Включено в книгата
Оригинално заглавие
Dragon Tears, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 23 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
filthy (2010)

Издание:

Дийн Кунц. Драконови сълзи

„Плеяда 7“, 1993

Художник: Петър Станимиров

ISBN 954-526-020-3


Първа книга
На глупците във парада вечен

Сънят ни винаги като река е,

течението му се мени.

Сънуващият в него плава

и по завоите върви.

Поуките от всичко преживяно,

на бъдещето неизвестността

ни карат да се борим непрестанно

да не излезем на брега.

„Реката“, Гарт Брукс, Виктория Шоу

Дали ще крачиш смело във живота

или във къщи скрит ще чакаш ти —

без разлика — доброто, а и злото

съдбата няма никога да ти спести.

 

Свири, танцувай, пей или играй,

във дрипи или със злато облечен

пий, весели се и страха познай

на глупците във парада вечен.

„Книга на преброените тъги“

Първа част

1

Вторник беше прекрасен калифорнийски ден, слънчев и многообещаващ, докато на Хари Лайън не се наложи да застреля един човек по обяд.

На закуска, седнал до кухненската маса, той хапна препечени английски кифлички с лимонов мармалад и изпи чаша силно черно ямайско кафе. Щипка канела му придаваше особено приятен аромат.

От кухненския прозорец се виждаше зеленият пояс, обгърнал Лос Кабос — голям жилищен квартал в Ъруин. Като председател на сдружението на жилищните собственици Хари строго следеше работата на градинарите, защото искаше дърветата, храстите и тревата да са спретнато подкастрени като в детска приказка, сякаш ги поддържат цели взводове елфи-градинари със стотици миниатюрни ножички.

В детството си Хари обичаше приказките дори повече от останалите деца. В световете на братя Грим и Ханс Кристиан Андерсен пролетните хълмове винаги бяха безукорно зелени и кадифено меки. Навсякъде имаше ред. Злодеите неизменно получаваха заслуженото, а добродетелните биваха възнаградени, макар и понякога след жестоки страдания. Хензел и Гретел не намират смъртта си във фурната на вещицата, самата тя е опечена жива. Вместо да успее да открадне новородената царска дъщеря, джуджето Румпелщилцхен остава излъгано и в гнева си се разкъсва само.

В истинския живот през последното десетилетие на двайсети век джуджето вероятно би грабнало царската дъщеря. Несъмнено би я приучило към хероина, би я направило проститутка, би конфискувало парите й, би я пребивало за собствено удоволствие, би я нарязало на парчета и би избягнало правосъдието с аргумента, че нетърпимостта на обществото към избухливите лоши джуджета го е накарала временно да загуби разсъдък.

Хари преглътна последните капки кафе и въздъхна. Както повечето хора и той желаеше да живее в един по-добър свят.

Преди да тръгне за работа Хари изми съдовете и приборите, подсуши ги и ги прибра. Не обичаше като се прибере да завари къщата мръсна и разхвърляна.

Спря за миг пред огледалото в антрето до входната врата, за да оправи възела на вратовръзката. Навлече тъмносиния блейзър и провери дали кобурът не го издува издайнически отдолу.

Както всеки работен ден през последните шест месеца, Хари избягваше задръстените главни улици и заобикаляше по страничните до междуведомствения център за специални проекти в областта на правоприлагането В Лагуна Нигуел. Беше си набелязал най-краткия маршрут. В службата пристигаше между осем и петнайсет и осем и двайсет и осем, но никога не закъсняваше.

Онзи вторник Хари паркира своята „Хонда“ в сенчестия паркинг от западната страна на двуетажната сграда. Часовникът на таблото сочеше осем и двайсет и една. Ръчният му часовник показваше същия час. Всъщност всички часовници в дома на Хари и на бюрото му сега показваха осем и двайсет и една. Два пъти седмично ги сверяваше.

Изправи се до колата, пое дълбоко дъх и се отпусна. Превалелият през нощта дъжд бе освежил въздуха. Златистото утро грееше на мартенското слънце като зряла праскова.

За да се впише в архитектурния облик на Лагуна Нигуел, Центърът се помещаваше в триетажна сграда в средиземноморски стил с колонада. Обгърнат от сочни азалии и буйна зеленина, той никак не приличаше на повечето полицейски сгради. Някои от полицаите, които работеха по специалните проекти, го намираха за доста претенциозен, но Хари го харесваше.

Чиновническата обстановка отвътре рязко се различаваше от живописния външен вид. Сини пластмасови плочки по подовете. Бледосиви стени. Акустични тавани. Все пак атмосферата на подреденост и ефективност действуваше успокояващо.

Дори в този ранен час из фоайето и коридорите се движеха хора, повечето мъже със здравото телосложение и самоувереността на професионалните ченгета. Само малцина бяха униформени. За работа по специалните проекти се привличаха цивилни детективи от отделите „Убийства“ и оперативни работници от федералните, щатските, окръжните и градски служби, за да се улесни наказателното производство със сложна подсъдност. Работните групи по специалните проекти, които понякога се наричаха „специални екипи“, се занимаваха с убийствата при младежки банди, свързаните предумишлени убийства, изнасилвачите-рецидивисти и търговията с наркотици в големи мащаби.

Хари имаше кабинет на втория етаж заедно с Кони Гъливър. Неговата половина от стаята се омекотяваше от малка палма, китайски вечнозелени растения и други саксии. В нейната страна нямаше никакви растения. На неговото бюро имаше само попивателна, поставка за писалки и малък месингов часовник. Върху нейното се трупаха купища папки, отделни листове и снимки.

Кони изненадващо беше пристигнала на работа първа. Стоеше загледана през прозореца с гръб към Хари.

— Добро утро — поздрави той.

— Наистина ли е добро? — кисело му отвърна Кони.

Тя се обърна към Хари. Носеше охлузени маратонки „Рийбок“, джинси, блуза на червени и кафяви карета и кафяво кадифено сако. Сакото беше една от любимите й дрехи — носеше го толкова често, че на места рипсеното кадифе беше изтъняло, ръкавите бяха с протъркани ръбове, а гънките по ръкавите вече не можеха да се изправят по никакъв начин и напомняха за проломи, изрязани в скалата от бързите речни води.

Кони държеше празна картонена чашка от кафе. Смачка я почти яростно и я хвърли на пода. Чашката отскочи и падна в половината на Хари.

— Хайде да се поразмърдаме по улиците — каза Кони и се запъти към вратата.

— Какво си се разбързала? — попита Хари, без да вдига поглед от чашката на пода.

— Нали сме ченгета? Тогава няма какво да си натискаме задниците по бюрата, трябва да си вършим полицейската работа.

Кони изчезна в коридора, а Хари продължи да гледа чашката от неговата страна на стаята. После я побутна с крак през невидимата граница в средата на кабинета.

Тръгна към вратата след Кони, но се спря на прага. Пак извърна поглед към картонената чашка.

Кони сигурно вече беше стигнала до края на коридора и може би вече слизаше по стълбите.

Хари се поколеба, върна се до смачканата чашка, взе я и я хвърли в кошчето за отпадъци. Прибра и другите две чаши.

Настигна Кони на паркинга. Тя отвори вратата откъм шофьорското място на служебната кола без отличителни знаци. Хари се качи от другата страна. Кони завъртя ключа толкова яростно, сякаш искаше да го счупи.

— Да не си прекарала лошо нощта? — попита Хари.

Кони рязко включи на скорост.

— Глава ли те боли? — не отстъпваше той.

Тя бързо превключи на задна скорост, за да излезе от паркинга.

— Светът ли ти е крив?

Колата се стрелна към улицата.

Хари сложи предпазния колан, въпреки че не се страхуваше от нейното шофиране. С колите Кони се справяше по-добре, отколкото с хората.

— Искаш ли да поговорим за това, което те притеснява?

— Не.

За човек, който винаги е изложен на опасности, безстрашен пред лицето на заплахите, увлечен от парашутизъм и лудешко колоездене по черни пътища в почивните дни, Кони Гъливър беше смайващо неразговорчива, когато се стигнеше до лични откровения. Работеха заедно от шест месеца, но макар и да беше научил доста неща за нея, Хари понякога си мислеше, че всъщност не знае нищо важно.

— Може да ти олекне като поприказваме — предложи Хари.

— Няма да помогне.

Хари скришом я поглеждаше, докато тя караше колата. Чудеше се дали гневът й се дължеше на проблеми с мъжете. Беше полицай от петнайсет години и беше видял достатъчно човешки низости и нещастия, за да се убеди, че мъжете най-често са причината за женските тревоги. Но той не знаеше нищо за интимния живот на Кони и дори не знаеше дали тя изобщо има такъв.

— Свързано ли е с този случай?

— Не.

Хари й повярва. Кони се стремеше и то с явен успех да не се омърси от гадостите, в които полицейската работа я караше да тъне.

— Страшно ми се иска обаче да хванем натясно онова копеле Дърнър — обади се тя. — Струва ми се, че почти сме успели.

Търсеха Дойл Дърнър, скитник, който се движеше в съмнителни среди на сърфисти, за да го разпитат във връзка с поредица от изнасилвания. Случаите ставаха все по-тежки, при последния инцидент жертвата беше пребита до смърт. Шестнайсетгодишна ученичка.

Главният заподозрян беше Дърнър, защото се знаеше, че се е подложил на операция за увеличаване на обиколката на пениса със собствена тъкан. Един пластичен хирург от Нюпорт Бийч беше изтеглил подкожни мазнини от кръста му, за да ги инжектира в члена му и да увеличи обиколката му. Естествено, операцията не се препоръчваше от Асоциацията на американските медици, но ако хирургът е притиснат от изплащането на жилищен заем, а пациентът — вманиачен на тема размери, пазарните сили ще надделеят над тревогите за евентуалните усложнения след операцията. Обиколката на мъжествеността на Дърнър беше увеличена с петдесет процента. Рязкото разширяване беше толкова голямо, че сигурно от време на време му причиняваше неудобства. Според всички сведения обаче Дърнър беше напълно доволен от резултата, не защото би направил впечатление на жените, а защото нарастваше вероятността да им причини болка. Това беше истинската причина. Описанията на жертвите за особеностите на нападателя насочиха полицията към Дърнър. И трите бяха забелязали татуирана змия върху слабините му, а този белег беше отразен в полицейското му досие при предишната му присъда за две изнасилвания в Санта Барбара преди осем години.

До обяд в онзи вторник Хари и Кони разговаряха със служителите и клиентите на три места, популярни сред сърфистите и другите от постоянното присъствие на плажа в Лагуна: магазин за сърфове и принадлежности за сърфисти, магазин за кисело мляко и екологични храни и полутъмен бар, където десетина клиенти пиеха мексиканска бира още в единайсет часа сутринта. Ако човек беше достатъчно неразумен да вярва на приказките им, щеше да излезе, че никога не са чували за Дойл Дърнър и не могат да разпознаят снимката му.

Докато се придвижваха от едно място на друго, Кони осведоми Хари за най-новите придобивки в колекцията й от ужасии.

— Чу ли за жената във Филаделфия? Намерили в апартамента двете й дечица умрели от глад и разхвърляни навсякъде опаковки от крек-кокаин. Била толкова надрусана, че децата й умрели от гладна смърт. И можеш ли да си представиш в какво единствено могат да я обвинят? Излагане на опасност поради непредпазливост.

Хари само въздъхна. Когато Кони изпаднеше в настроение да говори за това, което понякога наричаше „постоянната криза“ или по-саркастично „парадът отпреди новата ера“, а в най-мрачните моменти „новото тъмно средновековие“, от Хари не се очакваше да отговаря. Кони напълно се задоволяваше с монолога. Тя продължи:

— Един тип от Ню Йорк убил двегодишната дъщеричка на приятелката си. Повалил я на земята с юмруци и я ритал, защото танцувала пред телевизора и му пречела да гледа. Сигурно е гледал „Колелото на съдбата“, не е искал да пропусне страхотните крака на Ванна Уайт.

Като повечето ченгета Кони имаше изострено чувство към черния хумор. Това беше защитен механизъм. Без него човек би полудял или би се стопил от безкрайните сблъсъци с човешките злини и извратености, които заемат централно място в работата. За хората, които си съставяха представа за полицаите от нескопосаните телевизионни предавания, хуморът на истинското ченге би изглеждал недодялан и груб, въпреки че истинският полицай пет пари не дава за мнението на другите, освен ако не са му колеги.

— Или пък Центърът за предотвратяване на самоубийствата в Сакраменто — продължи Кони и натисна спирачките на светофара. — На един от консултантите му писнало да разговаря непрекъснато с депресиран възрастен човек, отишъл със свой приятел в апартамента на дядката, притиснали го и му прерязали китките и гърлото.

Понякога под най-черния хумор на Кони Хари долавяше огорчение, което не беше типично за полицаите. Може би дори беше нещо повече от огорчение. Можеше да е отчаяние. Кони така добре се владееше, че човек не би могъл да е сигурен какво преживява.

За разлика от нея Хари беше оптимист. Но за да запази оптимизма си, избягваше да се задълбочава в човешката глупост и злоба, както правеше Кони.

Хари се помъчи да смени темата:

— Няма ли да обядваме? Знам една чудесна италианска тратория с мушами по масите, свещи, втъкнати в бутилки и страхотна кухня.

Кони се намръщи:

— Не. По-добре да купим пътем по една мексиканска питка и да я изядем в движение.

Споразумяха се като компромис да отидат в една закусвалня на половин пресечка северно от Тихоокеанската магистрала. Имаше десетина клиенти. Украсата беше в югозападен стил. Остърганите дървени маси бяха покрити с един пръст пластмасов плот. Столовете бяха тапицирани с плат на бледи фигури като пламъци. Кактуси в саксии. Литографии от Гормън и Перкисън. По-логично беше да продават бобена чорба и говеждо на скара, отколкото сандвичи и пържени картофи.

Хари и Кони седнаха на масичка до стената. Той Взе сух сандвич с печено пиле. Кони предпочете пържени картофи и ароматен, сочен сандвич със сирене. Както се хранеха, в закусвалнята влезе един човек и стъклената врата отрази ослепителен слънчев лъч. Мъжът застана до тезгяха и се огледа.

Беше спретнат и добре облечен — светлосиви кадифени панталони, бяла риза и тъмносиво велурено сако — но нещо във външността му обезпокои Хари. Беглата усмивка и леко разсеяното изражение странно му придаваха професорски вид. Лицето му беше кръгло и меко, с неизразителна брадичка и бледи устни. Изглеждаше плах, а не застрашителен. Въпреки всичко Хари настръхна. Инстинкт на ченге.

2

Сами Шамроу стана известен с прозвището „Сам Шамара“, когато беше ръководител на рекламна агенция в Лос Анджелис, благословен със забележителен творчески талант и прокълнат с пристрастеност към кокаина. Това беше преди три години. Цяла вечност.

Сега изпълзя от сандъка, в който живееше, като повлече след себе си парцалите и смачканите вестници — неговата постеля. Спря пред надвисналите клони на олеандровия храст, който растеше на края на празния парцел и почти изцяло прикриваше празния сандък. Известно време постоя на четири крака, с наведена глава, втренчен в настилката на алеята.

Много отдавна бе изгубил финансови възможности да си купува скъпите наркотици, които го погубиха. Сега страдаше от махмурлук заради напиване с евтино вино. Имаше чувството, че черепът му се е пръснал в съня и вятърът е довял върху оголения мозък шепа бодливи семенца.

Изобщо не беше изгубил ориентация. Слънчевата светлина падаше отвесно върху алеята и сенки се образуваха само близо до задните стени на сградите от северната страна. Оттук Сами заключи, че наближава пладне. Макар и от три години да не беше носил часовник, не беше виждал календар, работил или имал среща, винаги знаеше сезона, месеца и деня. Вторник. С болезнена яснота осъзнаваше къде се намира (Лагуна Бийч), как е стигнал дотам (всяка грешка, всяка неразумна проява, всяка глупава саморазрушителна постъпка до най-малките подробности) и какво можеше да очаква до края на живота си (позор, лишения, борба, съжаления).

Най-лошото в неговото пропадане беше упорито ясният разсъдък, който дори огромните количества алкохол успяваха да замъглят само временно. Игличките на главоболието от махмурлука представляваха само незначително неудобство в сравнение с острите пробождания на паметта и самопреценката, които се забиваха все по-дълбоко в ума.

Дочу, че се приближава някой. Тежки стъпки. Съвсем леко накуцване: единият крак се провлачваше по паважа. Познаваше тази походка. Разтрепери се. Остана с наведена глава и затвори очи. Искаше му се стъпките да заглъхнат и да потънат в тишината. Но те ставаха все по-силни и се приближаваха… после спряха точно пред него.

— Реши ли?

Гласът беше дълбок и стържещ. Напоследък се явяваше в кошмарите на Сами. Но сега той беше буден. Това не беше чудовището от неспокойните му сънища. Пред него стоеше истинското същество, предизвикало кошмарите.

Сами неохотно отвори зачервените си очи и вдигна поглед.

Човекът с плъховете стоеше ухилен над него.

— Реши ли?

Човекът с плъховете беше ужасяваща фигура — висок, едър, разрошена буйна коса, невчесана брада, осеяна с неопределени парченца и остатъци, които бяха прекалено отвратителни, за да се разгадава произходът им. Там, където брадата не скриваше лицето, се виждаше, че то е изкривено от белези, сякаш беше мушкано и удряно с нажежено до бяло желязо. Големият нос беше крив и увиснал, устните — покрити с разчовъркани рани. На болезнено потъмнелите венци зъбите стърчаха като изпочупени, пожълтели от времето мраморни надгробни плочи.

Стържещият глас се повиши:

— Може би вече си мъртъв.

Единственото обикновено нещо у човека с плъховете бяха дрехите — обувки за тенис, панталони защитен цвят от магазин за бедни, памучна риза и много износен черен шлифер. По тях личаха безброй петна и гънки. Това беше униформата на бездомниците, които по своя вина или не, бяха пропаднали през дупките на ситото на съвременното общество долу в тъмните подземия.

Гласът рязко се смекчи, когато човекът с плъховете се наведе напред и доближи Сами:

— Вече мъртъв и в ада? Възможно ли е?

Много необичайни неща имаше в човека с плъховете, но най-страшни бяха очите. Яркозелени, необикновено зелени, но най-странна беше формата им на зениците — овални като на котка или влечуго. Заради очите тялото изглеждаше само като прикритие, като гумена престилка, сякаш отдолу надничаше нещо неописуемо, което още не беше дошло на този свят, но го жадуваше.

Човекът с плъховете понижи глас до прегракнал шепот:

— Мъртъв, в ада и аз, демонът, имам задачата да те измъчвам?

Сами знаеше какво ще последва, не му се случваше за пръв път. Помъчи се да се изправи на крака. Но човекът с плъховете беше бърз като вятъра и го изрита, преди да се отмести. Ритникът го улучи в лявото рамо, едва не удари лицето. Сякаш не беше обут със спортна обувка, а с подкован ботуш. Кракът в него като че ли беше направен изцяло от кост, рог или от черупка. Сами се сви като зародиш в утроба и се помъчи да закрие главата си с ръце. Човекът с плъховете го изрита отново, после още веднъж, и още веднъж, с левия крак, с десния, с левия, сякаш танцуваше особен танц като джига, едно-ритник-и-две-ритник-и-едно-ритник-и-две. Действуваше съвсем безшумно, не се кривеше от гняв, не се смееше презрително, не се задъхваше въпреки физическото усилие.

Ритането спря.

Сами се сви още повече на топка, сякаш се уви около болката.

Тишината по алеята беше неестествено тиха, нарушаваше се само от тихия плач на Сами, за който той се презираше. Шумът от движението по близките улици бе съвсем заглъхнал. Олеандровият храст зад него вече не шумолеше на вятъра. Сами ядно си заповяда да се държи мъжки, преглътна хлипанията и тишината стана мъртвешка.

Събра смелост да отвори очи и да надникне през ръцете към далечния край на алеята. Примигна, за да проясни замъгленото от сълзите зрение, и видя на улицата отзад да спират две коли. Шофьорите, неразличими сенки, седяха и чакаха безмълвно.

По-наблизо, точно пред лицето му, бе замръзнала безкрила щипалка с дължина два-три сантиметра, която явно се беше запътила да пресича алеята. Изглеждаше странно извън естествената си среда от гниещо дърво и мрак. Двете рогца отзад изглеждаха страшни и опасни, бяха завити нагоре като жилото на скорпион, въпреки че в действителност насекомото беше съвършено безобидно. Някои от шестте крачета докосваха настилката, други бяха вдигнати за следващата крачка. Дори съчленените антени не се движеха. Насекомото изглеждаше замръзнало от страх или готово за нападение.

Сами премести поглед към края на алеята. На улицата колите не бяха помръднали. Хората в тях седяха като манекени.

Пак насекомото. Неподвижно. Сякаш мъртво и прикрепено с карфица към дъската на ентомолога.

Сами предпазливо свали ръце от главата си. Изпъшка, претърколи се по гръб и неохотно погледна нападателя.

Отдолу човекът с плъховете изглеждаше поне сто стъпки висок. Изучаваше Сами с тържествена заинтересованост.

— Искаш ли да живееш? — попита той.

Сами се изненада не от въпроса, а от неспособността си да отговори. Чувстваше се уловен в капана между страха от смъртта и потребността да умре. Всяка сутрин разочаровано се събуждаше, за да установи, че все още е между живите. Всяка нощ се свиваше в постелята си от хартии и картон с надеждата за вечен сън. Въпреки това ден след ден се бореше да намери достатъчно храна, да открие топло убежище в редките студени нощи, когато климатичната благодат на Калифорния го изоставяше, да се скрие на сушина при дъжд, за да не се разболее от пневмония, а при пресичане се оглеждаше и в двете посоки.

Може би не желаеше живота, а искаше само наказанието да живее.

— Предпочитам да поискаш да живееш — тихо каза човекът с плъховете, — ще се забавлявам повече.

Сърцето на Сами биеше лудешки. Ударите отекваха най-болезнено в натъртените от жестоките ритници места.

— Имаш още тридесет и шест часа живот. По-добре да направиш нещо, нали така? Ммм? Часовникът върви. Тик-так, тик-так.

— Защо постъпваш така с мене? — умолително попита Сами.

Вместо да отговори, човекът с плъховете каза:

— Утре в полунощ плъховете ще дойдат за тебе.

— Не съм ти направил нищо лошо.

Белезите по грубото лице на мъчителя му посиняха от гняв:

— … ще изядат очите ти…

— Моля ти се.

Бледите устни се присвиха, прогнилите зъби се разкриваха повече:

— … ще разкъсат устните ти, докато крещиш, ще изгризат езика ти…

Възбудата на човека с плъховете растеше, той ставаше трескав, но продължаваше да е все така студен. Очите на влечуго сякаш излъчваха студенина, която пронизваше Сами и достигаше до най-съкровените му мисли.

— Кой си ти? — попита Сами за кой ли път.

Човекът с плъховете не отговори. Побесня. Дебелите му мръсни пръсти се свиха в юмрук, отпуснаха се, пак се свиха и се отпуснаха. Месеше въздуха, сякаш искаше да изстиска кръв от него.

„Какво си ти?“ — чудеше се Сами, но не смееше да попита.

— Плъховете — изсъска човекът.

Уплашен от предстоящото, като че ли вече се беше случвало, Сами се повлече обратно към олеандровия храст, скрил част от сандъка в желанието си да се отдалечи от извисилия се над него скитник.

— Плъховете — повтори човекът и се разтрепери.

Започваше.

Сами замръзна. Ужасът го бе сковал изцяло.

Треперенето на човека с плъховете премина в гърчове, а те се засилиха и човекът започна силно да се тресе. Мазната му коса се развяваше около главата, ръцете му потръпваха, краката се тресяха, черният шлифер плющеше, сякаш бе попаднал в циклон, макар и да не се долавяше и най-лекият полъх. Мартенският въздух не трепваше както преди появата на тромавия скитник. Като че ли целият свят не беше нищо друго, освен рисуван декор и единствените актьори бяха те двамата.

Опрян на купчина асфалт, Сами Шамроу най-накрая се изправи. Стъпи на крака от страх, че скоро ще го залее прииждащата вълна от нокти, остри зъби и червени очи.

Тялото на човека с плъховете под дрехите бушуваше като чувал, пълен с побеснели гърмящи змии. Той се… променяше. Лицето му се топеше и преобразяваше, сякаш го моделираше някакво полудяло божество, което правеше поредица от чудовища, едно от друго по-ужасни. Изчезнаха тъмните белези, очите на влечуго, рошавата брада, разбърканата коса, жестоката уста. За миг лицето му беше само купчина безформена плът, буца протекла каша, червена от кръвта, а после червеникавокафява и още по-тъмна, проблясваща, като че полята с консерва кучешка храна. Изведнъж тъканта се втвърди. Главата се превърна в притиснати един до друг плъхове, цяла топка гризачи с увиснали опашки като камшици и жестоки очи като капки прясна алена кръв. Там, където от ръкавите трябваше да се подават ръце, напираха плъхове. Между копчетата на издутата риза се промушваха главите на още гризачи.

Въпреки че не за пръв път се сблъскваше с тази гледка, Сами се опита да изкрещи. Подутият му език опря небцето на пресъхналата уста и затова от гърлото му излезе само приглушено паническо хъркане. Пък и виковете нямаше да помогнат. При предишните срещи с мъчителя си крещя, но никой не откликна.

Човекът с плъховете се разпадна като разнебитено плашило при силна буря. Тялото му се разлетя на части, които при докосването на земята се превръщаха в отделни плъхове. Отблъскващите същества с мустаци, влажни носове и остри зъби пищяха, трупаха се едно върху друго и дългите им опашки биеха като камшици наляво и надясно. От ризата и от крачолите избираха още плъхове, много повече, отколкото биха побрали дрехите — двайсет, четирийсет, осемдесет, над сто.

Дрехите бавно се свлякоха на пътя като балон в човешка форма, от който е изпуснат въздухът. После и те се преобразиха. От измачканата купчина се подадоха глави и ръце, оформиха се нови гризачи, докато човекът и вонящият му гардероб не се превърнаха без остатък в гъмжило от плъхове, които се катереха един върху друг с характерната за вида невероятна пъргавост.

Сами се задъхваше. Въздухът още повече натежа като олово. Вятърът бе утихнал и сега се разстилаше неестествена неподвижност на по-дълбоките пластове на природата, докато движението на кислородните и азотните молекули се забави рязко. Сякаш атмосферата почваше да се втечнява и всяко вдишване му струваше неимоверни усилия.

След разпадането на десетки щъкащи звяра преобразеното тяло бързо се разпръсна. Тлъстите, лъскави плъхове изскочиха от купчината и се разбягаха във всички посоки. Някои отбягваха Сами, други прииждаха към него, по обувките и между краката. Омразният жив прилив се разля под сенките покрай сградите й в празния парцел, където или потънаха в стените на сградите и в земята, в невидими за Сами дупки, или просто изчезнаха.

Внезапен вятър понесе сухи, мъртви листа и хартии пред него. От края на алеята долетя свистенето на гуми и боботенето на колите по улицата. Пред лицето на Сами забръмча пчела.

Отново можеше да диша. Изправи се задъхан под яркото обедно слънце.

Лошото беше, че всичко това се случваше на дневна светлина, под слънцето — без дим, огледала, хитроумно осветление, копринени конци, скрити капаци и всички останали средства на илюзионистите.

Сами бе изпълзял от сандъка с доброто намерение да започне деня въпреки махмурлука. Може би щеше да потърси изхвърлени алуминиеви кутии, за да ги върне в пункта за вторични суровини или да изпроси нещо по улиците. Сега вече махмурлукът беше преминал, но Сами не изпитваше никакво желание да се изправи лице в лице със света.

С несигурна походка се върна до олеандровия храст. Клоните бяха отрупани с червени цветове. Сами ги отмести с ръка и се загледа в големия дървен сандък под тях.

Взе пръчка и разрови парцалите и вестниците вътре в сандъка. Очакваше оттам да изскочат няколко плъха. Но те бяха отишли другаде.

Сами се свлече на колене и пропълзя в убежището си. Завесата на олеандъра се спусна зад него.

От купчината оскъдни вещи в дъното на сандъка измъкна неначената бутилка евтино бургундско и извади тапата. Отпи голяма глътка от блудкаво топлото питие.

Сами опря гръб на страничната дъска, хванал бутилката с две ръце и се помъчи да забрави видяното. От много време забравата беше единственият начин да оцелее. Повече не можеше да се справя с проблемите на ежедневието. Как можеше тогава да се справи с нещо толкова необикновено като човека с плъховете?

Ако мозъкът е киснат в много грамове кокаин, поръсван е обилно с най-различни други наркотици и е маринован в алкохол, той може да създаде невероятна менажерия от халюцинации. А когато съвестта му все пак надделяваше и Сами се мъчеше да изпълни поредната си клетва за трезвеност, отказът от пиенето водеше до делириум тременс, населен от още по-ярки и страховити фантасмагории и зверове. Но нищо не беше така запаметяващо се и ужасяващо като човека с плъховете.

Отпи още една голяма глътка вино и облегна глава на дъсчената стена, като не изпускаше бутилката от двете си ръце.

Година след година, ден след ден за Сами ставаше все по-трудно да различи действителността от фантазията. Отдавна бе престанал да вярва на възприятията си. В едно нещо обаче беше смайващо сигурен: човекът с плъховете беше истински. Невъзможен, фантастичен, необясним и все пак истински.

Сами не вярваше, че ще може да намери отговор на въпросите, които го измъчваха. Въпреки всичко не можеше да не се пита що за същество е това, откъде идва, защо ще иска да измъчва и да убие такъв смачкан и невзрачен бездомник, чиято смърт или продължаващо съществуване нямаше да има никакво или почти никакво значение за света?

Пийна още вино.

Тридесет и шест часа. Тик-так. Тик-так.

3

Инстинкт на ченге.

Когато човекът със сивите кадифени панталони, бялата риза и тъмносивото сако влезе в ресторанта, Кони го забеляза и разбра, че има нещо. Видя, че и Хари го забеляза. Интересът й още повече се увеличи, защото на нюха на Хари можеше да завиди всяка хрътка.

Инстинктът на ченгето е не толкова инстинкт, колкото изострен талант за наблюдение и добър усет към правилно тълкуване на наблюденията. При Кони беше по-скоро подсъзнателно усещане, а не толкова пресметнато следене на всеки, който попадаше в полезрението й.

Подозрителният човек стоеше точно до вратата, близо до касата и чакаше сервитьорката да настани една млада двойка на маса близо до големите витрини.

На пръв поглед беше обикновен, дори безобиден. Но при по-внимателно вглеждане Кони забеляза несъответствията, които бяха събудили подсъзнателното й усещане, за да го разгледа отблизо. По доста мекото му лице не се виждаха никакви признаци на напрегнатост, стойката му беше спокойна, но отпуснатите встрани ръце бяха здраво стиснати в юмруци, сякаш едва се удържаше да не удари някого. Беглата му усмивка затвърждаваше впечатлението за разсеяност, но тя ту се появяваше, ту изчезваше, трептеше несигурно като сигурен признак за вътрешно неспокойствие. Спортното сако беше закопчано — твърде необичайно, защото нямаше вратовръзка, а и времето беше топло. И нещо още по-важно, сакото не падаше свободно. Вътрешните и външните джобове като че ли бяха пълни с нещо тежко, което го правеше безформено и провиснало над токата на колана. Изглеждаше, че е пъхнал пистолет отдолу на кръста.

Разбира се, на инстинкта на ченге не можеше винаги да се разчита. Можеше полицаят да е възрастен или да не е във форма. Човекът можеше да е само разсеян преподавател, какъвто изглеждаше, и тогава в джобовете му можеше да няма нищо зловещо, само лула, торбичка тютюн, линийка, калкулатор, бележки за лекциите и всякакви други предмети, пъхнати в джоба почти несъзнателно.

Хари млъкна на средата на изречението и бавно остави пилешкия сандвич. Взираше се напрегнато в човека с безформеното сако.

Кони пусна в чинията пържените картофи, които държеше и избърса мазните си пръсти в салфетката. През това време се мъчеше да не изпуска от око новодошлия клиент, без открито да се зазяпва в него.

Сервитьорката, дребничка блондинка на двайсетина години, се върна към вратата, след като настани двойката до прозореца. Човекът във велуреното сако се усмихна. Тя го заговори, той отвърна. Блондинката се засмя учтиво, сякаш мъжът бе казал нещо забавно.

Той добави нещо, тя пак се засмя. Кони леко се отпусна и посегна към пържените картофи.

Новодошлият сграбчи сервитьорката за колана, дръпна я към себе си и я хвана за блузата. Нападението бе толкова внезапно и неочаквано, а движенията котешки, че той успя да я повдигне от пода, преди да е успяла да изкрещи. Мъжът я метна встрани като че ли беше безтегловна.

— О, по дяволите.

Кони скочи иззад масата, бръкна под сакото и извади револвера си от кобура на гърба.

Хари също се изправи с револвер в ръка.

— Полиция!

Предупреждението му се заглуши от трясъка, с който младата руса сервитьорка се блъсна в една маса и я прекатури. Клиентите наскачаха от местата си. Задрънчаха чаши. Всички вдигнаха поглед от чиниите си, стреснати от шума.

Безразсъдността и жестокостта на непознатия можеха да са само признак, че е наркоман, но не беше изключено да е психопат.

Кони предпочете да не разчита на вероятностите, зае позиция за стрелба и вдигна оръжието:

— Полиция!

Човекът или вече беше чул първото предупреждение на Хари, или ги бе видял с периферното зрение, защото хукна между масите към дъното на ресторанта.

Той също беше въоръжен. Сигурно имаше деветмилиметров браунинг, ако можеше да се съди от звука и беглия поглед. Човекът стреляше напосоки и изстрелите отекваха оглушително в затвореното пространство на ресторанта.

Една от цветните теракотени саксии до Кони се пръсна на парчета. Върху нея се посипаха парченцата. Цветето се прекатури и я притисна с дългите си, тесни листа. Кони се сниши още повече и се скри зад една маса наблизо.

Искаше й се направо да застреля този мръсник, но рискът да улучи някой от другите посетители беше прекалено голям. Кони оглеждаше ресторанта от височината на децата. Смяташе, че с добре премерен изстрел може да пръсне коляното му, защото го виждаше как се влачи през залата. Но за съжаление между него и нея се бяха изпречили изпаднали в паника хора с широко отворени очи, които бяха потърсили убежище под масите.

— По дяволите!

Кони го преследваше, като внимаваше да открива тялото си минимално. Знаеше, че Хари го дебне от друга посока.

Хората пищяха от страх, от рани или от болка. Пистолетът на оня ненормален тип стреляше прекалено често. Или сменяше пълнителите с нечовешка бързина, или имаше още един пистолет.

Една от големите витрини беше улучена и се разпадна с трясък. По студените плочки на пода се посипа водопад от стъкла.

Кони пълзеше от маса към маса, като стъпваше по смачкани пържени картофи, кетчуп, горчица, парчета разкъсани кактуси и хрускащи стъкла. Заобикаляше ранените, те викаха или простираха отчаяно ръце за помощ.

Беше й страшно неприятно, че ги подминава, но трябваше да се дърпа, да не спира дебненето на гнусния като храчка тип във велуреното сако. Първата помощ, която можеше да окаже, нямаше да облекчи хората. Нищо не можеше да направи за ужаса и болката, причинени от онова гадно копеле, но ако беше на място, може би щеше да успее да му попречи да направи още бели.

Кони вдигна глава, въпреки опасността да й пръсне черепа. Забеляза мръсника в дъното на ресторанта, изправен до летящата врата със стъклено прозорче в средата. С ухилена физиономия стреляше по всичко, което привличаше вниманието му. Очевидно му доставяше еднакво удоволствие да стреля по саксии и по хора. Външно продължаваше да изглежда вбесяващо обикновен — с кръгло и меко лице, неизразителна брадичка и отпусната уста. Дори ухилен не приличаше на луд — сякаш се усмихваше широко и жизнерадостно на някой хитър клоунски номер. Нямаше обаче никакво съмнение, че е луд и опасен, защото стреля по голям кактус, после по един мъж с карирана риза и пак по кактуса. Наистина имаше два пистолета, по един във всяка ръка.

Добре дошли в деветдесетте години на двайсети век.

Кони излезе от прикритието си, за да се прицели.

Хари също побърза да се възползува от внезапното залисване на психопата с кактуса. Той се изправи в друга част на ресторанта и стреля. Кони стреля два пъти. От дървената рамка до главата на психопата се разлетяха трески, стъклото се разби. Изстрелите на двамата бяха попаднали само на няколко пръста един от друг.

Човекът изчезна през летящата врата, в която попаднаха следващите изстрели на Хари и Кони. Тя продължи да се люшка. Ако можеше да се съди по размера на дупките от куршумите, вратата беше куха и най-вероятно изстрелите бяха преминали през нея и бяха настигнали психопата от другата страна.

Кони затича към кухнята. На места се хлъзгаше по разсипаната по пода храна. Съмняваше се, че ще имат късмета да го намерят ранен и гърчещ се като размазана хлебарка зад вратата. По-вероятно беше да ги дебне оттам. Но Кони не беше в състояние да спре. Не беше изключено дори да се хвърли срещу нея откъм кухнята като наближи. Но на Кони й беше накипяло и пет пари не даваше за опасността. Когато й беше накипяло, тя се втурваше с главата напред и дори нямаше значение, че почти през цялото време е в такова състояние.

Господи, колко обичаше работата си.

4

Хари мразеше подобни каубойски истории.

Ако си ченге, знаеш, че рано или късно ще се сблъскаш с насилието. Може изведнъж да се озовеш сред вълци, които са далеч по-опасни от вълка на Червената шапчица. Но ако това е част от работата, то не доставя удоволствие.

Освен ако не си Кони Гъливър. Хари затича приведен и готов за стрелба към кухненската врата. Той чуваше стъпките й зад себе си — дебнещи, притаени, но решителни и напористи. Хари знаеше, че ако се обърне, ще я види ухилена, почти като маниака, стрелял в ресторанта. Макар и да му беше ясно какво означава усмивката, тя винаги го объркваше.

Хари спря рязко пред вратата, ритна я и веднага отскочи встрани, защото очакваше в отговор порой от куршуми.

Но вратата се отвори широко назад, после полетя напред, без да последват изстрели. Затова при следващото отваряне назад Кони прелетя покрай него и нахълта в кухнята. Хари я последва, като проклинаше шепнешком, защото никога не го правеше гласно.

Във влажното, клаустрофобично кухненско помещение на скарите съскаха парчета месо, а в дълбоките тигани мазнината правеше мехурчета. Върху печката вряха тенджери с вода. От газовите фурни се чуваше пукане и пращене заради високите температури, а многобройните микровълнови печки тихичко бръмчаха.

Сред кухненското оборудване стояха изправени или приведени пет-шест готвачи и помощници. Бяха облечени с бели панталони и тениски, косите им бяха прибрани под здраво забързани шапки, а лицата им бяха мъртвешки бледи. Обгърнати от вълните пара и дим от месото, те приличаха повече на призраци, отколкото на живи хора. Когато влетяха Кони и Хари, те се обърнаха към вратата почти като един.

— Къде? — прошепна Хари.

Един от служителите посочи към полуотворената врата в задната част на кухнята.

Хари тръгна по тясната пътека вдясно от полиците с тенджери и прибори. От другата страна бяха наредени месарски дъски, машина за рязане на обелени картофи и още една за рязане на салата.

Пътеката се разширяваше пред дълбоките мивки и големите машини за миене на съдове покрай стената отляво. Полуотворената врата се намираше на около двайсет стъпки напред до мивките.

Кони се доближи до Хари, но внимаваше да не скъсява прекалено разстоянието, за да не станат двамата едновременно мишена за нападателя.

Тъмнината зад вратата тревожеше Хари. Вероятно отзад имаше склад без прозорци. Усмихнатият, кръглолик смахнат можеше да стане още по-опасен, когато го притиснат.

Кони и Хари застанаха от двете страни на вратата и за миг спряха да помислят. Хари с радост би размишлявал половин ден, докато смахнатият се пържи вътре. Но не се правеше така. От ченгетата се искаше да действуват, а не да реагират. Ако имаше изход от склада, всяко забавяне щеше да даде възможност на престъпника да избяга.

Освен това с партньор като Кони Гъливър човек не можеше да си позволи лукса да размишлява. Тя никога не проявяваше безразсъдство, действията й бяха професионални и предпазливи, но толкова бързи и агресивни, сякаш беше дошла в отдел „Убийства“ от корпуса за бързо реагиране.

Кони грабна една метла, облегната до стената. Хвана я ниско долу и бутна с нея дръжката на полуотворената врата, която се отвори навътре с продължително скърцане. Когато се отвори достатъчно широко, Кони хвърли метлата вътре в помещението. Тя изтрака върху покрития с плочки под като стари кокали.

Хари и Кони се спогледаха напрегнато от двете страни на вратата.

Вътре цареше тишина.

Без да открива тялото си, Хари погледна навътре, но не се виждаше нищо друго, освен тясна ивица мрак.

Чуваше се единствено съскането и пращенето на тенджерите и тиганите в кухнята и бръмченето на вентилаторите на тавана.

Очите на Хари свикнаха с тъмнината и той различи някакви геометрични форми, които изглеждаха тъмносиви на фона на непрогледния мрак. Изведнъж Хари разбра, че зад вратата няма склад, а площадка на стълбище.

Пак прокле полугласно.

— Какво? — прошепна Кони.

— Стълби.

Хари прекрачи прага не по-малко безразсъдно от Кони, защото нямаше друг начин. Стълбищата бяха тесни капани, където човек трудно можеше да избегне куршума, а тъмните стълбища бяха още по-опасни. Толкова беше тъмно, че не можеше да се разбере дали смахнатият се намира горе. Хари напълно съзнаваше, че е отлична мишена на фона на осветената кухня. Предпочиташе да блокира входа и да потърси друг път към втория етаж, но дотогава нападателят щеше или да изчезне, или да се барикадира така добре, че да се пожертвува животът на няколко полицаи, за да го измъкнат от скривалището.

Нямаше друг избор, освен да тръгне нагоре по стълбите колкото е възможно по-бързо. Спираше само за да се притисне до стената, където стъпалата бяха най-здрави и нямаше да скърцат. Стигна до тясна площадка и слепешком напипа стената.

Хари примигваше в непрогледния мрак и се чудеше как вторият етаж може да е тъмен като мазе.

Отгоре се разнесе тих смях.

Хари замръзна на площадката. Беше сигурен, че вече не е осветен отзад. Притисна се до стената още по-плътно.

Кони се блъсна в него и също замря.

Хари изчака да чуе зловещия смях още веднъж. Надяваше се, че ще успее да различи посоката, за да има основания да рискува да стреля и да разкрие по такъв начин местоположението си.

Нищо.

Хари пое дълбоко дъх и притихна.

Чу се глух удар. Изтракване. Пак глух удар. Изтракване. Глух удар.

Явно по стъпалата надолу към тях се търкаляше и удряше някакъв предмет. Какъв? Хари нямаше представа. Въображението му го изостави.

Глух удар. Тракане. Глух удар.

Хари интуитивно усещаше, че каквото и да се търкаляше надолу по стълбите, не беше хубаво. Затова смахнатият се бе изсмял. Не беше голямо, ако се съдеше по звука, но въпреки всичко беше смъртоносно. Хари се ядосваше на себе си, че не е в състояние да мисли да си представи нагледно предметът. Чувстваше се оглупял и безполезен. Изведнъж го изби студена пот.

Предметът стигна до площадката, изтъркаля се и спря до левия крак на Хари. Той се отдръпна, но после веднага приклекна, опипа пода слепешком и намери проклетия предмет. Беше по-голям от яйце, но приблизително с яйцевидна форма. Имаше сложната геометрична повърхност на шишарка, но тежеше повече. Отгоре имаше дръжка.

— Залягай!

Хари се изправи и хвърли ръчната граната обратно към горната площадка. После изпълни командата си и се просна на пода.

Чу как гранатата се удари в нещо горе.

Надяваше се да я е хвърлил достатъчно силно, за да достигне до втория етаж. Но не беше изключено да е отскочила и сега пак да лети надолу, само една-две секунди преди да избухне. А може би беше стигнала до горната площадка, но смахнатият пак я бе изритал обратно.

Взривът беше оглушителен. Яркостта му ги заслепи. Всичко се разтресе. В ушите на Хари взривната вълна отекна болезнено, сякаш всяка частица от тялото му затрептя и пулсът му се ускори още повече, макар и преди сърцето му да биеше лудо. Върху него се посипаха дърво, мазилка и други парчета. Стълбището се изпълни с острата миризма на изгорял барут, както след големите фойерверки на четвърти юли.

Ясно си представяше какво би се случило, ако бе закъснял само с две секунди. Гранатата щеше да избухне в ръката му, щеше да плисне кръв, ръката щеше да се откъсне от тялото, лицето му щеше да бъде разкъсано…

Какво става по дяволите? — запита Кони настойчиво.

Тя стоеше наблизо, но гласът сякаш долиташе отдалече, защото ушите на Хари още пищяха от взрива.

— Граната — каза той и с мъка се изправи.

— Граната? Що за тип е този?

Хари нямаше представа за самоличността или мотивите на нападателя, но вече знаеше защо велуреното сако висеше обезформено. Ако смахнатият беше мушнал вътре една граната, защо да няма още една? Или две, или три?

След мигновеното осветяване от взрива стълбището пак потъна в непрогледен мрак.

Хари забрави всякаква предпазливост и се засили към втората площадка. Знаеше, че Кони го следва по петите. При такива обстоятелства предпазливостта едва ли беше проява на благоразумие. Винаги имаше шанс да избегне куршума, но ако лудият носеше гранати, предпазливостта нямаше да има никакво значение при взрива.

Хари знаеше това не от опит. За пръв път преживяваше нападение с гранати.

Надяваше се психопатът да е изчаквал да чуе как взривът ги убива и да е бил изненадан от бумеранговия удар. Всеки път, когато полицай убиваше престъпник, падаше голямо писане, но Хари нямаше нищо против да трака на машината дни наред, стига оня тип с велуреното сако да се е превърнал в мокро петно.

По дългия коридор на горния етаж нямаше прозорци и сигурно преди взрива е било тъмно като в рог. Но гранатата беше изкъртила една врата от пантите, а друга беше направила на решето. През прозорците на невидими стаи в коридора се процеждаше оскъдна дневна светлинка.

Взривът бе причинил значителни щети. Сградата беше стара, с паянтова конструкция, а не масивен строеж. На места прозираха гредите като през отвори в изсъхналата плът на фараонска мумия. На пода стърчаха разбити летви. Парчета от тях бяха пръснати по коридора. Тук-таме се виждаха дупки по пода и овъглени греди.

Не беше избухнал пожар. Силната взривна вълна бе предотвратила подпалването. Лекият дим не пречеше на видимостта, само лютеше на очите и ги насълзяваше.

Психопатът не се виждаше.

Хари пое дълбоко въздух, за да не кихне. Острият дим му загорча.

В коридора имаше осем врати, по четири от всяка страна, включително изкъртената от пантите. Хари и Кони се разбираха само от един поглед, координираха движенията си, като внимаваха да не пропаднат в дупките по пода по пътя към зейналата врата. Трябваше бързо да разгледат втория етаж. Практически от всеки прозорец можеше да се избяга, а освен това сградата сигурно имаше задно стълбище.

Елвис!

Викът долетя от стаята без врата, към която се приближаваха.

Хари погледна Кони и двамата се поколебаха, защото им прозвуча странно и смущаващо.

Елвис!

Не беше изключено на втория етаж да е имало други хора, преди да се качи там психопатът, но Хари беше сигурен, че вика точно той.

Кралят! Господарят на Мемфис!

Хари и Кони застанаха от двете страни на вратата, също както на долната площадка.

Лудият почна да крещи заглавията на хитовете на Пресли:

— „Хотел Разбити сърца“, „Сини велурени обувки“, „Хрътката“, „Пари, мила“, „Затворнически рок“…

Хари погледна Кони и повдигна вежди. Тя сви рамене.

— „Винаги с тебе“, „Сестричка“, „Късмет, чаровнице“…

Хари даде знак на Кони, че ще прекрачи пръв прага, като се сниши, за да може тя да стреля над главата му при появата му в стаята.

— „Самотна ли си тази вечер“, „Объркан блус“, „В гетото“!

Тъкмо Хари се канеше да тръгне, когато през вратата прелетя още една граната. Тя отскочи на пода в коридора между Хари и Кони, търкулна се и изчезна в една дупка от първия взрив.

Нямаше време да я търсят между дъските. Нямаше също време да се върнат на стълбището. Ако се забавеха, коридорът щеше да гръмне около тях.

Противно на плановете на Хари, Кони влетя първа през разбитата врата, приведе се и стреля няколко пъти. Хари я последва, стреля два пъти над главата й и двамата нахълтаха през прага на вратата, разбита от първата експлозия. Кашони. Кутии. Складът беше задръстен. Нямаше и следа от психопата. Двамата паднаха на пода или по-точно се хвърлиха между натрупаните кашони.

Още не се бяха изправили, когато коридорът се разби с гръм и трясък зад тях. Хари мушна глава под ръката, за да предпази лицето си.

Внезапен горещ вихър донесе куп трески и парчета от коридора. Лампата на тавана се разби на стотици стъкълца.

Хари вдъхна пак миризмата на изгоряло и вдигна глава. Едно зловещо парче дърво почти с размера на касапски нож, но по-дебело и почти толкова остро, се бе забило като снаряд само на три-четири пръста от главата му в голям кашон с хартиени салфетки.

Потта, покрила лицето му, беше студена като лед.

Той извади празните гилзи от револвера, бръкна за нов пълнител, бързо зареди, превъртя цилиндъра и го щракна.

— „Да се върне на получателя“, „Подозрителни мисли“, „Предай се“!

Хари изпита остър копнеж по обикновените, откровени и разбираеми злодеи на братя Грим като примерно злата царица, изяла сърцето на глигана вместо сърцето на доведената си дъщеря Снежанка, защото завиждала на красотата й и наредила да я убият.

5

Кони вдигна глава и погледна Хари, който лежеше до нея. Той беше покрит с прах, трески и лъскави парчета стъкло, също както нея без съмнение.

Виждаше, че Хари не възприема нещата като нея. Хари обичаше полицейската работа. За него тя беше символ на реда и справедливостта. Лудост като сегашната му причиняваше болка, защото редът можеше да се възстанови само чрез същото насилие като насилието на престъпника. А истинската справедливост за жертвите никога не можеше да се изтръгне от подобен психопат, който не можеше да изпитва угризения или да се страхува от възмездие.

Смахнатият пак се разкрещя:

— „Дългокрако момиче“, „Всичко е разтърсено“, „Не се вкопчвай в мене, скъпа“!

— Елвис Пресли не изпълнява „Не се вкопчвай в мене, скъпа“ — прошепна Кони.

— Какво? — примигна Хари.

— Това е песен на Макдейвис, за Бога.

— „Рок и хула, скъпа“, „Дъжд в Кентъки“, „Горяща звезда“, „Толкова ми е зле“!

Гласът на психопата сякаш идваше някъде отгоре.

Кони предпазливо се надигна от пода с револвер в ръка. Надникна между складираните кашони, после над тях.

В далечния край на стаята, близо до ъгъла имаше отворен капак на тавана. Оттам се спускаше подвижна стълба.

— „Голямо парче любов“, „Целуни ме бързо“, „Китаристът“!

Гнусният тип се беше покатерил по стълбата и им крещеше от тъмния таван.

Искаше й се да го сграбчи и да размаже физиономията му, което разбира се не беше премерена полицейска реакция, но беше искрено желание.

Хари забеляза стълбата едновременно с Кони и също се изправи до нея. Кони беше напрегната, готова пак да се хвърли на пода в очакване на нова граната от отвора в тавана.

— „Както ме желаеш“, „Бедно момче“, „Тичаща мечка“!

— По дяволите, и това не беше Елвис — каза Кони, без повече да се старае да шепне. — „Тичаща мечка“ пее Джони Престън.

— Какво значение има това?

— Оня е тъпанар — ядосано процеди тя, което всъщност не беше отговор. В действителност не знаеше защо я интересуваше дали психопатът познава най-известните заглавия на Елвис.

— „Ти си преоблечен дявол“, „Не плачи, татко“, „Млъкни“!

— „Млъкни“? — запита Хари.

Кони примигна:

— Да, страхувам се, че тя наистина е на Елвис.

При счупването на лампата се бе получило късо съединение и сега прелитаха искри, докато Хари и Кони обхождаха от двете страни склада с натрупаните кашони до височината на кръста, за да стигнат до отвора към тавана.

От външния свят зад изцапаните прозорци долетя воят на далечни сирени. Подкрепления и линейки.

Кони се поколеба. След като психопатът се скри на тавана, може би беше най-добре да се действува със сълзотворен газ, да се хвърли газова граната, за да бъде упоен и просто да се изчакат подкрепления.

Тя обаче отхвърли мисълта за предпазливи действия. За нея и за Хари щеше да е по-безопасно, но би могло да е много по-рисковано за всички останали в Лагуна Бийч. От тавана можеше да има друг изход. Психопатът можеше да се измъкне през капандура на покрива.

Очевидно Хари мислеше същото. Той явно се поколеба частица от секундата по-малко от Кони и тръгна пръв по стълбата.

Кони не възрази той да поведе, защото Хари не проявяваше излишен защитен жест по отношение на колежката в опасна ситуация. Предишния път тя мина първа през вратата, сега пръв тръгна Хари. Двамата интуитивно споделяха риска и точно заради това бяха добър екип, въпреки различията.

Разбира се, макар и сърцето й да биеше лудо и стомахът и да бе свит на топка, тя би предпочела да е първа. Пресичането на стабилен каменен мост никога не носи такова удовлетворение като ходенето по тънко въже.

Кони също тръгна по стълбата. Хари се спря за миг преди да потъне в тъмнината отгоре. Не отекна изстрел, взрив не разтърси сградата и Кони също влезе на тавана.

Хари беше излязъл от слабо осветеното поле около отвора и стоеше приведен на няколко стъпки встрани до една мъртва гола жена.

При по-внимателно оглеждане жената се оказа манекен с широко отворени, покрити с прах очи и неестествено спокойна усмивка. Беше плешива, по гипсовия й череп личеше мокро петно.

На тавана беше тъмно, но мракът не беше съвсем непрогледен. Бледа дневна светлина се процеждаше от редица покрити отдушници до стрехите и по-големи вентилатори по външните стени. Виждаха се украсените с резба греди под заострения покрив. Височината в средата беше достатъчна да се изправи едър мъж, но в краищата трябваше да се навежда. Навсякъде се мяркаха сенки, в купищата сандъци и кашони имаше безброй удобни скривалища.

Сякаш на това високо място се беше събрало тайно братство, за да извърши сатанинската си церемония. Обширното помещение бе изпълнено с полуосветени силуети на мъже и жени. Върху някои светлината падаше странично, при други идваше отзад, повечето бяха едва различими. Имаше изправени, облегнати и полегнали фигури. Всички бяха безмълвни и неподвижни.

Това бяха манекени като онзи, до който бе застанал Хари. Въпреки всичко Кони усещаше втренчените им погледи и я побиваха тръпки.

Един от тях вероятно можеше да я види — този, който беше не от гипс, а от плът, кръв и кости.

6

Времето сякаш бе спряло в крепостта на манекените. Във влажния въздух се носеше прах, остър дъх на пожълтели от старост вестници, мухлясващ картон и плесен, която се простираше по тъмните ъгли и щеше да изчезне в края на дъждовния сезон. Гипсовите фигури ги наблюдаваха безмълвно.

Хари се помъчи да си припомни какви бяха съседните сгради до ресторанта, но не можа да се сети на кого биха могли да принадлежат манекените.

От източния край на дългото помещение долиташе бясно блъскане на метал върху метал. Сигурно психопатът се опитваше да разбие някой от по-големите отдушници на външната стена, за да се измъкне, въпреки риска да падне върху алея, шосе или улица.

Пет-шест уплашени прилепи напуснаха убежищата си и се замятаха из дългия таван. Търсеха сигурно място, но не желаеха да напуснат мрака и да излязат на ярката дневна светлина. Писъците им бяха достатъчно пронизителни, за да се чуят, въпреки засилващия се вой на сирените. Прилепите се приближиха и Хари трепна от острото свистене на кожестите им криле.

Искаше да изчака подкрепление.

Психопатът блъскаше още по-силно.

Металът скърцаше, сякаш поддаваше.

Не можеха да чакат, не смееха да чакат.

Без да се изправя, Хари запълзя между купищата кутии към южната стена. Кони тръгна в обратната посока. Щяха да заобиколят психопата от две страни. Хари стигна до южния ъгъл, доколкото му позволяваше наклоненият таван и после зави към източния край, откъдето се чуваше блъскането.

От Всички страни го заобикаляха манекени, застинали във вечни пози. Гладките им закръглени крайници сякаш поглъщаха и усилваха оскъдната светлина, която се процеждаше от отдушниците. Ако не ги обгръщаха сенки, твърдата им плът би излъчвала свръхестествен алабастров отблясък.

Блъскането спря. Не последва никакво изтракване или последен звук от падане или отвинтване, за да подскаже, че отдушникът най-накрая е отворен.

Хари спря и зачака. Чуваше само сирените отвън и писъка на прелитащите покрай него прилепи.

Леко се наклони напред. На двайсетина стъпки по-нататък, в края на мрачния проход отляво идваше бледа пепелива светлина от неизвестен източник. Сигурно беше големият отдушник, по който сблъскаше лудият. А това означаваше, че той си е на мястото. Ако психопатът бе успял да го разбие, дневната светлина би нахлула и осветила този ъгъл на тавана.

Една по една сирените долу замлъкнаха. Общо шест.

Хари запълзя напред и се натъкна на купчина призрачно осветени откъснати крайници в една от тъмните ниши между две греди. Той трепна и едва не извика. Отрязани до лакътя ръце. Други ампутирани до китките. Прострени пръсти, които сякаш търсеха помощ, молеха, търсеха нещо. Хари замря, но после осъзна, че зловещата колекция представлява само части от манекени.

Продължи да пълзи и стигна на по-малко от десет стъпки от края на тесния проход. Мъчително усещаше издайническото стържене на подметките си по прашния под. Раздразнените прилепи млъкнаха като сирените. От улицата навън долитаха откъслечни викове и пращене на полицейски радиопредаватели, но звуците им бяха далечни и нереални, сякаш в кошмар, от който се събуждаше или в който попадаше. Хари спираше на всеки няколко крачки, заслушан за евентуални звуци от лудия, но той като че ли беше онемял.

Хари стигна до края на пътеката, на около пет крачки от източната стена на тавана и пак спря. Отдушникът, върху който блъскаше психопатът, сигурно беше зад последната купчина кутии.

Хари пое дълбоко дъх и се ослуша за дишането на плячката си. Нищо.

Тръгна напред, огледа кутиите, стигна до края на прохода и излезе на разчистеното пространство пред източната стена. Психопатът беше изчезнал.

Не се беше измъкнал пред отдушника, повърхността му беше по-малко от един квадратен метър. Отдушникът беше повреден, но капакът му беше на мястото си и през него преминаваха тънки, неравни лъчи дневна светлина, които падаха върху оставените от лудия следи по прашния под.

Някакво движение в северния край на тавана привлече вниманието на Хари. Пръстът му върху спусъка се напрегна. Кони надникна иззад купчина кутии в тази част на тавана.

Двамата се спогледаха през голямото разстояние.

Психопатът ги беше заобиколил изотзад.

Въпреки че Кони почти не се виждаше в сянката, Хари я познаваше достатъчно добре, за да знае какво си повтаря в момента: „По дяволите, по дяволите“.

Кони се показа от северния ъгъл и запълзя през откритото пространство в източния край към Хари. Надничаше внимателно в останалите пътеки, оформени от купищата кутии и манекени.

Хари тръгна към нея и занаднича в проходите от неговата страна. Таванът беше толкова широк и претъпкан със стоки, че приличаше на истински лабиринт. А в него се намираше чудовище, достойно за всяка митология.

Някъде от друго място в тавана долетя вече познатият глас:

— „Всичко е разтърсено“, „Толкова ми е зле“, „Блус на парахода“!

Хари здраво стисна очи. Искаше му се да е някъде другаде. Може би в царството на „дванайсетте танцуващи принцеси“ с неговите дванайсет прекрасни млади наследнички на трона, подземни дворци от светлина, дървета със златни или диамантени листа, вълшебни бални зали с великолепна музика… Да, там всичко щеше да е наред. Това беше една от по-нежните приказки на братя Грим. В нея никой не е изяден или умъртвен от злобно джудже.

— Предай се!

Този път гласът беше на Кони.

Хари отвори очи и се намръщи. Страхуваше се, че тя ще издаде местоположението им. Вярно, самият той не бе успял да определи по звука къде се намира психопатът — по таваните звукът се отразява особено и в този случай помагаше както на тях, така и на лудия. Въпреки всичко по-разумно беше да се мълчи.

Психопатът изкрещя отново:

— „Объркан блус“, „Хотел Разбити сърца“!

— Предай се! — повтори Кони.

— „Върви си, момиченце“!

Кони направи гримаса:

— Това не беше Елвис, тъпако! Песента е на Стив Лорънс. Предай се!

— „Махни се“.

— Предай се!

Потта се стичаше в очите на Хари. Той примигна и хвърли недоумяващ поглед на Кони. Никога преди не се бе чувствал толкова безпомощен. Нещо ставаше между Кони и смахнатия, но Хари не разбираше какво.

— „Не ме интересува дали слънцето грее“.

— Предай се!

Изведнъж Хари се сети, че „Предай се“ е заглавието на една от класическите песни на Елвис.

— „Махни се“.

Хари предположи, че това също е заглавие на песен на Елвис.

Кони се мушна в една от пътеките. Хари вече не я виждаше, когато пак чу гласа й:

— „Сега или никога“.

— „Какво да кажа“!

Изгубена в лабиринта, Кони отговори на лудия с две заглавия на Пресли:

— Предай се! Моля те!

— „Толкова ми е зле“!

Кони се поколеба за миг и продължи:

— „Кажи защо“?

— „Не ме питай защо“.

Беше установен диалог. Със заглавия на песни на Пресли. Като в странно телевизионно състезание, където няма награди за верните отговори, но има много опасности при погрешните.

Хари припълзя в друга пътека. По лицето му полепна паяжина. Той я махна и продължи нататък в охраняваните от манекените сенки.

Кони повтори вече използвано заглавие:

— „Предай се“!

— „Махни се“!

— „Самотен ли си тази вечер“?

Психопатът се поколеба, преди да отговори:

— „Самотник“.

Хари все още не можеше да определи откъде идва гласът. Потта вече се стичаше на струйки, лепкави остатъци от паяжината се оплитаха в косата му и го гъделичкаха по веждите, вкусът в устата му беше като в хаванче от лабораторията на Франкенщайн. Имаше усещането, че е прекрачил отвъд действителността и се намира в мрачните халюцинации на наркоман.

— „Отпусни се“ — посъветва го Кони.

— „Толкова ми е зле“ — повтори психопатът.

Хари разбираше, че не бива да се обърква от странните завои на преследването. В края на краищата всичко това се случваше през деветдесетте години на двайсети век — века на не-разума, ако изобщо има разум, когато странното става толкова широко разпространено, че се налага да се даде ново определение на нормалността. Както например нападателите в един магазин за готови храни, заплашили служителите не с оръжие, а със спринцовки кръв, заразена с вируса на СПИН.

Кони извика към смахнатия:

— „Позволи ми да съм твоето мече“.

Хари се учуди на този обрат в разговора чрез заглавия на песни.

Но гласът на психопата веднага откликна, изпълнен с копнеж и подозрение:

— „Не ме познаваш“.

На Кони й трябваха само няколко секунди да намери подходящо продължение:

— „Не мислиш ли, че е време“?

Пак за странното. Ричард Рамирес, масовият убиец с прозвището „Нощния нападател“, бе редовно посещаван в затвора от непрестанен поток привлекателни млади жени, които го намираха за интересна, вълнуваща и романтична фигура. Или пък съвсем неотдавна оня тип от Уисконсин, който си готвел части от жертвите си за вечеря, държал отрязани глави в хладилника си, а съседите му казвали, че от апартамента му от години се носела особена миризма, от време на време чували писъци и стърженето на електрически трион, но писъците бързо замлъквали, пък и човекът бил много приятен, грижовен. Деветдесетте години. Няма друго десетилетие като тях.

— „Прекалено много“ — отряза най-накрая смахнатият, очевидно без да повярва в изразената от Кони романтична заинтересованост.

— „Бедно момче“ — не се предаде тя с подчертано искрено съчувствие.

— „Надолу“ — отекна гласът сред потъналите в паяжини греди, сега нарочно плачлив, сякаш признаваше липсата на самочувствие, типично извинение през деветдесетте години.

— „Носи пръстена ми около шията си“ — гальовно го увещаваше Кони, докато пълзеше през лабиринта, явно с намерението да му пръсне черепа в мига, в който го зърне.

Психопатът не отговори.

Хари също не спираше. Старателно претърсваше всяка пролука, но се чувстваше безполезен. Никога не му бе минавало през ума, че през последното десетилетие на този странен век ще се наложи да е специалист по рокендрол, за да си върши полицейската работа.

Мразеше такива глупости, но Кони ги обожаваше. Тя приемаше хаоса на съвремието — в нея имаше нещо тъмно и диво.

Хари стигна до перпендикулярна на неговата пътека. Беше пуста, с изключение на няколко голи манекена, отдавна захвърлени небрежно един върху друг. Приведен в защитна поза Хари продължи напред.

— „Носи пръстена ми около шията си“ — повтори Кони от друго място в лабиринта.

Може би смахнатият се колебаеше, защото смяташе, че момчето трябва да прави предложения на момичето, а не обратно. Макар и човек от деветдесетте години, може би това копеле имаше старомодни представи за ролята на половете.

— „Дръж се добре с мене“ — обади се Кони.

Никакъв отговор.

— „Обичай ме нежно“ — настоя тя.

Психопатът пак не отговори и Хари се разтревожи, че разговорът се превръща в монолог. Не беше изключено психопатът да е близо до Кони и да я оставя да говори, само за да разбере къде е и да се справи по-лесно с нея.

Хари се канеше да я предупреди гласно, когато сградата пак се разтърси от взрив. Той замръзна и захлупи лицето си с ръце, за да се предпази. Но взривът не беше на тавана — там не проблесна нищо.

От долния етаж долитаха викове на агонизиращи и ужасени хора, объркани гласове, разгневени крясъци.

Очевидно другите полицаи бяха стигнали до долната стая, където бе спусната стълбата за тавана и психопатът ги беше чул и хвърлил гранатата през отвора долу.

Тягостните писъци предизвикаха ярка картина в съзнанието на Хари — човек, който с две ръце притиска разкъсания си корем, откъдето се подават червата му.

Знаеше, че двамата с Кони преживяват рядък момент на пълно единомислие, еднакъв ужас и гняв. Вече не го интересуваха законните права на психопата, злоупотребата със сила и инструкциите за действие. Единственото, което желаеше, бе смъртта на този гаден тип.

Кони се помъчи да надвика писъците и да продължи диалога:

— „Обичай ме нежно“.

— „Кажи ми защо“ — настоя психопатът, все още изпълнен със съмнения за нейната искреност.

— „Любимият ме изостави“ — каза Кони.

Писъците долу утихнаха. Или раненият умираше, или другите го изнасяха вън от помещението, където бе избухнала гранатата.

— „Както ме желаеш“ — продължи Кони.

Смахнатият млъкна за миг. После гласът му отекна в стаята, вбесяващо без посока:

— „Толкова ми е зле“!

— „Твоя съм“ — увери го Кони.

Хари се удиви на бързината, с която тя се сещаше за най-подходящото заглавие.

— „Самотник“ — обади се лудият и гласът му прозвуча наистина нещастно.

— „Имам нещичко за тебе, скъпи“ — побърза да отговори Кони.

„Гениална е! — помисли с възхищение Хари, — И сериозно си пада по Пресли.“

Понеже разчиташе, че психопатът е увлечен от странно прелъстителните думи на Кони, Хари рискува да се покаже. Намираше се точно под най-високата точка на покрива и затова бавно се изправи в цял ръст и се огледа на всички страни.

Някои от купчините кутии му стигаха до раменете, но повечето бяха на височината на кръста. От сенките в него се взираха многобройни човешки форми, натикани между кашоните и дори седнали върху тях. Но сигурно всички без изключение бяха манекени, защото нито една не помръдна и не стреля срещу него.

— „Самотник“. „Всичко е разтърсено“ — каза отчаяно лудият.

— „Винаги съм до тебе“.

— „Моля те не спирай да ме обичаш“!

— „Не мога да не се влюбя“ — отвърна Кони.

Изправената стойка помогна на Хари да се ориентира по-добре откъде идват гласовете. Кони и смахнатият бяха някъде пред него, но не можеше да прецени дали са близо един до друг. Останалите проходи между кашоните не се виждаха.

— „Не бъди жестока“ — примоли се психопатът.

— „Обичай ме“ — настоя Кони.

— „Имам нужда от твоята любов тази вечер“.

Двамата бяха в западния ъгъл на тавана, по-скоро в южния и наистина бяха близо един до друг.

— „Вкопчена в тебе“ — не отстъпваше Кони.

— „Не бъди жестока“!

Хари усещаше, че напрежението в диалога се засилва. Долавяше го от тона на нападателя, от скоростта на отговорите и от повторенията.

— „Имам нужда от твоята любов тази вечер“.

— „Не бъди жестока“!

Хари забрави, че най-важното правило е предпазливостта. Забърза в посока към гласовете. Там бяха струпани повече манекени, на цели групи, сблъскани между кутиите. Бледи рамене, изящни ръце, протегнати или вдигнати длани, сякаш за поздрав. Незрящи в мрака нарисувани очи, боядисани устни, полуотворени във вечна усмивка, в неизречен поздрав, в безстрастна еротична въздишка.

И паяците тук бяха повече, ако се съдеше по паяжините, които се оплитаха в косата му и се прилепваха по дрехите му. Хари ги бършеше от лицето си, без да спира. Те попадаха по езика и устните му. Доповръща му се, устата му се напълни със слюнка. Задави се и изплю паяжините.

— „Сега или никога“ — обещаваше Кони някъде наблизо.

Познатите три думи в отговор прозвучаха по-скоро като молба, отколкото като предупреждение:

— „Не бъди жестока“.

Хари имаше чувството, че оня тип изобщо не се поддава, а само се готви за нов взрив.

Направи още няколко крачки и спря. Завъртя глава и се заслуша напрегнато. Страхуваше се да не пропусне някой звук заради оглушителното туптене на сърцето в ушите му.

— „Твоя съм“, „Кукла на конци“, „Отпусни се“ — каза Кони, като сниши гласа си до сценичен шепот, за да създаде фалшиво чувство за интимност у плячката си.

Хари уважаваше уменията и инстинктите на Кони, но все пак се уплаши, че желанието й да подмами психопата не й позволяваше да забележи как всъщност той се мъчи да я подмами.

— „Игра на сериозно“, „Едно разбито сърце за продан“ — каза Кони.

Гласът й долиташе някъде съвсем наблизо, отдясно на Хари — може би през една пътека успоредно с него.

— „Това не е ли любов, мила“, „Плач в параклиса“ — шепотът на Кони вече беше по-скоро яростен, отколкото прелъстителен, сякаш и тя разбираше, че диалогът се обърка.

Хари се напрегна в очакване на отговора, промъкна се напред, после се извърна да погледне назад, защото си представи, че усмихнатият кръглолик убиец се прокрадва зад него.

Таванът сякаш бе не просто притихнал, а източник на цялата тишина в света както слънцето е източник на светлината. Невидимите паяци се движеха ловко през тъмните ъгли на помещението. Милионите прашинки се движеха безшумно като планетите и астероидите в безвъздушното пространство. От двете страни на Хари стояха манекени и гледаха, без да виждат, слушаха, без да чуват, позираха, без да разбират.

Шепотът на Кони вече се процеждаше между стиснатите й зъби и не подканяше, а предизвикваше. Припяването й престана да е само от заглавия на песни:

— „Както ме желаеш“, гадино, ела, ела при мама. „Отпусни се“, мръснико.

Никакъв отговор.

На тавана беше тихо и неестествено спокойно. Цареше неподвижност като в главата на мъртвец.

Хари изпита странното усещане, че се превръща в един от манекените около него — плътта му се превръща в гипс, костите в стоманени пръчки, сухожилията и ставите в снопчета проводници. Само погледът му се плъзгаше по неодушевените обитатели на тавана.

Оцветени очи. Бледи гърди с вечно щръкнали зърна, закръглени бедра, стегнати задници, които се губеха в мрака. Тела без нито едно косъмче. Мъже и жени. Плешиви глави или смачкани, прашни перуки.

Боядисани устни. Присвити сякаш за въздушна целувка, капризно нацупени, полуотворени като че ли от еротична тръпка при докосване от любовник, други със срамежливи усмивки, лукави или по-широко засмени, матов блясък на зъби — някъде в замислена усмивка, другаде във вечен смях. Не. Грешка. Матов блясък на зъби. Зъбите на манекените не блестят. По зъбите на манекените няма слюнка.

Ето го там, в дъното на нишата зад четири истински манекена. Хитър мим, надничащ между плешивите глави и перуките, почти изгубен в сенките, но с блеснали влажни очи на не повече от шест стъпки, лице в лице. Пред очите на Хари усмивката почна да се разтяга по-широко, но безчувствено като рана. Безизразната брадичка, кръглото като луна лице и още едно заглавие, едва доловимо: „Тъжна луна“. Хари забеляза всичко това само за миг, докато вдигаше револвера и натискаше спусъка.

Психопатът откри огън частица от секундата преди Хари. Таванът се изпълни с пукот и ехо от изстрелите. Видя пламъчето от дулото на пистолета, насочен право към гърдите му, о, Господи, не! Изпразни револвера по-бързо, отколкото смяташе, че е възможно — не по-дълго от едно примигване, ако изобщо смееше да примигне. Оръжието сякаш щеше да отхвръкне от ръката му.

Нещо го удари силно в корема. Разбра, че е улучен, макар и още да не усещаше болка, само остър натиск и прилив на горещина. Преди да последва болката, Хари политна назад. Манекените се стовариха върху него и го блъснаха до края на пътеката. Наредените кутии се залюляха, част от тях се разместиха в друга посока на лабиринта. Хари падна на пода сред счупени гипсови крайници и твърди бледи тела. Остана затиснат под тях. Едва успяваше да поеме дъх. Искаше да извика за помощ, но от устата му излизаше само хъркане. Различи характерната металическа миризма на кръв.

Някой включи осветлението на тавана — дълга верига от малки крушки точно под най-високата част на покрива, но видимостта се подобри само за секунда-две, колкото Хари да забележи, че психопатът е част от тежестта, която го притиска към пода. Кръглото лице висеше надолу от върха на купчината, между голите преплетени крайници и плешивите черепи на манекените. Очите му вече не виждаха също както техните. Усмивката бе изчезнала. Устните бяха боядисани като на манекените, но с кръв.

Хари разбираше, че светлините не угасват, но му притъмня. Помъчи се да извика за помощ. От гърдите му пак се изтръгна само хъркане. Погледът му се плъзна от кръглото лице към избледняващите крушки под покрива. Последното нещо, което видя, беше греда, обвита с разкъсани паяжини. Паяжините се ветрееха като знамена на изчезнали държави. После потъна в мрак като мъртвешки сън.

7

От северозапад се трупаха зловещи облаци като безмълвни батальони под командването на силния вятър. Близо до земята времето все още беше тихо и приятно топло, но синьото небе бързо се скриваше зад буреносните облаци.

Джанет Марко паркира раздрънкания си Додж В единия край на алеята. Заедно с петгодишния си син Дани и уличното куче, което от известно време се бе привързало към тях, тя зави по тясната задна уличка и почна да рови в боклукчийските кофи, за да намери спасение в изхвърленото от другите.

От източната страна на алеята имаше тясна, но дълбока падина с огромни евкалиптови дървета и изсъхнали храсталаци, а от западната страна се редяха един до друг гаражи за по две и три коли с порти от ковано желязо и боядисано дърво. Зад някои порти Джанет успяваше да зърне вътрешните дворове и посипаните с чакъл алеи на градините с палми, магнолии, фикуси и австралийски папрати, които цъфтяха на океанския въздух. Всички къщи бяха обърнати с лице към Тихоокеанското крайбрежие над покривите на другите сгради в по-ниските части на възвишенията в Лагуна. Повечето бяха триетажни — вертикални конструкции от камък и зидария с обрулени от вятъра кедрови греди, предназначени за максимално оползотворяване на скъпите недвижими имоти.

В този квартал живееха заможни хора, но находките в боклука не се различаваха от всички останали места — алуминиеви консервени кутии и бутилки, които можеха да се върнат в пункта за вторични суровини срещу дребна сума. Все пак от време на време Джанет попадаше на съкровище — торби с дрехи, които изглеждаха излезли от мода, но неупотребявани, счупени домакински уреди, за които можеше да получи няколко долара във вехтошарските магазини, ако им трябваше само дребна поправка, непотребни маскарадни украшения, книги или старомодни плочи за фонограф, които можеха да се препродадат в специализираните магазини за колекционери.

Дани влачеше найлонов плик, където Джанет пускаше алуминиевите консервни кутии. За бутилките носеше друга торба.

Докато вървяха по алеята под бързо помрачняващото небе, Джанет непрекъснато се обръщаше да погледне колата. Тревожеше се за Доджа и се стараеше никога да не се отдалечава на повече от две пресечки и по възможност да не го изпуска от очи. Колата беше не само превозно средство, беше също подслон при пек и дъжд, склад за оскъдното им имущество. Беше техният дом.

Джанет живееше в непрекъснат страх от непоправима механична повреда или повреда извън възможностите й за поправка, което всъщност беше едно и също. Но най-много се страхуваше от кражба, защото без колата нямаше да имат покрив над главата и подслон да спят.

Знаеше, че никой не би откраднал такава таратайка. Отчаянието на крадеца трябваше да е още по-голямо от това на Джанет, а тя не можеше да си представи по-отчаян човек от себе си.

От голяма кафява пластмасова торба за боклук извади пет-шест алуминиеви консерви, които някой вече беше сплескал, за да се върнат на вторични суровини. Сложи ги в плика на Дани.

Момчето я наблюдаваше тържествено. Не каза нищо. Беше тихо дете. Баща му толкова го бе наплашил, че то се държеше почти като нямо, а една година откакто Джанет бе освободила живота им от този мръсник, Дани не се беше отпуснал особено.

Джанет погледна назад към колата. Още беше на мястото си.

Сенките на облаците паднаха върху алеята, надигна се лек, солен бриз. Някъде далече над морето се разнесе гръмотевица.

Джанет забърза към следващата кофа. Дани тръгна след нея.

Кучето, което Дани бе кръстил Рошльо, подуши кофите, приближи до една порта и мушна нос между железните решетки. Въртеше опашка непрестанно. Беше дружелюбен пес и се държеше сравнително добре. На ръст беше колкото ловджийско куче, с черно-кафява козина и сладка муцуна. Джанет се съгласяваше да го храни, само защото през последните няколко дни само то успяваше да разсмее момчето. Преди да се появи Рошльо, Джанет почти бе забравила как се усмихва Дани.

Пак погледна очукания Додж. Всичко беше наред.

Обърна се към другия край на алеята, после към обраслата падина и олющените дънери на огромните евкалипти от отсрещната страна. Страхуваше се не само от крадци на коли и от жителите на квартала, които биха я пропъдили да не рови в боклука им. Изпитваше страх и от ченгето, което наскоро почна да я преследва. Не. Не беше ченге. Това същество само се преструваше на ченге. Тези странни очи, любезното луничаво лице, което можеше за миг да се превърне във видение от кошмарите…

* * *

Джанет Марко имаше една религия: страха. Беше родена с тази жестока вяра, без дори да я осъзнава, изпълнена със способността на всяко дете да се възхищава и удивлява. Но родителите й бяха алкохолици и причастието им от дестилиран спирт разбуждаше в тях неправеден гняв и садистични наклонности. Те строго я възпитаваха в учението и догмите на култа към страха. Познаваше само един бог, който не беше нито конкретно лице, нито някаква сила. За нея бог бе единствено властта и всеки, който я притежаваше, автоматично се издигаше до пиедестала на божество.

Затова никак не беше чудно, че щом порасна достатъчно голяма, за да избяга от родителите си, попадна в лапите на побойника и мошеника Винс Марко. Вече се бе посветила на жертвеността и изпитваше потребност да бъде потискана. Винс беше мързелив, отпуснат, пияница, комарджия и женкар, но проявяваше особени умения и енергичност, когато ставаше дума да прекърши жена си.

Осем години обикаляха из запада. Никога не се задържаха повече от шест месеца в един и същ град, докато Винс намираше някакъв начин да изкарва прехраната, невинаги почтен. Не искаше Джанет да завързва приятелства. Ако бе останал единственото постоянно присъствие в живота й, Винс щеше да я контролира изцяло, защото нямаше кой да я съветва и насърчава да се възпротиви.

Когато Джанет беше напълно покорна и показваше страха си, побоищата и тормозът бяха по-малко жестоки, отколкото в случаите, при които проявяваше стоицизъм и не му доставяше удоволствието да се забавлява с нейното страдание. Богът на страха ценеше видимия израз на всеотдайността на своя последовател също както християнският бог на любовта. Парадоксално, но страхът се превърна в нейно убежище и единствена защита срещу още по-големи изстъпления.

Можеше да прекара живота си като треперещо, тероризирано животно, скрито в дупката си… но се появи Дани, за да я спаси. След раждането на бебето Джанет почна да се страхува за него не по-малко, отколкото за себе си. Какво щеше да се случи с Дани, ако Винс изпаднеше в крайност някоя нощ и в пиянска лудост я пребиеше до смърт? Как щеше Дани да се справи сам, толкова мъничък и беззащитен? С течение на времето започна да се страхува за Дани повече, отколкото за себе си. Можеше да се очаква, че това още повече ще утежни бремето й, но в действителност тя се почувства освободена. Винс не забеляза, но той престана да бъде единственото постоянно присъствие в живота й. Детето й със самото си съществуване се превръщаше в аргумент за бунт и източник на смелост.

И все пак Джанет можеше никога да не събере дързост да отхвърли хомота, ако Винс не бе вдигнал ръка срещу детето. Една нощ преди година в окаяна къща под наем с пустинно кафява морава в предградията на Тъксън, Винс се върна вонящ на бира, пот и парфюм на чужда жена и наби Джанет за удоволствие. Тогава Дани беше четиригодишен — прекалено малък да защити майка си, но достатъчно голям да почувства, че е длъжен да я защити. Когато детето се появи по пижамка и се опита да се намеси, баща му го наби злобно, блъсна го на земята и почна да го рита, докато Дани не се изтъркаля в предния двор потънал в сълзи и ужасен.

Джанет изтърпя побоя, но по-късно, когато мъжът и момчето заспаха, тя отиде в кухнята и взе нож от поставката над печката. Напълно безстрашна за пръв и може би за последен път в живота си тя се върна в спалнята и почна да мушка Винс в гърлото, врата, гърдите и корема. Той се събуди при първото пробождане, помъчи се да изкрещи, но се задави, защото устата му се напълни с кръв. Съпротивата му беше кратка и безполезна.

Джанет провери в съседната стая дали Дани не се е събудил и се върна да увие тялото на Винс в окървавените чаршафи. Затегна ги около глезените и врата с въжето за пране, повлече го през къщата през кухненската врата към задния двор.

Луната високо в небето ту избледняваше, ту ставаше по-ярка заради облаците, които плуваха като галеони на изток, но Джанет не се интересуваше дали ще я видят. Жалките къщи покрай щатското шосе бяха разпръснати на голямо разстояние, а в двете най-близки беше тъмно.

Джанет мрачно осъзнаваше, че полицията може да лиши Дани от нея, също както можеше да направи Винс и затова повлече трупа към края на двора и оттам по нощната пустиня, която се простираше безлюдна до планините в далечината. С мъка го дърпаше през мескитовите храсти, и жилавите треви, по мекия пясък на някои места и по твърдите камъни на други.

Когато изплуваше, студеното лице на луната осветяваше враждебен пейзаж от остри сенки и резки алабастрови форми. В една от по-дълбоките сенки, в дере, изровено от пороищата през вековете, Джанет изостави трупа.

Свали чаршафите и ги закопа, но не изрови гроб за самото тяло, защото се надяваше чакалите и лешоядите да разнесат костите по-бързо, ако го остави открит. След като обитателите на пустинята успееха да изгризат меките възглавнички на пръстите на Винс, след като слънцето и лешоядите свършеха своето, самоличността му можеше да се установи само по зъбите. Но тъй като Винс рядко ходеше на зъболекар и никога при един и същ, полицията нямаше да открие здравен картон, за да го идентифицира. С малко повече късмет никой нямаше да открие трупа до следващия дъждовен сезон, когато жалките останки щяха да бъдат отнесени далеч от това място, да се разчупят и размесят с купищата други боклуци, където щяха да изчезнат завинаги.

Същата нощ прибра оскъдното им имущество и отпътува с Дани в стария Додж. Не знаеше дори накъде пътуват, докато не прекоси щатската граница и не стигна чак до окръг Ориндж. Трябваше да спре там, защото не можеше да си позволи да харчи повече пари за бензин, само за да бяга от мъртвеца в пустинята.

Никой в Тъксън нямаше да се запита къде ли се е дянал Винс. В края на краищата той беше известен пройдоха. За него изчезването и преместването бяха начин на живот.

Но Джанет смъртно се страхуваше да подаде молба за социални помощи или нещо подобно. Можеха да я попитат къде е съпругът й, а тя нямаше вяра на способността си да лъже убедително.

Освен това въпреки лешоядите и изсушаващо жестокото слънце в Аризона, някой можеше случайно да се е натъкнал на тялото на Винс, преди да е станало неузнаваемо. Ако вдовицата и синът му изведнъж се появят в Калифорния с молба за помощ от държавата, вероятно в някой компютър можеха да свържат нещата и бдителните социални работници щяха да се обадят на ченгетата. Поради склонността си да се подчинява на всяка власт — дълбоко вкоренена черта, която убийството на съпруга й не успя да промени — Джанет нямаше почти никакви шансове да издържи на полицейския разпит, без да почне да се самообвинява.

Тогава щяха да й отнемат Дани.

Не можеше да го допусне. Нямаше да го допусне.

Бездомна скитница, ако се изключи ръждясалият и раздрънкан Додж, Джанет Марко откри, че притежава талант за оцеляване. Не беше глупава, просто никога преди не бе имала възможност да упражнява ума си. От обществото, чиито отпадъци можеха да нахранят немалка част от третия свят, Джанет успяваше да докопа оскъдно препитание, колкото двамата със сина й да се хранят възможно по-рядко в благотворителните кухни.

Джанет разбра, че страхът, в който отдавна бе затънала, невинаги я парализираше. Той можеше да подтиква и към действие.

* * *

Бризът стана по-студен и се превърна в поривист вятър. Тътенът на гръмотевиците все още се чуваше отдалече, но по-силно от преди. На изток светлееше само една тясна ивица синьо небе, но и тя избледняваше бързо като надеждите.

Джанет и Дани прегледаха боклукчийските кофи на две пресечки и тръгнаха обратно към колата с Рошльо пред тях.

Бяха изминали повече от половината път, когато кучето внезапно спря и наостри уши за нещо различно от воя на вятъра и хоровото шумолене на евкалиптовите листа. То изръмжа объркано, обърна се и погледна покрай Джанет. Оголи зъби и ръмженето премина в тих лай.

Джанет знаеше какво е привлякло вниманието му. Нямаше нужда да се обръща.

Все пак беше принудена да се обърне с лице към заплахата поне заради Дани, ако не заради себе си. Ченгето от Лагуна Бийч, онова ченге, стоеше на около осем стъпки от нея.

Той се усмихваше. Винаги бе така в началото. Усмивката му беше приветлива, лицето му имаше меки черти и сините му очи бяха красиви.

Както винаги, не се виждаше полицейска кола, не беше ясно как се е появил в алеята. Сякаш бе лежал скрит сред олющените дънери на евкалиптите с ясновидската увереност, че ровенето из боклуците ще я доведе точно тук, точно в този час, точно в този ден.

— Как сте, госпожо? — попита той.

Гласът му в началото беше мек, почти музикален.

Джанет не отговори.

За пръв път я заговори миналата седмица. Тя отговори плахо, нервно, като избягваше погледа му и проявяваше невероятната си почтителност към властта както през целия си живот, с изключение на онази кървава нощ в покрайнините на Тъксън. После обаче бързо разбра, че той всъщност не е това, което изглежда и че предпочита монолога пред диалога.

— Като че ли ще завали дъждец — продължи той и вдигна поглед към небето.

Дани се доближи до Джанет. Тя го прегърна със свободната си ръка и го притисна още по-плътно. Детето трепереше.

Тя също. Надяваше се Дани да не забележи.

Кучето продължаваше да стои с оголени зъби и да ръмжи.

Ченгето свали поглед от облаците надолу към Джанет и заговори с все същия весел глас:

— Е, добре, хайде стига глупости. Време е за истинска веселба. Затова сега ще… имаш време до зазоряване. Разбра ли? Мм? На зазоряване ще убия тебе и момчето ти.

Заплахата не изненада Джанет. Всеки с власт над нея беше като божество — винаги свирепо, никога благосклонно. Тя очакваше насилие, страдания и скорошна смърт. Би се изненадала само от проява на доброта от някой с власт над нея, защото добротата беше много по-рядка от омразата и жестокостта.

Всъщност страхът й, който вече почти я бе парализирал, можеше да е още по-голям заради необичайната проява на любезност в началото. Струваше й се, че любезността не е нищо повече от опит да се прикрие невъобразимо зловещ мотив.

Ченгето все още се усмихваше, но луничавото му ирландско лице вече не излъчваше дружелюбност. Беше по-студено от хладния океански въздух, предвестник на бурята.

— Чу ли ме, няма кучко?

Джанет не каза нищо.

— Да не си въобразяваш, че трябва да бягаш, да се махнеш от града, може би да отидеш чак в Лос Анжелис, където не мога да те намеря?

Тя обмисляше нещо подобно — или Лос Анжелис, или на юг към Сан Диего.

— Да, да, моля, опитай се да бягаш — подкани я таи — Само още повече ще ме развеселиш. Бягай, съпротивлявай се! Ще те намеря, където и да отидеш, но ще е много по-вълнуващо.

Джанет му вярваше. Успя да избяга от родителите си, избяга от Винс като го уби, но сега стоеше не просто пред някой от многобройните богове на страха, които я владееха, а пред самия Бог на страха, чиято мощ бе неразгадаема.

Очите му се променяха — потъмняха и от сини станаха яркозелени.

Внезапно по алеята се втурна силен вятър и понесе пред себе си мъртви листа и хартии.

Очите на ченгето бяха вече толкова искрящо зелени, сякаш зад тях имаше източник на светлина, пожар вътре в черепа му. Зениците също се промениха, удължиха се и странно придобиха котешки вид.

Лаят на кучето премина в уплашено скимтене.

В близката падина евкалиптите се огъваха под напора на вятъра. Тихите им въздишки постепенно се усилиха като вик на разгневена тълпа.

За миг Джанет помисли, че преоблеченото като ченге същество е наредило на вятъра да се надигне, за да придаде още по-голяма драматичност на заплахата, но разбира се той не беше чак толкова могъщ.

— Когато дойда за вас при изгрев-слънце, ще разкъсам телата ви и ще изям сърцата.

Гласът се промени изцяло също както очите. Сега стана дълбок и стържещ — злобен глас сякаш от ада.

Той направи една крачка към тях.

Джанет отстъпи две и дръпна Дани със себе си. Сърцето й биеше така лудо, че мъчителят й със сигурност го чуваше.

Кучето също отстъпи с подвита опашка и ту скимтеше, ту ръмжеше.

— Призори, жалка кучко. Ти и твоят сополанко. Шестнайсет часа. Само шестнайсет часа, мръснице. Тик-так… тик-так… тик-так…

Вятърът мигом утихна. Целият свят потъна в тишина. Дърветата не шумоляха. Нямаше далечни гръмотевици.

Клонче с пет-шест продълговати евкалиптови листа висеше във въздуха на няколко пръста вдясно от нея и на около една стъпка пред лицето й. Беше неподвижно, изоставено от виещия вятър, който го носеше, но продължаваше необяснимо да стои във въздуха като мъртвите скорпиони в прозрачната пластмасова тежест за притискане на хартии, която Винс веднъж купи на един паркинг за камиони в Аризона.

Луничавото лице на ченгето се разтегна и изду с невероятна еластичност, като надута под налягане гумена маска. Зелените котешки очи сякаш щяха да изскочат от обезобразения до неузнаваемост череп.

Джанет изпитваше желание да затича към колата, нейното убежище, нейния дом, и да я подкара лудо, но не можеше, не смееше да му обърне гръб. Знаеше, че тогава ще я повали и разкъса въпреки обещаната шестнайсетчасова отсрочка, защото той искаше от нея, настояваше да гледа преобразяването му и отказът й би го вбесил.

Силните са страшно горди от властта си. Боговете на страха имаха нужда от възхищение и преклонение, искаха да видят как властта им унижава и ужасява безпомощните.

Разтегнатото лице на ченгето се разтопи. Чертите му се сляха. Очите се втечниха в червени локвички от нагорещено масло, което потече надолу по подпухналите бузи. Очите изтекоха, носът се плъзна в устата, устните се разпростряха върху брадичката и бузите и вече нямаше брадичка и бузи, само водниста маса. Но от восъчната плът не излизаше пара, нито потече надолу, затова сигурно впечатлението за горещина бе измамно.

Може би всичко беше измама, илюзия, хипноза. Това щеше да обясни много неща. Вярно, щеше да повдигне нови въпроси, но щеше да обясни много.

Тялото му пулсираше, гърчеше се, променяше се вътре в дрехите. После дрехите потънаха в тялото, сякаш никога не са били отделно, а само част от самия него. За миг новата му форма се покри с остра черна козина. Над мощния врат се издигна огромна удължена глава. Раменете се приведоха и сгърчиха, проблеснаха зли жълти очи, жестоки зъби и дълги два пръста нокти като на върколак от филмите. Джанет беше гледала филма, чийто герой изобразяваше, защото Винс обичаше историите на ужасите и се отъждествяваше с убийците и зверовете, но не помнеше заглавието.

При предишните четири появявания съществото всеки път приемаше различен образ, сякаш да я впечатли с репертоара си. Но Джанет бе неподготвена за сегашното му преобразяване. Превъплъщението във вълк изчезна още преди тялото да се оформи напълно и пак прие човешки вид, но вече не на ченгето. Винс. Чертите на лицето бяха още само загатнати, когато Джанет разбра, че пред нея ще се изправи мъртвият й съпруг.

Възкресението на Винс, погребан под пясъците на Аризона преди цяла година, потресе Джанет повече от всичко досегашни постъпки или превъплъщения на съществото. Тя най-накрая изкрещя от страх. Дани също извика и се притисна още по-плътно до нея.

Кучето не прояви обичайната страхливост на уличните помияри. То спря да скимти и реагира така, сякаш Джанет и Дани го бяха отгледали от кутренце — оголи зъби, изръмжа и изтрака челюсти във въздуха в знак на предупреждение.

Съществото вече беше точно копие на Винс — гол както в мига, когато Джанет го бе нападнала в съня. По гърлото, гърдите и корема изпъкваха настръхнали морави петна, които сякаш блестяха на фона на бледата кожа. После Джанет осъзна, че тесните следи не са контузии, а са раните от кухненския нож, с който го уби. Зейналите рани не кървяха, но разкъсаната плът изглеждаше ужасно.

Винс протегна ръка към нея.

Кучето го нападна. Свободният живот по улиците не го беше направил слабак или страхливец. Рошльо беше силен и мускулест и се стрелна към привидението като птица.

Ръмженето му изведнъж спря и той целият увисна във въздуха като по чудо. Тялото остана извито в дъга за нападение. Сякаш беше образ на видеолента, спрян с едно натискане на копчето. Спрян кадър. По устните и по козината около муцуната имаше пяна, а зъбите блестяха студено като редица малки и остри ледени висулки.

Евкалиптовото клонче със сребристозелените листа висеше във въздуха от лявата страна на Джанет, кучето от дясната. Сякаш атмосферата бе кристализирала и запечатала мига на храброст на Рошльо за вечността и все пак Джанет успя да поеме въздух, когато се сети да опита.

Винс пристъпи към нея, без да обръща внимание на кучето.

Джанет се обърна и хукна, като повлече Дани след себе си. Очакваше да замръзне всеки миг. Какво ли щеше да почувства? Щеше ли пред очите й да падне тъмна пелена или щеше да вижда как Винс застава очи в очи с нея? Щеше ли да потъне в тишина или щеше да чува омразния глас на мъртвеца? Щеше ли да изпита болката от всички посипали се върху нея удари или щеше да е безчувствена като увисналото евкалиптово клонче?

През алеята профуча бесен вятър като водна стена при наводнение и едва не я повали на земята. Светът пак се изпълни със звуци.

Джанет се обърна точно навреме, за да види как Рошльо оживява и довършва прекъснатия си скок. Нямаше обаче кого да напада. Винс бе изчезнал. Кучето се приземи на паважа, подхлъзна се, олюля се и се прекатури. После пак скочи на крака и разтърси глава уплашено и объркано. Търсеше плячката си, която бе изчезнала пред очите му.

Дани плачеше.

Заплахата като че ли беше преминала. На задната уличка нямаше никого, освен Джанет, сина й и кучето. Въпреки това тя задърпа Дани към колата. Изпитваше огромно желание да се махне и непрекъснато поглеждаше обраслата падина и дълбоките сенки между грамадните дървета, покрай които минаваше. Не изключваше възможността духът да изпълзи отново от леговището си, за да се нахрани със сърцата им по-рано от обещания срок.

Проблесна светкавица. Тътенът на гръмотевиците се засили и приближи.

Въздухът миришеше на приближаваща се буря. Дъхът на озон напомни на Джанет за острата миризма на гореща кръв.

8

Хари Лайън седеше на една маса в задната част на закусвалнята. С дясната ръка здраво стискаше чаша вода, а лявата беше свита в юмрук върху бедрото. От време на време отпиваше вода. Всяка глътка му се струваше все по-студена, сякаш чашата попиваше от дланта му мраз, а не топлина.

Плъзна поглед по преобърнатите мебели, разбитите саксии, счупените стъкла, разпиляната храна и засъхващата кръв. Девет ранени бяха откарани, но две мъртви тела лежаха още там, където бяха паднали. Работеха полицейският фотограф и лаборантите.

Хари виждаше помещението, хората в него и периодичното проблясване на светкавицата на фотоапарата, но по-ярката картина пред очите му беше кръглото като луна лице на нападателя, увиснало през преплетените крайници на манекените. Окървавените полуотворени устни. Очите като прозорци с изглед към ада.

Хари продължаваше да е изненадан от оцеляването си също както в момента, когато го издърпаха изпод трупа и манекените. Още усещаше тъпа болка в стомаха от удара на гипсова ръка на манекен, върху който падна тялото на психопата. Тогава помисли, че е прострелян. Смахнатият бе стрелял два пъти почти в упор, но очевидно и двата пъти куршумите са рикоширали от гипсовите тела и крайници.

Поне три от петте изстрела на Хари бяха смъртоносни.

Цивилни детективи и лаборанти влизаха и излизаха през надупчената от куршуми кухненска врата към втория етаж и тавана. Някои го заговаряха или го тупаха по рамото.

— Добре се справи, Хари.

— Хари, добре ли си?

— Браво, приятелче.

— Имаш ли нужда от нещо, Хари?

— Гадна история, а, Хари?

Той промърморваше „благодаря“, „да“ или „не“ или просто поклащаше глава. Не му се говореше с никого и в никакъв случай не беше подготвен да бъде герой.

Отвън се беше събрала тълпа. Хората се притискаха към полицейските кордони и любопитно оглеждаха счупените и здравите прозорци. Хари се мъчеше да не им обръща внимание, защото прекалено много лица му напомняха за лудия с трескавите си погледи и приятните им обикновени лица, които не криеха странните им копнежи.

Кони се появи през летящата врата на кухнята, изправи един преобърнат стол и седна на масата до Хари. Държеше малък бележник, откъдето прочете:

— Казвал се е Джейсън Ордегард. Възраст тридесет и една години. Неженен. Местожителство в Лагуна. Инженер. Няма полицейско досие. Няма отбелязани дори пътнотранспортни произшествия.

— Каква е връзката му с това място? Да не е работела тук бивша съпруга или приятелка?

— Не. Дотук не може да се установи връзка. Никой от персонала не помни да го е виждал преди.

— Намерили ли са бележка, че ще се самоубие?

— Не. Прилича на безпричинен изблик на насилие.

— Говорили ли са с колегите му?

Кони кимна:

— Да, изумени са. Бил добър работник, щастлив…

— Обичайният образцов гражданин.

— Така казват.

Фотографът направи още няколко снимки на най-близкия труп — жена на около тридесет години. Светкавицата на фотоапарата беше ослепително ярка и чак сега Хари забеляза, че навън се е заоблачило, откакто двамата с Кони влязоха да обядват.

— Има ли приятели, семейство? — попита Хари.

— Разполагаме с имената им, но още не сме разговаряли с тях. Също и със съседите.

Кони затвори бележника и попита:

— Как си?

— Оправям се.

— Как ти е шкембето?

— Не е зле, почти нормално. Утре ще е много по-зле. Откъде по дяволите е взел гранатите?

— Ще разберем — сви рамене Кони.

Третата граната, хвърлена през капандурата в долното помещение, бе изненадала един полицай от Лагуна. Сега той беше в болницата „Хоуг“ с опасност за живота.

— Гранати — все още не можеше да повярва Хари, — чувала ли си за подобно нещо?

Веднага съжали, че е задал въпроса. Разбра, че е предизвикал Кони да подхване любимата си тема — парадът отпреди новата ера, продължаващата криза в новото тъмно средновековие.

— Миналата година в Нашвил — побърза да отвърне Кони, — една жена уби приятеля си инвалид като подпали инвалидната му количка.

Хари въздъхна.

— Осем младежи в Бостън изнасилиха и убиха една жена — не спираше Кони. — И знаеш ли какво беше извинението им? Било им скучно. Скучно. Разбираш ли, градът е виновен, че не прави нищо за развлечението на горките деца.

Хари хвърли поглед към тълпата зад кордоните около витрините, после бързо отмести очи.

— Защо събираш всички тези ужасии? — попита той.

— Виж, Хари, живеем във века на хаоса. Трябва да влезеш в крак с времето.

— Май предпочитам да остана старомоден.

— За да бъдеш добър полицай през деветдесетте години, трябва да принадлежиш на своето десетилетие. Трябва да се синхронизираш с ритъма на разрушението. Цивилизацията се разпада пред очите ни. Всички искат свобода на действие, никой не желае да поеме отговорност и центърът пропада. Трябва да знаеш кога да нарушиш правилата, за да запазиш системата и как да се плъзгаш по гребена на всяка случайна вълна на лудостта.

Хари само я изгледа, което беше доста лесно или поне много по-лесно, отколкото да се замисли върху думите й, защото се плашеше от мисълта, че Кони може да се окаже права. Кони Гъливър не отговаряше на създадените от телевизионните реклами представи за великолепна жена, не притежаваше сладникавото екзотично излъчване на рок певиците с разголен бюст и пет кила сценичен грим, по които лудееше цяло поколение младежи, но въпреки това беше привлекателна. Или поне Хари смяташе така. Не че изпитваше романтичен интерес към нея. Кони не вълнуваше чувствата му. Но той беше мъж, тя жена и двамата работеха заедно. Затова беше съвсем естествено да забележи нейната красива, гъста, тъмнокестенява, почти черна коса с копринен отблясък, въпреки че Кони я бе подстригала късо и я приглаждаше с пръсти. Очите й бяха особено сини, почти виолетови, когато светлината падаше под определен ъгъл и можеха да са неудържимо съблазнителни, ако нямаха наблюдателната подозрителност на всеки полицай.

Беше на трийсет и три години, с четири години по-млада от Хари. В редките моменти на отпускане изглеждаше двайсет и пет годишна. Но натрупаната в полицейската работа мрачна мъдрост почти винаги й придаваше вид на по-възрастна.

— Какво гледаш? — попита тя.

— Просто се чудя дали и отвътре си толкова твърда, колкото изглеждаш.

— Би трябвало вече да си разбрал.

— Точно така, би трябвало.

— Не се прави на фройдист спрямо мене, Хари.

— Не се правя — каза Хари и отпи от чашата.

— В теб ми харесва това, че не се опитваш да подлагаш на психоанализа всеки. Това натоварва полицая.

— Точно така.

Хари не се изненадваше от близостта на възгледите. Въпреки многобройните им различия, двамата си приличаха достатъчно, за да работят в екип. Но тъй като Кони избягваше да изпада в откровения, Хари нямаше никаква представа дали еднаквото им отношение се дължи на едни и същи или на противоположни мотиви.

Понякога му се струваше важно да разбере защо тя се придържа към определени убеждения. Друг път беше сигурен, че ако настоява за по-голяма близост, отношенията им ще се усложнят. Мразеше усложненията. В повечето случаи беше най-добре в службата да се избягва фамилиарността, да се спазва известна дистанция, буферна зона, особено когато работата изисква да си въоръжен.

В далечината отекна гръмотевица.

През счупената витрина лъхна студен вятър и премина по цялото помещение. Изпопадалите хартиени салфетки зашумоляха по пода.

Хари се зарадва, че ще вали. Светът имаше нужда от очистване и освежаване.

— Ще ходиш ли на умствен масаж? — попита Кони.

След произшествия със стрелба ги насърчаваха да проведат няколко срещи с психолог.

— Не — отговори Хари. — Чувствам се добре.

— Защо не се изметеш оттук, по-добре да се прибереш.

— Не мога да те оставя да вършиш цялата работа.

— Тук мога да се справя.

— Ами писането?

— И с него ще се оправя.

— Да, но рапортите ти винаги са пълни с печатни грешки.

Кони поклати глава:

— Излишно се натягаш, Хари.

— Компютърът ти ги проверява, но те мързи да пуснеш програмата за печатните грешки.

— Току-що преживях да хвърлят срещу мене гранати. Програмата беше пълна.

Хари кимна и се изправи:

— Ще отида в службата и ще почна да пиша рапорта.

След продължителен, глух тътен на гръмотевица двама санитари от моргата се приближиха до мъртвата жена. Под контрола на помощник съдебния лекар се приготвиха да отнесат жертвата.

Кони подаде бележника си на Хари. Щеше да се нуждае от записаните факти за рапорта.

— Ще се видим после — каза тя.

— После.

Единият от санитарите отвори непрозрачен чувал за трупа. Беше толкова стегнато опакован, че пластмасата се разтвори с пукот — лепкав, неприятно органичен шум.

На Хари внезапно му призля.

Мъртвата жена лежеше по корем с извърната на другата страна глава. Един детектив каза, че е простреляна в гърдите и лицето. Не искаше да я види, когато я претъркалят, за да я сложат в чувала.

С усилие на волята потисна гаденето, обърна се и тръгна към изхода.

— Хари? — извика Кони.

Той неохотно се обърна.

— Благодаря ти — каза тя.

— И на тебе.

Може би нямаше никога да кажат нищо друго за това, че оцеляха, защото бяха добър екип.

Хари продължи към вратата. Плашеше го мисълта за зяпачите отвън.

Зад него се разнесе звук като отлепване на вакуум — съсирената кръв под трупа на жената почти я беше залепила за пода.

Понякога не можеше да си представи как се е съгласил да стане полицай. Струваше му се, че е било не избор на професия, а проява на лудост.

Размишляваше какво би правил, ако не беше започнал работа в полицията, но не успяваше да измисли нищо. Може би все пак съществуваше съдба и тя беше неизмеримо по-могъща от силата, която въртеше земята около слънцето, държеше планетите в орбитите им и движеше хората в животът като шахматни фигурки. Може би свободната воля не беше нищо друго, освен отчаяна илюзия.

Униформеният полицай при входа му направи път.

— Истински зверилник — каза той.

Хари не разбра дали полицаят говори за живота въобще или за тълпата зяпачи.

Отвън доста бе застудяло, откакто Хари и Кони влязоха да обядват. Небето над дърветата изглеждаше сиво като гранитна надгробна плоча.

Зад полицейските кордони и жълтите бариери, които ограждаха местопрестъплението, се трупаха шейсет-осемдесет души и протягаха шии да видят по-добре кървавата гледка. Младежи с прически „ню уейв“ стояха рамо до рамо с възрастни граждани, бизнесмени с костюми до момчета по плажни шорти и хавайски ризи. Някои дъвчеха шоколадови бисквити, купени от съседната сладкарница. Изглеждаха в добро настроение, сякаш никой от тях нямаше да умре.

Хари с неприязън усети, че излизането му от ресторанта привлича вниманието на тълпата. Избягваше да среща погледите. Не желаеше да види евентуалната празнота в очите им.

Зави надясно и мина покрай първата витрина, която бе останала невредима. От следващата рамка стърчаха само няколко парчета стъкло като изпочупени зъби. Бетонът отпред бе осеян със стъкла.

Тротоарът между полицейските бариери и сградата беше празен. Изведнъж един двайсетина годишен младеж се промъкна под жълтото въже, опънато между две дървета на тротоара. Сякаш не забелязваше Хари, вниманието му беше изцяло погълнато от нещо вътре в ресторанта.

— Моля Върнете се зад бариерата — каза Хари.

Мъжът — или по-скоро момчето — В износени маратонки, джинси и тениска с рекламен надпис на бирата „Тикейт“ спря пред разбития прозорец, без да показва с нищо, че е чул предупреждението. Наведе се през рамката, погълнат от нещо вътре в помещението.

Хари хвърли поглед към ресторанта. Санитарите от моргата прибираха трупа на жената в чувала.

— Казах ви да минете зад бариерата.

Двамата вече бяха съвсем близо един до друг. Момчето беше три-четири пръста по-ниско от шестте фута на Хари, слабо, с гъста черна коса. Гледаше трупа и лъщящите латексови ръкавици на санитарите, които почервеняваха. Сякаш не усещаше присъствието на надвесения над него Хари.

— Чухте ли ме?

Момчето не отговори. С полуотворени устни то бе затаило дъх в очакване. Изцъклените очи бяха като на хипнотизиран.

Хари сложи ръка на рамото на момчето.

То бавно отмести очи от кървавата гледка, но погледът му беше все още отнесен, сякаш момчето гледаше през Хари. Очите му бяха сиви като леко потъмняло сребро. Розовият му език бавно облиза долната устна, като че ли току-що беше изяло нещо вкусно.

Нито хулиганското неподчинение, нито арогантният празен поглед вбесиха Хари. Може би ирационално, но гневът избликна точно заради езика, заради неприличния розов език, който остави влажна следа върху възпълните устни. Внезапно Хари изпита желание да смаже лицето му, да разбие устните, да изпочупи зъбите, да го накара да падне на колене, да разтърси невъзмутимостта му и да му покаже какво означава животът и почитта към мъртвите.

Хари сграбчи момчето и още преди да осъзнае какво прави, го повлече обратно през тротоара. Може би удари нахалника, не беше сигурен, не допускаше да го е направил, но все пак се държа с него грубо, сякаш го бе хванал на местопрестъплението. Удари го с коляно в слабините, извъртя го, блъсна го, преви го на две и със сила го изхвърли зад жълтата полицейска бариера.

Пънкарят падна на четири крака и тълпата отстъпи малко, за да му направи място. Той задъхано се търкулна на една страна и хвърли яростен поглед към Хари. Косата му падна върху лицето. Тениската беше разкъсана. Сега вече погледът му беше фокусиран. Хари успя да привлече вниманието му най-накрая.

Зяпачите зашепнаха възбудено. Сцената в ресторанта беше пасивно зрелище, убиецът вече беше ликвидиран, когато те пристигнаха, но сега действието се развиваше пред очите им. Сякаш някакъв телевизионен екран се беше разтегнал достатъчно, за да им даде възможност да преминат през стъклото и да се превърнат в част от истинска полицейска драма, да попаднат право в центъра на вълнуващи преживявания. По израженията Хари разбра надеждите им сценарият да е ярък и изпълнен с насилие, да е история, която заслужава да се разкаже на семействата и приятелите по време на вечерята.

Изведнъж му стана неприятно от собственото му поведение и обърна гръб на момчето. Забърза към ъгъла на сградата в края на пресечката и се мушна под жълтата бариера, където нямаше тълпа.

Служебната кола беше паркирана зад ъгъла, по-надолу по пряката също с дървета. Зяпачите останаха зад него, вече не се виждаха. Хари се разтрепери. Треперенето се усили и той силно се разтресе.

На половината път до колата Хари спря и се облегна на грапавото стъбло на едно дърво. Започна да поема дъх бавно и дълбоко.

Някъде над листака небето се разтърси от гръмотевица.

Пръснатите по улицата мъртви листа и боклуци се завъртяха в призрачен танц в прегръдките на вихъра.

Беше се отнесъл прекалено грубо с момчето. Реагира не на постъпката на момчето, а на всичко, което се случи в ресторанта и на тавана. Синдромът на забавения стрес.

Имаше и още нещо: имаше нужда да удари нещо или някого, Бог или човек, за да изрази протеста си против нелепостта на всичко, против несправедливостта и сляпата жестокост на съдбата. Като мрачни, отчаяни птици мислите му кръжаха над двамата мъртви в ресторанта, ранените, издъхващия полицай в болницата „Хоуг“, измъчените им съпруги, съпрузи и родители, ужасените им деца, тъгуващите приятели — многобройните звена в ужасната верига на скръбта, причинена от всяка смърт.

Момчето просто попадна пред очите му в този момент.

Хари знаеше, че трябва да се върне и да се извини, но не можеше. Страхуваше се да се изправи не толкова пред момчето, колкото пред ожесточената тълпа.

— Онова хулиганче си го търсеше — каза си той, за да се оправдае пред себе си.

Беше се отнесъл към момчето както по-скоро би постъпила Кони. Дори думите му прозвучаха като нейните.

„…трябва да се синхронизираш с ритъма на разрушението… цивилизацията се разпада пред очите ни… трябва да знаеш кога да нарушиш правилата, за да запазиш системата… да се плъзгаш по гребена на всяка случайна вълна на лудостта…“

Хари мразеше подобно отношение.

Насилието, лудостта, завистта и омразата не можеха да погубят всички. Състраданието, разумът и разбирателството неизбежно щяха да надделеят. Тежки Времена? Разбира се, светът е преживявал много тежки времена, стотици милиони са умирали във войни и погроми, в официалната убийствена лудост на фашизма и комунизма, но е имало и скъпоценни мирни периоди и общества, поне за малко. Затова винаги имаше надежда.

Престана да се обляга на дървото. Протегна се, за да раздвижи схванатите мускули.

Денят започна много добре, но само за миг се обърна с главата надолу.

Твърдо бе решил да го върне в релсите. Писането щеше да му помогне. Нищо не успява да придаде на света толкова ред и рационалност, колкото писането на официални рапорти и формуляри в три екземпляра.

Вихърът събра още прах и боклуци. Преди малко невидимият танцьор се въртеше във валс, а сега танцуваше лудешка джига. Хари се отдалечи от дървото. Вдигнатият от вятъра стълб смени посоката на движение, стрелна се към него и го удари. Хари изненадано затвори очи, за да ги предпази.

За миг му се стори, че вихърът ще го подеме като Дороти и ще го отнесе в Оз. Дърветата скърцаха и се олюляваха над главата му. От короните им падаха листа. Глухото ръмжене на вятъра за миг изтъня до пронизителен вой, но веднага всичко потъна в гробна тишина.

Някой проговори право пред Хари с нисък, стържещ и странен глас:

— Тик-так, тик-так…

Хари отвори очи и мигом съжали.

Пред него на не повече от две стъпки стоеше окаян, дрипав скитник с приведени рамене от високия ръст. Лицето му беше обезобразено от белези и незараснали рани. Присвитите гурелясали очи изглеждаха като цепки. Дъхът, който излизаше между прогнилите зъби и напуканите устни на скитника, беше толкова отвратителен, че Хари се задави от вонята.

— Тик-так, тик-так — повтори скитникът.

Говореше тихо, но ефектът бе зашеметяващ, защото в света сякаш нямаше друг звук. Всичко тънеше в предвечна тишина.

Хари отстъпи назад, уплашен от размерите и необикновената мръсотия на непознатия. По мазната му коса бяха полепнали мръсотии, стръкчета трева и разкъсани листа. В рошавата брада се виждаха остатъци от храна и още по-големи гадости. Ръцете му чернееха от мръсотия, под изпочупените дълги нокти имаше дебел пласт чернилка. Скитникът му заприлича на лабораторен съд, където се съхраняват всички известни на човечеството смъртоносни болести, инкубатор на нови вирусни и бактериални ужаси.

— Тик-так, тик-так — ухили се скитникът. — След шестнайсет часа ще си мъртъв.

— Назад! — предупреди го Хари.

— Мъртъв на зазоряване.

Скитникът разтвори присвитите очи. Бяха аленочервени от край до край, без ирис или зеница, сякаш на мястото на очите имаше само стъкла, а черепът беше пълен единствено с кръв.

— Мъртъв на зазоряване — повтори скитникът.

После избухна. Усещането съвсем не беше като при взрив на граната, нямаше смъртоносни ударни или топлинни вълни, нямаше оглушителна експлозия. Просто неестественият покой се прекъсна и вятърът нахлу внезапно, със свистене. Скитникът сякаш почна да се разпада, но не на парчета плът и капки кръв, а на камъчета, прах и листа, клончета, листчета от цветя, сухи буци пръст, стари парцали и парчета пожълтели вестници, капачки от бутилки, лъскави стъкълца, скъсани театрални билети, перца от птици, връвчици, обвивки от бонбони и дъвки, изкривени и ръждясали пирони, смачкани картонени чашки, изгубени копчета…

Завихреният стълб от боклуци премина стремително покрай Хари. Пак се наложи да затвори очи, докато не преминаха съвсем обикновените наглед остатъци от фантастичния скитник.

След като можа пак да отвори очи, без да рискува да ги нарани, Хари се завъртя, огледа се във всички посоки, но понесените от вятъра боклуци бяха изчезнали, пръснати навсякъде. Нямаше вихър. Нямаше призрачен танцьор. Нямаше скитник, беше потънал вдън земя.

Хари още веднъж се завъртя със зяпнала уста. Не можеше да повярва.

Сърцето му биеше лудо.

От съседната улица дочу клаксон. На ъгъла зави камион и с рев се приближи. По другия тротоар вървеше млада двойка. Бяха хванати за ръка и смехът на момичето звучеше като сребърни звънчета.

Изведнъж Хари осъзна колко неестествено бе занемял светът между появата и изчезването на парцаливия гигант. С изключение на стържещия злобен глас и лекото прошумоляване от движенията на скитника, улицата бе потънала в тишина, сякаш беше дълбоко на морското дъно или в безвъздушното пространство между галактиките.

Проблесна светкавица. По тротоара до него се замятаха сенките на дърветата.

По опънатото небе отекна тътенът на гръмотевица, после още веднъж, този път по-силно. Небето почерня, сякаш светкавиците го овъглиха. Температурата като че спадна с десет градуса само за един миг. Оловните облаци се разкъсаха. Редки оловни капки заудряха по листата на дърветата, отскачаха от покривите на паркираните коли, оставяха тъмни петна по дрехите на Хари, разплискваха се по лицето му и смразяваха кръвта му.