Л. Рон Хабърд
Бойно поле Земя III (21)

1

Джони и Ангъс се бяха изправили пред пулта.

Главите им бяха наведени над работната маса в заслона над пулта. Бяха разтворили технически наръчник, който Ангъс бе открил в кошчето на Търл. Психлоските технически наръчници бяха по принцип много лоши, но този бе направо върхът. Няма нищо по-лошо от мъгляво ръководство за вече обучен оператор, в което са изпуснати най-съществените неща.

Това проваляше почти готовите планове на Джони и ги поставяше пред тактическа дилема. Наръчникът бе озаглавен: „Примери за предпазливост за обучени оператори на пулт за управление на телепортация“ и, разбира се, изобщо не споменаваше за важните позиции на бутоните. Но надълго и нашироко се спираше на явлението „еднакво пространство“.

Наръчникът предупреждаваше да не се изстрелва телепортационна пратка на по-близо от двайсет и пет хиляди мили.

Джони се бе надявал да постави по някакъв начин тактически ядрени оръдия във всеки от бойните кораби и да се отърве от тях.

От явлението „еднакво пространство“ разбраха, че „пространството идентифицира себе си“ според принципа на близост. По закона на квадратите колкото по-далечна е една точка от друга в пространството, толкова по-„различна“ е от точката на произхода. Пълно различие се появява само на разстояние по-голямо от двайсет и пет хиляди мили.

Този принцип се използва в телепортационните двигатели, които доста се различаваха по функции от процеса на телепортиране. Двигателят действа на принципа, че „еднаквото пространство“ силно издържа на изкривявания. Колкото по-малко е разстоянието, толкова по-голямо изкривяването. Така двигателят се подхранва от отказа на пространството да се изкривява. Но тук няма преместване на обект; мести се само положението на външната конструкция на двигателя.

Нищо не пречи и десет двигатели да работят в една стая и макар че се изкривяват взаимно, пак работят.

Но за да се премести предмет, без да се повреди той или устройството за телепортиране, трябва две пространства да съвпаднат, а това е невъзможно, ако пространствата „се смятат за еднакво пространство“.

Не беше много лесно за разбиране, а и Джони не се чувстваше добре. При всяко извеждане главата му се замайваше. Появи се доктор Алън и настоя Джони да вземе още от упоителното.

— С това не можем да бомбардираме корабите — каза Джони. — Дори да бомбардираме с телепортационното устройство родните им планети, ще изминат месеци, преди да разберат. Двигателите им са реактивни и ще им трябват месеци да се приберат у дома. — Въздъхна. — Няма да можем да използваме телепортационното устройство за защита.

Устройството работеше. Знаеха със сигурност, защото току що го бяха доказали. Бяха взели една от резервните камери от бомбардировач. Имаше регулационно устройство като тези, с които бомбардировачите търсеха обекти и като откриеха нещо, преместваха камерата под подходящ ъгъл. Вътре можеше да се монтира пиктофон.

Телепортационното устройство можеше да „изхвърли“ предмет и да го върне обратно, или да го остави там. За да се изпрати предмет и да се върне обратно, „това пространство“ трябваше да се премести и да се върне обратно. „Това пространство“ се преместваше на координатите на „онова пространство“, „онова пространство“ задържаше обекта, а „това пространство“ се връщаше празно. В действителност нищо не се преместваше през пространството. „Това пространство“ и „онова пространство“ се задаваха така, че да съвпаднат.

Поставиха пиктофон в подвижната камера от бомбардировача и я изпратиха на повърхността на луната, което никак не бе трудно, тъй като луната бе отгоре и се виждаше. Получиха страхотни снимки от ярко блестящи кратери.

След това изпратиха пиктофона на Марс, с чиято пътека и координати разполагаха и видяха огромна равнина, в която навярно имаше река.

Устройството работеше. В това изобщо не се бяха съмнявали. Но целта им не бе да правят хубави снимки. От съседното помещение долитаха гласове и знаеха, че приятелите им са подложени на безмилостен огън. Все трябва да има нещо, за което устройството да им послужи в момента.

Със сигурност не лекуваше главоболие и замаяност.

Можеха да заплашат нашествениците, че ще унищожат планетите им, но повече от сигурно те пак щяха да се върнат.

Изведнъж от контролното помещение долетя пукот на радио и гласът на Стормълонг:

— По-добре да спрете с телепортирането. На четиристотин мили отгоре в северна посока има неизвестен кораб. Имайте готовност.

В това време комуникаторът, млада жена будистка, която бе на смяна, докосна Стормълонг по рамото и каза:

— Сър, по бойния канал пристигна съобщение, което не мога да разгадая — каза тя на психлоски. — Говорът е монотонен, но прилича на езика, на който си говорите вие със сър Робърт. Записала съм го, сър.

Стормълонг не обърна особено внимание. Беше заложил за анализ следа от оръдеен изстрел и в момента издърпваше хартията от принтера.

— Пусни го — каза той.

„Корабът ми не е въоръжен. Можете да насочите оръжия към него или към мен…“

Стормълонг премига. Английски? Да, някакъв странен машинен английски.

Държеше снимката в ръцете си. Погледна я, грабна записващото устройство и се втурна към Джони и Ангъс.

Те вдигнаха разтревожено глави.

— Не, не — каза той. — Мисля, че всичко е наред. Вижте!

Размаха снимката пред лицата им. Кораб с формата на топка и с пръстен около нея.

— Помните ли, когато се натъкнах на кораб, който всъщност не беше там? И старицата от шотландския бряг? Това е същият кораб! — Погледна ги настоятелно. — Да го пусна ли?

— Може да е номер — каза Ангъс.

— Има ли начин да разбереш със сигурност? — попита Джони. — Откъде знаеш, че това не е друг кораб?

Будистката бе последвала Стормълонг с жичен микрофон. Той го грабна от нея.

— Здравейте. Здравейте там горе. Разбирате ли ме?

Металическо, монотонно „да“.

— С какво ви почерпи старицата?

Металически, монотонен глас: „С билков чай“. Стормалонг се ухили.

— Приземете се на откритата площадка на север от тук. Към вас ще бъдат насочени оръжия. Излезте от кораба без оръжия. Ще ви посрещнат часовои. —

Металически глас: „Много добре. Разбрано.“

Стормалонг изпрати заповед до часовоите и хората при оръдията.

Пусна на Джони цялото съобщение.

— Кой е този? — попита Ангъс. Всички си задаваха същия въпрос.