Дийн Кунц
Зимна луна (10)

ДЕСЕТА ГЛАВА

Десети юни не беше ден, в който да се стои у дома. Небето беше синьо, температурата беше скочила до двайсет и пет градуса. Поляните пъстрееха с ярките си зелени цветове, тъй като слънцето още не беше изсушило тревата.

Едуардо прекара по-голямата част от блажения следобед седнал в дървен люлеещ се стол на верандата. На пода до стола лежеше нова видеокамера, заредена с касета, и нови батерии. До камерата лежеше пушката-помпа. От време на време той ставаше, за да си вземе бутилка бира или да отиде до тоалетната. Веднъж дори направи половинчасова разходка с камерата до най-близките полета. През останалото време обаче седеше и чакаше. То беше в гората.

Едуардо беше убеден, че през първия час на трети май преди пет седмици нещо беше влязло през черния проход. Знаеше го, чувстваше го. Нямаше представа какво беше то или откъде беше дошло, но беше убеден, че е дошло в монтанската нощ от някой странен свят.

След това сигурно си е намерило скривалище, в което се е притаило. Никакви други предположения не звучаха смислено. Криеше се. Ако искаше да бъде забелязано, щеше да му се разкрие още през онази нощ или по-късно. Горите, просторни и гъсти, предлагаха неограничен брой места за криене.

Макар че проходът беше огромен, това не означаваше непременно, че и пътникът — или корабът, транспортирал го дотук, ако изобщо съществуваше кораб — беше също с големи размери. Едуардо беше ходил веднъж в Ню Йорк и беше минал с кола през Холандския тунел. Той беше много по-голям от превозните средства, които минаваха през него. Каквото и да беше излязло от черния като смъртта отвор, можеше да не е по-голямо от човек, сигурно дори по-малко, и беше способно да се крие почти навсякъде сред горите.

Проходът с нищо не подсказваше какъв е пътникът, освен, че без съмнение беше разумно същество. Зад създанието от фантастичната врата се долавяше наличието на напреднала наука и инженерна мисъл.

Беше чел достатъчно произведения на Хайнлайн, Кларк и другите автори от този жанр, за да даде воля на въображението си. Според него нашественикът имаше няколко възможни произхода. По-вероятно беше да е извънземен. Ала той можеше и да идва от друго измерение или от паралелен свят. Дори можеше да е човешко същество, открило проход между това време и далечното бъдеще.

Имаше много възможности и той вече не се чувстваше глупаво, когато разсъждаваше върху тях. Едуардо също така престана да се чувства неловко, когато си взимаше научнофантастични книги от библиотеката и имаше ненаситен апетит за подобна литература.

Откри, че няма търпение да чете писателите-реалисти, които досега бяха любимите му автори. Тяхното творчество вече просто не му се струваше толкова реалистично. По дяволите, изобщо не му се струваше реалистично. Сега, когато прочетеше само няколко страници от книга, написана от един от тях, Едуардо биваше обземан от ясното усещане, че тяхната гледната точка представя само част от действителността. Сякаш те гледаха на живота през маската на оксиженист. Определено пишеха добре, но отразяваха нищожна част от човешките преживявания в един голям свят и една необятна вселена.

Сега предпочиташе писателите, които можеха да надникнат зад хоризонта, които знаеха, че човечеството някой ден ще преживее детския период и ще навлезе в своята зрялост, които вярваха, че интелектът ще триумфира над суеверието и невежеството, и които дръзваха да мечтаят.

Той си мислеше да си купи втори дискмен и да даде на „Уормхарт“ още един шанс.

Изпи бирата си и постави бутилката до стола. Искаше му се да повярва, че субектът, дошъл през прохода, е само човек от далечното бъдеще, или поне нещо добронамерено. Но то се беше крило вече повече от пет седмици и неговата потайност не говореше за благородни намерения. Опитваше се да не изпада в ксенофобия. Но инстинктът му подсказваше, че се е изправил срещу нещо, не само различно от човечеството и човечността, но и враждебно към хората.

Макар че вниманието му беше съсредоточено предимно върху редките дървета на изток, където се беше отворил проходът, Едуардо не се чувстваше спокоен, когато обикаляше край северната и западната гора. Каквото и да беше влязло в ниските гори, спокойно можеше да си проправи път през който и да е край на залесената територия.

Предположи, че пътникът не се е скрил някъде наблизо, а е предпочел да заобиколи и да се насочи към подножията на запад и оттам към планините. Може би отдавна се беше оттеглил в някой висок ров, изоставена клисура или пещера в Скалистите планини на много километри от ранчото на Куотърмас.

Но в крайна сметка той не вярваше, че така е станало.

Понякога, когато се разхождаше край гората и изучаваше сенките под дърветата, като търсеше нещо необичайно, той усещаше… присъствие. Просто присъствие. Необяснимо присъствие. Присъствие. В тези случаи, макар че той нито го беше видял, нито беше чул нещо странно, той съзнаваше, че вече не е сам.

Затова чакаше.

Знаеше, че отново ще се случи нещо.

През онези дни, когато ставаше все по-нетърпелив, той си напомни две важни неща. Първо, беше свикнал да чака. След смъртта на Маргарит той не беше правил нищо друго, освен да чака времето, в което ще отиде при нея. Второ, когато накрая нещо се случи, когато пътникът избра частично да се покаже, на Едуардо no-скоро му се искаше той да беше останал скрит и потаен.

Той взе празната бутилка и стана от стола с намерението да си вземе нова. Тогава видя миещата мечка. Тя стоеше в двора, на два и половина-три метра от верандата, и го гледаше изпитателно. Едва сега забеляза животното, защото беше насочил вниманието си върху по-отдалечените дървета — тези, които преди известно време бяха светили — в подножието на поляната.

Горите и полята бяха обитавани от много диви животни. Честата поява на катерици, зайци, лисици, опосуми, елени и други представители на фауната беше част от чара на идиличния провинциален живот като този.

Миещите мечки може би бяха най-смелите и най-интересните от всички твари в района. Те бяха много интелигентни и в същото време едни от най-симпатичните диви животни. Въпреки това интелигентността и агресивността им ги правеха по-скоро бедствие за гората и хората. Сръчността на техните наподобяващи човешки ръце лапи само правеше вредата от тях по-голяма. В дните, в които конете бяха държани в конюшнята, преди да умре Стенли Куотърмас, миещите мечки — макар и месоядни животни — постоянно нападаха ябълките и другите конски провизии. И сега кофите за боклук трябваше да имат здраво затварящи се капаци. От време на време тези маскирани бандити продължаваха да извършват набези на контейнерите. Все едно, че седяха в бърлогите си и умуваха няколко седмици, след което излизаха, за да изпробват новата тактика.

Екземплярът в двора беше възрастен, добре охранен, с лъскава козина, която беше по-тънка от зимната. Той седеше на задните си лапи, предните бяха свити пред гърдите му. Държеше високо главата си и гледаше Едуардо. Въпреки че енотите бяха общителни и обикновено обикаляха на двойки и групи, нито в двора, нито по поляната се виждаха други негови побратими.

Тези животни също така бяха нощни. Рядко можеха да се видят през деня.

Тъй като в конюшнята нямаше никакви коне, а кофите за боклук бяха здраво затворени, Едуардо беше спрял отдавна да преследва миещите мечки — освен, ако не се качваха на покрива през нощта. Когато се заемеха с буйната си игра или се впуснеха да преследват мишка, тези животни можеха да направят всякакво спане в къщата невъзможно.

Той се приближи към стъпалата на верандата, като реши да се възползва от рядката възможност да огледа създанието отблизо и на дневна светлина.

Енотът го проследи с поглед.

Природата беше проклела тези калпазани, като им беше дала изключително красива козина. Така те се оказваха ценни за човека, който в нарцистичните си пориви непрекъснато се стремеше да търси нови начини да се труфи. Този имаше особено пухкава опашка, лъскава и великолепна, очертана с черни пръстени.

„Какво правиш тук, навън, в такъв слънчев ден?“ — попита Едуардо.

Антрацитночерните очи на животното го гледаха с любопитство.

„Сигурно имаш криза на самоличността. Мислиш си, че си катерица или нещо подобно.“

С нервни движения на лапите миещата мечка си ми лицето в продължение на може би половин минута, после отново застина и продължи да гледа съсредоточено Едуардо.

Дивите животни — дори и много агресивните като енотите рядко осъществяваха пряк зрителен контакт като този приятел. Те обикновено следяха скрити хората, с периферното си зрение или с бегли погледи. Някои казваха, че тяхното нежелание да те погледнат директно за повече от няколко секунди е признание за човешкото надмощие. Това беше животинският начин да се демонстрира смирение, както поданикът правеше пред краля. Други казваха, че животните — невинни божии създания — виждаха в очите на човека грях и се срамуваха за хората. Едуардо имаше своя теория: животните познаваха, че хората са най-свирепите и безмилостни зверове на Земята, жестоки и непредсказуеми, и избягваха пряк зрителен контакт от страх и благоразумие.

Тази миеща мечка обаче, явно не изпитваше какъвто и да било страх и не демонстрираше никакво смирение пред човека.

„Или поне не пред този жалък старец, а?“

Енотът просто продължаваше да го гледа.

Накрая Едуардо не можа да устои на жаждата и влезе в къщата за още бира. Пантите изскърцаха, когато той отвори вратата с мрежата. Беше я сложил само за сезона преди две седмици. Вратата отново изскърца, когато я затвори.

Очакваше странният звук да уплаши бозайника и той да побегне, но когато погледна през мрежата, миещата мечка се беше приближила на около половин метър до стъпалата на верандата и по-близо до вратата, като не го изпускаше от очи.

„Смешен малък натрапник“ — каза си Едуардо.

Той отиде в кухнята в края на коридора и първо погледна към часовника над фурната, тъй като не носеше своя. Беше два и двайсет.

Усещаше приятно къркорене в стомаха, което щеше да продължи чак до вечерта. Ала той не искаше да нарушава драстично режима си. Реши да вечеря един час по-рано, в шест вместо в седем. После можеше да почете книга и да заспи по-рано.

Това чакане нещо да се случи му се отразяваше на нервите.

Взе нова „Корона“ от хладилника. Капачката на бутилката се отваряше лесно, но той имаше артрит. Отварачката беше на дъската за рязане, до мивката.

Когато отвори бирата, случайно погледна през прозореца и видя миещата мечка в задния двор. Беше на три-четири метра от задната веранда. Отново беше застанала на задните си лапи, с предните към гърдите и с високо вдигната глава. Тъй като дворът се изкачваше към западните гори, от своята позиция животното имаше възможност да гледа над перилата на верандата направо в кухненския прозорец.

Гледаше него.

Едуардо отиде при задната врата, отключи я и я отвори.

Миещата мечка се премести от предишното си място на ново, от което можеше да продължи да го следи.

Той отвори мрежестата врата, която издаде същия скърцащ звук като предната преди малко. Отиде на верандата, поколеба се, след което слезе по стълбите и се оказа на двора.

Тъмните очи на животното блестяха.

Когато Едуардо скъси наполовина разстоянието, миещата мечка се обърна и избяга нагоре по склона. Там спря и се обърна да го наблюдава отново, приседнала на задни лапи и вторачена като преди.

До този момент си мислеше, че това е същата миеща мечка, която го беше наблюдавала от предния двор. Изведнъж си помисли дали не е съвсем друг звяр.

Бързо заобиколи северната част на къщата, като направи достатъчно широк кръг, за да държи под око животното. Стигна до мястото, доста на север от къщата, от което виждаше и предния, и задния двор — и двамата стражи с раирани опашки.

И двамата го гледаха.

Той продължи към енота пред къщата.

Когато приближи, животното му обърна опашка и затича по двора. Спря на определено място, което смяташе за безопасно, седна и отново го загледа.

„Мътните да ме вземат“ — каза си старецът.

Върна се на предната веранда и отново седна в люлеещия се стол.

Чакането беше към края си. След пет седмици нещата започваха да се случват.

Той се сети, че е оставил отворената си бира до кухненската мивка. Влезе да си я вземе, защото сега повече от когато и да било имаше нужда от нея.

Беше оставил задната врата отворена, когато излезе навън. Заключи я, взе си бирата, застана за миг на прозореца да погледа миещата мечка от задния двор и се върна на предната веранда.

Първото животно се беше преместило от края на поляната и сега отново стоеше само на три метра от верандата.

Едуардо взе видеокамерата и в продължение на няколко минути снима миещата мечка. Не беше кой знае колко сензационен факт, с който да убеди скептиците, че проход от отвъдното се е отворил в ранните часове на трети май. Ала не по-малко необичайно беше нощно животно да седи толкова дълго на дневна светлина и да гледа спокойно записващия с видеокамерата. Това можеше да се окаже първото от доказателствата.

Като свърши да снима, той седна на стола, отпи от бирата и се загледа в бозайника, който също беше вперил поглед в него. Зачака да види какво ще се случи по-нататък. От време на време опашатият наблюдател поглаждаше мустаците си, прокарваше лапа по муцуната си, почесваше се зад ушите или изпълняваше някакво друго подобно движение от хигиенично естество.

В пет и трийсет Едуардо влезе, за да си приготви вечерята, като взе със себе си празната бутилка от бира, камерата и пушката.

Затвори и заключи предната врата.

През овалното стъклено прозорче видя, че миещата мечка продължава да стои на поста си.

Седнал на кухненската маса, Едуардо с апетит поглъщаше ранната си вечеря от ригатони и пикантна наденица с дебели филии намазан с масло италиански хляб. Беше поставил жълтия бележник до чинията и докато се хранеше, пишеше за събитията от този следобед.

Почти беше привършил с разказа си, когато ясно доловим звук привлече вниманието му. Погледна над електрическата фурна, а после и през двата прозореца.

Когато се обърна, забеляза, че миещата мечка е зад него. Беше клекнала на задните си лапи и отново се беше вторачила в него.

Едуардо веднага стана от стола.

Явно животното беше влязло в помещението през коридора. Обаче беше загадка как се бе оказало вътре в къщата.

Тракането, което беше чул, идваше от ноктите му, с които то драскаше по дъбовия под. Ноктите отново изтропаха по дървото, но то не помръдна.

Едуардо забеляза, че миещата мечка е обхваната от треска. Отначало си помисли, че животното се страхува от интериора на къщата, защото чувства заплаха и тревога.

Той отстъпи две крачки назад и му даде път.

Миещата мечка издаде слаб звук, който не приличаше нито на заплаха, нито на израз на страх, а no-скоро на оплакване. Животното изпитваше болка, беше наранено или болно.

Първата мисъл на Едуардо беше: бяс.

Пистолетът му лежеше на масата. Взе го, макар че не му се искаше да убива миещата мечка в дома си.

Тогава забеляза, че очите на бозайника гледат някак странно и неестествено и че козината около тях е влажна от сълзи. Малките лапи замолиха във въздуха, черно-бялата опашка се мяташе по дъбовия под. Животното се строполи и се претърколи на една страна. То трепереше конвулсивно, докато се бореше за всяка глътка въздух. Изведнъж от ноздрите и ушите му бликна кръв. След още един последен спазъм, от който ноктите му отново затропаха по пода, то остана да лежи тихо и неподвижно.

Беше мъртво.

— Мили Боже — пророни Едуардо и с трепереща длан избърса потта от челото си.

Мъртвата миеща мечка не беше едра като другите две, които беше видял отвън. А и не мислеше, че смъртта я е смалила. Беше сигурен, че това е трети екземпляр, може би по-млад от останалите два. Или може би те бяха мъжки, а тази тук — женска. Спомни си, че беше оставил вратата на кухнята отворена, когато излезе и обиколи къщата, за да види дали отпред и отзад стоят две животни. Мрежестата врата беше затворена. Но тя беше лека, направена само от тънка чамова рамка и мрежа. Миещата мечка можеше да направи достатъчно голяма дупка, за да промуши първо главата си, а накрая и цялото си тяло. После можеше да се е прокрадвала в къщата, преди той да се върне да затвори вътрешната врата.

Къде се беше крила в къщата, когато той беше прекарал късния следобед в люлеещия се стол? Какво беше замислила, докато той приготвяше вечерята?

Отиде при прозореца над мивката. Тъй като беше вечерял по-рано и тъй като през лятото слънцето залязваше по-късно, той ясно видя маскирания наблюдател. Стоеше в задния двор и непоколебимо гледаше към къщата.

Едуардо внимателно пристъпи край нещастното създание на пода и излезе навън, за да провери дали другият бозайник е на мястото си. Животното сега не беше на предния двор, където го беше оставил, а на верандата, на половин-един метър от вратата. Лежеше на едната си страна, от ушите и ноздрите му обилно течеше кръв, а широко отворените очи бяха изцъклени. Едуардо погледна към долната част на поляната. Залязващото слънце, увиснало над планинските върхове на запад, хвърляше оранжеви лъчи между стволовете на дърветата в долната гора, но колкото и да се опитваше, не можеше да прогони упоритите сенки.

Когато се върна в кухнята и отново погледна през прозореца, животното от задния двор бясно тичаше в кръг. Щом излезе на верандата, той го чу да пищи от болка. След броени секунди миещата мечка падна и се претърколи. Тялото й потрепери известно време, след което остана безжизнено.

Едуардо погледна към горите, граничещи с къщата от Камък, в която беше живял, докато беше част от прислугата. Тъмнината сред онези дървета беше по-дълбока, отколкото в долната гора, тъй като залязващото на запад слънце осветяваше само най-високите стволове, докато бавно се спускаше зад Скалистите планини.

В гората имаше нещо.

Едуардо не мислеше, че странното поведение на миещите мечки и тяхната смърт са резултат от бяс или от каквато и да било друга болест. Нещо ги… контролираше. Може би средствата, с които този контрол беше упражнен, се бяха оказали твърде изтощителни за животните и в крайна сметка бяха довели до внезапната им смърт.

Или може би съществото в гората нарочно ги беше убило, за да покаже силата на своята власт, да впечатли Едуардо със своята мощ, да му намекне, че ще е също толкова лесно да го погуби, колкото и миещите мечки.

Усети, че е следен — и не само през очите на животните.

Голите върхове на високите планини светеха като гранитеносива приливна вълна. Оранжевото слънце бавно се потапяше в това каменно море.

Над горските дървета постепенно се спускаше непрогледна тъмнина, но според Едуардо дори и най-дълбокият мрак не можеше да се сравни с чернотата в сърцето на наблюдателя от гората. Ако изобщо той имаше сърце.

Макар и да беше убеден, че болестта няма никаква роля в поведението и смъртта на миещите мечки, Едуардо не можеше да бъде сигурен в диагнозата и затова взе предпазни мерки. Той си сложи маска на лицето и гумени ръкавици на ръцете. Не докосна труповете, а използва лопата с къса дръжка. С нейна помощ сложи труповете в големи найлонови чували за боклук. Завърза всеки от чувалите и ги сложи в багажника на джипа, паркиран в гаража. След като изми с маркуч малките петна от кръв на предната веранда, той използва няколко памучни парцала, за да почисти кухнята с дезинфекциращ препарат. Накрая изхвърли парцалите в кофата за боклук, свали ръкавиците и също ги метна там. Остави кофата на задната веранда, за да се заеме с нея по-късно.

Сложи едрокалибрената пушка-помпа и 22-калибровия пистолет в черокито. Взе видеокамерата, защото не знаеше кога ще му потрябва. Освен това касетата в камерата съдържаше записа на миещите мечки и той не искаше да изчезне като първия път, когато беше снимал сияещите дървета и черния отвор. Поради същата причина взе със себе си жълтия бележник, който беше наполовина изписан с неговите разкази за последните събития.

Когато се приготви да отпътува за Игълс Руст, залезът беше сменен от нощта. Не му се искаше да мисли как ще се връща в тъмната къща, макар че преди това никога не го беше плашило. Остави включени лампите в кухнята и коридора на първия етаж. След известен размисъл включи лампите в хола и кабинета.

Вече изкарал черокито от гаража, заключи, но умът му беше прекалено зает с мисли за тъмната къща. Върна се, за да запали още две лампи в коридора на втория етаж. Когато се качи в джипа и потегли към селския път на юг, всеки от прозорците и на двата етажа на къщата светеше.

Обширното пространство на Монтана сега му се струваше по-празно и пусто от всякога. Километър след километър, от едната му страна се издигаха тъмни хълмове, а от другата безкрайни равнини. Малкото едва забележими светлинки в далечината сякаш изобщо не помръдваха. Те изглеждаха отплували навътре в морето като светлини на кораби, които неумолимо плаваха от един хоризонт към друг.

Въпреки че луната още не беше изгряла, той не мислеше, че нейният блясък ще направи нощта по-светла или по-гостоприемна. Чувството за изолация и отчуждение, което го тревожеше, се дължеше no-скоро на неговия вътрешен пейзаж, отколкото на този на Монтана.

Той беше вдовец, останал без деца, и през последното десетилетие беше изолиран от хората. Никога не беше страдал от липсата на друг, както на Маргарит и Томи. След като ги загуби, той се отдаде на полу-маймунско съществуване и беше уверен, че ще може да кара така, без да усети скука или отчаяние. До скоро се оправяше доста добре. Сега обаче му се искаше да беше имал приятели, поне един, и да не се беше ръководил толкова тесногръдо от отшелническата си душа.

Километър след километър той чакаше да чуе характерно шумолене на найлонови чували откъм багажника на черокито.

Беше сигурен, че миещите мечки са мъртви. Не можеше да си обясни защо очаква те да възкръснат и да се освободят от чувалите. Но го правеше.

Дори по-лошо, знаеше, че ако ги беше чул да разкъсват найлона с малките си остри нокти, това нямаше да са животните, които беше сложил в чувалите.

„Глупав дъртак“ — каза си той, опитвайки се да се засрами и да прогони мрачните мисли.

След петнайсетина километра накрая забеляза коли по пътя. Оттам нататък колкото повече се приближаваше до Игълс Руст, толкова по-натоварено ставаше двупосочното асфалтово платно, макар че не можеше да се сравни с пътищата, водещи към Ню Йорк или дори Мисула.

Трябваше да кара до другия край на града, където живееше д-р Лестър Йейтс и където се намираше неговият кабинет — върху един и същи парцел от двайсет декара, около който Игълс Руст отново свършваше и започваха провинциалните полета. Йейтс беше ветеринарен лекар, който от години се грижеше за конете на Стенли Куотърмас. Той беше весел човек с бяла коса и брада, който щеше да мине успешно за Дядо Коледа, ако обаче беше по-пълен, а не слаб като вейка.

Къщата представляваше хаотично разположени сиви дървени постройки със сини капаци на прозорците и покриви от плочи. Видя, че в едноетажната, подобна на хамбар сграда, в която се помещаваха кабинетът на Йейтс и конюшнята за четирикраките му пациенти, свети и затова продължи няколко десетки метра след къщата, до самия край на покритата с чакъл пътека.

Докато Едуардо слизаше от черокито, предната врата на сградата се отвори и един мъж излезе отвътре, като остави вратата полуотворена. Беше висок, на около трийсет години, със суров външен вид и гъста кестенява коса. Той се усмихна широко и непринудено:

— Здрасти. Какво мога да направя за вас?

— Търся Лестър Йейтс — каза Едуардо.

— Д-р Йейтс ли? — усмивката угасна. — Стар приятел ли сте му или нещо такова.?

— По работа го търся. Нося едни животни, които искам да погледне.

Очевидно изненадан, непознатият отвърна:

— Ами, господине, боя се, че Лес Йейтс не се занимава вече с тази работа.

— О? Пенсионира ли се?

— Почина.

— Така ли? Йейтс?

— Преди повече от шест години.

Това порази Едуардо:

— Съжалявам да го чуя. — Не предполагаше, че е минало толкова много време, откакто за последен път беше виждал Йейтс.

Подухна топъл ветрец, който разлюля листата на дърветата. Непознатият продължи:

— Казвам се Травис Потър. Купих къщата и ветеринарния кабинет от господин Йейтс. Той се премести в града.

Вместо да се представи, Едуардо каза:

— Д-р Йейтс се грижеше за конете в нашето ранчо.

— И кое е вашето ранчо?

— Ранчото на Куотърмас.

— А, тогава вие трябва да сте… господин Фернандес, нали така?

— О, извинявайте, че не се представих. Да, Ед Фернандес отвърна той. Имаше неприятното чувство, че ветеринарят щеше да продължи с думите: „за когото говорят хората“ или нещо подобно, тъй като го смятаха за местния чудак.

Беше склонен да се съгласи с това мнение. Да наследи цяло състояние от богатия си работодател и да живее като отшелник, който не разменяше и една дума с хората, когато се появяваше в града. Може би беше загадка, която разпалваше любопитството на хората от града. Стомахът му се сви при тази мисъл.

— От колко години нямате коне? — попита Потър.

— От осем. Откакто Куотърмас почина.

Той си даде сметка колко странно е било всичко — не се беше виждал с Йейтс от осем години и изведнъж се появява, сякаш оттогава е минала само седмица.

Двамата постояха мълчаливо. Юнската нощ около тях беше изпълнена с песента на щурците.

— Ами, къде са животните? — попита Потър.

— Животните ли?

— Казахте, че сте донесли едни животни, за да ги погледне д-р Йейтс.

— О, да.

— Той беше добър ветеринар, но мога да ви уверя, че и аз не му отстъпвам.

— Сигурен съм, че сте, д-р Потър. Но това са мъртви животни.

— Мъртви животни ли?

— Еноти.

— Мъртви еноти?

— Три.

— Три мъртви енота.

Едуардо осъзна, че ако наистина имаше репутацията на местен ексцентрик, сега я утвърждава. До такава степен беше отвикнал да води нормални разговори, че му беше трудно да изрази най-същественото.

Пое си дълбоко въздух и каза всичко, което трябваше, без да се впуска в подробностите за прохода и другите странности:

— Те се държаха странно посред бял ден, тичаха в кръг. После една по една се строполиха и издъхнаха. — След това той разказа за предсмъртните мъки на животните, за кръвта от ноздрите и ушите. — Въпросът, който ме вълнува, е дали е възможно да са болни от бяс?

— Вие живеете нависоко, близо до онези хълмове. Винаги има случаи на бяс сред дивите животни. Това е напълно естествено. Но скоро не сме имали доказателство за наличие на болестта в района. Кръв от ушите? Това не е симптом на беса. Излизаше ли пяна от устата им?

— Не, или поне аз не видях.

— Бягаха ли по крива линия?

— В кръг.

Един пикап спря на магистралата. От радиото му гърмеше кънтри музика. Силна или не, песента беше тъжна.

— Къде са те сега? — попита Потър.

— В черокито — в найлонови чували.

— Ухапаха ли ви?

— Не.

— Одраскаха ли ви?

— Не.

— Имахте ли изобщо някакъв контакт с тях?

Едуардо обясни за предпазните мерки, които беше взел: лопатата, маската, гумените ръкавици. Травис Потър попита:

— Сигурен ли сте, че ми казвате всичко?

— Ами, мисля, че да — излъга Едуардо. — Поведението им беше доста странно, но аз ви разказах всичко най-важно. Други симптоми не забелязах.

Потър го гледаше изпитателно и възрастният човек си помисли, че трябва да му разкаже цялата странна история. Вместо това обаче отвърна:

— Ако не е бяс, тогава да не е чума?

Ветеринарят се намръщи:

— Съмнявам се. Кървене от ушите? Това не е често срещан симптом. Хванахте ли бълхи покрай тях?

— Не, нищо не ме сърби.

Вятърът се усили, разлюля здраво дърветата и изгони от клоните някаква изненадана нощна птица. Тя прелетя над главите им с писък и ги стресна.

Потър каза:

— Защо не ми покажете тези еноти, за да им хвърля един поглед.

Двамата свалиха трите зелени найлонови чувала от черокито и ги вкараха вътре. Чакалнята пред кабинета беше празна. Потър явно беше започнал да подрежда или да попълва някакви бумаги, когато Едуардо пристигна. Влязоха през един къс коридор в облицованата с бели плочки операционна и оставиха чувалите на пода до масата за прегледи.

В помещението беше студено, а и видът му беше такъв. Сурова бяла светлина падаше върху емайлираните, стоманените и стъклените повърхности. Всичко блестеше като сняг и лед.

— Какво ще правите с тях? — попита старецът.

— Тук не разполагам с необходимите средства, за да ги изследвам за бяс. Ще взема проби от тъканите, ще ги пратя в щатската лаборатория и до няколко дни ще имаме резултати.

— И това е всичко?

— Какво имате предвид?

Едуардо побутна с крак единия от чувалите и попита:

— Ще направите ли дисекция на някое от тях?

— Ще ги сложа в хладилни камери и ще чакам резултатите от щатската лаборатория. Ако са отрицателни за бяс, тогава, да — ще извърша аутопсия на едно от тях.

— Обадете ми се, като научите нещо.

Потър отново го прониза с погледа си:

— Сигурен ли сте, че не са ви ухапали или одраскали? Защото, ако е така и ако наистина има причина за подозрения за бяс, трябва да ви прегледа лекар и да ви сложи ваксина веднага, още тази вечер.

— Не съм глупав, знам това. Щях да ви кажа, ако имаше и най-малката опасност да съм се заразил.

Потър продължи да го гледа втренчено. Едуардо огледа операционната и каза:

— Вие доста сте модернизирали това място.

— Елате. — Ветеринарят се обърна към вратата. — Искам да ви дам нещо.

Едуардо го последва по коридора към частния кабинет на Потър. Ветеринарният лекар затършува из чекмеджетата на бял емайлиран шкаф и му подаде две брошури — една за беса и една за бубонната чума.

— Прочетете симптомите и на двете болести — посъветва го Потър. — При най-малкото съмнение, идете при вашия лекар.

— Не обичам много лекарите.

— Не става въпрос за това. Имате ли личен лекар?

— Никога не ми е трябвал.

— Тогава повикайте мен и аз ще ви намеря лекар. Ясен ли съм?

— Да, добре.

— Ще го направите ли?

— Да, бъдете спокоен.

— Имате ли телефон в ранчото?

— Разбира се. Кой днес няма телефон?

Въпросът със сигурност потвърди образа му на отшелник и ексцентрик. Сигурно си го заслужаваше. Защото сега си даде сметка, че не беше използвал телефона през последните шест месеца. Едва ли беше звънял повече от три пъти през миналата година, а при едно от позвъняванията човекът от другата страна на линията беше набрал грешно номера.

Потър отиде при бюрото си, взе химикалка и бележник, след което Едуардо му продиктува телефонния си номер. Скъса лист от бележника и му го даде, защото на него бяха напечатани неговият адрес и телефон.

Едуардо сгъна листа и го сложи в портфейла си.

— Какво ви дължа? — попита.

— Нищо. Тези миещи мечки не са били ваши домашни любимци, тогава защо ще трябва да плащате? Бесът е опасна за цялата общност болест.

Потър го придружи навън до джипа.

Дърветата шумоляха от вятъра, щурците пееха, а една жаба квакаше все едно мъртвец се опитваше да говори.

Едуардо отвори вратата на черокито, обърна се към ветеринаря и каза:

— Когато правите аутопсията…

— Да?

— Ще гледате само за признаци на познати болести ли?

— За увреждания в резултат на болести или травма.

— Само това ли?

— Какво друго трябва да търся?

Едуардо се поколеба, вдигна рамене и отвърна:

— За нещо… странно.

Отново този поглед.

— Ами, господине, непременно ще го направя — обеща Потър.

Докато пътуваше към ранчото, Едуардо се питаше дали е постъпил правилно. Доколкото разбираше, пред предприетите от него действия имаше само две алтернативи, като и двете бяха под въпрос.

Можеше да остави миещите мечки в ранчото и да изчака да види какво ще се случи по-нататък. Но така сигурно щеше да унищожи важни улики, че нещо извънземно се крие в горите на Монтана.

Или можеше да обясни на Травис Потър за сияещите дървета, туптенето, тласкащите вълни и черния проход. Можеше да му разкаже за миещите мечки и той да ги постави под наблюдение. И да му каже за чувството, което имаше, че техните очи бяха използвани от неизвестния, който го следеше от гората. Ако обаче Едуардо наистина беше смятан за стария отшелник от ранчото на Куотърмас, ветеринарят нямаше да го вземе насериозно.

По-лошо — ако Потър разпространеше чудатата история, някой държавен служител без работа може да реши, че бедният Ед Фернандес е изкуфял или направо се е побъркал, а следователно представлява заплаха за самия себе си и за околните. С цялото си състрадание, жалостиви очи и тихи гласове, клатещи глави и постоянно повтарящи, че го правят за негово добро, те може да го накарат да се подложи на медицински и психиатрични прегледи.

Той не беше възхитен от мисълта да бъде закаран в количка в болницата, да бъркат в тялото му и да го изследват, да му говорят като че отново се е върнал към ранната си детска възраст. Нямаше да реагира много добре. Познаваше себе си. Щеше да им отвърне с инат и презрение, щеше да ядоса желаещите му добро до такава степен, че да накарат съда да поеме контрола върху неговото имущество и да го изпратят в старчески дом или някое подобно заведение, където да прекара остатъка от живота си.

Беше живял дълго и се беше убедил с очите си как животът на толкова много хора бива съсипан от други хора, които действат с добри намерения и постоянно уверяват, че знаят какво правят. Съсипването на поредния старец няма да бъде забелязано, а пък и той нямаше нито жена и деца, нито приятели или роднини, които да се застъпят за него и да го спасят от убиващото благородство на държавата.

Поради тази причина даването на мъртвите животни на Потър, за да ги изследва и да им направи аутопсия, беше засега най-дръзкият ход, който Едуардо можеше за предприеме. Обаче като имаше предвид нечовешката природа на съществото, което контролираше миещите мечки, се притесняваше, че той можеше да изложи Травис Потър на опасност.

Потър, изглежда, притежаваше здрав разум. Познаваше рисковете, свързани с болестта, и щеше да вземе всички предпазни мерки срещу нейното разпространение. Тези мерки сигурно щяха да са също толкова ефективни и срещу непредвидимата и зловеща заплаха, която може би криеха труповете на животните.

Къщите, в които живееха непознати семейства, светеха надалеч в нощното море. За пръв път в живота си Едуардо искаше да ги познава, да знае техните имена и лица, тяхното минало и надежди за бъдещето.

Той се питаше дали някое дете не седи на отдалечена веранда или на прозореца и гледа към хълмовете и фаровете на черокито, което се движеше на запад в юнската тъмнина. Младо момче или момиче можеше да се зачуди кой седи в колата със светещите фарове, накъде кара и какъв е неговият живот.

Мисълта за подобно дете в нощта даде на Едуардо странното усещане за принадлежност към дадена общност, неочаквано чувство, че е част от семейство, независимо дали го иска или не. Част от семейството на човечеството, а не на някой свадлив клан — нарушен и объркан, но също така периодично прославян и уважаван, с обща съдба, споделяна от всеки от неговите членове.

За Едуардо това беше необичайно оптимистична гледна точка за неговите приятели — мъже и жени. Караше го в определена степен да се чувства некомфортно заради сантименталността. Но в същото време тази мисъл го топлеше и го караше да се вълнува приятно.

Беше убеден, че каквото и да е преминало през прохода, то е враг на човечеството. Контактът му с това нещо му напомни, че по принцип цялата природа е враждебна към човека. Тя се състоеше от студена и егоистична вселена, или защото Бог я беше направил такава, за да подлага на изпитание и отделя добрите души от лошите, или защото просто си беше създадена така. Никой човек не можеше да оцелее в цивилизования свят, без да се бори и без постигнатия с много усилия успех на хората преди него и на хората, които споделяха на тази планета времето с него. Ако на света се беше появило ново зло, много по-голямо от злото, на което бяха способни някои мъже и жени, на човечеството щеше да му е необходимо чувство за принадлежност към обществото. Това чувство щеше да му е много по-необходимо сега, отколкото когато и да било преди, по време на неговото дълго пътуване през вечността.

Къщата се показа, когато той беше минал една трета от дългия около километър път, водещ към нея. Продължи да кара нагоре по хълма. Стигна на осемдесет-шейсет метра от постройката, когато забеляза, че нещо не е наред. Рязко натисна спирачките.

Преди да замине за Игълс Руст, беше запалил лампите във всички стаи. Ясно си спомняше светещите прозорци. Дори се беше почудил на детската си боязливост да влезе в тъмната къща.

Е, сега тя беше тъмна. Черна като вътрешността на дявола.

Преди да е осъзнал какво прави, Едуардо инстинктивно натисна копчето, с което едновременно заключи всичките врати на джипа.

Известно време седя така, загледан в къщата. Предната врата беше затворена, а доколкото можеше да види, прозорците бяха непокътнати и без счупени стъкла. Не забеляза нищо тревожно.

Освен че всяка лампа във всяка стая беше изключена. От кого? От какво?

Предположи, че има повреда в електрозахранването — но не беше убеден в това. Понякога бурите в Монтана бяха много опасни и силни. През зимата ветровете и ледът можеха да причинят сериозна авария в електрическата верига. Но тази нощ беше топла и духаше само лек ветрец. Освен това по пътя си насам не беше забелязал нито един съборен електрически стълб.

Къщата чакаше.

Не можеше да стои в колата цяла нощ. Нито да живее в нея, за Бога.

Бавно подкара по последната отсечка от пътя до дома и спря пред гаража. Взе дистанционното и го натисна.

Автоматичната врата на гаража се отвори. В помещението, предназначено за три коли, лампата на тавана хвърли достатъчно светлина, за да види, че нищо не липсва.

Предположението за повредата в електрозахранването отпадаше.

Не вкара колата в гаража, дръпна ръчната спирачка на черокито, но не изключи двигателя. Остави и фаровете да светят.

Взе пушката, която беше подпрял на седалката, и излезе от джипа. Остави вратата широко отворена.

Отворена врата, включени фарове, работещ двигател. Не искаше да си мисли, че може да му се наложи да побегне при първия признак за опасност. Но беше сигурен, че адското изчадие е по-бързо от всичко на света и щеше да го настигне.

Макар че в пушката-помпа бяха останали само пет патрона, той не се притесняваше особено, че не е взел повече боеприпаси. Ако късметът му изневереше и се изправеше срещу нещо, което не би могъл да свали с пет едрокалибрени патрона от упор, той така или иначе нямаше да доживее, за да презареди оръжието.

Тръгна към предната част на къщата, качи се по стълбите на верандата и се опита да отвори вратата. Беше заключена.

Ключът за къщата беше в отделна връзка от тази за колата. Бръкна в джинсите, извади го и отключи.

Застанал на вратата, той протегна ръка в полуотворения проход, за да включи лампата. Очакваше нещо да го връхлети от тъмния коридор или просто да сложи ръка върху неговата, докато опипва стената в търсене на ключа на лампата.

Намери го и антрето се изпълни със светлина. Пристъпи вътре и направи няколко крачки, като остави вратата отворена.

В къщата цареше тишина.

Тъмни стаи от двете страни на коридора. Кабинетът отляво.

Холът отдясно.

За нищо на света не искаше да се обръща с гръб към която и да е от стаите, но в крайна сметка се премести надясно, под арката, с вдигната пушка. Когато включи поредната лампа, по всичко личеше, че обширният хол е пуст. Нямаше никакъв натрапник, нищо необичайно.

Тогава забеляза тъмната купчинка в края на белия китайски килим. Отначало я взе за фекалии и помисли, че някое животно е влязло вътре, за да си свърши работата. Но когато приближи и застана над него, видя, че е само буца влажна пръст. От нея стърчаха няколко стръка трева.

По лакирания дъбов паркет на коридора също имаше кал.

Предпазливо влезе в кабинета, но там подът беше чист. Светлината от коридора му позволи веднага да се ориентира и да включи лампата на бюрото.

По бюрото и на червената кожа на стола също имаше кал.

— Какво, по дяволите, става? — измърмори той.

Рязко се обърна към огледалните врати на гардероба в кабинета, но там не се криеше никой.

Отиде да провери и гардероба във фоайето. Нямаше никого.

Предната врата все още беше отворена. Не можеше да реши какво да прави. Устройваше го да стои отворена, защото му предлагаше единствения безпрепятствен изход, ако искаше да излезе бързо. От друга страна, ако претърсеше къщата и не намереше никого, трябваше да се върне, да заключи вратата и отново да претърси всяка стая, за да се увери, че някой не се е промъкнал зад гърба му. С нежелание затвори вратата и я залости.

Погледна към стълбището с тежки перила. В средата на първите стъпала имаше суха пръст.

Надникна към втория етаж.

Не, първо трябваше да свърши с първия етаж.

Не откри нищо в тоалетната, в килера под стълбите, в голямата трапезария и в банята. Но пък в кухнята също имаше кал, много повече отколкото в другите стаи.

Недоядената му вечеря от ригатони, наденица и хляб с масло стоеше на масата. Беше прекъснат от нахлулите миещи мечки и от тяхната конвулсивна смърт. Петна от изсъхнала кал очертаваха ръба на чинията. По масата също имаше малки парчета пръст, заострен лист, навит на руло, и мъртъв бръмбар с размер на монета от едно пени.

Бръмбарът лежеше по гръб, с щръкнали във въздуха застинали крачка. Когато го обърна с пръст, видя, че черупката му беше сиво-зелена.

На стола имаше две кални петна, големи колкото монета от един долар. По дъбовия под около стола имаше още.

Доста пръст забеляза пред хладилника. Там имаше също няколко стръка трева и един дъждовен червей. Червеят беше още жив, но се беше свил, защото му липсваше влагата на пръстта.

По гърба и тила му пропълзяха ледени тръпки. Изпита чувството, че някой го следи. Това го накара да стисне по-здраво пушката и да се обърне рязко първо към единия, а после и към другия прозорец. Към стъклата им не бяха долепени бледи мъртвешки лица, както очакваше.

Хромираната дръжка на хладилника също беше изцапана.

Той не я докосна и отвори вратата без нейна помощ. Храната беше непокътната, всичко си беше, както го остави.

Вратичките на фурната зееха отворени. Затвори ги, отново без да пипа дръжките, които също бяха изцапани.

На острия ъгъл на едната от вратичките висеше скъсано парче плат. На цвят беше бледосиньо, с тъмносиньо по краищата.

Едуардо се вгледа в парчето плат и това сякаш продължи цяла вечност. Времето като че ли беше спряло, а вселената застинала като махалото на повреден стенен часовник. Накрая кръвта му се смрази от страх и го накара да затрепери-толкова силно, че зъбите му започнаха да тракат. Гробището… Отново рязко се извъртя към единия и после към другия прозорец, но там нямаше нищо.

Само нощта. Нощта. Сляпото, безформено и безгрижно лице на нощта.

Качи се горе и продължи да претърсва. В повечето стаи откри същите буци и парчета вече засъхнала пръст. Друг лист. Още два мъртви бръмбара, сухи като древен папирус. Малко камъче с размерите на костилка от череша, гладко и сиво.

Забеляза, че някои от електрическите ключове на лампите също са изцапани. Затова започна да ги натиска с покритата с ръкава длан или с цевта на пушката.

Когато огледа всяко помещение, провери с пушката дъното на всеки един гардероб и дрешник, надникна зад и под всяка мебел, където пространството предлагаше скривалище и когато накрая беше задоволен от факта, че нищо не се крие на втория етаж, той се върна в края на коридора за стълбите и дръпна въжето, което спускаше люка и стълбата за тавана.

Лампите на таванското помещение се палеха от коридора и затова не му се наложи да се изкачва в мрак. Претърси всяка ниша из прашните греди, по крито висяха големи колкото снежни топки нощни пеперуди, а хищните паяци изпъкваха студени и черни като зимни сенки.

Отново слезе в кухнята, дръпна медното резе на вратата на мазето. В него можеше да се влезе само от кухнята.

От друга страна, предната и задната врати на къщата бяха заключени отвътре, когато той замина за града. Никой не би трябвало да може да влезе вътре или отново да заключи, след като си отиде, без ключ. А той притежаваше единствените ключове за тези врати. И въпреки това проклетите бравите бяха заключени, когато се прибра у дома. Не откри никакви счупени или разбити прозорци, но все пак нашественик беше влязъл и излязъл оттук.

Отиде в мазето и претърси двете големи помещения без прозорци. Те бяха студени, леко мухлясали и пусти.

За миг му се стори, че в къщата ще бъде в безопасност.

Той беше единственият й обитател.

Излезе отвън, като заключи предната врата на мазето и вкара черокито в гаража. Затвори автоматичната врата на гаража още преди да излезе от джипа.

През следващите няколко часа енергично търка и чисти къщата. Използва течен сапун, силно концентриран амонячен разтвор, спрей лизол. Беше решен не само да почисти всяко изцапано място, но и да го дезинфекцира — да го направи стерилно като операционна в болница или в лаборатория. От него течеше пот. Мускулите на врата, раменете и ръцете започнаха да го наболяват от постоянно повтарящите се движения. Артритът в китките отново се обади. Кокалчетата на пръстите му се зачервиха и подуха от почти маниакалното стискане на четките и парцалите. Но той реагираше, като ги стискаше още по-силно, докато болката станеше непоносима и от очите му потечаха сълзи.

Едуардо знаеше, че се бори не само за да почисти до блясък къщата, но и да очисти себе си от някои ужасни мисли. Беше се превърнал в почистваща машина, безчувствен робот, така съсредоточен върху конкретната задача, че съзнанието му беше прочистено от нежеланите мисли. Вдишваше дълбоко от амонячните пари, сякаш те можеха да дезинфекцират ума му. Стремеше се да се изтощи толкова силно, че после да заспи веднага и може би дори да забрави всичко.

Докато чистеше, слагаше всички използвани парцали, кърпи, четки и гъби в голям найлонов чувал. Когато свърши, завърза чувала и го изхвърли в кофата за боклук отвън. Обикновено изплакваше гъбите и четките, за да ги използва отново, но не и този път.

Вместо да извади хартиената торба за еднократна употреба от прахосмукачката, той изхвърли цялата машина. Не искаше да се тревожи за произхода на микроскопичните частици, полепнали по вътрешността на пластмасовия маркуч на прахосмукачката. Повечето от тях бяха толкова дребни, че изобщо не можеше да бъде сигурен, че ги е отмил, освен, ако не разглобеше маркуча и не го почистеше милиметър по милиметър, като не пропуснеше нито една пролука или кухина. Но дори и в този случай нямаше гаранция.

От хладилника извади всичките храни и напитки, които можеха да са докосвани от… натрапника. Трябваше да се избави от всичко, което беше опаковано в найлон или алуминиево фолио, дори и да не личаха следи от пипане: швейцарското сирене, шунката, лука. Трябваше да изхвърли също така вече отворените опаковки: маслото, бурканите с копър и марината, маслините, вишните, майонезата, горчицата и всичко останало; бутилките с капачки с винт: олиото, оцета, соевия сос, кетчупа. Една отворена кутия със стафиди, отворена картонена кутия прясно мляко. От мисълта да хапне нещо, което преди това е било докосвано от натрапника, му се догади и го побиха тръпки. Когато свърши с хладилника, в него бяха останали само бутилки с бира и безалкохолно.

Но в края на краищата той се предпазваше от зараза. Никои мерки не бяха прекалено крайни.

Тук не ставаше дума просто за бактериологична зараза. Само да беше толкова просто. Господи, ако само беше. Духовна зараза. Тъмнина, способна да се разпространи и да проникне дълбоко в душата.

„Дори не си го мисли. Недей. Недей. Твърде уморен си, за да мислиш. Твърде стар си. Твърде уплашен.“

От гаража той взе охладителя. Напълни го с лед и сложи в него осем бутилки бира, като в същото време извади от джоба отварачката.

Остави всичките лампи да светят. Взе бирата и пушката и се качи в задната спалня, където спеше през последните три години. Сложи бирата и оръжието до леглото.

Вратата на спалнята имаше само слаба заключалка, която той задейства с натискането на медния бутон. За да се влезе в помещението, беше необходимо само един малко по-силен удар с крак и затова той подпря на вратата стол.

„Недей да мислиш какво може да влезе през вратата. Затвори съзнанието си. Мисли си за артрита и болките в мускулите. Остави тези мисли да заличат по-страшните.“

Взе си душ, като се изтърка така старателно, както беше почистил петната из къщата. Свърши едва когато не остана топла вода в бойлера.

Облече се, но не за спане. Чорапи, памучни военни дрехи, тениска. Остави ботушите до леглото, до пушката.

Въпреки че будилникът на нощното шкафче и ръчният му часовник подсказваха два и петдесет през нощта, Едуардо не можеше да заспи. Седна в леглото и подпря гърба си на няколко възглавници.

Включи с дистанционното телевизора и започна да изрежда безчетния брой телевизионни канали, получавани чрез сателитната чиния зад дърветата. Попадна на екшън — ченгета и наркодилъри, много тичане, скачане и стреляне, ръкопашни боеве и преследвания с коли, експлозии. Намали докрай звука, защото искаше да чува всички звуци из къщата.

Отпиваше от бирата, загледан в телевизионния екран. Не се стараеше да следи сюжета на филма, само оставяше съзнанието си да поглъща въртележката от движения и вълните от блясъци и ярки светлини на сменящите се цветове. Търкаше тъмните петна на онези ужасни мисли, онези упорити петна.

Нещо изтропа по прозореца.

Погледна към спуснатите завеси.

Ново потропване. Като камъче, хвърлено по стъклото.

Сърцето му заби по-силно.

Насили се отново да гледа филма. Движение. Цвят. Изпи бирата. Отвори втора.

Чук. И отново, почти едновременно. Чук.

Може би беше просто някоя нощна пеперуда, опитваща се да стигне до светлината, която спуснатите завеси не можеха да скрият напълно.

Можеше да стане, да отиде до прозореца, да види, че е било само летящо насекомо, и да се успокои.

Дори не си мисли за това.

Отпи голяма глътка от втората бира.

Чук.

Нещо стоеше долу на тъмната поляна и гледаше към неговия прозорец. Нещо, което знаеше точно къде се намира той и искаше да установи контакт с него.

Но този път не беше миеща мечка.

„Недей, недей, недей!“

Този път не беше симпатична космата муцунка с бели кръгове около очите. Нямаше хубава козина и опашка на черни пръстени.

Движение, цвят, бира. „Изтъркай болната мисъл, прочисти заразата.“

Чук.

Защото, ако скоро не се отървеше от чудовищната мисъл, която беше оставила петно върху съзнанието му, той рано или късно щеше да изгуби здравия си разум. Скоро.

Чук.

Ако отидеше до прозореца, дръпнеше завесите и погледнеше надолу към нещото на поляната, дори лудостта нямаше да го спаси. Щом го видеше, щом разбереше за съществуването му, щеше да има само един изход. Цевта на пушката в устата му, с пръст на крака върху спусъка.

Чук.

Увеличи звука на телевизора. Високо. По-високо. Свърши и втората бира. Увеличи звука още по-силно, докато цепещата мелодия на саундтрака към изпълнения с насилие филм не разтресе цялата стая. Отвори капачката на третата бира. Промиваше и прочистваше мислите си. Сигурно на сутринта щеше да е забравил болните и ненормални страхове, които така упорито го бяха измъчвали през нощта. Щеше да ги е забравил или отмил с алкохол. Или може би щеше да умре в съня си, Почти не му пукаше какво ще стане. Отпи голяма глътка от бирата в търсене на една или друга форма на забравата.