Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Winter Moon, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 21 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
nqgolova (2008)

Издание:

Преводач: Петър Нинов, 2001

Дизайн на корицата: Димитър Стоянов — ДИМО, 2001

Редактор: Лилия Анастасова

ИК „Плеяда“, 2001

История

  1. — Добавяне

ШЕСТНАДЕСЕТА ГЛАВА

Събота сутринта започна със слънчева светлина. От северозапад подухна студен вятър и от време на време в небето над залесените Скалисти планини се виеха ята от черни птици. Те се спускаха надолу и на изток като че бягаха от кръвожаден хищник.

Човекът, четящ метеорологичните прогнози по радиостанцията — която Хедър и Джак слушаха, докато се миеха и обличаха — предсказа снеговалеж до настъпването на вечерта. „Това е — каза той — един от най-ранните снегове от години насам и общата дебелина на снежната покривка може да достигне до двайсет и пет сантиметра.“

Ако се съдеше по тона, с който беше прочетена прогнозата, двайсет и пет сантиметровият сняг не се смяташе за нещо необикновено по тези северни земи. Нищо не казаха, че могат да бъдат затворени пътищата, че отдалечените райони може да бъдат откъснати от света. Втора буря се очакваше да ги сполети веднага след първата. Тя нямаше да е толкова силна и щеше да започне рано в понеделник.

Седнала на ръба на леглото, Хедър каза:

— Ей, ама ние имаме шейни.

Джак беше до гардероба и сваляше от закачалката карираната си червено-кафява фланелена риза.

— Говориш като дете — отвърна той.

— Та това си е първият ми сняг.

— Вярно, бях забравил.

В Лос Анджелис през зимата, когато смогът се прочистваше достатъчно, за да се видят, белите шапки на планинските върхове служеха като отдалечен фон и бяха единственият сняг, който тя беше виждала. Не караше ски. Никога не беше ходила до Ароухед или Биг Беър, освен през лятото, и се вълнуваше като дете за предстоящия снеговалеж. Хедър каза:

— Трябва да си насрочим час за сервиза на Паркър, за да сложим снегорин на експлоръра, преди да настъпи истинската зима.

— Вече го направих. В десет часа сутринта в четвъртък. Докато закопчаваше ризата, той отиде до прозореца, за да погледа източните гори и южните низини.

— Тази гледка ме хипнотизира. Правя нещо, поглеждам, виждам я през прозореца или от верандата и после продължавам да стоя и да гледам.

Хедър застана зад него, обгърна го с ръце и също погледна към ослепително красивата панорама на горите, полята и широкото светлосиньо небе.

— Дали всичко ще бъде добре — попита тя след известно време.

— Ще бъде. Ние принадлежим на това място. Нямаш ли такова усещане?

— Да — отвърна тя след кратко колебание. На дневна светлина събитията от предишната нощ й се струваха несравнимо по-малко страшни и повече плод на въображението. Не беше видяла нищо в края на краищата и дори не знаеше точно какво беше очаквала да види. Паника, подсилена от кошмар. Нищо повече.

— Това е мястото, на което принадлежим.

Той се обърна и я прегърна, после я целуна. Тя започна да масажира мускулите на гърба му. Изтощени от пътуването и настаняването, те не се бяха любили от онази нощ, когато напуснаха Лос Анджелис. Щом приспособяха къщата за техен собствен дом, нейното неспокойствие сигурно щеше да изчезне напълно.

Той прокара силните си ръце по бедрата й и я придърпа към себе си. Като акцентираше върху всяка изречена дума с целувки по врата, бузите, очите и устните й, той каза:

— Какво ще кажеш довечера…, когато снегът вали… след като пийнем… чаша или две вино… край огъня… романтична музика… по радиото…, когато се отпуснем…

— …отпуснем — повтори тя замечтано.

— После двамата заедно…

— М-м-м-м, заедно…

— … да си прекараме наистина чудесно, ама чудесно…

— …чудесно…

— Да си направим бой със снежни топки.

Тя го целуна по бузата:

— Звяр такъв, ще сложа камъни в моите снежни топки.

— Или пък може да правим любов.

— Сигурен ли си, че не искаш да излезеш навън и да правиш снежни ангели?

— Сега като размислих, по-скоро не.

— Обличай се, умнико. Имаме да пазаруваме.

Хедър откри Тоби в хола облечен. Той беше на пода пред телевизора и гледаше някакво предаване с изключен звук.

— Довечера ще има много сняг — каза му тя, като очакваше неговото въодушевление да надхвърли нейното, защото и той щеше да види за пръв път сняг.

Той не отвърна.

— Ние ще ходим да купим от града няколко шейни. Приготви се.

Той остана тих и неподвижен като камък. Вниманието му беше изцяло приковано към телевизионния екран.

От мястото, на което беше застанала, Хедър не можеше да види кое предаване го е грабнало така.

— Тоби? — Тя пристъпи по-навътре в хола. — Хей, хлапе, какво гледаш?

Едва сега той показа, че е забелязал присъствието й.

— Не знам какво е това. — Изглеждаше разсеян, сякаш изобщо не я виждаше, и отново се обърна към телевизора.

На екрана се виждаха някакви еволюиращи амеби и микроорганизми. Постоянно променящите се форми бяха във всички основни цветове, сливаха се, огъваха се и се стрелваха нанякъде в постоянен аморфен хаос.

— Какво е това — попита Хедър.

Тоби вдигна рамене.

Постоянно променяща формата си, пъстрата абстракция със заоблени черти беше интересна за гледане и много красива. Колкото по-дълго я гледаше тя обаче, толкова по-тревожно й се струваше това. Макар че нямаше причина. Нищо в тези форми не изглеждаше заплашително или зловещо. Напротив, флуидът и приказните сливащи се организми би трябвало да действат успокояващо.

— Защо си изключил звука?

— Не съм.

Тя клекна до него, взе дистанционното и натисна бутона за увеличаване. Единственият звук обаче беше статичното пукане от високоговорителите.

Тя превключи на следващия канал и холът се изпълни с гласа на спортен коментатор и екзалтираната публика на футболен мач. Бързо намали звука.

Когато върна на предишния канал, аморфните фигури вече ги нямаше. Вместо тях даваха анимационен филм с патока Дафи Дък.

— Странно — промърмори тя.

— На мен ми хареса — отвърна Тоби.

Тя продължи да сменя каналите, но не можа да открие странната абстракция. Натисна бутона за изключване и екранът изгасна.

— Е, както и да е — каза тя. — Време е за закуска. Имаме много работа за вършене в града. Нали не искаш да не ни стигне време да купим шейната?

— Какво да купим? — попита момчето, след като се изправи.

— Не ме ли чу одеве?

— Май не.

— Дето ти казах за снега?

Лицето му се проясни:

— Ще вали сняг ли?

— Сигурно в ушите ти има достатъчно восък да се направи най-голямата свещ в света — каза тя и се насочи към кухнята.

Тоби тръгна след нея и продължи с въпросите:

— Кога? Кога ще вали сняг, мамо? А? Днес ли?

— Можем да сложим по един фитил в ушите ти, да ги запалим с клечка кибрит и да вечеряме на свещи през следващите десет години.

— Колко сняг ще вали?

— Сигурно вътре има и умрели охлюви.

— Само леко или ще има силна буря?

— Или дори умряла мишка, а може и три.

— Мамо! — каза той сърдито, влизайки след нея в кухнята. Тя се обърна, наведе се и сложи ръка над коляното му.

— Дотук, може и по-високо.

— Наистина ли?

— Ще се пързаляме с шейни.

— Уха.

— Ще правим снежен човек.

— Бой със снежни топки! — предизвика я той.

— Добре, аз и татко ти срещу теб.

— Така не е честно! — Той изтича до прозореца и долепи лицето си до стъклото. — Небето е синьо.

— След малко няма да е такова, гарантирам ти. — Хедър тръгна към килера. — Искаш ли за закуска корнфлейкс?

— Понички и шоколадово мляко.

— Не става.

— Добре тогава, ще опитам с корнфлейкс.

— Добро момче.

— Леле! — извика той от изненада и отстъпи назад от прозореца. — Мамо, виж това.

— Какво има?

— Виж, бързо, виж тази птица. Току-що кацна направо пред мен.

Хедър се доближи до него и видя гарван, кацнал от външната страна на прозореца. Главата му беше вдигната нагоре и ги гледаше любопитно с едното око.

— Току-що прелетя точно над мен, у-у-у-уф, и си помислих, че ще се разбие в прозореца. Какво прави?

— Сигурно търси червеи или малки буболечки.

— Аз не приличам на буболечка.

— Сигурно е видял охлювите в ушите ти — отвърна тя и се върна в килера.

Докато Тоби помагаше на Хедър да подреди масата за закуска, гарванът остана на прозореца и продължи да наблюдава.

— Трябва да е много глупав, ако си мисли, че тук имаме червеи и буболечки — каза Тоби.

— Сигурно е възпитан и културен, чул ме е да казвам „корнфлейкс“.

Когато напълниха купите с храна, големият гарван остана на прозореца. Понякога чистеше перата си с клюна, но през повечето време не спираше да ги наблюдава.

Джак слезе по стълбите, подсвирквайки си. Той мина през коридора, влезе в кухнята и каза:

— Толкова съм гладен, че мога да изям цял кон. Може ли да ядем яйца и кон за закуска?

— Какво ще кажеш за яйца и гарван? — попита Тоби и посочи към неканения гост.

— Той е доста тлъст и сочен екземпляр, а? — Джак се премести до прозореца и се наведе, за да разгледа по-отблизо птицата.

— Мамо, виж! Татко се състезава в гледане с гарвана — подвикна весело Тоби.

Лицето на Джак не беше на повече от три сантиметра от прозореца и птицата го беше фиксирала с мастиленочерното си око. Хедър взе четири филии хляб от плика, сложи ги в големия тостер, нагласи го и вдигна глава, за да види как Джак й гарванът още се гледат.

— Мисля, че татко ще загуби — каза детето.

Джак щракна с пръсти на прозореца, точно срещу птицата, но тя дори не трепна.

— Смел малък дявол — отбеляза Джак.

Със светкавични движения гарванът започна да удря с клюна по стъклото пред него толкова силно, че той от изненада отскочи назад и загуби равновесие. Падна на задните си части върху кухненския под. Птицата хвръкна с големи тласъци на крилата и изчезна в небето.

Тоби избухна в смях.

Джак допълзя до него.

— А, значи мислиш, че е смешно, така ли? Сега ще ти покажа какво е смешно. Ще ти покажа страшното китайско мъчение чрез гъделичкане.

Хедър също се засмя.

Тоби дотича до вратата към коридора, погледна назад видя, че Джак идва след него, и избяга в другата стая, като през цялото време се смееше и пищеше от удоволствие.

Джак се изправи на крака. В прегърбена поза, виещ като трол, той се затътри след сина си.

— Аз едно дете ли имам или две? — провикна се Хедър.

— Две! — отговори той оттам.

Филиите в тостера бяха готови. Тя сложи четирите препечени парчета хляб в чиния и пъхна други четири филии в тостера.

От предната част на къщата се чуваше неистово кикотене.

Хедър отиде при прозореца. Ударите на гарвана бяха толкова силни, че почти очакваше да са оставили пукнатина в стъклото. Но то беше непокътнато. На перваза отвън лежеше черно перо. То леко се поклащаше на вятъра.

Тя доближи лицето си до стъклото и погледна нагоре. Високо в синевата една черна птица описваше малки кръгове. Беше твърде далеч, за да може да прецени дали е същият гарван.