Л. Рон Хабърд
Бойно поле Земя III (68)

4

Джони откри, че Сот не живее в спалните помещения. Кашлял през нощта и пречел на другите психлоси да спят, затова настояли да го преместят в отделна стая, която преди била склад за материали и била прикачена към системата с дихателен газ. Точно там го откри Джони.

Стаята не изглеждаше зле. Старият психло бе отрязал рафтовете и си бе направил от тях маси и лавици за книги. Всичко бе претъпкано от книги, а по масите бяха отрупани разни хартии.

Като влезе Джони, Сот седеше на един висок стол. По козината му имаше много сиви косми — белег на старост при психлосите. Кехлибарените му очи бяха леко замъглени с някакво бяло вещество в ъгълчетата. Беше се наметнал с кожа и носеше шапчица на главата.

Проточи врат да види кой идва. Забеляза пистолета на кръста.

— Значи си дошъл да ме отнесеш — каза Сот. — Чудех се кога ли някой ще забележи.

— Имаш много книги — каза Джони, за да промени темата.

— Имах късмет. По време на атаката в лагера си бях в офиса и чух алармата за пожар. Знаех, че ще се изсипе много вода, затова изтичах в стаята си и прибрах всичко във водонепромокаеми торби. След това, като трябваше да се местим, попитах един мил млад човек дали мога да ги пренеса тук. Той ми разреши.

Джони се опитваше да прочете заглавията. Повечето от тях бяха написани със странен шрифт, който той не разбираше.

— Обикновено винаги ми разрешават да си прибера книгите. При директно телепортиране не ги е грижа колко място ще заемеш, защото не пренасят нищо друго. Ще ми разрешите ли да си ги взема този път?

Отначало Джони помисли, че старецът е оглупял. Но се сети, че те няма откъде да знаят, че няма други живи психлоси. Вероятно смятат, че има пленници и на другите планети.

— Не съм дошъл, за да те телепортирам. Сигурни сме, че не са останали живи психлоси на другите планети.

Сот преглътна новината. След това леко се засмя.

— Странен начин да се сложи край на едно сто и трийсет годишно изгнание. Но това всъщност не е краят. Все още съм в изгнание, дори да остана тук.

Беше го накарал да говори. Най-добре да не спира.

— Как започна? — попита Джони.

Сот повдигна рамене.

— Както винаги започва. С проява на неучтивост към някой катрист. Не го ли пише в досието ми?

Джони поклати глава и Сот продължи:

— Няма защо да крия. Напоследък изпитвам странното усещане, че трябва да бъда по-честен. Наистина се радвам, че оправихте зъбите ми. Два от тях много ме боляха. Както и да е, в училище имахме един млад психло, който все си объркваше уроците и искаше по-добре да му се обяснява…

— По математика ли? — попита Джони.

Сот доста време го гледа.

— Защо питаш? — каза най-накрая.

Над него сякаш мина облак и изчезна. Понеже Джони не му отговори, той продължи.

— Ами да, в известен смисъл се отнасяше до математиката. Ставаше въпрос за изчисляване на рудни тела при полу-сърцевинното миньорство. — Въздъхна. — Някой сигурно бе докладвал за него, защото катристът на училището дойде и започна да му крещи, а после и на целия клас. Беше много неприятно. Нищо не може да извини постъпката ми, естествено, но години след това си мислех, че е защото майка ми бе член на нелегалната църква. Вярваха, че разумните същества имат души и много държаха на тях.

Не че я хванаха, не. Но вероятно нещо от нея се е прехвърлило върху мен, за да постъпя така. Катристът седеше по средата на стаята и крещеше на учениците, че са животни и най-добре да не забравят, че са животни. Вдигаше толкова много шум, че се обърках. Искрено желаех да млъкне, защото имах урок. И просто ми се изплъзна.

Дълго време не каза нищо.

— Някак си е болезнено да говоря за това. Никога не го правя. Ако се разчуе в… — млъкна и отвори уста. — Всъщност да, всички са мъртви. Няма нищо страшно да говоря за това. — Погледна Джони от близо. — Нали така?

— Разбира се. Дори не знам какво е това „катрист“.

— Знаеш ли, дълго мислих и излиза, че и аз не знам. Но това така промени живота ми, че доста неща ми станаха ясни. Имам много книги за много планети. Преди двеста и петдесет хиляди години психлосите са били съвсем различни. Дори не са се казвали така. Мисля, че нещо или някой ги е изплашил да не бъдат завладени.

Доколкото можах да сглобя нещата, имало е някакви панаирджии — нали знаеш, мошеници, шарлатани. Те са се наричали отначало „психлоси“. Хипнотизирали са хората на сцената и са ги карали да вършат смешни неща, за да разсмиват публиката. Отрепки. Всъщност, просто престъпници.

Когато се е случило онова нещо, отишли са при императора и не зная какво са му казали, но веднага са поели ръководството на училищата и болниците. Според книги от други планети, преди това расата е носила името на императора, който е управлявал. Точно по онова време са започнали да се наричат психлоси. Това е било името на онези шарлатани. И оттогава расата е започнала да се нарича като тях. Според някои стари речници „психло“ означава „мозък“. Има и друго значение — „собственост“. Всичко е станало собственост на психлосите.

Както и да е, членовете на онази тълпа главорези са започнали да се наричат „катристи“. Това означава „мозъчен доктор“. Така че, хората от народа са станали „психлоси“, или „мозъци“, а „катристите“, или „мозъчните доктори“ са били скритото правителство. Те са обучавали децата. Проверявали са всеки един гражданин. Подтиснали са религията. Диктували са на хората как да мислят.

Е, глупаво постъпих. Нямам никакво оправдание.

Умълча се.

— Но този катрист вдигаше такава врява! Не трябва да обвинявам майка ми. Просто думите сами излязоха от устата ми. Казах: „Те не са животни!“.

Потръпна и след малко продължи:

— Така започна изгнанието ми. Е, сега вече знаеш.

Това, което Джони сега знаеше бе, че тази тълпа мошеници са били ненормални.

— Е, ако не си дошъл за това, тогава за какво? — попита Сот. — Развалина като мен няма с какво да е полезен.

Джони мина направо на темата:

— Ти очевидно разбираш от математика.

Подозрение замъгли и без това мъглявия поглед на Сот.

— Как разбра, че хобито ми е математиката? Не го пише в досието ми. Веднъж платих на една женска петститин кредита, за да го прочета и знам със сигурност.

След това изведнъж се сети.

— А! — И протегна ръка към лавиците с книги. — Книгите ми!

Пак помръкна.

— Но повечето са на езиците на други планети и много малко хора от земята могат да ги четат. Много от тези раси дори са мъртви! Хайде, кажи ми защо си тук! — примоли се той.

— Искам да ме научиш да разбирам психлоската математика — каза Джони.

Сот изведнъж се стегна. Явно се обърка. След това сякаш объркването изчезна.

— От сто и трийсет години насам никой не ме е молил да го науча на нещо. Ти си от чужда раса, но какво от това? Почти няма живи психлоси. Какво искаш да знаеш?

Джони изведнъж се отпусна. Успя!