Включено в книгата
Оригинално заглавие
Sole Survivor, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 23 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
nqgolova (2008)

Издание:

ИК Плеяда, София, 2001

Преводач: Александър Качил

Дизайн на корицата: Димитър Стоянов — ДИМО

Редактор Весела Прошкова

Коректор Джени Тодорова

ISBN 954-409-202–1


Небето е бездънно, небето тъне в мрак.

Звездите примигват като пламъчета в здрач.

Вдигна ли очи, обзема ме страх —

дали всичко, което имаме, е звезден прах

В този самотен свят, изпълнен с тревога,

със студени, мъртви звезди, отвъд които да

погледна не мога?

Има ли смисъл да се смея или сълзи да проливам,

да спя, да бленувам,

да спазвам обещания или да пророкувам…

И все пак нощем отново се взирам

В ясното, но загадъчно небе,

което като купол над нас е, студен като камък.

Там ли си, Господи? Или си ни забравил?

ПЪРВА ЧАСТ
ИЗГУБЕНА ЗАВИНАГИ

ГЛАВА 1

В два и половина сутринта Джо Карпентър се събуди и притиснал възглавницата към гърдите си, извика в тъмнината името на мъртвата си съпруга. От съня го изтръгна собственият му глас, изпълнен със страдание и безпокойство. Съновиденията не го напуснаха веднага, а избледняха като вибриращ воал от прах, който пада от срутваща се от земетресение къща.

Осъзна, че Мишел не е в прегръдките му, ала все пак продължи да притиска възглавницата към себе си. Беше се събудил, усещайки аромата на косата й. Страхуваше се, че ако се раздвижи, споменът ще изчезне и ще остане само неприятната миризма на неговата пот.

Лежеше неподвижно, но не успя да задържи спомена в цялата му яркост. Ароматът се изплъзна като политащ към небето балон.

Съкрушен, той стана и отиде до прозореца. Матракът, който използваше вместо легло, бе единствената мебел в стаята, ето защо не се безпокоеше, че може да се спъне в мрака.

Апартаментът се състоеше от една голяма стая, кухничка, килер и тясна баня, и беше разположен над гараж за две коли в Лоръл Каньон. След като продаде къщата в Студио Сити, той не беше взел никакви мебели със себе си, защото мъртвите нямат нужда от такива удобства. Беше дошъл тук да умре.

От десет месеца плащаше наем и чакаше утрото, когато няма да се събуди.

От прозореца се откриваше изглед към извисяващия се каньон и назъбените тъмни очертания на вечнозелените растения и евкалипти. На запад сребристата луна проблесваше през дърветата, сякаш отправяше послание иззад неприветливата гора.

Беше изненадан, че след толкова време все още не е мъртъв. Нито пък беше жив. Беше между живота и смъртта. Беше изминал половината от пътя, който беше поел. Трябваше да намери смъртта си, защото за него нямаше връщане назад.

След като извади бутилка ледена бира от хладилника, се върна при леглото и седна с гръб към стената.

Бира в два и половина сутринта. Постепенно пропадаше.

Искаше му се да има сили да се напие до смърт. Ако можеше да избяга от заобикалящия го свят и да изпадне в сковаващо алкохолно опиянение, сигурно нямаше да се тревожи колко дълго ще бъде пътуването към смъртта. Ако се напиеше, това щеше да заличи безвъзвратно неговите спомени, независимо че бяха свети за него.

Освен слабите лунни проблясъци, проникващи през дърветата, единствената светлина в стаята идваше от светещите бутони на телефона, поставен на пода.

Познаваше само един човек, с когото можеше да разговаря откровено за отчаянието си по всяко време на деня и нощта. Въпреки че беше едва на трийсет и седем, майка му и баща му отдавна бяха починали. Нямаше братя или сестри. Приятелите му се бяха опитали да го утешат след катастрофата, но за него беше прекалено болезнено да говори за случилото се и той ги беше отблъснал толкова агресивно, че беше обидил повечето от тях.

Взе телефона, постави го на скута си и се обади на майката на Мишел — Бет Макей.

Във Върджиния, на почти пет хиляди километра от него, тя вдигна слушалката при първото позвъняване.

— Джо?

— Събудих ли те?

— Познаваш ме — рано си лягам и ставам преди зазоряване.

— А Хенри? — Хенри беше съпругът й.

— Той сигурно ще спи непробудно дори в деня на Страшния съд — каза тя, но по гласа й личеше колко е привързана към него.

Беше любезна и нежна жена, която беше изпълнена със състрадание към Джо дори когато преживяваше собствената си загуба. Тя притежаваше необикновена сила.

На погребението и Джо, и Хенри потърсиха опора в нея, и за тях тя беше като скала. Няколко часа по-късно обаче, около полунощ, Джо я откри във вътрешния двор зад къщата в Студио Сити. Прегърбена като стара бабичка, изтерзана от мъка, тя седеше по пижама на люлеещия се стол и заглушаваше своите ридания с възглавница, като се опитваше да не безпокои съпруга си и зет си. Джо седна до нея, но тя не търсеше съчувствие. Стресна се от неговото докосване. Нервите й бяха опънати до крайност от мъката и прошепнатите съчувствени думи й се струваха като вик, а нежното докосване сякаш я изгаряше като нагорещена ютия. Тъй като Джо не искаше да я остави сама, взе мрежата и се зае да събира изпадалите листа, плуващи по повърхността на басейна, без дори да вижда какво прави. Продължи така, докато накрая върху водната повърхност останаха само отраженията на студените равнодушни звезди. Накрая, като изплака всичките си сълзи, Бет стана, дойде при него и помоли да й даде мрежата. Придружи го нагоре по стълбите и го зави в леглото така, като че ли беше дете. За пръв път от много време той спа дълбоко.

Унесен в спомени, Джо остави на пода бутилката и промълви:

— Вече се зазорява при теб, нали, Бет?

— Съвсем малко остава до разсъмване.

— Сигурно седиш на масата в кухнята и гледаш през големия прозорец. Небето красиво ли е?

— На запад все още е черно, над града е с цвят на индиго, а далеч на изток е обагрено в розово и кораловочервено, и сапфирено като японско ветрило.

Джо й се обаждаше редовно не само заради силата, която тя му даваше, но и защото обичаше да я слуша как говори. Особеният тембър на нейния глас и мекият акцент, характерен за Върджиния, му напомняха на Мишел.

— Когато вдигна телефона, произнесе моето име — каза той.

— Кой друг можеше да бъде, скъпи?

— Нима аз съм единственият, който звъни толкова рано?

— Понякога и други се обаждат. Но тази сутрин… можеше да бъдеш само ти.

Преди една година на този ден се беше случило най-лошото, което завинаги беше променило живота им. Сега беше първата годишнина от деня на тяхната загуба.

— Надявам се, че се храниш по-добре, Джо. Продължаваш ли да отслабваш?

— Не — излъга той.

През последната година постепенно беше станал толкова безразличен към храненето, че от три месеца беше започнал да отслабва. Досега беше свалил десет килограма.

— Горещ ли ще бъде денят във Върджиния? — попита той.

— Отсега е ужасно горещо и влажно. Има облаци, но не се очаква да вали. Облаците на изток са озарени от слънцето и около тях небето е със златисторозов цвят. Слънцето вече е станало от леглото и всеки момент ще се появи.

— Сякаш не е минала цяла година, нали, Бет?

— Да. Но понякога ми се струва, че са минали хиляди години.

— Толкова много ми липсват — каза той. — Без тях съм загубен.

— Джо, скъпи, с Хенри много те обичаме. Ти си ни като син.

— Знам. И аз много ви обичам, но това не е достатъчно, Бет, не е достатъчно. — Въздъхна дълбоко и добави: — Тази година беше ад. Не мога да преживея още един подобен период.

— С времето нещата ще се подобрят.

— Боя се, че няма. Страх ме е. За нищо не ставам, когато съм сам, Бет.

— Мислил ли си да се върнеш на работа, Джо?

Преди катастрофата той беше криминален репортер в „Лос Анджелис Поуст“. Неговото време като журналист беше минало.

— Не мога да понасям гледката на трупове, Бет.

Той не беше в състояние да погледне застрелян човек или жертва на катастрофа, независимо от възрастта или пола на жертвата, без да види Мишел, Криси или Нина да лежат пред него окървавени и обезобразени.

— Можеш да избереш и други теми. Ти си добър журналист, Джо. Напиши някоя интересна история. Имаш нужда да работиш, да правиш нещо, което ще те накара да се почувстваш отново полезен.

— Не живея пълноценно, когато съм сам. Просто искам да бъда с Мишел. Искам да съм с Криси и Нина.

— Един ден ще бъдеш с тях — отговори тя, защото независимо от всичко беше вярваща.

— Искам да съм с тях сега.

— Не говори така, Джо.

Той не притежаваше куража да сложи край на живота си, защото нямаше представа какво идва след този свят. Не вярваше, че ще намери жена си и дъщерите си в царството на светлината и добрите духове. Напоследък, като се заглеждаше в нощното небе, виждаше само далечни звезди в една безсмислена пустота, но за него беше непоносимо да изкаже на глас съмнението си в смисъла на живота, защото това означаваше да приеме, че Мишел и момичетата също са живели напразно.

— Всички сме на този свят с някаква цел — каза Бет.

— Те бяха моята цел. Вече ги няма.

— Тогава има друго нещо, заради което съществуваш. И сега трябва си намериш работа. Съществува причина още да си на този свят.

— Не е вярно — промълви той. — Опиши ми небето, Бет.

След известно колебание тя каза:

— Облаците на изток вече не са позлатени от първите лъчи на слънцето. Розовото също е изчезнало. Приличат на бели вълма, които са като филигран на фона на синьото небе.

Джо слушаше как тя описва утрото в другия край на континента. Спомена и за светулките, които със съпруга й бяха гледали от верандата предишната нощ. В Южна Калифорния нямаше светулки, но Джо ги помнеше от детството си в Пенсилвания. Говориха си и за градината на Хенри, а след известно време на Джо му се доспа.

Последните думи на Бет към него бяха:

— Тук напълно се развидели. Утрото минава покрай нас и ни показва пътя, Джоуи. Дай му шанс, утрото ще ти даде причината, от която се нуждаеш, ще ти покаже целта.

След като затвори телефона, той се излегна и се загледа в прозореца. Луната беше залязла, навън цареше непрогледен мрак.

Когато отново заспа, сънува, че го заплашва невидима, неопределена опасност, която придобиваше застрашителни размери.