Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Winter Moon, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 21 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
nqgolova (2008)

Издание:

Преводач: Петър Нинов, 2001

Дизайн на корицата: Димитър Стоянов — ДИМО, 2001

Редактор: Лилия Анастасова

ИК „Плеяда“, 2001

История

  1. — Добавяне

ДЕВЕТА ГЛАВА

Някакъв звук събуди Хедър. Тихо потропване, после чегъртане. Седна в леглото и веднага се разсъни.

Нощта отново беше тиха.

Погледна към часовника. Беше един часът и десет минути след полунощ.

Преди няколко месеца тя би обяснила реакцията си с някой страшен кошмар. Нямаше да помни нищо от това, което е сънувала, щеше да се обърне на другата страна и отново да заспи.

Вече не беше така.

Беше спала върху завивките. Затова сега стана моментално.

От седмици спеше по анцуг. Дори с пижама щеше да се чувства прекалено уязвима. Памучните костюми за бягане бяха достатъчно удобни за спане, а и тя се обличаше с тях в случай, че възникнеше нещо непредвидено и неприятно.

Като сега.

Макар че нищо не нарушаваше тишината, тя взе пистолета от нощното шкафче. Беше револвер „Корт“ 38-и калибър, произведен в Германия от фирмата „Вафенфабрик Корт“. Беше може би най-прецизно изработеният и най-точният револвер в света, ненадминат от никой друг конкурент.

Револверът беше едно от оръжията, които тя си беше купила, след като стреляха по Джак. При покупката я консултира Алма Брайсън. Хедър прекара часове с револвера на полицейското стрелбище. Когато го взе, той се намести в дланта й като естествено продължение на ръката.

Размерът на нейния арсенал сега надвишаваше този на Алма, което понякога я изумяваше. Но по-изумително беше притеснението й, че въпреки това пак не е достатъчно подготвена за непредвидени ситуации.

Скоро щяха да влязат в сила нови закони, които щяха да направят още по-трудна покупката на огнестрелни оръжия. Трябваше внимателно да обмисли как да похарчи и без друго нищожния семеен бюджет за отбрана, от която може би при новите условия нямаше да има никаква полза. А нейните най-кошмарни очаквания и предвиждания за опасни случаи щяха да се окажат твърде оптимистични.

Някога щеше да помисли, че просто я е обзела параноя. Времената обаче се промениха. Това, което някога й се струваше като параноя, сега беше най-трезв реализъм.

Не обичаше да мисли за това. Потискаше я.

Когато нощта остана подозрително тиха, тя прекоси спалнята и излезе в коридора. Не трябваше да включва никакви лампи. През последните няколко месеца беше прекарала толкова много часове в неуморно бродене из къщата, че сега можеше да се придвижва от стая в стая в мрака тихо и леко като котка.

На стената в спалнята се намираше таблото на алармената система, която беше инсталирала седмица след събитията при бензиностанцията на Аркадян. Със светещи зелени букви на цифровия дисплей пишеше ЗАДЕЙСТВАНА.

Тази аларма беше поставена по периметъра на къщата. Можеше да се включи и при контакт с който и да било външен прозорец или врата. Затова сега беше сигурна, че нашественикът не е влязъл в къщата. Ако беше така, щеше да се задейства сирената и един чип със записан на него мъжки глас щеше да обяви: Навлезли сте без разрешение в охранявана собственост. Полицията вече е извикана. Напуснете незабавно.

Тя пристъпи в тъмния коридор на втория етаж и отиде до стаята на Тоби. Всяка вечер проверяваше дали неговата и нейната врата са отворени, за да можеше да го чуе, ако я повика.

Постоя няколко секунди край леглото на сина си, вслушвайки се в едва доловимото му похъркване. Тялото на момчето под завивките леко се открояваше на фона на разсеяната светлина, която идваше от градските улици и се промъкваше през процепите на щорите. В момента той беше като мъртъв за света и нямаше как от него да са дошли звуците, прекъснали съня й.

Хедър се върна в коридора, допълзя до стълбите и слезе на първия етаж.

В тесния кабинет и после в хола тя се местеше като сянка от прозорец на прозорец. Проверяваше дали отвън няма нещо подозрително. Тихата улица изглеждаше толкова мирна и спокойна, че по-скоро беше характерна за някой малък град от Средния запад, отколкото за Лос Анджелис. Никой не газеше по тревната площ отпред. Никой не се прокрадваше по северната страна на къщата.

Хедър започна да си мисли, че в крайна сметка подозрителният звук беше част от кошмар, който тя беше сънувала.

Напоследък рядко спеше спокойно, но обикновено помнеше сънищата си. Най-често сънуваше бензиностанцията на Аркадян, макар че беше виждала мястото само веднъж, в деня на стрелбата. Сънищата й приличаха на сценични спектакли с куршуми, кръв и огън, в които Джак понякога изгаряше жив и в които тя и Тоби често присъстваха по време на престрелката. Един от тях биваше застрелван заедно с Джак, единият или и двамата се запалваха. Понякога добре изглеждащият рус мъж в костюм от Армани коленичеше до нея, докато тя лежеше надупчена от куршуми, доближаваше устата си до нейните рани и пиеше от кръвта й. Убиецът често беше сляп, с празни очни орбити, в които играеха огнени пламъци. Той се хилеше с остри като на пепелянка зъби и веднъж й каза:

— Ще взема Тоби заедно с мен долу, в Ада. Ще сложа на малкото копеле каишка и ще го използвам като куче-водач.

Като се има предвид, че запомнените кошмари бяха толкова страшни, тогава колко ли ужасни бяха тези, които беше забравила?

Когато обиколи хола, върна се под свода на коридора и отиде до трапезарията, тя реши, че въображението и е изиграло номер. Около къщата и вътре в нея не съществуваше реална заплаха. Тя свали ръката с пистолета и дулото на оръжието се насочи към пода. Пръстът й се премести от спусъка върху предохранителната скоба.

Сянката на човек, който бързо мина покрай прозореца на трапезарията, отново я накара да застане нащрек. Осветен от уличната лампа, натрапникът хвърли сянка, която проникна през стъклото и се отрази върху прозрачните витрини на шкафа в помещението. Тя премина бързо като сянката на нощна птица, но Хедър не се усъмни и за миг, че принадлежи на човек.

Забърза към кухнята.

До вратата, която свързваше къщата с гаража, беше монтирано още едно табло на алармената система. Тя набра деактивиращия код.

Тъй като Джак щеше да лежи в болницата кой знае още колко време, финансовото им бъдеще беше несигурно и Хедър се двоумеше дали да харчи ценните спестявания за сигнализация, свързана с полицията или с охранителна фирма. Винаги си мислеше, че подобни системи са предназначени за имения като тези в Бел Еър, а не за домовете на семействата от средната класа като нейното. Докато не разбра, че шест от шестнайсетте къщи в нейния район вече разчитаха на високотехнологичната охрана.

Сега блещукащите зелени букви на екрана се смениха от ЗАДЕЙСТВАНА на по-малко успокояващото В ГОТОВНОСТ.

Можеше да пусне алармата, при чийто звук щеше да дойде полицията. Но ако го направеше, изродите отвън щяха да избягат. Докато пристигнеше патрулната кола, нямаше да е останал никой за арестуване. Тя много добре си представяше какви създания — не хора — бяха те и какви неприятности възнамеряваха да й причинят. Щеше да ги изненада и да ги държи под дулото на оръжието, докато пристигнеше помощ.

Когато тихо дръпна лоста на бравата, отвори вратата ИЗКЛЮЧЕНА, — и пристъпи в гаража, тя вече знаеше, че е изгубила контрола над себе си. Страхът я беше обладал. Да, страхуваше се, но не страхът караше сърцето й да бие силно и бързо. Гневът беше двигателят, който я тласкаше напред. Беше разгневена от опита някой да направи от нея жертва и беше решена да накара нейните мъчители да си платят без значение колко голям беше рискът.

Бетонният под на гаража беше студен.

Заобиколи задната част на по-близката до нея кола. Спря между броните на двата автомобила, ослуша се и зачака.

Единствената светлина идваше от няколкото подредени в редица квадратни петнайсетсантиметрови прозорчета в горната част на вратите на гаража: болнав жълт блясък от уличните лампи. Дългите сенки отказваха да се оттеглят.

Там. Шепнене отвън. Приглушени стъпки на входа на гаража покрай южната страна на къщата. После издайническо „ш-шш-т“, което тя очакваше.

Копелета.

Хедър бързо се премести до вратата на задната стена на гаража. Бавно отключи, като внимаваше да не вдига шум. Леко отвори вратата и излезе на тротоара зад къщата.

Майската нощ беше мека. Пълната луна на запад почти беше скрита от облаците.

В момента тя се държеше безотговорно. Не беше при Тоби, за да го защитава. По-скоро го подлагаше на по-голяма опасност. Беше превъзбудена, излязла от контрол. Знаеше го. Но не можеше да устои. Беше й писнало. Повече не можеше да търпи. Не можеше да се спре.

От дясната й страна се намираше покритата задна веранда с вътрешния двор пред него. От двора само отделни петна бяха осветени от успялата да проникне през гъстите облаци лунна светлина. Високите евкалипти и по-ниските декоративни храсти бяха обагрени от сребристолунния цвят.

Намираше се при западната страна на къщата. Премести се по тротоара наляво.

Спря се на ъгъла и отново се ослуша. Тъй като нямаше никакъв вятър, тя ясно чуваше ужасното шепнене, звук, от който се засилваше яростта й.

Долавяше приглушено мърморене, но не можеше да чуе отделните думи.

Последваха прокрадващи се и забързани стъпки към къщата, тих, приглушен смях, почти хилене. Толкова добре се забавляваха с тази игра.

Тя прецени мига, в който щяха да се появят, по звука на техните меки приближаващи стъпки. С намерение да ги уплаши до смърт Хедър тръгна напред и се изправи срещу тях при завоя на тротоара.

Отначало се изненада, когато видя, че е по-ниска от него. Очакваше да са десетгодишни, в краен случай единайсет-дванайсет.

Натрапникът издаде уплашено „Ах!“ и предупреди останалите.

Да ги накара да си глътнат езиците от страх щеше да е по-трудно, тъй като не бяха малки хлапета, както очакваше. Но не можеше и да отстъпи. Щяха да я завлекат. И после…

Продължи да върви напред. Той се блъсна в бетонната стена, която маркираше границите на имота. Спреят с боя изхвърча от ръката му и издрънча на тротоара.

Ударът му изкара въздуха. Той отвори уста, за да си поеме дъх.

Чуха се стъпки. Вторият тичаше към нея.

Лице в лице с първото момче, дори в мрака тя забеляза, че то е на шестнайсет-седемнайсет или може би на повече години. Достатъчно голям, за да не върши глупости.

Удари го с дясното си коляно между разкрачените крака и се отдръпна, след което той падна виещ от болка върху голямата саксия до стената.

Второто момче бързо се приближаваше. То не видя пистолета, а и тя нямаше време да го спре, като го сплаши.

Вместо да побегне, тя се насочи направо към него и го ритна силно. Блокира го с глезена и горната част на стъпалото, вместо с пръстите на крака.

Той се удари, падна на тротоара и се претърколи до първото момче, като също застена от болка.

Третият идваше откъм предната част на къщата, но рязко спря на около пет метра от нея и започна да се оттегля.

— Спри на място! — каза тя. — Въоръжена съм.

Макар че вдигна корта, хванала дръжката с две ръце, тя не повиши тон и спокойствието й я направи още по-опасна, отколкото, ако беше изкрещяла.

Той спря, но сигурно не видя револвера в тъмното. Езикът на тялото издаваше намерението му да бяга или да се съпротивлява.

— И се кълна в Господ — продължи тя спокойно, — че ще пръсна мозъка ти.

Беше изненадана от студената омраза в гласа си. В действителност нямаше да го застреля. Но въпреки това начинът, по който звучеше гласът й, я изплаши… и я накара да се замисли.

Раменете му се отпуснаха. Цялата му стойка се промени. Беше приел насериозно заканата.

Тя изпита злорадство и триумф. Близо трите месеца интензивни тренировки по таекуондо и женски курсове за самоотбрана, преподавани безплатно на членовете на полицейските семейства три пъти седмично в спортната зала на отдела, си казаха думата. Дясното стъпало я болеше ужасно, вероятно колкото слабините на второто момче. Със сигурност щеше да куцука поне една седмица. Но въпреки това се чувстваше превъзходно от това, че беше повалила тримата вандали и беше готова да страда, за да се наслаждава на триумфа си сега.

— Ела тук — каза тя. — Хайде, ела, ела.

Третото хлапе вдигна ръце зад тила. Във всяка от тях държеше спрей с боя.

— Лягай на земята до приятелчетата си — настоя Хедър и той я послуша.

Луната изплува иззад облаците подобно на включването на прожекторите над тъмна сцена. Сега можеше добре да види, че те бяха големи на по шестнайсет-осемнайсет години.

Също така видя, че не се вместват в представата за хулигани. Не бяха нито чернокожи, нито латиноамериканци. Бяха бели. И нямаха вид на бедни. Единият от тях носеше скъпо кожено яке, а другият — плетен памучен пуловер с красив десен.

Нощната тишина беше нарушавана само от охканията и стоновете на двамата. Схватката беше протекла толкова незабелязано и бързо в широкото два и половина метра пространство между къщата и стената на оградата, толкова тихо, че никой от съседите не се събуди.

С насочен към тях револвер Хедър каза:

— Идвали ли сте тук преди?

Двамата още не можеха да и отговорят, но третият също мълчеше.

— Попитах ви дали сте идвали и преди тук — повтори тя с изострен тон. — Правили ли сте подобни свинщини и преди?

— Кучка — произнесе третият.

Тя си даде сметка, че е напълно възможно да загуби контрол върху ситуацията, макар че беше единствената, която беше въоръжена. Двамата ударени в слабините можеха да се окопитят по-бързо, отколкото тя предполагаше. Реши да прибегне към лъжа, която да ги убеди, че тя не само е жена на ченге, владееща няколко хитри хватки:

— Чуйте ме, малки пикльовци. Мога да ви убия всичките, да отида до къщата, да взема ножове и да забия по един в главата на всеки от вас, преди да дойдат черно-белите. Може би ще ме съдят, а може би не. Но кой съдия ще тикне в затвора жената на полицай-герой и майка на осемгодишен син?

— Няма да го направиш — отвърна третото хлапе след известно колебание.

Тя продължи да учудва самата себе си, като говореше със сърдит и заплашителен тон, без да й се налага да се преструва:

— Няма ли? А? Няма? Двама партньори на моя Джак бяха застреляни за една година, а сега той лежи в болницата. Ще остане там още седмици наред, месеци. Един Господ знае каква болка ще му се наложи да изтърпи и дали изобщо ще може да ходи. А и аз съм безработна от октомври, спестяванията ни почти са се свършили, не мога да спя от притеснение. И ме тормозят отрепки като вас. Мислите, че няма да искам да видя някой друг да страда вместо мен ли? Че няма да започна да ви ритам и да ви накарам да ви заболи, много да ви заболи? Няма ли? А? А? Няма ли, пикльо такъв?

Господи. Тя трепереше. Нямаше представа, че у нея са се събрали толкова отрицателни емоции. В гърлото й беше заседнала някаква буца и трябваше да се успокои.

По всичко личеше, че беше изплашила тримата. Очите им бяха широко отворени и на лунната светлина в тях се четеше страх.

— Ние… сме идвали тук, преди — промърмори хлапето, което беше ударила с крак.

— Колко пъти?

— Д-два пъти.

Къщата беше нападана два пъти преди, веднъж в края на март и веднъж в средата на април.

С опасен блясък в погледа тя ги попита:

— Откъде сте?

— Оттук — отговори хлапето, останало невредимо.

— Не сте от този квартал.

— От Лос Анджелис.

— Лос Анджелис е голям град.

— От Хилс.

— От Бевърли Хилс ли?

— Ъхъ.

— И тримата?

— Ъхъ.

— Не ме будалкайте.

— Вярно е, оттам сме. Защо ще лъжем.

Третото момче сложи ръце на слепоочията си, сякаш току-що беше изпитало угризения на съвестта. Макар че много по-вероятно беше да е внезапно главоболие. Лунната светлина хвърляше отблясъци върху ръчния му часовник и лъскавата му метална верижка.

— Какъв е този часовник? — попита тя.

— А?

— Каква марка е?

— „Ролекс“.

Така си и мислеше, макар че не можеше да се сдържи да не издаде учудването си:

— „Ролекс“ ли?

— Не лъжа. Подариха ми го за Коледа.

— Господи.

Той започна да го сваля от китката си.

— Ето, вземи го.

— Остави го — презрително изрече тя.

— Не, наистина, вземи го.

— Кой ти го даде?

— Нашите. Златен е. — Беше го свалил. Протегна ръка, за да й го даде. — Няма диаманти, но целият е златен — часовникът и верижката.

— Колко прави това? — попита тя. — Петнайсет-двайсет хиляди?

— Нещо такова — включи се едно от контузените момчета. Не е от най-скъпите модели.

— Подарявам ти го — повтори собственикът на часовника.

Хедър го попита:

— На колко си години?

— На седемнайсет.

— Още ходиш на училище, нали?

— В гимназията. Ето, вземи часовника.

— Още си ученик, а получаваш подарък за Коледа часовник за петнайсет хиляди?

— Твой е.

Тя коленичи пред тримата, опитвайки се да не обръща внимание на болката в дясното стъпало, и насочи корта точно срещу лицето на момчето с часовника. И тримата се отдръпнаха назад от страх.

— Мога да ти пръсна главата, разглезен малък негоднико каза тя. — Мога да го направя без проблем, но не бих ти откраднала часовника дори и да струваше милион. Сложи си го отново.

Златната верижка на ролекса задрънча, докато той изнервено я закопчаваше на ръката си.

Тя искаше да разбере защо с всичките привилегии и предимства, които им осигуряваха техните семейства, трите момчета от Бевърли Хилс се мотаеха наоколо нощем. Оскверняваха придобитата с много труд собственост на полицай, който едва не беше убит три пъти, докато се опитваше да запази социалната стабилност. Тази социална стабилност, която им даваше достатъчно храна, да не говорим за часовници „Ролекс“. Откъде идваха тяхната грубост, техните изопачени ценности, техният нихилизъм? Не можеха да кажат, че са онеправдани. Тогава кой или какво беше виновно?

— Покажете ми портфейлите си — нареди тя.

Те извадиха портфейлите от джобовете си и ги протегнаха към нея. През цялото време очите им играеха ту към нея, ту към корта. Сигурно им изглеждаше като оръдие в момента.

— Извадете от тях всичките си пари — продължи да им нарежда тя.

Може би проблемът им беше, че бяха израснали във време, в което медиите ги заливаха с безкрайни прогнози за ядрена война, а после, след разпадането на Съветския съюз, с неспирни предупреждения за наближаваща глобална екологична катастрофа. Може би непрекъснатият, но правен умело шум и повтаряне на тезата за обреченост, които поддържаха висок рейтинга на новинарските предавания, ги караше да вярват, че наистина за тях няма никакво бъдеще. А на чернокожите деца им беше още по-трудно, защото постоянно им казваха, че няма да успеят, че системата е срещу тях, че е нечестна и несправедлива към тях и че няма никакъв смисъл да се опитват да променят положението.

А може би нито едно от тези неща нямаше нищо общо с тях.

Тя не знаеше. Дори не беше сигурна дали изобщо я е грижа. Каквото и да кажеше или да направеше, нямаше да ги спре.

Всяко от момчетата държеше парите в едната ръка, портфейла в другата и търпеливо чакаше.

Почти реши да не им задава този въпрос, но накрая промени намеренията си:

— Някой от вас има ли кредитни карти?

Невероятно, но двама имаха. Ученици от гимназията с кредитни карти. Момчето, което беше блъснала в стената, имаше карти на „Америкън Експрес“ и „Виза“. Момчето с ролекса на „Мастъркард“.

Загледана в очите им, тя си каза, че повечето деца не са като тези тримата. Повечето се опитваха да се борят с неморалния свят с помощта на морални средства и след като пораснеха, щяха да станат добри хора. Може би дори тези калпазани щяха да станат нормални граждани. Поне един или двама от тях. Но какъв беше процентът на загубилите своя морален ориентир днес? Не само сред тийнейджърите, но и сред хората от всички възрасти. Десет процента? Със сигурност повече. Толкова много улични престъпления и корумпирани служители с бели якички; толкова много лъжи и измами, алчност и завист. Двайсет процента? И какъв процент можеше да понесе една демокрация?

— Хвърлете портфейлите на тротоара. — Тя посочи мястото зад нея.

Момчетата изпълниха заповедта й.

— Сложете парите и кредитните карти в джобовете си.

Объркани, те направиха и това.

— Не ми трябват парите ви. Не съм престъпник като вас. Като държеше револвера в дясната ръка, тя събра с лявата портфейлите. Изправи се и отстъпи назад към стената на гаража.

Вълнуваха я много въпроси, но не им зададе нито един от тях. Техните отговори — ако изобщо имаха отговори — щяха да са повърхностни и незадоволителни. Беше й писнало от повърхностност и демагогия. Механизмът на съвременния свят работеше с помощта на смазката на плоски лъжи, хлъзгави увъртания, красиви, но неубедителни оправдания.

— Трябват ми само вашите документи за самоличност — каза Хедър и вдигна ръката си, в която стискаше портфейлите. — От тях ще разбера кои сте и къде мога да ви открия. Ако още един път ни притесните, дори само да плюнете върху тревата отпред, ще ви намеря и ще се заема сериозно с вас. — Тя дръпна ударника на корта и погледите им веднага се насочиха към револвера. — Ще нося много по-голямо оръжие, с куршуми по-голям калибър с кух връх. Ако се стреля с такова в крак, направо се раздробява костта и трябва да се ампутира. Аз ще стрелям и по двата ви крака и ще се придвижвате през остатъка от живота си в инвалидни колички. Може някой от вас да получи олово в топките, за да не се пръкват повече на бял свят такива като вас.

Луната отново се скри зад облаците. От задния двор се дочу крякане на жаби.

Трите момчета я гледаха втренчено и се питаха дали наистина ще ги пусне да си вървят. Те очакваха да бъдат предадени на полицията.

Това, разбира се, беше изключено. Беше нанесла телесна повреда на двама от тях. Всеки от контузените продължаваше да се държи за слабините и на двамата лицата им бяха изкривени от болка. Още повече, че ги беше заплашила с оръжие извън дома си. Аргументът срещу нея щеше да бъде, че те не са представлявали реална опасност, защото не са прекосили допустимата граница. Да, бяха нацапали със спрейове къщата и бяха надраскали обидни надписи, бяха причинили финансови и емоционални щети на нея и на детето й. Но тя много добре разбираше, че да е жена на полицай-герой не беше достатъчна гаранция, че няма да я съдят и няма да повдигнат срещу нея редица обвинения, които неминуемо ще пратят в затвора нея вместо тях.

— Махайте се оттук — каза им тя.

Те се изправиха, но после се поколебаха, сякаш ги беше страх да не стреля по тях в гръб.

— Вървете си — настоя тя. — Веднага.

Накрая те бързо тръгнаха покрай стената на къщата и тя ги проследи, за да е сигурна, че наистина ще се махнат. Те продължаваха да хвърлят погледи към нея.

На полянката отпред, застанала във влажната от росата трева, тя се увери в щетите, които те бяха причинили на поне две, а може би и на три от стените на къщата. Цветовете на боите сякаш блестяха в нощта, осветявани от уличните лампи! Бяха надраскали личните си символи навсякъде, както и най-различни грозни псувни с общия корен ЕБ… Но централното послание беше като при първите два пъти:

ЧЕНГЕ-УБИЕЦ.

Трите момчета — двама от тях куцаха — стигнаха до колата си, паркирана на около една пресечка оттук. Беше черна на цвят. Потеглиха със свирене на гумите, като оставиха зад себе си облаци от син дим.

ЧЕНГЕ-УБИЕЦ. СЪЗДАТЕЛ НА ВДОВИЦИ.

СЪЗДАТЕЛ НА СИРАЦИ.

Хедър беше по-объркана от ирационалния смисъл на графитите, отколкото от схватката с тримата драскачи. Джак нямаше никаква вина. Той беше изпълнявал задълженията си. Как можеше да отнеме автомат от психопат-убиец, без да използва оръжие? Тя имаше чувството, че цивилизацията потъва в море от безумна ненавист.

АНСЪН ОЛИВЪР Е ЖИВ!

Ансън Оливър беше маниакът с микроузито, обещаващ млад режисьор с три филма, направени през последните четири години. Никак не беше странно, че филмите му бяха изпълнени с гняв и разказваха за гневни хора. След престрелката Хедър беше изгледала и трите филма. Оливър отлично използваше ракурсите на камерата и имаше силно въздействащ повествователен стил. Някои от сцените бяха зашеметяващи. Може би беше гений и дори щеше да спечели „Оскар“ и други престижни награди. Но в творчеството му присъстваше тревожна морална арогантност, самодоволство и изнудвачество, които впоследствие се изясни, че са били предвестниците на едни много по-сериозни психични проблеми, допълнително задълбочени от употребата на твърди големи количества наркотици. УБИЕЦ.

Искаше й се Тоби да не знае, че на баща му е било лепнато клеймото „убиец“. Е, той го беше виждал изписано и преди. Беше го чувал и в училище и два пъти се беше сбивал заради това. Беше дребен, но имаше кураж. Макар че беше надвит и в двете сбивания, той без съмнение нямаше да се поколебае, ако му се наложеше отново да влезе в схватка.

Като го закара сутринта на училище, тя ще заличи надписите. Както и преди някои от съседите щяха да й помогнат. Бяха необходими няколко минавания с четката, защото къщата им беше боядисана в бледожълто.

Така или иначе, козметичният ремонт щеше да е само временен, тъй като веществото от спрея имаше химическа съставка, която разяждаше боята на къщата. След няколко седмици всеки от грозните символи се появяваше отново като дух, който пише по листа на медиум по време на сеанс. Дух, който пише послания от затворените в Ада души.

Ядът й постепенно се уталожи. Тя нямаше достатъчно енергия, за да го поддържа непрекъснато. Последните няколко месеца направо я бяха съсипали. Беше много уморена и толкова изтощена.

Куцукайки, тя влезе в къщата от задната врата на гаража и я заключи след себе си. Заключи също преходната врата между гаража и кухнята и отново активира кода на алармата.

ЗАДЕЙСТВАНА. СИГУРНОСТ.

Не съвсем. Такава просто не съществуваше.

Качи се по стълбите, за да провери как е Тоби. Той продължаваше да спи.

Застанала на вратата на спалнята на сина си, тя слушаше сладкото му хъркане и разбра защо бащата и майката на Ансън Оливър отказваха да приемат, че синът им е бил масов убиец. Той беше тяхното дете, тяхното малко момче, техният прекрасен млад син, олицетворение на най-добрите им качества, повод за гордост и надежда. Тя им съчувстваше, съжаляваше ги, молеше се никога да не преживее болка като тяхната, но в същото време искаше да млъкнат и да се разкарат.

Родителите на Оливър провеждаха активна медийна кампания, с която описваха техния син като порядъчен и талантлив младеж, неспособен на това, което казваха, че е направил. Те твърдяха, че узито, намерено на местопрестъплението, не било негово. Нямаше никакви документи, доказващи, че той е купил или регистрирал подобно оръжие. Но автоматичният картечен пистолет „Микроузи“ беше забранен от закона и Оливър със сигурност беше платил в брой за него на черния пазар. В липсата на писмени доказателства за покупката и регистрацията нямаше нищо мистериозно.

Хедър излезе от стаята на Тоби и се върна в своята. Седна на ръба на леглото и включи лампата.

Остави револвера и се зае да изучава съдържанието на трите портфейла. От шофьорските им книжки разбра, че едното от момчетата е на шестнайсет години, а останалите две — на по седемнайсет. Те наистина живееха в Бевърли Хилс.

В един от портфейлите сред снимките на симпатична блондинка на гимназиална възраст заедно с ирландски сетер Хедър откри кръгла лепенка с диаметър пет сантиметра. Тя я погледна за миг втренчено. След това я извади от портфейла и я разгледа по-подробно. Беше от онези, които продаваха в музикалните магазини, книжарниците и пазарите. С тях хлапетата си украсяваха училищните тетрадки и безброй други неща. Тази лепенка беше блестяща, черна, с изписани от сребърно фолио букви:

АНСЪН ОЛИВЪР Е ЖИВ.

Някой вече правеше бизнес от неговата смърт. Извратено. Извратено и странно. Но това, което най-много ядоса Хедър, беше, че очевидно подобен род предмети възвеличаваха Ансън Оливър като легендарна фигура и може би дори като мъченик. Сигурно трябваше да го очаква. Родителите на Оливър не бяха единствените, които старателно изглаждаха имиджа му след престрелката.

Годеницата на режисьора, бременна с неговото дете, твърдеше, че е престанал да използва наркотици. Беше арестуван два пъти за шофиране под въздействие на наркотици, но въпреки това тези отклонения от пиедестала се определяха като нещо от миналото. Годеницата му беше актриса. Не беше красавица, но с демонстрираща уязвимост външност, която беше предпочитана от телевизионните новинарски предавания. Големите й очи изглеждаха така, сякаш от тях всеки момент щяха да потекат сълзи.

Различни партньори на режисьора от филмовата общност бяха поръчали реклами на цяла страница в „Холивуд Рипортър“ и „Дейли Варайъти“, в които изказваха съжаление за загубата на такъв творчески талант като Оливър. Намекваха, че неговите противоречиви филми разгневили мнозина от властимащите, и стигаха до извода, че той е живял и умрял за изкуството.

Те твърдяха, че узитата са му били сложени в ръцете, също както кокаина и РСР. Тъй като всички хора, оказали се по това време близо до бензиностанцията на Аркадян, се бяха изпокрили при започването на стрелбата, никой освен умрелите — и Джак — не беше видял Ансън Оливър с оръжие в ръцете. Госпожа Аркадян изобщо не беше видяла как изглежда въоръженият психопат, докато се беше крила в канцеларията. При излизане от сградата заедно с Джак тя беше буквално сляпа, тъй като димът и саждите бяха замъглили контактните й лещи.

Два дена след стрелбата Хедър беше принудена да смени домашния телефонен номер с нов, който не фигурираше в указателите, защото почитателите на Ансън Оливър й се обаждаха по всяко време на денонощието. Много от тях отправяха обвинения за зловещи заговори, в които Джак според тях изпълняваше ролята на наемен убиец.

Всичко това беше лудост.

Онзи беше само режисьор, за Бога, не президент на Съединените щати. Политиците, корпоративните шефове, военните ръководители и полицейските служители не треперят от страх и не биха организирали убийството на някакъв си там холивудски режисьор само защото той е щял да ги подреди във филма си. По дяволите, ако те наистина бяха толкова чувствителни, режисьорите щяха да се броят на пръсти.

И наистина ли тези хора вярваха, че Джак е застрелял партньора си и трима други граждани при бензиностанцията, после е стрелял три пъти по себе си, и всичко това посред бял ден, когато е можело да има свидетели, рискувал е живота си и се е подложил на невероятна болка, а сега страда в рехабилитационния център, само за да изглежда неговата версия за смъртта на Ансън Оливър по-правдоподобна?

Отговорът беше, че те наистина вярваха в подобни безсмислици.

Тя намери доказателство за това пак в същия портфейл. Друга лепенка, също кръг с петсантиметров диаметър. Черен фон, червени букви, три имена, написани едно под друго:

ОСУАЛД, ЧАПМАН, МАКГАРВИ?

Хедър беше отвратена. Да сравниш един нещастен филмов режисьор, който беше направил три слаби филма, с Джон Кенеди (жертвата на Осуалд) или дори с Джон Ленън (жертвата на Марк Дейвид Чапман) беше отвратително. Но да свържеш Джак с двама печално прославили се убийци, граничеше с безчовечност.

ОСУАЛД, ЧАПМАН, МАКГАРВИ?

Първата й мисъл беше на сутринта да се обади на адвоката си, да открие кой произвежда тези боклуци и да му предяви съдебен иска за последния грош, който притежава. Докато се взираше в омразната лепенка обаче, тя беше обзета от пораженческото чувство, че авторът на тези пошлости се е предпазил чрез употребата на въпросителния знак.

ОСУАЛД, ЧАПМАН, МАКГАРВИ?

Предположението не беше равнозначно на обвинението. А въпросителната го правеше предположение и сигурно защитаваше от съдебна отговорност за клевета или обида.

Изведнъж у нея се появи достатъчно енергия, която да потисне яда й. Събра портфейлите и лепенките и ги хвърли в най-долното чекмедже на нощното шкафче. После блъсна чекмеджето, за да го затвори. Надяваше се да не е събудила Тоби.

Времената бяха такива, че повечето хора no-скоро биха приели абсурдна теория за конспирация, отколкото да си направят труда да потърсят истинските факти и да стигнат сами до простата истина. Сякаш бяха объркали реалния живот с художествената измислица. С настървение жадуваха за византийски заговори и кабалистични конспирации на маниакални злодеи, излезли от романите на Робърт Лъдлъм. Но действителността беше много по-малко драматична и много по-прозаична. Сигурно това беше техният начин да се опитат да въведат ред и да намерят смисъл във високотехнологичния свят, в който високите темпове на обществените и технологичните промени ги плашеха и от тях им се завиваше свят.

Техен начин или не, това беше плод на извратени и болни мисли.

Говорейки за болни, тя самата беше наранила две от онези момчета. Нищо, че си го заслужаваха. Сега, когато се беше поохладила, тя почувства… не, не точно желание за разкаяние, защото те си го бяха заслужили… но тъга и съжаление, че беше необходимо да прибягва до подобни мерки. Почувства се омърсена. Ентусиазмът й беше изчезнал заедно със спадането на адреналина.

Прегледа дясното си стъпало. Започваше да се подува, но болката беше поносима.

„Господи, жено — нахока се тя. — За каква се мислеше одеве? За една от костенурките нинджа ли?“

Взе си две таблетки екседрин от аптечката в банята и ги изпи с хладка вода.

Върна се в спалнята си и изключи нощната лампа.

Не се страхуваше от тъмнината.

Страхуваше се от злото, което хората бяха способни да причинят един на друг, било то нощем или посред бял ден.