Дийн Кунц
Зимна луна (12)

ДВАНАДЕСЕТА ГЛАВА

След нощта на десети юни Едуардо живееше в пълно отрицание на действителността. За пръв път в живота си отказваше да се изправи срещу нея, макар и да знаеше, че за него никога не е било по-важно да го направи. За него щеше да е по-добре да посети едно място в ранчото и там да открие или да не открие доказателства в подкрепа на своите най-мрачни подозрения за произхода на нашественика, който беше влязъл в къщата, когато беше ходил до кабинета на Травис Потър в Игълс Руст. Вместо това той старателно отбягваше мястото. Дори не искаше да погледне към този хълм.

Пиеше твърде много, но не го беше грижа. В продължение на седемдесет години беше живял под мотото „Умереност във всичко“ и тази рецепта за живот го беше отвела само към мъчителна самота и страх. Искаше му се бирата, която той обикновено комбинираше с хубав бърбън, да има по-силно вцепеняващо въздействие върху него. Изглежда, имаше доста голяма поносимост към алкохола. Дори когато обърнеше достатъчно бутилки, за да станат гърбът и краката му като гумени, умът му оставаше доста по-ясен, за да може да се отдаде на забравата.

Търсеше бягство в книгите, като четеше изключително жанра, който напоследък беше започнал да цени. Хайнлайн, Кларк, Бредбъри, Кристофър, Нивън, Зелазни. Докато в началото за негова изненада откри, че научната фантастика може да бъде предизвикателна и смислена, сега разбра също, че тя може да действа и като наркотик, по-добра дрога и от най-голямото изпито количество бира, а също така не тормозеше пикочния мехур. Ефектът — или просветление и почуда, или интелектуална и емоционална анестезия — зависеше най-много от самия читател. Космически кораби, машини на времето, уреди за телепортация, чужди светове, колонизирани луни, извънземни, мутанти, разумни растения, роботи, андроиди, клонинги, живи компютри с изкуствен интелект, телепатия, звездни флотилии, участващи в битки в най-отдалечените кътчета на галактиката, разрушаване на вселената, връщане на времето назад, краят на всичко! Той се изгуби в мъгла от фантастика, в един утрешен ден, който никога нямаше да настъпи наистина, за да престане да мисли за немислимото.

Пътешественикът от прохода се беше притаил в горите и дните минаваха, без да се случва нещо. Едуардо не разбираше защо той ще идва от милиарди километри разстояние в Космоса или хиляди години във времето, само за да продължи със завладяването на света с костенурски стъпки.

Разбира се, самото естество на нещо толкова чуждо и извънземно като това предполагаше загадъчни и може би дори неразбираеми за човека действия и мотивация. Завладяването на Земята може би не беше от интерес за нещото, което беше дошло в прохода. Може би неговата концепция беше толкова различна от тази на Едуардо, че дните бяха като минути за съществото.

В научнофантастичните романи имаше три основни вида извънземни. Добрите обикновено искаха да помогнат на човечеството да реализира пълния си потенциал като интелигентна раса и по този начин хората да съжителстват мирно с тях за вечни времена. Лошите искаха да поробят хората, да се хранят с тях, да снасят яйца в тях, да ги преследват и да ги убиват за забавление, или да ги заличат заради голямо недоразумение или от свирепа жестокост. Третите — най-малко срещаните — бяха нито добри, нито лоши, но толкова чужди, че тяхната цел и съдба оставаха тайна за хората като Божия разум. Този трети вид обикновено правеше на човечеството или голямо добро, или голямо зло, просто като минаваше покрай тази част на галактиката. Като автобус, преминаващ през колона от мравки на магистралата, и дори никога не разбираше за тази среща, да не говорим да е повлияло върху живота на разумни същества.

Едуардо нямаше никаква представа какви са намеренията на наблюдателя в гората, но инстинктивно усещаше, че в личен план не му мисли доброто. То не търсеше вечна дружба и не искаше да съжителства мирно. То съзнаваше неговото присъствие, значи не беше и от третия вид. Беше странно и злонамерено и рано или късно щеше да го убие.

В романите добрите извънземни превъзхождаха по брой лошите. Научната фантастика по принцип беше литература на надеждата.

Когато минаха и топлите юнски дни, надеждата в ранчо Куотърмас остана много по-малко, отколкото по страниците на тези книги.

През деня на седемнайсети юни, докато Едуардо седеше във фотьойла в хола, пиеше бира и четеше Уолтър М. Милър, телефонът иззвъня. Той остави книгата и отиде в кухнята да вдигне слушалката.

Беше Травис Потър, който каза:

— Господин Фернандес, не трябва да се тревожите.

— Не трябва ли?

— Получих факс от щатската лаборатория с резултатите от пробите на тъканите от онези еноти. Те не са заразени.

— Но нали са мъртви.

— Не и от бяс. Нито от чума. Нищо, което да е заразно или което може да се прихване от ухапване или бълхи.

— Направихте ли аутопсия?

— Да, направих.

— Тогава скуката ли ги е уморила или какво?

Потър се поколеба:

— Единственото нещо, което можах да открия, беше тежко възпаление на мозъка.

— Доколкото си спомням, казахте, че няма инфекция?

— Така е, няма. Никакви поражения, абсцеси или гной. Само възпаление. Много голямо.

— Може би щатската лаборатория трябва да направи проби на тъкан от мозъка?

— Тъканта от мозъка беше една от тези, които изпратих.

— Ясно.

— Никога не съм срещал подобно нещо.

Едуардо нищо не каза.

— Много странно — продължи Потър. — Имаше ли още от тях?

— Още мъртви еноти ли? Не, само трите.

— Ще направя някои токсикологични проучвания, ще проверя дали си нямаме работа с някаква отрова.

— Аз не съм слагал никакви отрови.

— Може да е промишлен токсин.

— Може ли? Наоколо няма никаква проклета промишленост.

— Ами… природен токсин тогава.

— Когато им направихте дисекция…

— Да?

— …отворихте черепа, видяхте възпаления и мозък…

— При такова голямо налягане дори след смъртта черепът направо се е пръснал.

— Мога да си представя.

— Извинявайте. Но затова очите им бяха така опулени.

— Вие просто взехте проби от мозъчната тъкан или…

— Да?

— …направихте дисекция на мозъка?

— Направих пълна церебротомия на две от животните.

— Отворихте мозъците им?

— Да.

— И не открихте нищо?

— Само това, което ви казах.

— Нищо… необичайно?

Учудването, което се криеше зад мълчанието на Потър, почти можеше да се усети по телефона. После той каза:

— Какво очаквахте да открия, господин Фернандес?

Едуардо не отговори.

— Господин Фернандес?

— Ами гръбначните им стълбове? Прегледахте ли ги по цялата им дължина?

— Да, направих го.

— Намерихте ли нещо… прикрепено?

— Прикрепено?

— Да.

— Какво имате предвид с това „прикрепено“?

— Може да е… приличало на тумор.

— Да е приличало на тумор?

— Да кажем тумор… нещо такова?

— Не. Нищо такова. Абсолютно нищо.

Едуардо отдръпна за малко слушалката, за да отпие от бирата. Когато отново я долепи до ухото, чу Травис Потър да казва:

— …нещо, за което не сте ме уведомили?

— Не и нещо, което да знам — излъга той.

Ветеринарят този път не отговори веднага. Сигурно и той пиеше бира. После каза:

— Ако се натъкнете на още такива животни, ще ми се обадите ли?

— Да.

— Не само еноти.

— Добре.

— Всякакви животни.

— Дадено.

— И не ги пипайте.

— Няма.

— Искам да ги видя на мястото, където са паднали мъртви.

— Както кажете.

— Ами…

— Дочуване, докторе.

Едуардо затвори телефона и отиде при умивалника. Загледа се през прозореца към гората на запад от къщата.

Запита се колко дълго трябваше да чака. Беше му писнало до смърт от чакане.

„Хайде“ — каза тихо той по адрес на скрития в гората наблюдател.

Беше готов. Готов за Ада, Рая или вечната пустота каквото и да дойдеше.

Не се боеше от смъртта.

Това, което го плашеше, беше как щеше да умре. Какво можеше да изпита. Какво можеха да му сторят в последните минути или часове от живота му. Какво можеше да види.

 

 

На сутринта на двайсет и първи юни, докато закусваше и слушаше международните новини по радиото, той погледна нагоре и видя катерица на прозореца на северната стена на кухнята. Беше се изправила на перваза на прозореца и го гледаше през стъклото. Изглеждаше напрегната. Както енотите преди.

Гледа я известно време, после отново се зае със закуската си. Всеки път, когато вдигнеше глава, животното стоеше на поста си.

След като изми чиниите, отиде при прозореца, наведе се и застана пред катерицата. Разделяше ги само стъклото. Животното не изглеждаше обезпокоено от неговата близост.

Той почука с пръст по стъклото точно пред муцуната на животното.

Катерицата не помръдна.

Той се изправи, завъртя дръжката и започна да отваря прозореца.

Катерицата скочи от перваза и избяга в страничния двор, където отново се обърна към него и го загледа напрегнато.

Затвори и заключи прозореца, след което излезе на предната веранда. Две катерици вече стояха на тревата и го чакаха. Когато Едуардо седна на дървения люлеещ се стол, едно от малките зверчета остана на тревата, но другото се изкачи до най-горното стъпало на верандата и продължи да го наблюдава оттам.

През тази нощ, отново барикадирал се в леглото на спалнята си и опитващ се да заспи, той чу как катериците тропаха по покрива. Малките нокти дращеха по керемидите. Когато накрая заспа, сънува гризачи. На следващия ден, двайсет и втори юни, катериците останаха с него. На прозорците. В двора. На верандите. Когато отиде да се разходи, те го следваха от разстояние.

Двайсет и трети мина по същия начин, но на сутринта на двайсет и четвърти той откри мъртва катерица на задната веранда. Имаше съсиреци от кръв в ушите й и засъхнала кръв в ноздрите. Очите бяха изскочили от орбитите. Откри още две катерици в двора и четвърта на стълбите на предната веранда, всичките в едно и също състояние.

Те бяха издържали на контрола по-дълго от енотите. Очевидно пътешественикът се учеше. Едуардо се запита дали да се обади на д-р Потър. Накрая събра четирите тела и ги занесе в центъра на източната поляна. Хвърли труповете в тревата, където дивите животни щяха да се погрижат за тях.

Отново си помисли за въображаемото дете в отдалеченото ранчо, което може би беше гледало към фаровете на черокито, докато той се прибираше от ветеринаря преди две седмици. Каза си, че дължи на това дете — или на другите деца, които реално съществуваха — да разкаже на Потър цялата история. Трябваше да се опита да информира и властите. Макар че да накара някого да му повярва, щеше да бъде много мъчително и трудно изпитание за него.

Сигурно заради бирата, която пиеше от сутринта, но този път не можа отново да почувства принадлежността си към общността. Беше прекарал целия си живот в избягване на хората. Не можеше току-така отново да ги заобича.

Освен това всичко за него се беше променило, когато се върна вкъщи и откри следите на нашественика: буците пръст, мъртвите бръмбари, червея, парчето син плат на вратичката на фурната. С невероятен страх очакваше следващия ход в тази част от играта, но въпреки това отказваше да мисли за нея, като блокираше всяка забранена мисъл, която се зараждаше в измъчения му мозък. Когато накрая се осъществеше тази страшна конфронтация, сигурно вече нямаше да може да сподели преживяното с непознати. Ужасът беше прекалено голям, за да може само той да го изпита и да бъде негов свидетел.

Продължаваше да си води дневник на събитията и сега написа за катериците. Нямаше нито достатъчно желание, нито сили да описва преживяванията си така подробно, както беше правил в началото. Беше лаконичен, като гледаше да не изпуска никаква важна информация.

Искаше да разбере пътника, като пишеше за него. Пътника… и себе си.

През последния ден от юни реши да отиде до Игълс Руст, за да купи хранителни продукти и други необходими неща. Като се има предвид, че сега живееше дълбоко в сянката на непознатото и фантастичното, всяко рутинно всекидневно действие — готвенето, оправянето на леглото сутрин, пазаруването — му се струваше безсмислена загуба на време и енергия, абсурден опит да се преструваш, че всичко е наред, като н същото време съществуването ти вече беше странно и ненормално. Но животът си вървеше.

Когато Едуардо изкара джипа от гаража, от перилата на предната веранда хвръкна голям гарван и прелетя над капака на колата с шумно махане на крилете. Едуардо удари спирачки и изключи двигателя. Птицата се издигна високо в червеникавосивото небе.

По-късно, в града, когато той излизаше от супермаркета и буташе количката с покупките, един гарван беше кацнал на решетката на джипа отпред. Предположи, че е същата птица, която го беше изплашила преди по-малко от два часа в ранчото.

Птицата остана на мястото си, като го гледаше през предното стъкло на черокито, когато той отиде отзад и отвори багажника. Докато слагаше продуктите зад задната седалка; гарванът изобщо не отклони погледа си от него. Продължи да го гледа и когато закара празната количка пред магазина, върна се и седна зад волана. Птицата отлетя едва когато той запали двигателя.

През всичките трийсет километра из монтанската провинция гарванът го следваше. Той го виждаше или като се навеждаше напред над волана, или просто като поглеждаше през страничния прозорец, в зависимост от позицията, която създанието избираше, за да го наблюдава. Понякога летеше успоредно на черокито, като се стремеше да не изостава. Понякога се устремяваше толкова напред, че се превръщаше в едва забележима точка сред облаците. После обаче се връщаше и отново поемаше успоредния курс. Беше с него през целия път до дома.

Докато Едуардо вечеряше, птицата беше кацнала на външния перваз на прозореца на северната стена на кухнята, където той беше видял за пръв път една от катериците. Щом стана да отвори прозореца, гарванът избяга, както беше направила и катерицата.

Остави прозореца отворен, докато довършваше вечерята. Свежият ветрец нахлу от потъналите в здрач поляни. Преди Едуардо да приключи с яденето, гарванът се върна.

Птицата остана на отворения прозорец, докато старецът изми чиниите, изсуши ги и ги подреди. Тя следваше всяко негово движение със светещите си черни очи.

Взе си поредната бира от хладилника и се върна на масата.

Седна на друг стол, по-близо до гарвана. Само една ръка разстояние го делеше от него.

— Какво искаш? — попита той, изненадан, че не се почувства глупаво загдето говореше на птица.

Разбира се, той не говореше на птицата. А на пътника.

— Просто искаш да ме гледаш ли? — попита отново.

Гарванът продължи да се взира съсредоточено в него.

— Искаш да комуникираш ли?

Птицата вдигна едното си крило, пъхна глава под него и започна да кълве перата си, сякаш се опитваше да пробие лед. След още една глътка Едуардо каза:

— Или искаш да ме контролираш като тези животни?

Гарванът пристъпи от единия на другия си крак, отърси се, вдигна високо глава и отново го погледна с едното око.

— Можеш да се преструваш на проклета птица, но аз знам, че не си; не си само птица.

Гарванът отново остана спокоен.

Навън здрачът беше отстъпил място на нощта.

— Можеш ли да ме контролираш? Сигурно можеш да го правиш само на по-прости същества, с по-прости нервни системи.

Черните очи блестяха. Острият оранжев клюн беше леко разтворен.

— А може би изучаваш екологията флората и фауната ни. Гледаш как функционира, усъвършенстваш уменията си? А? Може би си проправяш път към мен. Така ли е?

Птицата продължаваше да го гледа.

— Знам, че в птицата няма нищо от теб или поне нищо физическо. Също както нямаше в енотите. Това показа аутопсията. Мислех, че сигурно вкарваш нещо в животното, за да го контролираш, нещо електронно, може би дори нещо биологично. Мислех, че сигурно има много като тебе в гората. И че сигурно някой от вас е трябвало да проникне в животното, за да го контролира. Бях уверен, че Потър ще открие някакъв странен червей или охлюв в мозъка на енота, някаква проклета стоножка, прикачена към гръбначния му мозък. Семе, неземно изглеждащ паяк, нещо. Но ти не действаш по този начин, нали?

Той отпи от бирата.

— М-мм… Чудесна е.

Протегна бирата към гарвана.

Той продължи да го гледа над бутилката.

— Въздържател, а? Продължавам да научавам все нови неща за теб. Ние сме любознателни типове, ние — хората. Учим се бързо и добре прилагаме наученото. Добри сме в установяването на контакти с непознати. Това притеснява ли те?

Гарванът вдигна опашка и се изходи.

— Това коментар ли беше — запита Едуардо — или част от убедителната птича имитация.

Острият клюн се отвори и затвори, после пак, но птицата не отрони никакъв звук.

— По някакъв начин ти контролираш тези животни от разстояние. Телепатия или нещо подобно? От доста голямо разстояние, ако се съди по тази птица. Трийсет километра чак до Игълс Руст. Е, може би двайсет пет километра по птичи полет.

Ако пътникът разбра, че това, което изрече Едуардо, беше игра на думи, не го показа с нищо.

— Доста хитро, независимо дали е телепатия или нещо друго. Но определено съсипва бедното създание, нали? Ти обаче ставаш по-добър, като научаваш какви са ограниченията на местните бъдещи роби.

Гарванът започна да се пощи.

— Прави ли някакви опити да ме контролираш? Защото, ако си правил, мисля, че не съм забелязал нищо. Не съм усетил никакво дълбаене в моя мозък, не съм видял образи на извънземни, нищо от това, което пишат в романите.

Чук, чук, чук — продължаваше пощенето. Едуардо пресуши остатъка от „Короната“, след което избърса устата си с ръкава.

Докато унищожаваше бълхите по себе си, птицата го гледаше така спокойно, сякаш възнамеряваше да седи тук цяла нощ и да слуша неговото бърборене, ако той искаше да бъде така.

— Мисля, че напредваш бавно, опипваш внимателно пътя, експериментираш. Този свят е достатъчно нормален за нас, родените в него, но сигурно за теб той е едно от най-странните и ужасни места, които някога си виждал. Може би още не си много сигурен дали би се чувствал добре тук.

Той не започна разговора, очаквайки гарванът да му отговори. Не се намираше в някой проклет филм на „Уолт Дисни“. И въпреки това продължаващата тишина започваше да го дразни и изнервя, сигурно, защото беше изпил доста бира и сега беше изпълнен с гнева на пияния.

— Хайде. Стига си се преструвал. Направи го.

Гарванът продължи да го наблюдава.

— Ела ти тук. Направи ми посещение с истинската си същност, не като птица, катерица или енот. Ела като себе си. Без костюми. Хайде да го направим. Да приключим с това.

Птицата разтърси криле един-два пъти и това беше всичко.

— Ти си по-лош и от гарвана на По. Не казваш нищо, само стоиш на едно място. Какъв си ти?

Гледане, гледане.

И гарванът не помръдва, само стои, само стои…

Макар че По не беше един от любимите му автори, а само писател, който Едуардо беше чел, за да открие в крайна сметка какъв тип литература харесва, той започна да рецитира високо на пернатия страж, като влагаше в думите страстта на разтревожения разказвач, който поетът беше създал в стиховете си:

И в очите прилича на демон мечтаещ,

а лампата над него върху пода хвърля неговата сянка…

Внезапно той осъзна, но твърде късно, че птицата, поемата и собственото му предателско съзнание го бяха накарали да се сблъска с ужасната мисъл, която потискаше в себе си, откакто беше изчистил петната и другите следи на десети юни. В основата на „Гарванът“ на По беше мъртвата девица, младата Ленор, и разказвач, който вярваше, че тя ще се върне при него…

Едуардо затръшна психическата врата пред останалата част от тази мисъл. Обзет от внезапна ярост, захвърли празната бутилка. Тя удари гарвана. Птицата и бутилката изчезнаха в нощта.

Той скочи от стола си и се доближи до прозореца.

Птицата, просната на поляната, скочи, излетя във въздуха с трескаво махане на крилете и се устреми нагоре в тъмното небе.

Едуардо затвори прозореца с такъв трясък, че едва не счупи стъклото. Заключи го и се хвана с две ръце за главата, като че можеше да откъсне ужасната мисъл, ако не успееше отново да я потисне.

Тази нощ се напи. Когато накрая заспа, сънят беше най-добрата възможна прелюдия преди смъртта.

Ако птицата влезеше през прозореца на неговата спалня, докато той спеше, или пък дойдеше от покрива, той нямаше да я чуе.

Събуди се едва в единайсет и десет на първи юли. През останалата част от деня се опитваше да превъзмогне махмурлука. Това погълна времето му и така съзнанието му остана далеч от фантастичните строфи на отдавна умрелия поет.

Гарванът беше отново с него на първи, на втори и на трети юли, от сутрин до вечер, без прекъсване. Той обаче гледаше да не му обръща внимание. Повече никакво отвръщане на погледите. Никакви монолози. Едуардо не седеше на верандите. Когато беше в къщата, не гледаше от прозорците. Животът му стана още по-ограничен.

В три следобед на четвърти юли, изпаднал в пристъп на клаустрофобия заради прекалено дългото седене между четири стени, той реши да се разходи и взе пушката. Когато излезе навън, не гледаше към небето над него, а само към далечния хоризонт. Два пъти обаче забеляза беглата поява на сянка някъде пред него и разбра, че не е сам.

Тъкмо се връщаше в къщата и беше само на двайсетина метра от предната веранда, когато гарванът се появи от небето и се стрелна надолу. Той безпомощно махаше с криле, сякаш беше забравил как се лети, и падна като камък. Птицата грачеше и пляскаше с криле, но до сблъсъка си със земята вече беше мъртва.

Без да се доближава много до гарвана, Едуардо го хвана за крайчеца на едното крило. Занесе го на поляната и го хвърли там, където беше хвърлил четирите катерици на двайсет и четвърти юни.

Очакваше да открие зловеща купчина от животински останки, добре оглозгани и разчленени от хищниците, но катериците ги нямаше. Нямаше да се изненада, ако един или дори два от труповете бяха отмъкнати някъде другаде, където месоядното животно да се нагости на спокойствие. Но повечето хищници биха оголили скелетите на катериците на място и щяха да оставят поне няколко кости, неядливите лапи, части от козината, както и добре оглозгани черепи без очи.

Липсата на каквито и да е останки можеше да означава само, че катериците са били преместени от пътника. Или от неговите магически контролирани помощници.

Може би пътникът ги беше изпитвал на унищожение, за да разбере защо умират — което той не беше в състояние да направи с енотите, защото Едуардо ги беше занесъл на ветеринарния лекар. Или може би си мислеше, че катериците, както и енотите, са доказателства за неговото присъствие. Сигурно предпочиташе да оставя колкото се може по-малко следи, докато мястото му в този свят не се установеше твърдо.

Стоеше на поляната и унесено гледаше към мястото, където беше оставил катериците. Мислеше.

Вдигна ръката, с която държеше птицата, и се вгледа в безжизнените очи. Лъскави като лакиран ебонит и изскочили от орбитите.

— Хайде — прошепна той.

Накрая взе гарвана в къщата. Щеше да му потрябва. Имаше план.

Металната решетка беше свързана със здрави пръстени от неръждаема стомана в горната и долната част и се крепеше на три къси стоманени крака. Беше с размер на купа с вместимост два-три литра. Използваше я, за да изцежда тестените храни, когато готви в големи количества. Към горния пръстен бяха прикрепени две стоманени дръжки, използвани за разклащане.

Едуардо въртеше ситото в ръцете си и обмисляше плана си. После започна да го прилага в действие.

Застанал до кухненската маса, той сгъна крилата на мъртвия гарван и напъха птицата в ситото.

С игла и конец прикрепи гарвана към металната решетка на три места. Това щеше да предотврати падането на мъртвото тяло, щом наклонеше ситото.

Когато свърши, Едуардо остави иглата и конеца настрана. Внезапно главата на птицата се килна и се разтресе.

Той отскочи изненадан.

Гарванът издаде слабо, треперещо грачене.

Знаеше, че птицата е мъртва. Мъртва като камък. Най-малкото, защото шията й беше прекършена. Очите бяха изскочили от орбитите. Очевидно беше умряла в полет от тежък мозъчен блокаж като този, който уби енотите и катериците. Падайки от голяма височина, тя се беше ударила в земята със страшна сила, което й беше нанесло още по-големи физически увреждания. Мъртва като камък.

Сега, зашита за телената решетка на ситото, съживената птица не можеше да вдигне главата си не защото й пречеха конците, а защото вратът й си беше счупен. Пречупените крака махаха безполезно. Смачканите криле се опитваха да се разперят, но уврежданията им пречеха повече от конците.

Превъзмогвайки страха и погнусата си, Едуардо докосна с ръка гърдите на гарвана. Не долови туптене.

Птичето сърце биеше изключително бързо, много по-бързо от сърцето на бозайниците. Един малък мощен двигател, туптуп-туптуп-туптуп-туптуп. Винаги беше лесно да се усети, защото ускореният пулс кънтеше из цялото тяло.

Сърцето на гарвана определено не биеше. Доколкото той можеше да определи, птицата също така не дишаше. А шията й беше прекършена.

Надяваше се, че е станал свидетел на способността на пътника да възкресява мъртви същества, което си беше цяло чудо. Но истината беше по-мрачна.

Гарванът беше мъртъв.

И въпреки това той мърдаше.

Треперейки от отвращение, Едуардо свали ръката си от малкото гърчещо се тяло.

Пътникът можеше да е възстановил контрола си върху тялото, без да възкресява птицата. До известна степен той упражняваше влияние както върху живите, така и върху неживите същества.

На Едуардо отчаяно му се искаше да престане да мисли за това.

Но не можеше да изключи съзнанието си. Не можеше вече да избягва зародилото се у него любопитство.

Ако не беше закарал веднага енотите при ветеринаря, дали и те нямаше да се разтресат и да се изправят отново на крака, студени, но мърдащи, мъртви, но съживени?

В ситото главата на гарвана се клатеше. Клюнът се отваряше и затваряше с леко тракане.

Може би в крайна сметка четирите мъртви катерици не бяха отнесени от никого. Може би онези трупове, вкочанени от смъртта, също бяха повлияни от неизвестния кукловод, свивайки студените си мускули и тракайки с вкоравилите се стави, откликнали на властния зов. Дори и когато телата им бяха достигнали до ранния стадий на разлагане, те сигурно бяха клатили главите си, бяха изпълзели от поляната в гората към леговището на онова нещо, което ги командваше.

„Не си мисли за това. Спри. Мисли си за нещо друго, за Бога. За всичко друго. Не и за това, не за него.“

Ако извадеше гарвана от ситото, дали той щеше да махне с криле и да тръгне олюлявайки се по земята със счупените си криле? През целия си път нагоре по стръмния заден двор? Един вид кошмарно шествие до сенките на разположените нависоко гори.

Щеше ли да събере смелост да го последва в сърцето на мрака?

Не не ако това щеше да бъде последният сблъсък, той трябваше да стане тук, на негова територия, не в някакви странни гнезда, каквото пътникът си беше направил.

Едуардо беше шокиран от собственото си смразяващо кръвта предположение — пътникът сигурно беше чужд на тази планета до такава степен, че изобщо не споделяше човешкото възприятие за живота и смъртта, изобщо не правеше разлика между тези две състояния. Може би неговият извънземен вид изобщо не умираше. Или умираше в биологичния смисъл на думата, но възкръсваше от разлагащите се останки в някаква друга форма на живот. И очакваше същото да се отнася и за съществата на този свят. Всъщност природата на неговия вид — особено взаимовръзката със смъртта — може би беше много по-странна и необичайна, извратена и много по-отблъскваща, отколкото изобщо човек можеше да си представи.

В безкрайната и безгранична вселена потенциалният брой на разумните форми на живот също беше безграничен — както беше открил от книгите, които напоследък четеше. Теоретично всяко нещо, което той можеше да си представи, трябваше да съществува някъде в тази безгранична среда. Когато ставаше въпрос за извънземни форми на живот, чуждоземец означаваше именно чуждоземен, максимално странен и непознат, самата ужасяваща аномалия. Тя не се вместваше в представите на нормалното човешко мислене и трудно можеше да бъде разбрана и възприета.

Едуардо беше умувал по този въпрос и преди, но едва сега осъзна, че би могъл да разбере пътника толкова, колкото една мишка можеше да разбере човешкото същество и неговите преживявания, неговия начин на мислене.

Мъртвият гарван потрепери, счупените му крака трепнаха. От гърлото му излизаше хрипливо гъргорене, пародия на истинското грачене.

Едуардо бе обзет от духовен мрак, защото повече не можеше да отрича съществуването на нашественика, който беше оставил зловеща диря из къщата му през нощта на десети юни. Още от началото знаеше какви мисли потиска у себе си. Дори и когато се напиваше до забрава, знаеше. Дори и когато се преструваше, че не знае, пак знаеше. И сега пак знаеше. Знаеше. Мили Боже, той знаеше!

Досега Едуардо не се боеше от смъртта. Очакваше я с нетърпение.

Но сега се страхуваше да умре. Това не беше обикновен страх. Това беше болезнено състояние на свиреп ужас. Трепереше, потеше се.

Макар че пътникът не беше показал никакви признаци, че може да контролира тялото на живо човешко същество, какво щеше да стане, когато умреше?

Взе пушката от масата и ключовете за черокито, мина през вратата, свързваща кухнята с гаража. Трябваше да напусне веднага къщата, да излезе и да избяга надалеч. Да върви по дяволите изучаването на пътника. Да върви по дяволите неговият стремеж на всяка цена да се сблъска с нещото. Просто трябва да влезе в джипа, да натисне педала на газта, да прегази всичко, което му се изпречи на пътя, и да избяга колкото е възможно по-надалеч от онова каквото и да беше излязло от черния проход в онази монтанска нощ.

Отвори вратата, но се спря на прага между кухнята и гаража. Нямаше къде да отиде. Нямаше семейство, приятели. Беше твърде стар, за да започва нов живот.

И без значение къде щеше да отиде, пътникът щеше да продължи да бъде тук, да проучва и да си пробива път в този свят. Да прави извратените си експерименти, да осквернява всичко свято, да извършва кощунства с всичко, което беше скъпо на Едуардо.

Можеше и да не успее да избяга от това. В живота си не беше бягал от нищо. Но в момента не го спираше гордостта. Единственото, което го възпираше да замине, беше чувството му за добро и зло, за правилно и погрешно — основните ценности, които го бяха водили през дългия му живот. Ако обърнеше гръб на тези ценности и избягаше като страхливец, после не би могъл да се погледне даже в огледалото. Беше стар и самотен, което само по себе си беше достатъчно лошо. Да живее стар, самотен и разяждан от самоомраза щеше да бъде непоносимо за него. Отчаяно искаше да избяга, но беше невъзможно.

Върна се в кухнята, затвори вратата на гаража и остави пушката на масата.

Той беше познал душевна тъма, каквато може би никой преди извън Ада не беше познавал.

Мъртвият гарван се напрегна и се опита да се освободи от ситото. Едуардо беше използвал дебел конец, който беше завързал на здрави възли. А пък мускулите и костите на птицата бяха твърде сериозно увредени, за да може тя да събере достатъчно сили и да се освободи.

Опитът му беше проява на безсмислена храброст и безумие. Но все пак предпочете да действа, а не да чака смирено края.

Едуардо подпря ситото на външната страна на кухненската врата. Вързаният гарван се дърпаше и се мъчеше да се изскубне. Едуардо отбеляза с молив по дървото мястото, където се срещаха отворите в дръжките.

Заби два обикновени пирона в маркираните точки и закачи ситото на тях.

Гарванът, борещ се с последни сили за свободата си, се виждаше през телената мрежа, закрепена към вратата. Но много лесно ситото можеше да бъде вдигнато от пироните.

Затова от всяка страна използва пирони, извити под формата на U, и фиксира здраво двете дръжки към масивната дъбова врата.

За да премести ситото и да стигне до гарвана, пътникът или неговият помощник трябваше да разхлаби поне единия от U-образните пирони, за да освободи поне една от дръжките. Единствената друга възможност беше да среже телената мрежа с голяма и здрава ножица и да извади пернатото същество.

Така или иначе мъртвата птица не можеше да бъде извадена и отмъкната бързо или безшумно. Едуардо щеше да получи достатъчно предупредителни сигнали, че нещо се опитва да докопа съдържанието на ситото. Особено след като възнамеряваше да прекара цялата нощ в кухнята.

Не беше сигурен дали пътникът желае да получи мъртвия гарван. Може би се заблуждаваше и странното нещо нямаше никакъв интерес да търси мъртвия си помощник. Въпреки това птицата беше издържала по-дълго от катериците, които бяха живели по-дълго от енотите, а кукловодът сигурно щеше да сметне за полезно да изследва трупа, за да открие защо се е получило така.

Този път нямаше да действа чрез катерица. Нито пък дори чрез хитър енот. Тук бяха необходими повече сила и сръчност, както го беше планирал Едуардо. Молеше се пътникът да отвърне на предизвикателството му и да се появи в истинската си същност. Обаче, ако изпратеше друго нещо, това, за което той не искаше изобщо да си мисли, изгубената Ленор, старецът беше готов да се изправи и пред този ужас.

Удивително е колко много неща може да изтърпи човек. Удивително е каква сила притежава той дори и когато е обзет от парализиращ ужас, дори и в хватката на свирепия страх, дори и когато е изпълнен с отчаяние.

Гарванът отново остана неподвижен. Тих. Мъртъв като камък.

Едуардо се обърна, за да погледне към високите гори.

Хайде. Хайде, копеле такова! Покажи ми лицето си, покажи ми кирливото си грозно лице. Хайде, изпълзи, за да те видя. Не бъди такъв страхливец, скапан изрод!

Едуардо влезе вътре. Затвори вратата, но не я заключи.

След като спусна щората на вратата, така че никой или нищо да не може да го наблюдава, без той самият да знае за това, старецът седна до кухненската маса, за да извади дневника си. Попълни още три страници с красивия си почерк. Заключи, че може би това щяха да се окажат последните му писания.

Ако нещо се случеше с него, той искаше някой да открие жълтия бележник — но не твърде лесно и бързо. Сложи го в голям найлонов плик с цип, за да не пострада от влагата, и го сложи във фризера сред пакетите със замразени храни.

Здрачът настъпи. Мигът на истината бързо се приближаваше. Той не очакваше съществото от горите да се появи посред бял ден. Усещаше, че то действа по тъмно.

Взе си бира от хладилника. Какво пък толкова, по дяволите. Беше първата за последните няколко часа.

Макар че искаше да е трезв, когато настъпи моментът на сблъсъка, той не желаеше да бъде с напълно ясна глава. Някои неща беше по-добре да се правят от човек с леко притъпена чувствителност.

Мракът още не беше се спуснал на запад, а той още не беше привършил първата си бира, когато долови движение откъм западната веранда. Тихо потупване, стържене и пак потупване. Определено не беше гарванът. Шумовете бяха по-силни. Беше грубоват звук, издаван от нещо тромаво, което се изкачваше по стъпалата на верандата.

Едуардо стана и взе пушката. Дланите му бяха потни, но въпреки това успя да хване здраво оръжието.

Ново потупване и стържене.

Сърцето му биеше бързо и лудо, по-бързо, отколкото на гарвана, докато беше жив.

Посетителят — какъвто и да беше произходът му, жив или мъртъв — стигна до горните стъпала и тръгна към вратата. Вече не се чуваше тропане. Само влачене, плъзгане и драскане. Тъй като през последните месеци Едуардо четеше фантастична литература, той веднага започна да си представя образ след образ на различни извънземни създания, които можеха да издават подобни звуци вместо нормални стъпки — кое от кое по-зловещи на външен вид. Съзнанието му беше обсебено от най-различни чудовища. Едно от тях не приличаше на извънземно, по-скоро принадлежеше към творчеството на По, отколкото на Хайнлайн, Стърджън или Бредбъри. То беше по-скоро готическо, отколкото футуристично, не само че произлизаше от Земята, но идваше изпод земята.

То се приближаваше към вратата. Накрая застана пред вратата. Пред незаключената врата. Тишина.

Едуардо трябваше само да направи три крачки, да дръпне дръжката на вратата и щеше да се изправи пред посетителя. Но той не беше в състояние да помръдне. Сякаш беше пуснал корени в пода като някое от дърветата около къщата. Макар че сам беше разработил плана, който неминуемо стигаше до сблъсък, макар че не избяга, когато имаше възможност, макар че си беше внушил, че неговият здрав разум зависи от срещата с бездънния ужас и преодоляването му, сега той беше парализиран и се питаше дали щеше да постъпи чак толкова лошо, ако беше избягал.

Нещо се притаи. То беше там, но стоеше неподвижно. На сантиметри от вратата.

Какво щеше да прави? Да изчака Едуардо пръв да действа? Или изучаваше гарвана в ситото. На верандата беше тъмно и само закритите прозорци на кухнята пропускаха слаба светлина от кухнята. Можеше ли то да види гарвана?

Да, о, да — то можеше да вижда в тъмното, обзалагаше се за това. Виждаше в тъмното по-добре, отколкото която и да било проклета котка, защото идваше от тъмното.

Чуваше как тиктака кухненският часовник. Макар че той си беше стоял тук през цялото време, той не го беше чувал от години. Защото беше станал част от средата. Но сега го чуваше по-силно от всякога, като палка, която отмерва с бавни удари по облицован с филц барабан по време на официално правителствено погребение.

Хайде, хайде, хайде да го направим. Този път не подканваше пътника да излезе от скривалището си. Този път подтикваше себе си. Хайде, копеле такова, страхливец такъв, изкуфял дъртак, хайде, хайде, хайде.

Приближи се до вратата и спря така, че да може лесно да я отвори.

За да хване дръжката, трябваше да вземе пушката само с едната ръка, но не можеше да го направи. Изключено.

Сърцето му болезнено блъскаше в гърдите му: Усещаше пулса в слепоочията си.

Надуши нещото през затворената врата. Мирис, от който ти се повдига. Вонеше на кисело и разложено. Никога преди не беше усещал подобна миризма.

Дръжката на вратата пред него, дръжката, която той самият не можеше да се насили да хване, кръгла и полирана, жълта и блестяща, започна да се завърта. Докато бавно се въртеше, по очертанията й играеше отблясък от луминесцентната лампа в кухнята. Толкова бавно. Бравата изщрака.

Пулсът му биеше бясно в ушите, гърмеше. Сърцето му подскачаше в гърдите и затрудняваше дишането му.

Тогава дръжката се върна в предишното си положение и вратата остана неотворена. Мигът на разкритието беше отложен, може би завинаги, докато посетителят се оттегляше…

С яростен вик, който го изуми, Едуардо грабна дръжката и я дръпна с едно рязко и конвулсивно движение. Изправи се лице в лице с най-ужасния си страх. Изгубената девица, лежала три години в гроба и сега излязла оттам. Посивели и разрошени коси, лице без очи, потъмняла плът въпреки използваните препарати за балсамиране. Проблесване на голи кокали сред разложените и изсъхнали тъкани, зъби на мястото на устните, застинали в зловеща усмивка. Изгубената девица стоеше облечена в парцаливата и проядена от червеи погребална рокля от син плат. Роклята беше цялата в петна от течностите на разлагащото се тяло. Беше станала и се беше върнала при него. Протягаше ръка към него. Видът й го изпълни не просто с ужас и отвращение, но с отчаяние. Господи, той потъваше в море от студено черно отчаяние, че Маргарит трябваше да се върне при него в този вид, който беше съдбата на всяко живо същество на тази планета.

Това не е Маргарит, не и това нещо, тази нечиста сила. Маргарит е на по-добро място, в Рая, седи с Бог. Трябва да е при Бог, Маргарит заслужава Бог, не това, не и край като този. Седи при Бог, седи при Бог, отдавна е напуснала това тяло и седи при Бог.

И след първата внезапна среща той си помисли, че ще се оправи, че ще може да запази разсъдъка си и няма да полудее. Смяташе, че ще може да вземе пушката и да отблъсне това омразно нещо от верандата, ще вкарва куршум след куршум в него, докато то спре дори смътно да прилича на Маргарит, докато се превърне само в купчина кости и органични останки, които няма да имат властта да му въздействат емоционално.

Тогава забеляза, че не е посетен само от разлагащото се тяло, а и от самия пътник — два сблъсъка в едно. Чужденецът се беше преплел с тялото, висеше на гърба му, но също така запълваше кухините. Беше обяздил мъртвата жена. Тялото му се оказа меко и неподходящо за земното притегляне, тъй като беше доста тежко. Затова сигурно се нуждаеше от помощ, за да може да се движи само на тази планета. Беше черно, черно и лигаво, на места изпъстрено с червено. Сякаш беше съставено от преплетени и виещи се израстъци, които в един момент изглеждаха меки и гладки като змии, после се превръщаха в остри и твърди крайници като щипките на рак. Не мускулести като при змиите или корави като при раците, а слузести и желеобразни. Не видя нито глава, нито някакви отвори, никакви познати черти, които да му позволят да различи горна и долна част. Едуардо обаче имаше на разположение само няколко секунди, за да възприеме видяното. Видът на тези блестящи черни пипала, промушващи се навън и навътре в гръдния кош, го накара да осъзнае, че всъщност плътта по тригодишния труп беше по-малко, а привидението пред него се състоеше предимно от пришълеца върху човешкия скелет. Извитите му израстъци заемаха мястото, където някога се намираха сърцето й и белите й дробове. Бяха се оплели като лоза около ключиците и лопатките, около раменната и лъчевата кост, около лакътната и бедрената кост, пищялите. Дори запълваха празния череп и се виеха точно зад пустите очни орбити. Това беше повече, отколкото можеше да понесе и повече, отколкото книгите го бяха подготвили. Извън чуждоземното и скверното, които можеше да издържи. Чу се как крещи, но не можеше да спре. Не можеше да вдигне пушката, защото всичката му сила отиваше в крещенето.

Макар че му се стори цяла вечност, от мига, в който отвори вратата, до този, в който сърцето му започна да се гърчи във фатални спазми, бяха изминали само пет секунди. Въпреки нещото, което се появи на прага на кухнята, въпреки мислите и страховете, които експлодираха в съзнанието му за част от мига, Едуардо знаеше, че секундите са точно пет, защото една част от него продължаваше да брои ударите на часовника. Погребалният ритъм, пет удара, пет секунди. После го обхвана тъпа болка, майката на всички болки. Не причинена от пришълеца, а извираща отвътре, съпроводена от бяла светлина, ярка като ядрена експлозия на ядрена бомба. Потапяща в пълна забрава белота, която изтри пришълеца от погледа му и всички други земни грижи. Мир.