Дийн Кунц
Зимна луна (11)

ЕДИНАДЕСЕТА ГЛАВА

През целия март, април и май, докато Джак лежеше в гипс, а краката му бяха подложени на тракция, той трябваше да изтърпи непоносими болки, мускулни спазми, неконтролируеми нервни тикове и дразнещи сърбежи по кожата под гипса, където не можеше да се почеше. Джак понасяше тези неудобства, като рядко се оплакваше, и благодареше на Бог, че е жив, отново може да прегръща жена си и да вижда как расте синът му.

Притесненията за здравословното му състояние бяха дори повече от мъчителните преживявания. Оставаше рискът от евентуални болки в тялото след дългото залежаване, макар че гипсовият костюм беше направен внимателно и макар че повечето сестри бяха много отзивчиви, състрадателни и опитни. От продължителния натиск върху дадена част на тялото можеше да се образува рана, чието лечение нямаше да бъде лесно. Така можеше да се стигне и до гангрена. Тъй като постоянно му вкарваха катетри, опасността да се получи възпаление на уретрата се увеличаваше, което можеше да доведе до по-сериозен случай на цистит. Всеки пациент, обездвижен за дълго време, рискуваше да получи съсиреци в кръвоносните съдове, сърцето или мозъка, които можеха да го убият или да му причинят сериозни мозъчни поражения. Въпреки че постоянно му даваха лекарства, които намаляваха опасността от подобно усложнение, то най-много го притесняваше.

Тревожеше се също така за Хедър и Тоби, които бяха сами. Под мъдрото ръководство на Алма Брайсън жена му, изглежда, се беше подготвила да се справи с всяка непредвидена ситуация — от обикновен крадец до нападение на чужда държава. Всъщност мисълта за всичките онези оръжия в къщата, както и новият начин на мислене на Хедър, която му беше обяснила, че те са необходими, го тормозеха също толкова, колкото и вероятността някой да проникне с взлом в дома му.

Парите го тревожеха повече от мозъчния удар. В момента той получаваше пенсия по инвалидност, а не знаеше кога отново ще може да тръгне на работа. Хедър още беше без работа, икономиката не показваше признаци на излизане от рецесията, а техните спестявания се бяха стопили. Приятелите в отдела бяха открили благотворителна сметка на името на неговото семейство в клон на Уелс Фарго Банк. Пожертвуванията на колегите му възлизаха на над двайсет и пет хиляди долара. Но разходите за медицински и рехабилитационни нужди рядко се покриваха от застраховката и той подозираше, че дори благотворителната сметка няма да им върне и най-скромната финансова сигурност, която имаха преди стрелбата при бензиностанцията на Аркадян. До септември или октомври може би нямаше да са в състояние да изплащат ипотечния заем. Той обаче беше способен да запази тези проблеми за себе си, защото знаеше, че другите хора си имат свои собствени грижи и че някои дори бяха по-сериозни от неговите. Освен това беше оптимист, вярваше в лечебната сила на смеха и позитивното мислене. Макар че някои от неговите приятели определяха реакцията му на бедите като неразумна и абсурдна, той не можеше да се промени. Винаги си е бил такъв. Докато песимистът поглеждаше една чаша с вино и я виждаше наполовина празна, за Джак не само чашата беше наполовина пълна, но той виждаше и пълната бутилка. Беше целият в гипс и временно обездвижен, но се смяташе за благословен от Бога да не остана инвалид за цял живот или да загине. Да, болеше го, но в същата болница имаше хора, които изпитваха много по-големи мъки от неговите. Докато чашата и бутилката не се изпразнеха, той винаги щеше да очаква следващата глътка вино, а не да съжалява, че е останало толкова малко от течността.

При първото си посещение в болницата още през март Тоби беше уплашен при вида на обездвижения си баща. Очите му се бяха изпълнили със сълзи, въпреки че тогава прехапа устната си и държа главата си високо вдигната в стремежа си да изглежда смел. Джак беше направил всичко възможно, за да не изглежда толкова тежко пострадал. Настояваше, че изглежда по-зле, отколкото наистина се чувства, и направи усилия да повдигне духа на сина си. Накрая успя да накара момчето да се засмее, като твърдеше, че е в болницата като участник в секретна нова програма на полицията и ще излезе оттук след няколко месеца като член на новия Специален отряд на мутантите-тийнейджъри, костенурките-нинджа.

— Да — каза тогава той. — Вярно е. Виждаш ли този гипс? Това е черупка на костенурка, която е прикрепена към гърба ми. Когато изсъхне и бъде облечена в кевлар, куршумите направо ще отскачат от нея.

Усмихвайки му се насреща и бършейки сълзите си, Тоби каза:

— Я стига, татко.

— Вярно е.

— Ти не знаеш таекуондо.

— Ще започна да взимам уроци веднага щом черупката изсъхне.

— Един нинджа трябва да знае да се бие и с мечове. С мечове и всички други оръжия на нинджите.

— Просто ще трябва да взимам повече уроци.

— Имаш голям проблем.

— И какъв е той?

— Ти не си истинска костенурка.

— Е, разбира се, че не съм истинска костенурка. Не ставай глупав. В полицейския отдел назначават само хора на работа. На хората не им харесва много, когато ги глобяват за неправилно паркиране представителите на друг животински вид. Затова трябва да минем с имитация на Специален отряд на мутантите-тийнейджъри костенурките-нинджа. И какво от това? Да не би Човекът-паяк да е истински паяк? Батман истински прилеп ли е?

— Имаш право.

— Разбира се, че имам право.

— Но…

— Но какво?

Усмихвайки се, момчето продължи:

— Ти не си тийнейджър.

— Мога да мина за такъв.

— Няма как, ти си възрастен.

— Така ли?

— Истински възрастен.

— Ще имаш големи неприятности, господинчо, когато се измъкна от това легло.

— Да, но докато черупката ти изсъхне, нищо не можеш да ми направиш.

Следващия път, когато момчето дойде в болницата — Хедър го посещаваше всеки ден, но Тоби идваше само един-два пъти седмично — Джак си беше сложил цветна червено-жълта кърпа на главата, която жена му беше донесла. Краищата на кърпата висяха над дясното му ухо.

— Останалата част от униформата още се проектира — обясни той на Тоби.

Няколко седмици по-късно, някъде в средата на април, Хедър дръпна завесата покрай неговото легло. Тя му подаде гъба и шампоан. Искаше да спести част от работата на сестрите.

— Не съм сигурна, че желая други жени да те къпят. Ставам ревнива — каза Хедър.

— Кълна се, че мога да обясня къде бях снощи.

— В цялата болница няма и една медицинска сестра, която да не ми каза щастливо, че си любимият пациент на всички.

— Ами, скъпа, това е без значение. Всеки може да стане техният любим пациент. Много е лесно. Достатъчно е само да не повръщаш върху тях и да не се присмиваш на смешните им малки шапки.

— Лесно, а? — Тя насапуниса с гъбата лявата му ръка.

— Е, трябва също да гълташ всичко, което ти поднасят вечер, никога да не се заяждаш, да не ги караш да ти инжектират големи дози хероин без лекарско предписание и никога да не симулираш сърдечен удар само за да привлечеш вниманието им.

— Те казват, че си толкова сладък, смел и забавен.

— Глупости! — отвърна той уж срамежливо, но в същото време беше изненадан.

— Някои от тях дори ми завидяха колко съм щастлива да имам съпруг като теб.

— Ти удари ли ги?

— Успях да се овладея.

— Добре. Те и без това щяха да си го изкарат на мен.

— Аз наистина съм щастлива.

— А някои от тези сестри са едри и сигурно имат доста силен удар.

— Обичам те, Джак. — Тя се наведе и го целуна по устата. Целувката го остави без дъх. Косата й падна върху лицето му, миришеше на шампоан с аромат на лимон.

— Хедър — каза той тихо, като я докосна по бузата. — Хедър, Хедър — повтаряше името й, като че беше свято, както си и беше. Не само име, а молитва, която го държеше, име и лице, които правеха нощите му по-светли, които караха изпълнените му с болки дни да минават по-бързо.

— Толкова съм щастлива — повтори тя.

— Аз също. Като те намерих.

— Ще се върнеш отново у дома при мен.

— Скоро — каза той, макар и да знаеше, че ще изкара още седмици в това легло, а още повече в рехабилитационната клиника.

— Няма да има повече самотни нощи.

— Няма.

— Винаги ще сме заедно.

— Винаги. — Гърлото му се стегна и той си помисли, че ще заплаче. Не го беше срам да плаче, но знаеше, че никой от двамата още не смее да се отпусне и да поплаче. Нуждаеха се от цялата си сила и решителност за борбата, която тепърва им предстоеше. Той преглътна тежко и прошепна:

— Когато се прибера вкъщи…

— Да?

— И си легнем отново заедно?

Доближила лице до неговото, тя му отвърна също шепнешком:

— Да?

— Ще направиш ли нещо специално заради мен?

— Разбира се, глупчо.

— Ще се облечеш ли като медицинска сестра? Това наистина много ме възбужда.

За миг тя примигна от изненада, после избухна в смях и накрая натика студената гъба в лицето му.

— Звяр такъв!

— Е, добре, де, какво ще кажеш тогава за монахиня?

— Перверзник.

— На момиче-скаут?

— Но сладък, смел и забавен перверзник.

Ако не притежаваше това чувство за хумор, нямаше да може да работи като ченге. Хуморът, понякога черен хумор, беше щитът, който му позволяваше да настъпва, без да се окаля, през мръсотията и безумието, в които повечето ченгета трябваше да работят в наши дни.

Чувството за хумор подпомагаше оздравяването му и му позволяваше да не бъде погълнат само от болката и тревогата, макар че той се присмиваше не на друго, а на своята безпомощност. Не беше свикнал да му помагат дори при осъществяването на неговите телесни функции. Нито пък беше свикнал постоянно да му правят клизми. Седмица след седмица нарушаването на личната му неприкосновеност и достойнство в това отношение ставаше просто унизително.

Още по-лошо беше да лежи в леглото като в капан в твърдата хватка на гипса, да не може да ходи или дори да пълзи, ако случайно станеше някаква катастрофа или друг инцидент. От време на време той за сетен път се уверяваше, че болницата ще бъда пометена, ако избухне пожар или стане земетресение. Макар и да знаеше, че персоналът е добре обучен за действие при бедствени ситуации и че няма да го изоставят в пламъците и под смъртоносните падащи стени, понякога го обземаше ирационална паника, често в мъртвилото на нощта. Сляп ужас го притискаше все по-силно и това само допринасяше за неговото изтощение.

Към средата на май започна дълбоко да оценява и да се възхищава на инвалидите без ръце, които не се оставяха животът да ги победи. Поне можеше да използва ръцете си и да прави упражнения, като стиска гумени топки и вдига леки тежести. Можеше да се почеше по носа, ако го засърби, до известна степен да се храни сам, да издуха носа си. Прекланяше се пред хората, които страдаха от пълна парализа на тялото, но въпреки това радостта не ги напускаше и гледаха към бъдещето с надежда. Той съзнаваше, че не притежава техния кураж или силен характер, без значение дали беше или не любимият пациент на седмицата, месеца или века.

Беше лишен от краката и ръцете си вече три месеца и това го измъчваше. Ако не му кажеха, че може да стане от леглото и да започне да се учи да ходи отново до края на пролетта и началото на лятото, безпомощността му щеше да премине в лудост.

През прозореца на болничната стая на третия етаж можеше да види единствено част от короната на една висока палма. През всичките седмици той беше прекарал часове, като наблюдаваше как нейните листа потрепват при леките ветрове, как се гърчат при силните бури, как пъстреят в светлозелено на слънцето и в мътнозелено на фона на мрачните облаци. Понякога птиците прелитаха край този къс от Рая в рамката на прозореца и Джак се вълнуваше дори и само за миг да ги зърне в полет.

Закле се, че щом отново се изправи на крака, повече никога няма да бъде безпомощен. Съзнаваше високомерието на тази клетва — способността му да я изпълни зависеше единствено от превратностите на съдбата. Човек предполага, Господ разполага. Но тук не ставаше, въпрос отново да се надсмива над себе си. Никога нямаше да бъде безпомощен отново. Никога. Това беше предизвикателство към Бог: остави ме на мира или ме убий, но не ме поставяй в подобно положение отново.

Капитанът на подразделението на Джак, Лайл Кроуфърд, го посети за трети път в болницата на трети юни.

Кроуфърд имаше безлична външност, беше среден на ръст, с късо подстригана кестенява коса, кафяви очи и кафява кожа всичките в един оттенък. Беше обут в меки мокасини, носеше шоколадовокафяви панталони, светлокафява риза и шоколадовокафяво сако, сякаш неговото най-голямо желание беше да изглежда толкова безлично, че да може да се слее с всяка среда и дори може би да стане напълно невидим. Също така носеше кафява шапка, която свали и задържа в ръцете, докато стоеше до леглото. Говореше тихо и често се усмихваше, но също така имаше повече похвали за храброст от всяко друго ченге в целия отдел. Освен това беше най-добрият роден водач, който Джак беше срещал.

— Как я караш? — попита Кроуфърд.

— Сервисът ми се подобри, но бекхендът ми е още слаб.

— Стига си се занасял.

— Мислиш, че това ми е проблемът?

— Това и че не можеш да ставаш.

Джак се засмя.

— Как вървят нещата в подразделението, капитане?

— Забавата никога не свършва. Двама юнаци са влезли тази сутрин в бижутериен магазин на булевард „Уестууд“, веднага след като продавачите са отворили. Извадили оръжие със заглушители, застреляли собственика и двама души от персонала. Убили ги, преди някой от тях да успее да задейства алармата. Никой отвън не е чул нищо. Витрините били пълни с бижута, големият сейф в помещението отзад бил отворен, пълен със скъпоценности на стойност милиони. Оттам нататък, изглежда, започнало най-интересното. Двамата престъпници започнали да спорят, кое да вземат най-напред и дали ще имат време да вземат всичко. Единият подхвърлил нещо за жената на другия и двамата се изпозастреляли.

— Исусе Христе!

— Минава известно време и един клиент влиза вътре. Четирима мъртъвци и един тежко ранен престъпник. Клиентът стои там, шокиран от кръвта, която е навсякъде. Той направо е парализиран от гледката. Раненият престъпник го чака да направи нещо и когато човекът просто стои, зяпнал от ужас и замръзнал на място, престъпникът му казва: „В името на Божията любов, господине, извикайте линейка!“

— В името на Божията любов — повтори Джак.

— В името на Божията любов. Когато идват лекарите от „Бърза помощ“, първото нещо, за което той ги моли, е да му дадат Библия.

Джак поклати глава, не можеше да повярва в чутото.

— Приятно е да разбереш, че не всички отрепки в града са безбожници, нали?

— Направо стопля сърцето ми — отвърна Кроуфърд.

Джак беше единственият пациент в стаята. Последният, петдесетгодишен проектант, беше умрял предния ден от усложнения след операция на пикочния мехур.

Кроуфърд седна на ръба на празното легло и каза:

— Имам добри новини за теб.

— Слушам те.

— От отдел „Вътрешни разследвания“ изпратиха окончателния си доклад за стрелбата и подозрението отпада изцяло от теб. Дори нещо повече, и шефът, и комисията ще се подпишат под него като крайно решение.

— Защо ли не ми се иска да танцувам?

— И двамата с теб знаем, че искането за специално разследване беше глупост. Но също така знаем…, че щом веднъж отворят тази врата, те не я затварят, без да я блъснат и прещипят пръстите на някое бедно невинно копеле. Затова няма да бързаме с благодарностите.

— И Лутър ли оправдаха?

— Да, разбира се.

— Добре тогава.

— Предложих те за похвала. И Лутър също — посмъртно. И двамата ще бъдете одобрени.

— Благодаря, капитане.

— Заслужи си го.

— Пет пари не давам за задниците в комисията и шефът да върви по дяволите. Но за мен това значи нещо, защото ти ни предлагаш.

Забил поглед в кафявата си шапка, която постоянно въртеше с кафявите си ръце, Кроуфърд отвърна:

— Трогнат съм.

Двамата мълчаха известно време.

Джак си спомняше за Лутър. Предполагаше, че и Кроуфърд си мислеше за същото.

Накрая Кроуфърд вдигна очи и каза:

— А сега лошите новини.

— Винаги е така.

— Не съвсем лоши, само дразнещи. Чу ли за филма на Ансън Оливър?

— За кой по-точно? Нали са три.

— Значи не си чул. Неговите родители и годеницата му са сключили сделка с „Уорнър Брадърс“.

— Сделка?

— Продали са правата за биографията на Ансън Оливър за един милион долара.

Джак остана безмълвен. Кроуфърд продължи:

— Според думите им те са направили сделката поради две причини. Първо, искат да осигурят неродения син на Оливър, да се погрижат за неговото бъдеще.

— Ами бъдещето на моя син? — попита ядосано Джак.

Кроуфърд вдигна глава:

— Много ли си разстроен?

— Да!

— По дяволите, Джак, кога хора като тях са се интересували за нашите деца?

— Никога.

— Точно така. Ти, аз и нашите деца сме, за да им аплодираме, когато те направят нещо високохудожествено или творческо и да почистим след тях, когато направят бъркотия.

— Не е честно — каза Джак. Той се смееше на собствените си думи. Все едно беше ченге-новак, което очакваше от живота да бъде честен, добротата — възнаградена, а злото — наказано. — А, да върви по дяволите.

— Не можеш да ги мразиш всичките за това. Просто са си такива и имат такъв начин на мислене. Никога няма да се променят. Със същия успех можеш да мразиш мълнията, леда, че е студен, и огъня, че е горещ.

Джак въздъхна, все още ядосан, но по-спокоен:

— Каза, че са сключили сделката поради две причини. Каква е втората?

— Да направят филм, който да бъде като паметник на гения на Ансън Оливър. Така се изрази баща му. „Паметник на гения на Ансън Оливър“.

— В името на Божията любов.

Кроуфърд тихо се засмя:

— Да, в името на Божията любов. А годеницата, майката на неговия бъдещ наследник, казва, че филмът ще вкара в историята противоречивата кариера на Ансън Оливър и неговата смърт.

— Каква история? Той правеше филми, не беше водач на Западния свят. Просто правеше филми.

Капитанът вдигна рамене:

— Ами, когато свършат, боя се, че ще го изкарат борец срещу наркотиците и неуморим защитник на бездомните…

— Праведен християнин, който някога искал да стане мисионер…

— Докато Майка Тереза не го посъветвала да се заеме с правенето на филми…

— И заради активното си застъпничество за справедливостта беше убит при заговор с участието на ЦРУ и фБР…

— Британското кралско семейство, Международното братство на производителите на бойлери и тръби…

— Покойния Йосиф Сталин…

— Жабока Кърмит…

— И тайната общност на равините от Ню Джърси — свърши Джак.

Те се смяха, защото ситуацията беше твърде смешна, за да се реагира на нея с нещо друго освен със смях. И защото, ако не се бяха смели, щяха да признаят властта на тези хора и уязвимостта си.

— По-добре да не ме слагат в този проклет техен филм заговори отново Джак, след като смехът му премина в кашляне. — Ще ги съдя тези задници.

— Те ще променят името ти, ще те направят ченге от азиатски произход, който ще се казва примерно Уонг, ще бъде с десет години по-стар и с петнайсет сантиметра по-нисък от теб, женен за червенокоска на име Бърта, и ти няма да можеш да им кажеш нищо.

— Хората все пак ще се сетят, че става въпрос за мен в реалния живот.

— Реалния живот? Какво е това? Тук е Кукуландия.

— Господи, как могат да направят герой от този човек?

— Те направиха герои и от Бони и Клайд.

— Антигерои.

— Добре, ами Бъч Касиди и Сънданс Кид?

— Също.

— Направиха герои от Джими Хофа и Бъгси Сийгъл. Ансън Оливър е невинен ученик в сравнение с тях.

През онази нощ, дълго след като Лайл Кроуфърд си беше отишъл, когато Джак се опита да не обръща внимание на хилядите си болежки и други неудобства и да поспи малко, той не можеше да спре да мисли за филма, за милионите долари, за тормоза на Тоби в училище, за гнусните надписи по къщата им, за недостатъчните им спестявания, за неговата пенсия по инвалидност, за Лутър в гроба, за самотната Алма с нейния арсенал и за Ансън Оливър, възкресен на екрана от някой млад актьор със симпатични черти и меланхолични очи, който излъчва доброта, невинност и благородство, надминати само от неговия сексапил.

Джак беше обсебен от чувството за безпомощност. Причината се криеше отчасти в клаустрофобията, гипсовата обвивка и леглото. Чувството се усилваше също така от факта, че беше привързан към този Град на ангелите от една къща, която се беше обезценила и в момента беше трудно да се продаде заради рецесията на пазара. Усилваше се от факта, че той беше добро ченге във време, в което гангстерите бяха герои, и от факта, че не можеше да си представи нито как по друг начин да си изкарва хляба, нито друг смисъл в живота, освен да бъде ченге. Беше в капан като плъх в лаборатория. За разлика от плъха обаче той дори не хранеше илюзия, че е свободен.

На шести юни свалиха гипса. Счупването на гръбначния стълб беше напълно излекувано. Чувствителността му се беше върнала и в двата крака. Несъмнено отново щеше да се научи да ходи.

Сега обаче той не можеше да стои изправен без помощта или на две сестри, или на една сестра и патерица. Бедрата му се бяха стопили. Макар че беше правил известни упражнения за мускулите на прасците, те бяха доста атрофирани.

При първата разходка из стаята с помощта на сестрите Джак плувна в пот, а коремните му мускули се свиха, сякаш беше правил упражнения във фитнес залата с двеста и петдесет килограма. Въпреки това имаше повод за празнуване. Животът продължаваше. Той се почувства прероден.

Спря до прозореца, от който се виждаше короната на палмата. Сякаш като жест на благородната и загрижена вселена в небето се появиха три чайки, долетели от брега край Санта Моника. Те се рееха известно време във въздуха като три бели хвърчила. После изведнъж птиците направиха завой в синевата, като изиграха своеобразен въздушен танц, и изчезнаха на запад.

Джак ги гледа, докато отлетяха. Сетне се отвърна от прозореца, без да погледне към града отвън.

Тази вечер Хедър и Тоби го посетиха и му донесоха сладолед с фъстъчено масло и шоколад „Баскин-Робинс“. Въпреки че беше напълнял, Джак не се ограничаваше в яденето.

През онази нощ сънува чайките. Три. С великолепни широки криле. Широки и бели като на ангели. Те летяха право на запад, гмуркаха се и отново се изкачваха, правеха спирали и лупинги, но продължаваха на запад. Той тичаше по полята отдолу и се опитваше да не изостава от тях. Отново беше невръстно момче, разперило ръце като крила. Тичаше нагоре по хълмовете, надолу по тревистите склонове, дивите цветя го шибаха по краката. Представяше си как всеки момент излита, свободен от оковите на земното притегляне, високо при чайките. Тогава полята свършиха, докато той гледаше към чайките, и той откри, че маха с крака във въздуха, над ръба на висок и стръмен склон. Под него бушуваха мощните вълни и хвърляха високо пръски, а той падаше ли падаше. Знаеше, че е само сън, но не можа да се събуди, когато се опита. Падаше, падаше, винаги близо до смъртта, падаше към зъберите на черните скали, към студеното дълбоко бучене на сърдитото море, падаше ли падаше…

След четири дни на интензивна и усилена терапия в „Уестсайд Дженерал“ на единайсети юни Джак беше преместен в болницата за рехабилитация финикс. Макар че счупването на гръбначния стълб беше излекувано, бяха останали някои увреждания на нервите. Въпреки това прогнозите на лекарите бяха отлични.

 

 

Такава стая спокойно можеше да се намира в мотел. Килим на пода вместо плочки, раирани тапети в зелено и бяло, картини с красиви селски пейзажи по стените, твърде пъстри, но жизнерадостни завеси на прозореца. Двете болнични легла обаче разваляха впечатлението.

Стаята за физиотерапия, където беше откаран в количка за пръв път на дванайсети юни в шест и трийсет сутринта, беше добре оборудвана с уреди за упражнения. Миришеше повече на болница, отколкото на спортна зала, което не беше чак толкова лошо. И тъй като си представяше какво му предстои, в неговите очи мястото изглеждаше не толкова като спортна фитнес зала, а като стая за мъчения.

Неговият физиотерапевт, Моше Блум, беше около трийсетгодишен, висок метър и деветдесет, с толкова напомпани мускули, сякаш се готвеше да се изправи сам срещу танк. Имаше къдрава черна коса, кафяви очи и тъмна кожа, която беше получила бронзов загар от калифорнийското слънце. С бели маратонки, бели памучни панталони, бяла тениска и кепе, той приличаше на привидение, носещо послание от Бог, което гласеше: „Няма ли болка, няма оздравяване“.

— Така както го казвате, не звучи като съвет — отвърна Джак.

— О?

— Звучи като заплаха.

— Ще плачеш като бебе от радост след първите няколко сеанса.

— Ако това искате, мога да заплача като бебе и сега, а после двамата да си тръгнем.

— Като за начало ще започнеш да се боиш от болката.

— Минах известна терапия в „Уестсайд Дженерал“.

— Това там е било детска игра. Не може изобщо да се сравни с ада, през който ще те накарам да минеш.

— Толкова сте внимателен!

Блум повдигна огромните си рамене:

— Не трябва да храниш никакви илюзии за лесна рехабилитация.

— Аз съм човекът с най-малко илюзии в света.

— Добре. В началото ще започнеш да се боиш от болката, ще трепериш от нея, ще молиш да те върнат вкъщи наполовина недъгав и няма да искаш да изкараш докрай програмата…

— Боже, нямам търпение да започна.

— …но аз ще те науча да мразиш болката, вместо да се боиш от нея…

— Може би да взема да ида в университета и да си повиша квалификацията. Да науча испански.

— …а после ще те науча да обикнеш болката, защото тя е сигурен признак, че напредваш.

— Трябва да изкарате опреснителен курс как да вдъхновявате и да печелите пациентите си.

— Ти трябва сам да се вдъхновиш, Макгарви. Моята работа е да те предизвикам.

— Викай ми Джак.

Терапевтът поклати глава.

— Не, да се разберем. Аз ще те наричам Макгарви, а ти мен Блум. Тези взаимоотношения са винаги враждебни в началото. Ще трябва да ме намразиш, да съсредоточиш гнева си върху мен. Когато дойде времето, ще ти бъде по-лесно да ме мразиш, ако не си говорим на малко име.

— Вече ви мразя.

Блум се усмихна:

— Ще се справиш Макгарви.