Дийн Кунц
Чудакът Томас (1)

(Завръщането)

Серия
Странникът Томас (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Forever Odd, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 17 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
nqgolova (2008)

Издание:

ИК „Плеяда“, 2007

Превод: Петър Нинов

Художник: Димитър Стоянов — ДИМО

Редaктop: Лилия Анастасова

ISBN 978-954-409-249-8


„Незаслуженото страдание рано или късно се изплаща.“

Мартин Лутър Кинг-младши

„Господи, погледни тези отрудени ръце, които са ме отгледали.“

Елвис Пресли на погребението на майка си

Първа глава

Събудих се и чух лекия тропот на капака на отворения прозорец, побутван от топлия вятър. Помислих си, че е Сторми, но не беше тя.

Пустинният въздух леко ухаеше на рози, но не градински, а от местните, които в Мохаве цъфтят целогодишно.

В градчето Пико Мундо вали само по време на кратката зима. Тази мека февруарска нощ обаче не беше посетена от благодатния дъжд.

Надявах се да чуя приглушения тътен на гръмотевица. Щом се бях събудил от звън, значи бях сънувал гръмотевица.

Затаил дъх, легнал, аз се вслушах в тишината и я почувствах с цялото си тяло. Будилникът на нощното шкафче показваше със светещите си цифри 2:41 часа през нощта.

За миг си помислих дали да не остана в леглото. Но вече не можех да спя така добре както когато бях по-млад. Сега съм на двайсет и една и много по-възрастен, отколкото когато бях на двайсет. Уверен, че си имам компания — двамата Елвиса, надвесени над мен, единият със самоуверена усмивка, а другият загрижен — аз седнах и светнах лампата.

В ъгъла стоеше само един Елвис — картонена фигура в естествен размер, която някога беше част от рекламния стенд за филма „Син Хавай“. С шарена хавайска риза и гирлянда от цветя, той имаше щастлив и самоуверен вид.

Назад, в далечната 1961 година, определено е имало защо да е щастлив. „Син Хавай“ беше касов хит, а албумът със същото заглавие зае първо място в музикалните класации. През същата година Елвис издаде шест златни плочи, включително и „Не мога да не се влюбя в теб“. И се беше влюбил в Присила Больо.

Не толкова щастлив, по настояване на мениджъра си Том Паркър той беше отклонил предложението за главна роля в „Уестсайдска история“ и вместо това предпочете посредствения „Следвай мечтата си“. Гладис Пресли, любимата му майчица, беше починала преди три години, а той още тъгуваше силно по нея. Елвис започна да дебелее, когато беше едва на двайсет и шест.

Картоненият Елвис е вечно усмихнат, вечно млад, никога не прави грешки и не съжалява за нищо. Непокътнат е от тъгата, отчаянието му е чуждо.

Завиждам му. Аз нямам мое картонено копие — такъв, какъвто съм бил някога и какъвто никога няма да бъда отново.

Светлината от лампата разкри присъствието на друго същество, търпеливо и едновременно отчаяно. Очевидно той ме е наблюдавал, докато спя, чакал е да се събудя.

— Здравейте, доктор Джесъп — казах аз.

Доктор Уилбър Джесъп не можеше да ми отговори. Лицето му беше изпълнено с гняв. Очите му бяха изпълнени с безнадеждност.

— Съжалявам, че е трябвало да дойдете тук — добавих.

Той стисна юмруци, но не да ме удари, а като още по-силен израз на безсилието и отчаянието си. Притисна юмруци до гърдите си.

Доктор Джесъп никога преди не беше идвал в дома ми. Знаех, че той вече не принадлежи на Пико Мундо, но отричах този факт и продължих да му говоря дори след като станах от леглото.

— Да не би да съм оставил вратата незаключена?

Докторът поклати глава. Очите му се замъглиха от сълзи, но той нито веднъж не изхленчи и не изскимтя.

Взех джинси от дрешника, нахлузих ги и казах:

— Напоследък съм станал разсеян.

Той разтвори юмруците и се втренчи в треперещите си длани. Закри лицето си с тях.

— Искам да забравя толкова много неща — продължих, докато си обувах чорапите и обувките, — но на паметта ми убягват само дреболии. Като например къде съм си оставил ключовете, заключил ли съм вратата, свършило ли ми е млякото…

Доктор Джесъп беше рентгенолог в местната болница „Каунти Дженерал Хоспитал“. Мил и тих човек, макар и преди да не е бил толкова тих.

Тъй като бях спал гол до кръста, извадих бяла тениска от чекмеджето.

Имах няколко черни тениски, но повечето ми бяха бели. В допълнение към няколкото чифта сини джинси имах и два бели панталона.

Дрешникът беше малък, но наполовина празен. Както и долните чекмеджета на тоалетното ми шкафче.

Нямам костюми. Нито вратовръзки, нито пък обувки, които трябва да се лъскат.

За студено време имам два дебели пуловера.

Веднъж в пристъп на безумие си купих плетена жилетка. Но осъзнах, че съм внесъл силен елемент на сложност в гардероба си, и още на следващия ден я върнах в магазина.

Моят приятел и духовен учител Осуалд Бун ме беше предупредил, че стилът ми на обличане представлява сериозна заплаха за производителите на конфекция.

Неведнъж бях забелязвал, че дрехите в гардероба на Ози са с такива огромни размери, че щях да се загубя в тях.

Доктор Джесъп беше бос, с памучна пижама, измачкана от въртенето в леглото.

— Сър само ако можехте да кажете нещо. Много бих искал да ви чуя.

Вместо да заговори, рентгенологът свали ръцете си от лицето, обърна се и излезе от спалнята ми.

Погледнах стената над леглото. Там, окачено в рамка, виси картонче от машина за предсказване на бъдещето. От онези машини, дето ги има по панаирите и увеселителните паркове. На него пишеше СЪДЕНО ВИ Е ЗАВИНАГИ ДА СТЕ ЗАЕДНО.

Всяка сутрин аз започвам деня си с четенето на тези думи. Всяка вечер, преди да заспя, ако сънят изобщо ме споходи, ги препрочитам отново по няколко пъти.

Вярвам, че в живота има определен смисъл. Както и в смъртта.

Взех мобилния си телефон от нощното шкафче. Първият запаметен номер е на шериф Уайът Портър, шеф на полицейския участък в Пико Мундо. Вторият е домашният му номер. Третият — на мобилния му телефон.

Често звънях на Уайът Портър посред нощ и го виках да дойде.

Включих лампата в хола и открих, че доктор Джесъп е стоял в тъмното, сред преоценените мебели, с които беше обзаведено жилището ми.

Когато отидох до външната врата и я отворих, той не ме последва.

Макар че беше дошъл да търси помощта ми, не можеше да намери у себе си кураж за онова, което предстоеше.

Под червеникавата светлина на старата бронзова лампа с обшит с мъниста абажур жалката мебелировка — старомодните фотьойли, тумбестите викториански табуретки, репродукциите на Максфийлд Париш, карнавално шарените стъклени вази — очевидно го привличаше.

— Не се обиждайте, но мястото ви не е тук — казах.

Доктор Джесъп ме погледна смирено.

— Това място е изпълнено с минало. Има място за мен и Елвис, за спомени, но не и за друг.

Излязох в коридора и затворих вратата.

Апартаментът ми заедно с още един се намира на първия етаж на преустроена викторианска сграда. Някога в тази къща беше живяло само едно семейство, но и сега си има своя чар.

Години наред живях под наем в стая над един гараж. Леглото ми беше само на метър-два от хладилника. Тогава животът беше по-прост, а бъдещето — предвидимо.

Смених стаята за този апартамент не защото ми трябваше повече пространство, а защото завинаги ще принадлежа на това място.

Вратата на къщата беше остъклена. Нощта навън изглеждаше чиста и ясна, подредена и разбираема.

Когато излязох на външната площадка, нощта се оказа като всички останали: дълбока, загадъчна, застинала в готовност всеки момент да се превърне в хаос.

От стълбите към пътеката, оттам — към тротоара. Огледах се за доктор Джесъп, но не го видях никъде.

В пустинните възвишения, които са се прострели далеч на изток от Пико Мундо, зимата може да бъде много студена. Докато в ниската пустиня нощта е топла дори през февруари. Лавровите дървета шептяха и въздишаха на галещия ги вятър, а мушичките се тълпяха около уличните лампи.

В околните къщи беше тихо, а прозорците им бяха тъмни. Кучетата не лаеха. Совите не се обаждаха. По улиците нямаше пешеходци, нито коли. Всичките жители на градчето сякаш се бяха пренесли на небето и бяха оставили само мен да понеса царството на ада на земята.

Когато стигнах до ъгъла, доктор Джесъп се присъедини към мен. Пижамата и късният час предполагаха, че е дошъл в апартамента ми от неговия дом на Джакаранда Уей, на пет пресечки на север от къщата, в която живея, в по-хубав квартал от моя. Сега ме поведе натам. Можеше да лети, но се влачеше като охлюв. Аз се затичах и се оказах далеч пред него. Въпреки че изтръпвах при мисълта какво бих могъл да видя, исках да свърша по-бързо с това. Знаех само, че нечий живот е в опасност.

На средата на пътя се сетих, че можех да взема шевролета. Откакто имах шофьорска книжка, през повечето време не разполагах със собствена кола, а заемах от приятели, ако ми потрябваше. Миналата есен наследих „Шевролет Камаро Берлинета Купе“, модел 1980 година.

Често забравям, че вече имам автомобил. Когато мисля прекалено много за возилото, притежанието на няколкото тона желязо ме потиска. И тъй като се стремя да не мисля за колата, често забравям, че я имам.

Тичах под осеяното с кратери лице на сляпата луна.

Къщата на Джесъп на Джакаранда Уей е в южняшки стил от бели тухли и с елегантни орнаменти. До нея се издига чудата викторианска постройка с толкова много декоративни елементи, че наподобява сватбена торта. От другата страна пък има сграда, която може да се оприличи на барок, но е доста грозна.

Никой от тези архитектурни стилове не се вписва добре в пустинята с палмовите дървета и субтропически храсти. Градът ни е основан през 1900 година от преселници от Източния бряг, които са избягали от суровите зими, но са донесли със себе си зимната архитектура и настроение.

Тери Стомбоу, моя приятелка и работодателка, собственичка на пико Мундо Григ, твърди, че тази неуместна архитектура е по-добра от многото белосани къщи с чакълести покриви, характерни за пустинните градове в Калифорния.

Предполагам е права. Рядко съм излизал от Пико Мундо и никога не съм напускал очертанията на окръг Маравиля.

Дните ми са прекалено заети и напрегнати, за да си позволя да пътувам. Дори не гледам телевизионните канали от типа на „Нешънъл Джиографик“. Радостите на живота могат да се открият навсякъде. Далечните кътчета на планетата предлагат само екзотични начини да страдаш.

Освен това светът отвъд Пико Мундо е обитаван от непознати и чужди хора, а на мен и така ми е достатъчно трудно да се оправям с мъртвите, които някога съм познавал.

В някои от прозорците на къщата на Джесъп грееше мека светлина. Повечето обаче бяха тъмни.

Когато стигнах стълбите пред къщата, доктор Уилбър Джесъп вече ме чакаше там.

Вятърът рошеше косата му и подръпваше пижамата му. От друга страна, не разбирах защо вятърът изобщо му оказва някакво въздействие. Луната го освети и хвърли сянка.

Опечаленият рентгенолог се нуждаеше от утеха, преди да събере достатъчно сили и да ме въведе в къщата, където без съмнение лежеше мъртъв той, а може би и някой друг.

Прегърнах го. Макар да беше само дух и само аз можех да го видя, Джесъп ми се стори топъл и напълно осезаем.

Сигурно виждам мъртъвците и дори съм в състояние да ги пипна не защото наистина е така, а защото ми се иска да е така. Може би с помощта на тази неведома сила ще мога да победя смъртта.

Свръхестествената ми дарба може би се крие не в ума, а в сърцето. Сърцето е художникът, който нанася багрите си върху всичко, което го безпокои и тормози, и по този начин проектира върху платното една по-ярка и по-туширана версия на истината.

Доктор Джесъп беше безплътен, но се облегна с цялата си тежест върху мен. Разтресе се от ридания, ала остана безмълвен.

Мъртвите не могат да говорят. Сигурно знаят за смъртта неща, в които на живите е забранено да бъдат посвещавани.

В този миг способността ми да говоря не ми даваше никакво предимство. Думите не го успокоиха. Само възмездието и тържеството на справедливостта можеха да утолят гнева му. А може би дори и те нямаше да могат.

Докато беше жив, той ме познаваше като Од Томас, известен местен персонаж. Някои — погрешно — ме мислят за герой, а повечето за ексцентрик.

Од, тоест Чудака, не е прякор, а законно даденото ми име.

Историята на това име е доста интересна, но вече съм я разказвал. Работата е там, че родителите ми са странни. И то много.

Предполагам, че доктор Джесъп приживе ме намираше за интересен и забавен, загадъчен. Мисля, че ме харесваше.

Едва сега, в смъртта си, той ще ме опознае истински в ролята ми на спътник на чакащите в преддверието мъртви души.

Виждам ги, но ми се иска да не ги виждах. Само че ценя прекалено много живота, за да обърна гръб на мъртвите, защото те заслужават компанията ми, задето са страдали на този свят.

Когато доктор Джесъп се отдръпна на няколко крачки от мен, той се беше променил коренно. Раните се очертаваха върху тялото му.

Беше ударен в лицето с тъп предмет, може би дълга тръба или чук. Неколкократно. Черепът му беше счупен, лицето — обезобразено.

Разкъсан и изпочупен. По ръцете му се виждаше, че отчаяно се е опитвал да се защитава — или че се е притекъл на помощ на някого. Единственият човек, който живееше с него, беше синът му Дани.

Жалостта ми към жертвата беше надмината от ярост — опасна емоция, заслепяваща разсъдъка и приспиваща предпазливостта.

В такова състояние, към което не се стремя съзнателно и което ме плаши, което ме връхлита и обладава, аз не съм в състояние да се отклоня от това, което трябва да се направи. И се потапям дълбоко.

Приятелите ми, малцината от тях, които знаят тайните ми, мислят, че получавам божествено вдъхновение свише. Може би е временна лудост.

Стъпка след стъпка, качвайки се по стълбите, оттам на площадката, аз все повече се замислях да се обадя на Уайът Портър. Притесняваше ме обаче, че докато позвъня и изчакам да пристигне полицията, Дани може да изчезне.

Външната врата беше открехната.

Обърнах се и видях, че доктор Джесъп предпочита да блуждае в двора, вместо да влезе в къщата.

Раните му бяха изчезнали. Изглеждаше така, както го беше заварила смъртта. И беше уплашен.

Преди да си отидат от този свят, дори мъртвите изпитват страх. Мислите си, че няма какво да губят, но понякога те са разтърсвани от тревоги — не за това, което ги чака в отвъдното, а за тези, които са оставили тук.

Бутнах вратата и тя се отвори плавно и тихо, като добре смазан механизъм на ловен капан.