук. Не в това…

Щеше да прозвучи много глупаво да каже „не в това гробище“. Със същия успех можеше да опули очи, да разпери ръце, да се заклати и да завие като в някой от старите филми за зомбита.

Вместо това каза:

— …не толкова близо до гората. По-добре… при конюшнята.

Понесъл фризбито, Тоби избяга от гробището. В движение той извика:

— Който стигне последен, е маймуна!

Джак не тръгна да гони момчето. Сви рамене, за да се предпази от студения вятър, пъхна ръце в джобовете и се загледа в четирите гроба, отново разтревожен, че само този на Куотърмас беше плосък отгоре и обрасъл с трева. В главата му се зародиха идиотски мисли. Подобни на някой стар филм на ужасите. Крадци на гробове и таласъми. Оскверняване. Сатанински ритуали в гробищата на лунна светлина. Дори като се имаше предвид преживяването му с Тоби, неговите най-мрачни мисли бяха прекалено маниакални, за да обяснят защо само един от четирите гроба изглеждаше необезпокояван от дълго време. Той обаче си каза, че обяснението сигурно щеше да звучи логично и смислено и нямаше изобщо да бъде тайнствено и зловещо.

Отново си припомни част от разговора, който беше водил с Тоби:

„Какво правят те там долу? Какво е смърт? Какво е живот?“

„Нищо не съществува вечно.“

„Всичко.“

„Нищо.“

„Всичко става.“

„Става какво?“

„Мен. Всичко става мен.“

Джак усещаше, че притежава достатъчно парчета, за да сглоби поне част от мозайката. Той просто не знаеше как се сглобяват тези парчета. Или не можеше да види. Може би отказваше да ги сглоби, защото дори малкото парчета, с които разполагаше, щяха да разкрият едно кошмарно лице, нещо, с което по-добре да не се срещаше. Искаше да знае или мислеше, че иска, но неговото подсъзнание го възпираше.

Когато вдигна очи от трите разровени гроба, вниманието му беше привлечено от нещо, което се люлееше върху надгробната плоча на Томи. Беше се заклещило в една тясна цепнатина между хоризонталната основа и вертикалния гранитен блок. Беше черно перо, дълго около осем сантиметра. Беше развявано от вятъра.

Джак вдигна глава и се вгледа в зимния свод над него. Небето сякаш падаше все по-ниско. Сиво и мъртвешко. Като пепел. Небе на крематориум. Нищо обаче не помръдваше освен големите маси облаци.

Наближаваше буря.

Обърна се към отвора в каменната стена, мина покрай стълбовете и тръгна към конюшнята.

Тоби почти беше стигнал до дългата правоъгълна сграда. Той се спря рязко, погледна назад към баща си и помаха. Хвърли фризбито във въздуха.

Дискът проряза празното пространство, после зави на юг и хвана попътен вятър. Като космически кораб от друг свят то се понесе по мрачното небе.

Много по-високо, отколкото можеше да достигне което и да е фризби, под надвисналите облаци, самотна птица кръжеше над момчето. Като ястреб, който дебне плячката си, макар че no-скоро беше гарван, отколкото ястреб. Кръжеше ли кръжеше. Парче от мозайката във формата на гарван. Плъзгаше се, носен от изкачващите се въздушни течения. Тих като кръвожаден ловец от кошмарите, търпелив и загадъчен.