Дийн Кунц
Зимна луна (21)

ДВАДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА

Вятърът фучеше зад прозорците, сякаш беше разумно същество и ги наблюдаваше, потрепваше и разтърсваше кухненската врата, все едно проверяваше дали е заключена, виеше и сумтеше покрай къщата в търсене на слаби места в тяхната защита.

Тъй като се боеше да свали узито въпреки неговата тежест, Хедър стоя известно време на пост до северния прозорец на кухнята, после до западния. От време на време, вдигаше глава, за да чуе по-добре звуците, които й се струваха, че не принадлежат само на бурята и са подозрителни.

На масата Тоби беше сложил слушалки на ушите и си играеше с портативна електронна игра. Поведението му обаче беше по-различно, отколкото когато обикновено се занимаваше с това — не се навеждаше, не се напрягаше, не се клатеше, не подскачаше на стола. Играеше само за да запълва времето си. Фалстаф лежеше в най-отдалечения от прозорците ъгъл, на най-топлото място в помещението. Понякога вдигаше благородната си глава, като душеше въздуха или се ослушваше. Повечето време обаче лежеше на една страна, гледаше напред и се прозяваше.

Времето минаваше бавно. Хедър непрекъснато поглеждаше към стенния часовник. Беше убедена, че са минали поне десет минути, докато стрелките показваха, че са изтекли само две от последната й проверка.

Трикилометровото ходене до Пондероса Пайнс щеше да отнеме около, двайсет и пет минути в хубаво време. На Джак сигурно щеше да му трябва час или дори час и половина в тази буря, като се имаше предвид, че ще му се наложи да гази в дълбокия до коленете сняг, да заобикаля местата с по-големи натрупвания и да върви срещу свирепия вятър. Щом пристигнеше там, щеше да мине половин час, докато обясни ситуацията и събере група за помощ. Връщането щеше Да му отнеме по-малко от петнайсет минути, и то ако, им се наложи да разчистват със снегорини някои участъци от пътя и алеята. Най-късно трябваше да се върне до два часа и петнайсет минути, може би половин час по-рано от този срок.

Кучето отново се прозя.

Тоби беше толкова неподвижен, че можеше и да е заспал.

Бяха намалили термостата, за да се облекат добре и да бъдат готови веднага да напуснат къщата, ако се наложи. Въпреки това в къщата още беше топло. Обаче ръцете и лицето й бяха студени, но по гърба и под мишниците беше мокра от пот. Тя разкопча ципа на якето, макар че така то щеше да й пречи на кобура на бедрото.

Когато минаха петнайсет минути и нищо не се случи, тя започна да мисли, че непредсказуемият им противник няма да предприеме нищо срещу тях. Или не си даваше сметка, че в момента те са по-уязвими без Джак, или просто не го беше грижа. От това, което Тоби каза, то беше самото олицетворение на наглостта и дързостта — никога не се плашеше и действаше винаги само според собствените си планове, желания и ритми.

Увереността й започна да се засилва и тогава Тоби изрече, но не на нея:

— Не, не мисля така.

Хедър отстъпи от прозореца. Той промърмори:

— Ами… може би.

— Тоби? — обърна се тя към него.

Сякаш, без да забелязва присъствието й, той се беше втренчил в екрана на електронната игра. Пръстите му не се движеха по бутоните. В момента не течеше никаква игра: миниатюрният монитор беше обхванат от фигури и ярки цветове, подобни на онези, които беше видяла и преди.

— Защо? — попита той.

Тя сложи ръка на рамото му.

— Може би — каза той на цветовете на екрана.

Досега той отговаряше на създанието с „не“. Сегашното „може би“ разтревожи Хедър.

— Би могло, може би — повтори детето.

Тя свали слушалките от ушите му и той накрая погледна към нея.

— Какво правиш, Тоби?

— Разговарям — отвърна той.

— На кого казваше „може би“?

— На Дарителя — обясни той.

Тя си спомни това име от съня си, омразното нещо, което се беше опитало да се представи за източник на мир, спокойствие и наслада.

— То не дава — лъжа е. То взима. Продължавай да му казваш „не“.

Тоби я гледаше втренчено. Тя трепереше.

— Разбра ли ме, скъпи?

Той кимна. Въпреки това не можеше да е сигурна, че я чува.

— Продължавай да му казваш „не“. Нищо друго освен „не“.

— Добре.

Тя хвърли електронната игра в кофата за боклук. След малко я извади, сложи я на пода и я стъпка с ботуша си. Накрая я натисна с подметката, макар че устройството беше достатъчно смачкано. Продължи да тъпче, докато не осъзна, че е излязла от контрол и се презастрахова срещу електронната игра, защото не е могла да го стори срещу Дарителя — нещото, което всъщност искаше да стъпче и да смачка.

Няколко секунди стоя така. Дишаше тежко и гледаше към пластмасовите останки. Наведе се, за да събере боклука, но после размисли, каза си: „Да върви по дяволите“ и ритна по-големите парчета в стената.

Фалстаф се изправи. Когато Хедър се върна до прозореца над мивката, ритривърът я изгледа с любопитство и отиде при смачканата игра. Започна да я души, като че искаше да разбере защо е предизвикала до такава степен яростта на неговата стопанка.

Отвъд прозореца не се беше променило нищо. Всичко беше забулено от снежната вихрушка така, както тихоокеанска мъгла можеше да забули улиците на някой калифорнийски крайбрежен град.

Тя погледна към Тоби:

— Добре ли си?

— Ъхъ.

— Не го пускай вътре в теб.

— Не искам да го правя.

— Тогава недей. Бъди твърд. Можеш да се справиш.

На плота под микровълновата печка радиото изведнъж загърмя. Сякаш беше будилник, навит да се включи в определен час и да свири пет минути музика, преди да се задейства алармата. Беше голям широкообхватен приемник с размера на две големи кутии корнфлейкс. Имаше шест обхвата, включително домашните къси, дълги и ултракъси вълни. Той обаче не беше радиобудилник и нямаше как да бъде програмиран да се включи сам в определено време. Въпреки това скалата светеше в зелено и от колоните се носеше странна музика.

Странните ритми всъщност не бяха музика. Те имаха такова отношение към музиката, каквото и купчината дървесина и винтове към готовата мебел. Можеше да разпознае множество инструменти — флейти, обои, кларинети, цигулки, тимпани, барабани — но нямаше мелодия, нямаше никаква свързана структура, дори и подобие на такава. Бяха вълни от звуци, които понякога бяха приятни за слушане, а понякога дразнеха. Звучаха ту високо, ту тихо.

— Може би — каза Тоби.

Вниманието на Хедър беше привлечено от радиото. С изненада се обърна към; сина си.

Тоби беше станал от стола си. Стоеше до масата и гледаше към радиото. Люшкаше се леко като тънка тръстика на вятъра, който само той можеше да почувства. Очите му блестяха.

— Ами… да, може би… може би…

Какофонията от звуци, която се носеше от радиото, сега заместваше преливащите едни в други цветове, които тя беше видяла на екраните на телевизора, компютъра и електронната игра. Език, на който очевидно се говореше на подсъзнателно ниво. Самата тя можеше да почувства хипнотичното привличане, макар че върху нея въздействаше много по-слабо, отколкото върху Тоби.

Тоби беше уязвимият. Децата винаги са били по-лесна плячка, естествени жертви в един жесток свят.

— … Бих искал това… хубаво… приятно — замечтано изрече момчето и въздъхна.

Ако кажеше „да“, ако отвореше вътрешната врата, може би нямаше да успее да избегне нещото този път. Може би щеше да го изгуби завинаги.

— Не! — викна Хедър.

Тя грабна кабела на радиото и го изскубна от контакта с такава сила, че щифтовете на щепсела едва не се огънаха. От контакта изскочиха оранжеви искри и долетяха към плота.

Макар и изключено, радиото продължи да издава хипнотични звукови вълни.

Тя го зяпна, без да вярва на очите си.

Тоби остана в транс, говорещ на невидимото нещо, както би говорил на някой въображаем свой връстник:

— Мога ли? Мм? Мога ли?… и ще… ти ще?

Проклетото нещо беше по-безскрупулно и от наркодилърите в града, които зарибяваха децата около училищните огради, по ъглите на улиците, в клубовете с видеоигри, пред кината, в магазините, навсякъде, където можаха да се докопат до тях. Неуморни и неизтребими и вредни като въшки.

Батериите. Разбира се, радиото работеше или с пряк, или с променлив ток.

— …може би… може би…

Тя остави узито на плота, грабна радиото, отвори пластмасовия капак отзад и издърпа оттам двете батерии. Хвърли ги в мивката, където те издрънчаха като игрални зарове. Песента на сирените спря, преди Тоби да се е поддал и примирил окончателно. Хедър спечели този рунд. Беше заложена душевната свобода на сина й, но тя улучи шестици и спечели. Засега той беше в безопасност.

— Тоби? Тоби, погледни ме.

Той се подчини. Вече не се клатеше, очите му бяха ясни. Беше се върнал в реалността.

Фалстаф излая. Хедър си помисли, че е бил възбуден от целия шум, може би от слепия страх, който е усетил у нея. После обаче видя, че вниманието на кучето е приковано към прозореца над мивката. То излая пак силно и свирепо. Лаят му целеше да уплаши врага, който се намираше навън.

Тя се обърна точно навреме, за да види как нещо на верандата се промъкна наляво от прозореца. Беше тъмно и високо. Забеляза го с крайчеца на окото си.

Дръжката на вратата изтропа.

Радиото беше заблуждаваща маневра.

Докато Хедър грабне микроузито от плота, ритривърът изскочи пред нея и зае позиция пред купчината от тенджери и чинии, нагласена пред вратата. Той залая диво по дръжката, която започна да се върти нагоре-надолу, нагоре-надолу.

Хедър хвана Тоби за рамото, бутна го към вратата за коридора и му каза:

— В коридора, но стой плътно зад мен — бързо!

Клечките кибрит бяха в джоба на якето й. Тя грабна една от двайсетлитровите туби с бензин. Можеше да вземе само една, защото не искаше да се разделя с узито.

Фалстаф беше като полудял. Лаеше толкова свирепо и бясно, че от устата му хвърчаха лиги, а козината му беше настръхнала. Опашката му беше приведена плътно до земята, опъната като струна. Сякаш щеше да се хвърли върху вратата още преди нещото отвън да влезе.

Бравата се отвори с твърдо щрак.

Нападателят имаше ключ. Или може би не му трябваше такъв. Хедър си спомни как радиото се беше включило само.

Тя отстъпи на прага между кухнята и коридора.

Докато дръжката се завърташе, по нея проблесваше отражението от кухненската лампа.

Тя сложи тубата с бензин на пода и хвана узито с две ръце.

— Фалстаф, махни се оттам! Фалстаф!

Щом вратата се отвори навътре, купчината от съдове се олюля.

Кучето се оттегли назад, докато тя продължаваше да го вика.

Импровизираното алармено устройство загуби равновесие и рухна. Тенджери, тигани и чинии западаха по пода, вилици и ножове задрънчаха едни в други като звънци, а стъклените чаши се разбиха.

Кучето отиде до Хедър, но продължи да лае бясно, с оголени зъби и див поглед.

Беше хванала здраво узито, махнала предпазителя. Пръстът й беше на спусъка. Ами ако автоматът засече? Нямаше. Беше работил безупречно, когато го изпробва в скалата на един каньон в отдалечен район над Малибу преди няколко месеца. Автоматичен огън, ехтящ между стените на тясното дефиле. Изскачащи нагоре празни гилзи. Миризма на гореща мед и изгорен барут. Куршуми, изстрелвани на безмилостни откоси леещи се като вода от маркуч. Но, Господи, какво щеше да стане, ако засече!

Вратата започна да се отваря навътре. Тесен процеп. Два-три сантиметра. После по-широко.

Нещо се промъкна през отвора на няколко сантиметра над дръжката. В този миг се потвърди кошмарът, нереалното стана реално, невъзможното изведнъж оживя. Това, което се появи, беше пипало, в по-голямата част черно, но изпъстрено с червени петна. Лъскаво и гладко като мокра коприна, може би с диаметър пет сантиметра в най-дебелата си част, която можеше да види. Тънко като червей на върха. То започна да опипва топлия въздух на кухнята, като се заогъва и запревива безсрамно.

Достатъчно. Нямаше нужда да гледа повече и не искаше. Затова откри огън. Така-така-така-така. И при най-лекото натискане на спусъка узито изхвърли шест или седем куршума, които направиха дупки в дъбовата врата и я разцепиха. Оглушителните експлозии отекнаха по стените.

Пипалото се отдръпна назад с пъргавината на камшик.

Тя не чу нито вик, нито неземен писък. Не знаеше дали изобщо е ранила нещото или не.

Нямаше намерение да ходи до верандата, за да провери. Изключено. Нямаше и да чака, за да види дали следващата атака щеше да бъде по-агресивна. И тъй като не знаеше колко бързо беше способно да се придвижва съществото, трябваше да увеличи дистанцията между нея и задната врата.

Тя грабна тубата с бензин и с узито в другата ръка се оттегли в коридора. Едва не настъпи няколко пъти кучето, докато то се опитваше да върви заедно с нея. Тя стигна до стълбите, където я чакаше Тоби.

— Мамо? — каза той уплашен.

Хедър надникна в коридора и кухнята. Виждаше задната врата. Тя стоеше полуотворена, но нищо не се опитваше да влезе отново. Предполагаше, че нападателят сигурно още се намира на верандата и стиска дръжката от другата страна, защото иначе вятърът щеше да отвори вратата.

Защо чакаше? От нея ли се боеше? Не. Тоби каза, че то не се бои от нищо.

Друга мисъл я разтърси. Ако то не разбираше концепцията на смъртта, това можеше да означава, че не може да умре, да бъде убито. Тогава автоматите, пушките и пистолетите бяха безполезни срещу него.

И въпреки това то продължаваше да чака, колебаеше се. Сигурно наученото от Тоби беше лъжа, предназначена за заблуда. Сигурно то беше също толкова уязвимо, колкото тях, или дори повече, дори крехко. Желания, които се превръщаха в предположения. Те бяха всичко, с което разполагаше.

Хедър се намираше близо до средата на коридора. С още две крачки щеше да се озове там, между арките, свързващи трапезарията и хола. Но тя беше достатъчно далеч от задната врата, за да се опита да унищожи съществото, ако то нахлуеше в къщата с неестествена бързина и сила. Спря, сложи тубата с бензин на пода до стълбите и отново хвана узито с две ръце.

— Мамо?

— Ш-ш-ш-ш-т.

— Какво ще правим? — попита уплашено той.

— Ш-ш-ш-ш-ш-т. Остави ме да помисля.

Видените от нея части на нападателя бяха змиеподобни, но тя не знаеше дали така беше изградено цялото му тяло, или бяха само израстъци. Повечето змии се движеха бързо подскачаха и нападаха на значителни разстояния със смъртоносна прецизност.

Задната врата стоеше полуотворена. Неподвижна. Снегът се сипеше в тесния процеп между вратата и рамката и влизаше в къщата. Падаше и блестеше върху покрития с плочки под.

Независимо дали нещото на задната веранда беше бързо, то несъмнено беше голямо. Тя усети значителните му размери, когато го зърна, докато то се прокрадна покрай прозореца. Беше по-голямо от нея.

— Хайде — процеди тя, съсредоточила вниманието си върху задната врата. — Хайде, ако от нищо не се боиш, хайде ела.

Двамата с Тоби извикаха от изненада, когато в хола се включи телевизорът, а звукът беше увеличен докрай.

Френетична музика от анимационен филм. Изскърцване на спирачки, трясък, с комичния съпровод на флейта. После гласът на прекарания Елмър Фъд прогърмя из цялата къща: „У-У-ф, МЛАЗЯ ТОЗИ ЗАЕК!“

Хедър внимаваше за задната врата.

С толкова силен глас, че думите вибрираха по прозорците, заекът Бъни каза: „Ъ-Ъ, КАКВО СТАВА, ШЕФЕ?“ и после се чу звукът на нещо подскачащо: БОНГ, БОНГ, БОНГ, БОНГ, БОНГ.

„СПЛИ ТОВА, СПЛИ, ТИ, ПОБЪЛКАН ЗАЕК ТАКЪВ!“ Фалстаф изтича в хола и излая срещу телевизора, след което — отново бегом се върна в коридора. Кучето надникна зад Хедър по посока на мястото, където и то знаеше, че се спотайва и ги изчаква врагът.

Задната врата.

Снегът се трупаше през тесния отвор. В хола телевизорът замлъкна по средата на някакво свирене с тромбон, което въпреки обстоятелствата не можеше да не накара човек да си представи образа на Елмър Фъд, натъкващ се от едно нещастие на друго. Тишина. Само вятърът виеше навън.

Секунда. Две. Три.

Телевизорът отново светна, но този път не с Бъгс и Елмър. От колоните му се понесоха същите зловещи вълни от немелодична музика, която беше чула по радиото в кухнята.

Тя нареди рязко на Тоби:

— Не се поддавай!

Задната врата. Снежинките падаха на пода. Хайде, хайде.

Без да откъсва очи от задната врата, тя каза:

— Не го слушай, скъпи. Просто му кажи да си върви, кажи му „не“. Не, не, не.

Какофоничната музика, еднакво дразнеща и успокояваща, я бутна едва ли не с реална физическа сила, когато звукът се усили, и я притегли, когато спадна. Бута я и я тегли, докато тя не осъзна, че се олюлява като Тоби в кухнята, когато беше омагьосан от радиото.

При един от по-тихите пасажи чу мърморене. Гласът на Тоби. Не можа да различи думите.

Погледна към него. Имаше същия онзи замаян израз на лицето. Движеше устните си. Може би казваше: „да, да“, но тя не можеше да разбере със сигурност.

Кухненската врата. Все още притворена на пет сантиметра, както си беше. Нещо все още изчакваше там, на верандата.

Знаеше го.

Момчето шепнеше на своя невидим съблазнител. Тихи тревожни думи, които можеха да са първите стъпки встрани, към примирението или пълното предаване.

— По дяволите! — изрече тя.

Отстъпи назад, обърна се към входа за хола отляво и откри огън по телевизора. Кинескопът-избухна и от разбитите електронни части във въздуха се изви тънък бял дим. Зловещата измамна песен на сирените беше прекъсната от тракането на узито.

През коридора се понесе силно студено течение. Хедър се обърна към задната част на къщата. Между вратата и рамката вече нямаше тънък процеп. Тя зееше широко отворена. От коридора се виждаше покритата със сняг веранда.

Дарителят се беше показал за пръв път в съня. Сега се беше вмъкнал направо в къщата. Намираше се някъде в кухнята, отляво или отдясно на вратата на коридора. Тя беше пропуснала момента да го среже с узито, когато беше влязъл.

Ако то в момента стоеше от другата страна на прага между коридора и кухнята, значи беше съкратило максимално разстоянието на около два метра и половина. Беше се промъкнало смъртоносно близо.

Тоби стоеше на първото стъпало на стълбите, отново с прояснен поглед, но треперещ и пребледнял от ужас. Кучето беше до него, нащрек, душещо въздуха.

Зад нея със силно звънтене и чупене на стъкло рухна друга кула от тенджери и чинии. Тоби изпищя, а Фалстаф отново бясно залая. Хедър се обърна. Сърцето й биеше силно и бързо, ръцете й се тресяха и караха оръжието да подскача. Предната врата се движеше навътре. Множество дълги изпъстрени с червено черни пипала изскочиха от образувалия се процеп, лъскави и огъващи се. Значи бяха две, едно в предната част на къщата и едно в задната. Узито изтрака. Шест куршума, може би осем. Вратата се затвори. Но мистериозната тъмна фигура се беше превила и малка част от нея се виждаше през прозорчето в горната част на вратата.

Без да спира, за да види дали наистина е уцелила кучия син или само е надупчила вратата и стената, тя се извъртя рязко отново, към кухнята и в движение изстреля три или четири куршума в празния коридор. Там нямаше нищо.

Убедена беше, че първото ще я нападне в гръб. Грешка. Бяха останали може би двайсет патрона в двойния пълнител на узито. А може би само петнайсет.

Не можеха да стоят в коридора. Не и с едно от проклетите неща в кухнята, а другото на предната веранда.

Защо си мислеше, че ще е само едно? Защото в съня имаше само едно. Защото Тоби говореше само за един съблазнител. Те обаче можеха да са повече от две; Стотици.

Холът се намираше от едната й страна, трапезарията — от другата. В крайна сметка всяко от помещенията щеше да се окаже капан.

В различни стаи из цялата къща прозорците се пръснаха едновременно.

Дрънченето на посипващото се стъкло и виенето на вятъра през всеки отвор я накараха да вземе решение. Горе. С Тоби ще отидат горе. По-лесно е да се отбраняват високите места.

Тя грабна тубата с бензин.

Предната врата зад нея отново се отвори и домакинските съдове по земята издрънчаха. Тя предположи, че за побутването не беше виновен само вятърът, но не се обърна. Дарителят изсъска. Като в съня.

Тя побягна към стълбите и извика на Тоби:

— Върви, върви!

Момчето и кучето побягнаха пред нея към втория етаж.

— Чакай ме горе! — извика тя, когато те стигнаха втория етаж и се скриха от полезрението й.

Хедър спря на площадката и погледна надолу към коридора. Тогава видя как там ходеше мъртвец. Едуардо Фернандес. Позна го от снимките, които бяха намерили, докато преглеждаха неговите вещи. Мъртъв и погребан преди повече от четири месеца, сега той се движеше тромаво и сковано. Избутваше с крака чиниите, тиганите и другите съдове. Насочваше се към стълбите, отрупан със снежни преспи, приличащи на пепел от адските огньове.

Сигурно в тялото нямаше разум, нито нищожна част от съзнанието на Ед Фернандес, защото умът и душата на стареца бяха отишли на по-добро място, преди Дарителят да завладее плътта му. Трупът очевидно беше контролиран от същата сила, която беше включила радиото и телевизора от разстояние, беше отключила бравите без ключ и беше предизвикала пръсването на прозорците. Нарича се телекинеза. Умът управлява материята. Чуждоземен ум управлява земна материя. В случая тялото представляваше разпадаща се органична материя в грубата форма на човек.

Долу, в началото на стълбите, трупът спря и погледна към нея. Лицето му беше само леко подуто, макар и потъмняло и придобило пурпурен цвят. По кожата имаше жълти петна, а под запушените ноздри се виждаше кора в зловещ зелен цвят. Едното око липсваше. Другото беше покрито с жълта плака и се пулеше от наполовина закрития клепач. Макар и в погребалното бюро да го бяха зашили, конците се бяха разхлабили и клепачът отново се беше отворил.

Хедър се хвана, че мърмори нещо. След миг осъзна, че изрича дълга молитва, която беше научила като дете, но не я беше казвала осемнайсет или двайсет години. При други обстоятелства, ако се беше опитала нарочно да си припомни думите, нямаше да се сети и за половината от тях. Но сега те сами излизаха от устата й, както когато беше малко момиченце и коленичеше в църквата.

Ходещият труп обаче беше само половината причина за страха й. И по-малко от половината от причината, поради която изпита остро отвращение и стомахът й се сви, стана й трудно да диша и й се доповръща. Беше ужасно, но обезцветената плът все още не беше окапала от костите. Мъртвецът още вонеше повече на течности за балсамиране, отколкото на мърша. Неприятната миризма, носена от студения вятър, напомни на Хедър за часовете по биология. И за жабите в буркани с формалдехид, на които трябваше да правят дисекция.

Това, което най-много я отврати и отблъсна, беше Дарителят, който беше обяздил тялото като товарно животно. Макар че светлината в коридора беше достатъчно ярка, за да разкрие извънземното ясно и макар тя да не искаше да го вижда изобщо, Хедър не беше в състояние точно да различи неговата физическа форма. По-голямата част от нещото висеше на гърба на мъртвия човек, прикрепено с подобни на камшици пипала. Някои от тях бяха тънки като моливи, а други — дебели. Те се бяха увили здраво около бедрата, кръста, гръдния кош и врата. Дарителят беше предимно черен. Толкова дълбоко черно, че очите я заболяха да го гледа. На места мастиленочерното беше изпъстрено с кървавочервени петънца.

Ако не й се беше наложило да защитава Тоби, тя може би нямаше да има сили да погледне това нещо. То беше твърде странно и непознато, твърде неразбираемо. При неговия вид й се зави свят като от миризмата на азотен окис. Докара я до нервен смях, който беше опасно близо до пълната лудост.

Без да смее да свали очи от трупа и ездача му, защото се боеше, че в следващия миг те ще се окажат пред нея, Хедър бавно наведе-тубата с бензин към пода на площадката.

Върху гърба на мъртвеца, в сърцето на онази маса от пипала, сигурно имаше някакво централно тяло, подобно на сепия, което гледаше с блестящи нечовешки очи и изкривена уста. Но дори наистина да имаше такова, тя не го забеляза. Вместо това нещото приличаше на топка от пипала, които се огъваха, виеха и пълзяха. Макар че беше мек и желеобразен под кожата, Дарителят на моменти придобиваше остри форми и я караше да го сравнява с раците и омарите.

В колежа една нейна приятелка, Уенди Фелцър, се беше разболяла от рак на черния дроб. Тя беше решила да добави към методите на лекарите курс по самолечение чрез терапия на въображението. Уенди си представяше белите кръвни телца като рицари в блестящи доспехи и с вълшебни мечове, а рака като дракон. Тя медитираше по два часа на ден, докато не видеше в съзнанието си как всичките рицари убиват чудовището. Дарителят беше архитипът на всички видове рак, самото хлъзгаво и гнусно олицетворение на злото. При Уенди драконът беше победил. Не е хубаво сега да си го припомня, никак не е хубаво.

То започна да изкачва стъпалата към нея.

Тя вдигна узито.

Най-противното на прикрепването на Дарителя към трупа беше степента на неговата близост. Копчетата на погребалната бяла риза се бяха разкопчали и оттам се виждаха няколко пипала. Те бяха отворили разреза, направен при аутопсията от съдебния лекар. Тези израстъци на червени петна чезнеха някъде вътре в трупа и проникваха дълбоко в студените тъкани. Създанието сякаш се забавляваше при неговия контакт с плътта. Прегръдка, която беше толкова необяснима, колкото противна и отблъскваща.

Самото му съществуване беше скандално и обидно. То може би беше доказателството, че Вселената е една лудница, пълна с безсмислени светове и безцелни галактики.

То се качи две стъпала нагоре, към площадката. Три. Четири. Хедър изчака още едно. Пет стъпала нагоре, седем стъпала до нея. Крехка маса от пипала се появи между разтворените устни на мъртвеца, като сноп от обагрени с кръв черни езици.

Хедър откри огън. Задържа спусъка натиснат твърде дълго. Изстреля твърде много боеприпаси. Десет или дванайсет куршума, може би дори четиринайсет. Беше учудващо изобщо, че в нейното психическо състояние не изпразни и двата пълнителя. Деветмилиметровите парчета стомана и олово се забиха в безкръвен диагонал в гърдите на мъртвеца. Пронизаха тялото и улучиха увитите в него пипала.

Паразитът и мъртвият организъм-гостоприемник отскочиха назад и паднаха на пода в коридора. На стълбите останаха да лежат две откъснати пипала дълги по около половин метър. Нито един от тези ампутирани крайници не кървеше. И двете продължиха да се движат. Гърчеха се като змии.

Хедър беше вцепенена от страховитата гледка, защото почти веднага неконтролираните мускулни спазми и нервни гърчове преминаха в съзнателно движение. Всяко парче от основното тяло сякаш координираше действията си с другото. Те запълзяха едно към друго. Първото слезе от стъпалото, а второто се изправи, за да го посрещне. Когато се докоснаха, стана трансформация, която беше в границите на магията и извън нормалното разбиране на Хедър, въпреки че се случваше пред очите й. Двете се сляха в едно, сякаш гладката като коприна черна кожа върху тях беше някаква водна повърхност. Щом двете се слепиха, от новообразуваното тяло изскочиха осем по-малки пипала. Новият организъм се превърна в подобна на рак — но без очи — форма, която беше мека и пластична като първообраза. Вибриращо, сякаш поддържането на формата изискваше неимоверни усилия, новото образувание заслиза по стъпалата към тялото-майка, от което се беше отделило.

От мига, в който двата отделени израстъка бяха започнали да се търсят, беше изминало по-малко от половин минута.

Телата са.

Тези думи бяха според Джак част от това, което Дарителят беше казал чрез Тоби в гробището.

Телата са.

Тогава беше тайнствено и мистериозно твърдение. Сега стана прекалено ясно. Телата са — сега и завинаги, плът без край. Телата са — заменими, ако се наложи, цинично приспособими, отделящи се на части, без загуба на интелекта, паметта и следователно с неограничен запас.

Мрачнотата на нейното светкавично прозрение, възприятието, че те няма да могат да победят, колкото храбро и достойно да се сражават, за миг я извади от равновесие и я прати в състояние на лудост. Вместо да избяга от чудовищното чуждо създание, което решително слизаше по стъпалата, за да се присъедини към масата-майка, както би направил всеки нормален човек, тя се втурна след него. Скочи от площадката с яростен вик, който прозвуча като предсмъртния вой на попаднало в капан диво животно. Беше насочила микроузито пред себе си.

Макар и да съзнаваше, че се излага на ужасна опасност, като в същото време изоставя и Тоби в горната част на стълбите, Хедър не беше в състояние да се спре. Тя премина едно, две, три, четири, пет стъпала надолу, докато раковидното беше преодоляло само две. Между тях оставаха четири стъпала, когато нещото внезапно промени посоката си. Сякаш му беше все едно дали върви напред, назад или настрани. Тя се спря толкова рязко, че едва не загуби равновесие. А ракът се заизкачва към нея много по-бързо, отколкото беше слизал.

Три стъпала оставаха между тях.

Две.

Хедър натисна спусъка и изстреля последните куршуми в пълзящата форма. Накъса я на четири, пет или шест безкръвни парчета, които заподскачаха няколко стъпала надолу и започнаха да се гърчат. Отново бяха гъвкави и подобни на змия. Гърчеха се без прекъсване. Целенасочено и тихо се бяха устремили едно към друго.

Тишината беше най-лошото. Никакви викове, когато стреля по него. Никакви яростни крясъци. Само търпелива и тиха регенерация, решително продължаване на атаката. Тя вече не вярваше, че ще победи.

В долната част на стълбите привидението се беше изправило. Дарителят, все още прикрепен към трупа, започна отново да изкачва стъпалата нагоре.

Моментното безумие на Хедър спря. Тя бегом се изкачи на площадката, грабна тубата с бензин и отиде на втория етаж, където я чакаха Тоби и Фалстаф.

Ритривърът трепереше. По-скоро със скимтене, отколкото с лай, кучето гледаше така, сякаш разбираше опасенията на Хедър: отбраната беше невъзможна. Това беше враг, който не можеше да бъде повален с оръжие, камо ли със зъби или с нокти.

Тоби каза:

— Трябва ли да го правя? Не искам.

Тя не разбра какво се опитва да й каже, а и нямаше време да го пита:

— Ще се оправим, скъпи, ще успеем.

От стъпалата на първия етаж, извън полезрението им, се разнесоха тежки стъпки. Съскане. Беше като съскането на пара, изпускана от тръба.

Хедър остави узито на пода и се зае с капачката на тубата.

Огънят трябваше да свърши работа. Трябваше да повярва, че ще свърши. Ако нещото изгореше, нямаше да му остане нищо, с което отново чудодейно да се възстанови. Телата са. Но телата, превърнати в пепел, не можеха да възвърнат нито формата, нито функциите си, без значение колко извънземна беше тяхната плът и колко бърз беше метаболизмът им. Дяволите да го вземат, огънят трябва да свърши работа.

— То никога не се бои — каза Тоби с глас, който издаваше дълбокия му страх.

— Бягай от тук! Хайде! Бягай в спалнята! Бързо!

Момчето побягна, а кучето го последва.

 

 

Понякога на Джак му се струваше, че е плувец в бяло море под бяло небе и се намира в свят, който беше странен като планетата, от която беше пристигнал нашественикът в ранчо Куотърмас. Макар че усещаше земята под краката си, докато измина с газене и влачене единия километър до селския път, той нито за миг не можа да погледне надолу заради силната снежна виелица. Земята му изглеждаше толкова нереална, колкото дъното на Тихия океан беше за плувеца на хиляди метри отгоре на повърхността. Снегът покриваше всичко и пейзажът приличаше на гледка от океанските дълбини. На места вятърът беше натрупал повече сняг и изваял от него заострени фигури, подобни на застинали вълни, преди да паднат на брега. Горите, които сигурно контрастираха на белотата, която запълваше зрителното му поле, бяха закрити от гъстата като морска мъгла виелица.

В тази бяла земя основната опасност беше загубата на ориентация. Два пъти се беше отклонил от курса, докато още се намираше в границите на собствения си имот. Беше забелязал грешките си само защото изравнената трева на поляните под краката му беше по-мека, отколкото покритата с по-твърда настилка алея.

Стъпка след стъпка, правени с неимоверни усилия, Джак очакваше нещо да изскочи от снежните завеси или да се надигне зад някоя преспа. Самият Дарител или един от неговите заместители от гробищата. Постоянно се оглеждаше, готов да стреля, за да свали всяко нещо, което го връхлети.

Беше доволен, че взе със себе си слънчевите очила. Дори и в сенките непрекъснато го тормозеше ослепителната и ярка снежна белота. Трябваше да напряга очите си, за да вижда в монотонния пейзаж и за да се пази от възможно нападение, както и за да запомня детайли от гледката за ориентири, които щяха да му помагат да върви по избрания маршрут.

Стремеше се да не мисли за Хедър и Тоби, Когато го правеше, забавяше крачка и почти се поддаваше на изкушението да се върне обратно и да забрави за Пондероса Пайнс. Заради тях и заради себе си той прогонваше тези мисли, концентрираше се само върху терена и буквално се превръщаше в машина-снегоход.

Суровият вятър не преставаше да вие, запращаше сняг в лицето му и го караше да се навежда още по-ниско. Вятърът го събори два пъти — веднъж дори изпусна пушката в снега и трябваше да рови упорито, за да я намери — и се превърна в безпощаден и силен враг. Когато стигна до края на частната алея и спря, за да си отдъхне между високите дървени стълбове и надписа, който отбелязваше входа на ранчо Куотърмас, Джак започна така да ругае вятъра, сякаш той можеше да го чуе.

Избърса снега от очилата. В очите му лютеше, както когато лекарят слагаше в тях капки за разширяване на зениците. Ако не бяха редките сенчести места, отдавна да е ослепял от белотата.

Дразнеше го миризмата на мокра вълна, която вдишваше през носа и устата. Парата от издишването беше пропила изцяло тъканта и от влагата шалът беше замръзнал. С една ръка го разтърка, като разчупи тънкия лед и изтупа снега. Това беше необходимо, за да може да диша по-лесно.

Макар и да му беше трудно да повярва, че Дарителят не знае за неговото отпътуване от къщата, той стигна до края на ранчото, без да бъде нападнат. Предстоеше му дълъг път в дълбокия сняг, но най-голямата опасност беше зад него.

Може би кукловодът не притежаваше чак такива свръхестествени сетива, каквито се преструваше или създаваше впечатление, че има.

 

 

Дълга и зловеща сянка, разкривена като в развлекателните паркове на ужасите, изникна над стената на площадката. Кукловодът и неговата разлагаща се марионетка си проправяха бавно, но упорито път към първата площадка на стълбите. Докато нещото се изкачваше, то без съмнение беше абсорбирало фрагментите от странната плът, която куршумите бяха откъснали от него. То обаче не се спря нито за миг.

Макар че нещото не беше бързо, на Хедър й се стори, че направо препуска нагоре по проклетите стълби.

Въпреки че ръцете й силно трепереха, накрая тя успя да отвори упоритата капачка. Хвана тубата за дръжката. С другата ръка я наведе. От гърлото потече бензин. Тя разклати тубата и намокри цялата пътечка по стълбите на горната редица.

На стъпалото преди площадката след сянката се показа и самият Дарител — налудничава конструкция от нечистотия и виещи се синусни криви.

Хедър бързо затвори тубата. Пренесе я малко по-навътре в коридора, прибра я настрани и се върна на стълбите.

Дарителят беше стигнал до площадката. Той се насочи към втората редица стълби.

Хедър бръкна в джоба на якето, където помнеше, че е оставила кибрита. Напипа резервни патрони за узито и корта, но не и клечки кибрит. Опита в другия джоб — още патрони и никакви клечки, никакви клечки.

На площадката мъртвецът вдигна глава, за да я погледне, което означаваше, че и Дарителят я гледа с невидими за нея очи. Дали можеше да помирише бензина? Разбираше ли, че бензинът е възпламеним? Нали беше интелигентно същество. Очевидно доста. Разбираше ли опасността за собственото си унищожение?

Трети джоб. Още патрони.

Едното око на трупа все още беше замъглено от жълтеникав слой. Блещеше се под клепача, който беше наполовина затворен от шевовете.

Замириса на бензин. На Хедър й беше трудно да диша. На Дарителя, изглежда, това не му направи впечатление, а и трупът не дишаше.

Колко много джобове, Господи, четири отвън, три отвътре. Джобове и пак джобове, по два на всеки крачол на долнището, всичките затворени с ципове.

Другата очна кухина беше празна, частично забулена от сбръчкания клепач и висящите конци. Изведнъж от черепа се показа върхът на пипало.

С превъзбудени крайници като израстъците на голяма морска анемона, тласната от силни подводни течения, нещото премина площадката и тръгна нагоре.

Кибрит.

Малка кутия, дървени клечки. Откри ги.

Две стъпала нагоре от площадката. Дарителят тихо изсъска.

Хедър отвори кутията и едва не разпиля клечките.

Нещото изкачи още едно стъпало.

 

 

Когато майка му каза да отиде в спалнята, Тоби не разбра в коя от двете. Искаше да се скрие възможно най-далеч от качващото се по стълбите нещо и затова отиде в своята спалня в края на коридора. Няколко пъти се спря, за да се огледа назад, и за малко да се върне при нея.

Не искаше да я оставя сама. Тя беше негова майка. Не беше видял целия Дарител, само снопа пипала, извиващи се от разтворената предна врата. Знаеше обаче, че тя едва ли би могла да се справи с него.

Той също едва ли би могъл да се справи, затова трябваше да се примири. Не смееше да мисли за нищо. Знаеше какво трябва да се направи, но беше прекалено уплашен да го стори. Което беше съвсем нормално, защото дори героите се бояха, защото само лудите никога от нищо не се страхуваха. А точно сега той със сигурност не беше луд. Беше много уплашен, толкова много, че му се пикаеше. Това нещо беше като Терминатора и Хищника. Като извънземното от едноименния филм, акулата от „Челюсти“, кръвожадните динозаври от „Джурасик Парк“ и разни други чудовища, събрани в едно. Но той беше само едно дете. Може би също беше герой, както каза баща му, въпреки че не се чувстваше като такъв. Но дори и да беше герой, не можеше да направи това, което знаеше, че трябва да се направи.

Стигна до края на коридора, където стоеше Фалстаф треперещ и скимтящ.

— Ела, приятелю — каза Тоби.

Той влезе в спалнята, където лампите вече светеха, защото заедно с майка му още през деня бяха запалили всяка една лампа в къщата, преди баща му да тръгне.

— Махни се от коридора, Фалстаф. Мама иска да не седим в коридора. Хайде!

Първото нещо, което забеляза, когато се обърна навътре, беше, че вратата за задните стълби зее отворена. Трябваше да бъде заключена. Бяха направили тази стая като крепост. Баща му беше заковал с пирони вратата долу към стълбите, но и тази трябваше да е заключена. Тоби дотича до нея, бутна я, заключи бравата и се почувства по-добре.

Фалстаф още не беше влязъл в стаята. Той беше спрял да скимти.

Ръмжеше.

 

 

Джак стигна до входа на ранчото. Спря само за миг, за да си почине от първия и единствен етап на своето пътуване.

Вместо на меки снежинки снегът беше започнал да пада на заострени кристали, почти като сол.

Аварийният пътен екип беше минал поне веднъж, защото висока метър и двайсет стена от изринат сняг блокираше края на автомобилната алея. Той я изкачи и тръгна по двулентовата алея.

 

 

Клечката се запали.

За миг Хедър помисли, че бензиновите пари ще експлодират.

Паразитът и неговият организъм-гостоприемник изкачиха поредното стъпало, като очевидно не съзнаваха опасността или бяха убедени, че такава няма.

Хедър отстъпи назад и хвърли клечката.

Продължи да отстъпва, докато не се удари в стената на коридора. Огънят се изви в дъга към стълбите. Беше обзета от маниакални мисли, от които избухна в луд смях, преминали в отчаяно хлипане:

— Изгарям собствената си къща, така приветствам Монтана, красива гледка, ходещи мъртъвци и неща от други светове. И ето, пламъците падат, да гориш в Ада дано. Не трябваше да правиш това в Лос Анджелис.

Фу-уп!

Напоената с бензин пътечка избухна в пламъци, които подскачаха до тавана. Огънят не се разпростря постепенно по стълбите. Той просто беше навсякъде по едно и също време. Пожарът бързо обхвана стените и корнизите.

Лютива гореща вълна удари Хедър и я накара да притвори очи. Трябваше незабавно да се премести по-далеч от пожара. Тя обаче трябваше да види какво е станало с Дарителя.

Стълбите се бяха превърнали в пъкъл. Никое човешко същество не би оцеляло по-дълго от няколко секунди.

В тази поглъщаща огнена бездна мъртвият човек и живият звяр се бяха превърнали в една черна маса, изкачваща следващото стъпало. И следващото. Не се чуваха никакви викове и писъци от болка, а само пукането на безпощадния огън, който вече приближаваше коридора.

 

 

Когато Тоби заключи вратата към стълбите и се обърна, Фалстаф още стоеше на прага и ръмжеше. Тогава в коридора зад кучето се появи оранжево-червена светлина и го изненада. По стените заиграха ярки светлосенки: отражението на огъня. Тоби разбра, че майка му е устроила на извънземното пожар — тя беше смела и умна — и изпита надежда.

Тогава забеляза второто нередно нещо в стаята. Завесите на леглото му бяха спуснати и плътно дръпнати.

Беше ги оставил отворени, прибрани от двете страни на нишата. Той ги затваряше само нощно време, когато си играеше на различни игри. Тази сутрин ги беше отворил и след като стана, нямаше време за никакви игри.

Носеше се неприятна миризма. Не го беше забелязал в началото, защото сърцето му биеше силно и дишаше през устата. Тръгна към леглото. Една крачка, две. Колкото повече се приближаваше, толкова по-силна ставаше неприятната миризма. Беше като вонята на задните стълби в деня на пристигането им, но много по-силна.

Спря на няколко крачки от леглото. Каза си, че е герой. Нормално беше героите да се боят, но дори когато се бояха, трябваше да направят нещо.

На прага Фалстаф направо щеше да полудее.

 

 

Асфалтът се виждаше в няколко малки петна от настилката, открит от духащия вятър. По-голямата част от алеята обаче беше покрита с петсантиметров пресен сняг.

Съдейки по следите, Джак реши, че аварийният екип е минал оттук преди около два часа. Те имаха достатъчно друга работа, за да минават отново.

Зави на изток и забърза към дома на Йънгблъд с надеждата да срещне по пътя кола от екипа. Независимо дали бяха оборудвани с булдозер, камион с гребло и устройство за посипване на сол или и с двете, във всички случаи щяха да разполагат със средства за микровълнова радиокомуникация с техния диспечер. Ако можеше да ги убеди, че разказът му не е само бълнуване на психар, тогава сигурно щяха да дойдат с него до къщата, за да прибере Хедър и Тоби.

Можеше ли да ги убеди? Как не, като имаше пушка-помпа. Със сигурност щеше да ги убеди. Щяха да изгребат снега от дългата километър алея и да я почистят като непорочна монахиня, след което щяха да спрат пред вратата на ранчо Куотърмас. И през цялото време щяха да са усмихнати и весели като джуджетата на Снежанка, щяха да пеят „хей-хо, хей-хо, отиваме на работа“, ако така пожелаеше той.

 

 

Колкото и невъзможно да беше, създанието на стълбите изглеждаше още no-гротескно и ужасяващо в прегръдките на огъня. Но то изкачи още едно стъпало. Тихо, тихо. После още едно. То се изкачваше с цялото достолепие на Негово сатанинско величество, излязло от Ада да се поразходи.

Звярът гореше, или поне тази част от него, която представляваше тялото на Едуардо Фернандес. И въпреки това демоничното нещо изкачи още едно стъпало. Беше стигнало почти до площадката.

Хедър не можеше да чака повече. Горещината ставаше непоносима. Тя вече беше изложила лицето си твърде дълго и сигурно щеше да има леки изгаряния. Гладният огън нагъваше тавана на коридора, лижеше с езиците си по-нагоре и нейното оставане тук беше опасно. Освен това Дарителят нямаше да загине във фурната долу, както тя се беше надявала. Щеше да стигне до втория етаж и да разтвори ръцете си за нея, за да я обхване и стане нея.

Сърцето й заби учестено. Тя изтича няколкото крачки по коридора до червената туба с бензин. Взе я с една ръка. Беше олекнала. Сигурно беше използвала петнайсет от двайсет и петте литра.

Погледна назад.

Преследвачът изкачи стълбите и стъпи в коридора. И тялото, и Дарителя горяха, не просто димящи и тлеещи биологични останки, а огнена колона от буйни пламъци. Сякаш преплетените им тела бяха направени от сухо дърво. Някои от по-дългите пипала се мятаха като камшици, хвърляйки искри и пламъци по стените и пода, палейки килима и тапетите.

 

 

Когато Тоби направи още една стъпка към леглото, Фалстаф накрая се втурна в стаята. Кучето застана на пътя му и излая срещу него, като го предупреди да се отдръпне.

Нещо се размърда на леглото зад завесите. Всяка от следващите няколко секунди се стори час на Тоби. Все едно че всичко се движеше на забавен каданс. Креватът стана сцена за куклен театър точно преди да започне представлението. Но там не се появиха Кърмит и Пиги, никой от участниците в Кукленото шоу. Нищо, което би могло да участва в „Улица «Сезам»“, а и нямаше да е забавно представление. Нямаше да има никакъв смях на това страховито и зловещо изпълнение. Искаше да затвори очи и да го накара да се махне. Може би, ако просто не вярваш в него, нещото нямаше да съществува. То отново шаваше зад завесите и се насочваше към тях, сякаш, за да каже: „Здравей, момченце“. Сигурно трябваше да вярваш в него, както трябваше да вярваш в Тинкърбел, за да остане тя жива. Така че, ако затвориш очи и си помислиш хубави неща за празното легло, за въздуха, който мирише на прясно изпечени курабийки, тогава нещото може би нямаше да е вече там, нито пък щеше да мирише ужасно. Планът не беше перфектен, дори може би беше тъп, но поне беше нещо, което да се направи. Трябваше да направи нещо или щеше да полудее. И въпреки това не можеше да направи още една крачка към леглото, дори и ако ритривърът не блокираше пътя му, защото беше твърде уплашен. Скован от страх. Баща му не каза нищо за герои, сковани от страх. Или за гадене. Дали героите повръщаха? Защото почувства, че ще повърне. Не можеше и да бяга, защото трябваше да обърне гръб на леглото. Нямаше да направи това, не можеше. Което означаваше, че да затвори очи и да си помечтае нещото да го няма, беше планът — единственият и най-добрият план. Освен че не мислеше за нищо на света да затваря очи.

Фалстаф остана между Тоби и леглото, но се обърна към онова, каквото и да причакваше там. Този път без никакво лаене. Без ръмжене и скимтене. Само чакаше с оголени зъби, тресящ се от страх, но готов за бой.

Измежду завесите се показа протегната ръка. Беше костелива, със сбръчкана кожа. Със сигурност това не можеше да е живо, освен, ако не вярваш в него, защото беше по-невъзможно от Тинкърбел, сто милиона пъти по-невъзможно. Няколко пръста бяха останали прикрепени върху разлагащата се китка, но те бяха почернели и приличаха на черупки на големи и дебели бръмбари. Ако не можеше да затвори очи и да си пожелае нещото да изчезне, ако не можеше да избяга, той поне трябваше да извика на майка си. Нещо унизително за дете, което беше почти на девет години. Но тя поне имаше автомат, а той не. Китката стана по-ясно видима, после и предмишницата с малко повече месо по нея, окъсан и изцапан ръкав на синя блуза или рокля. Мамо! Той извика тази дума, но я чу само в главата си, защото от устата му не излезе никакъв звук. Около изсъхналата китка имаше черна гривна с червени петна. Лъскава. Изглеждаща като нова. После тя мръдна и не беше гривна, а гнусен червей, не, пипало, увито около китката и проточило се по тлеещата ръка, под мръсния син ръкав.

Мамо, помощ!

 

 

Голямата спалня. Тоби го няма. Под леглото? В гардероба, банята? Не бива да губи време да проверява. Момчето би се скрило, но не и кучето. Трябва да е отишъл в неговата спалня.

Обратно в коридора. Горещи вълни. Диво подскачащи светлини и сенки. Пукане, лумтене и съскане на огъня.

Друго съскане. Дарителят гори. Пляс-пляс-пляс-пляс, пипалата бясно плющят.

Изкашля се от редкия, но отровен дим. Насочи се към задната част на къщата, хванала в едната ръка тубата с бензина. Дясната й ръка беше свободна.

Не трябваше да е така.

По дяволите!

Спря малко преди стаята на Тоби, обърна се да погледне назад в огъня и дима. Беше забравила узито на пода близо до горните стъпала. Двата пълнителя бяха празни, но джобовете й бяха издути от патрони. Глупачка.

Не че огнестрелните оръжия бяха от голяма полза срещу това изчадие. Куршумите не му вредяха изобщо, само го забавяха. Но поне узито беше много по-мощно от 38-калибровия револвер на бедрото й.

Не можеше да се върне. Трудно се дишаше. Ставаше още по-трудно. Огънят изсмукваше кислорода. А и горящото и махащо с камшиците привидение вече стоеше между нея и узито.

Внезапно пред очите й се появи образът на Алма Брайсън, въоръжена до зъби: красива чернокожа жена, умна и мила, полицейска вдовица и корава кучка, способна да се справи с всичко. Джина Тендеро също, с нейния черен кожен костюм и спрей с червен пипер, а може би и пистолет без разрешително в дамската й чанта. Ако само те бяха тук сега, до нея. Но те бяха чак в Града на ангелите и чакаха края на света. Бяха готови за него и го чакаха, а през цялото това време краят на света беше започнал тук, в Монтана.

От пламъците започна да излиза гъст черен дим, от стена на стена, от пода до тавана. Дарителят изчезна. Хедър щеше да ослепее напълно.

Тя задържа дъха си и си проби път покрай стената към стаята на Тоби. Напипа вратата и прекоси прага. Тъкмо излизаше от дима, когато той изкрещя.