Л. Рон Хабърд
Бойно поле Земя III (23)

3

Джони изпрати да повикат Тор и да донесат някои карти, включително и копие от старата психлоска карта на отбраната им.

Докато чакаше, наблюдаваше как малкият сив човек работи с компютъра до пулта за управление. Пръстите му направо летяха. Владееше компютъра така, както опитен и сръчен пилот управляваше пулта на самолет. Забеляза, че дори не поглежда към клавишите. Пръстите му сякаш сами се движеха с шеметна бързина. Джони си помисли, че зад измамно обикновената му външност вероятно се крият много неща. Не само името и самоличността му, които още не знаеха. Очевидно имаше много сериозна причина да им помогне, която още не бе разкрил. Не че Джони се съмняваше в него. Просто имаше усещането, че каквото и обяснение за присъствието си да им даде, най-важното ще остане скрито. Реши, че независимо какво ще им каже по-късно малкият сив човек, той лично ще се потруди да разкрие истинските причини. Това беше просто някакво усещане. Не, беше сигурен.

Но всяко нещо с времето си. Най-сериозната опасност сега идваше от язовира, тъй като ако захранването спреше, край на всичко! А разполагаха само с два часа. Как да се поправи язовир с такива размери за два часа? Ама че работа!

Донесоха картите. Едната представляваше скица, направена неотдавна от китайските инженери. Беше обозначено местоположението на селото. Имаше план на езерото и като се оставят настрана неразбираемите китайски йероглифи, всичко беше ясно и пригледно.

Джони погледна отбранителната карта и чак сега забеляза, че на нея пише: „копие, направено при първоначалните разузнавателни мисии“. Съдейки от психлоските дати, първоначалните разузнавателни мисии са били предприети преди почти хиляда и сто години. Взе лупа и прочете първоначалните данни за язовира.

По времето, когато психлосите са превзели и инсталирали отбранителната инсталация в язовира в Кариба, дължината му е била около две хиляди стъпки. Височината — около четиристотин и двайсет стъпки, а зад него е имало езеро с дължина сто седемдесет и пет мили и дължина двайсет мили в най-широката си част. Доста внушителен язовир. Отгоре дори е имало път за превозни средства.

Джони сравни картите. На оригиналната не бе отбелязано никакво село. Какво означаваше това? Нима повърхността на планетата се е променила?

Намери карта на местността, правена навремето от хората. Реката се е казвала „Замбези“, дълга приблизително две хиляди и сто мили, една от най-големите реки в света. Минавала е през Карибската Клисура и там водата й е била използвана във водноелектрическа централа, забележително начинание. Клисурата се е спускала доста стръмно към това място. Никъде не бе отбелязано село! Сравни двете карти.

Върха на язовира, където е бил пътят, е бил отнесен доста преди сблъсъка с корабите.

Джони осъзна какво е станало. В продължение на хиляда и сто години Замбези е трупала наноси в езерото вследствие на наводнения.

Нищо чудно, че нивото на водата спадна с такава невероятна бързина. От падането на гигантския кораб от язовира са били изтласкани милиони тонове

паноси. А прииждащите води от реката не стигаха, за да наваксат нивото толкова бързо. Езерото вече не беше толкова голямо — само около сто и двайсет мили дължина, а водата от самия язовир се простираше едва на хиляда стъпки. Всичко останало бе кал.

Джони даде инструкции на Чонг-уон и китайските инженери:

— Язовирът има шест генератора при местата, където водата се е вливала от езерото, падала е в язовира и е завъртала генераторите. Искам веднага да затворите и шестте. В момента, в който приключим с телепортирането, след около двайсет и пет минути, прекъсваме цялото захранване. Направете това и затворете шестте входа. Когато ни потрябва електричество за повторното телепортиране, ще изключим защитния кабел около езерото, за да не гълта енергия и ще отворим само два от входовете. Можете ли да се справите?

— О, да! — След което повториха: — Трябва да прекъснем електричеството след около двайсет и пет минути, да затворим входовете към генераторите и след около два часа да изключим защитния кабел и да пуснем само два генератора. Да затворим ли и преливниците?

Джони кимна. Излишната вода от язовира никога преди не бе преливала. Източваше се през преливници под него и отново се вливаше в реката по-надолу. Тази вода не беше много и едва ли щеше да реши проблема, но може би щеше да помогне.

Появи се Тор.

— Намерете Дуайт — каза Джони.

— В болницата е. Има счупена ръка, наранявания.

— Но освен това има и добри познания по експлозивите — каза Джони. — Доведете го.

Телепортирането продължаваше, но можеше да използва времето да организира нещата.

Дуайт се дотътри. Имаше синини около очите и гипс на едната ръка. Освен това накуцваше, но беше ухилен до уши.

Джони нямаше време за губене:

— Дуайт, вземи две намотки взривно въже от по хиляда стъпки, три кутии от по петдесет килограма течен експлозив, три от онези пробивни машини с предпазители, фитили и всичко необходимо.

— Какво смяташ да правиш? — попита Тор. — Планетата ли ще взривяваш?

Джони му отвърна:

— А ти, Тор, събери всички наши хора и колкото се може повече от китайците.

Появи се Стормълонг.

— Приготви се да превозиш експлозивите и хората зад езерото. Трябва да сме готови да започнем в момента, когато приключат с телепортирането.

Драсна набързо бележка за Ангъс и я даде на един комуникатор. Трябваше да му я предаде веднага след като приключат с телепортирането на кутиите. „Захранването ще прекъсне за около два часа. Уведомете ни, като свършите с първия тур, тъй като трябва да летим със самолети и да взривяваме. Не започвайте да телепортирате, докато не получите потвърждение от нас. Свържете се с мен по миньорско радио.“

По подземния коридор започнаха да излизат хора извън лагера. Някои от тях бяха шотландци, излезли преждевременно от болницата след нападението. Доктор Алън гледаше с неодобрение, особено към Джони, но не каза нищо.

Джони излезе навън. Слава богу, беше ден. Поне щеше да вижда какво прави. Погледна към язовира. Да, наистина. Наноси! Всичко наоколо бе опръскано с наноси. Работата щеше да бъде много кална. Горе, където язовира беше разкъсан, се виждаха купчини тиня и наноси. Околните скали също бяха опръскани. Сякаш нещо бе цопнало в гигантска кофа с боя и оплескало всичко. Мокри наноси. Най-голямата опасност идваше от риска някой да се подхлъзне и падне.

Джони носеше миньорско радио, тъй че щеше веднага да разбере кога са свършили с телепортирането. От долните нива излизаха камиони и товареха експлозива в самолет. Пилотите бяха в готовност. Хората се качваха в два пътнически самолета. Десетина китайци се втурнаха към електроцентралата, въоръжени с големи гаечни ключове. Щяха да им трябват, защото им предстоеше да местят лостове и контролни ръчки, неизползвани от хиляда години.

Джони се приближи до брега на язовира и погледна към езерото.

Не можа да повярва на очите си. Мислеше, че катастрофата е предизвикала много по-сериозни щети.

На пет мили от язовира в калта на езерото се бе врязал гигантският самолетоносач, превърнал се в развалина.

Той бе главната причина за сегашното бедствено положение.

Освен това огромното му обгоряло туловище пречеше на водата да се влива в язовира. Над него се образуваше ново езеро.

Джони се обади на Дуайт:

— Вземи трима. Качи ги на една летяща платформа. Поставете взрив от източната страна на кораба и прокарайте нов канал за водата. Ще ви дам време за взрива. Заредете всичко и елате при мен.

Дуайт се втурна да намери хора и експлозив.

Джони застана на място, откъдето можеше да вижда отсрещната страна на язовира. Брегът му не бе равен, а откъм страната на езерото се бе впил навътре като нащърбена луна. Да, без съмнение изтичаше вода. Поради формата на езерото при силно сътресение се изливаше много повече вода от бреговете. Далечният край бе достатъчно здрав заради скалите, но разтърсването сигурно е дошло от дъното на язовира. От отсрещния край водата ревеше и се пенеше, сякаш излизаше от гигантски пожарогасител.

Възможно бе едновремешни пукнатини откъм края близо до базата досега да са били запълнени с наноси. Но експлозията ги е разкъсала. Единственото нещо, което би могло да ги запуши, бе около половин тон скална маса, изкопана и спусната от горното течение. Но сега най-малко бе моментът да се копаят скали с багери и кранове.

Планът, който набързо се бе родил в главата му не бе лош. Погледна към канарите откъм далечната страна на клисурата. Ако взриви една от тях, за да запуши скъсването, дали от сътресението няма да се скъса останалата част от язовира?

Освен това защитният кабел минаваше край канарите. Не смееше да пожертва и него.

От миньорското радио долетя гласът на Ангъс:

— Първата фаза от телепортирането завърши. Готови сме да прекъснем захранването!

— Прекъсвайте! — каза Джони. — Електроцентрала! Изключете захранването! Стормълонг! Тръгвайте!

Лекото прашене от арматурния кабел изчезна. По земята се посипаха отломки от бомби, мъртви птици и листа, изведнъж освободени от преградата на щита.

Самолетите се издигнаха с рев.

Джони забеляза една свободна летяща платформа, качи се на нея и натисна ръчката на пулта. Понесе се над язовира и езерото и се насочи към върха на далечните канари.

Дуайт вече беше там. Джони огледа скалите. Опита се да прецени количеството вода, което изтича от дъното на язовира. Задачата му беше да свали от канарите толкова скална маса, че като бъде отнесена в дупката, да я запуши. Преценката можеше да се окаже доста измамна.

Три дупки. Трябва да пробие три дупки, всяка с дълбочина около сто стъпки и под точно определен ъгъл. В точките, където скалата трябва да се отцепи.

Насочи се към задната част на скалата и посочи три места, приблизително на двеста ярда от язовира. На около петнайсет градуса по вертикала.

Започнаха да дълбаят с пробивните машини. Обикновено се използваха за разкриване на рудни жили. Но можеха бързо да пробиват и дупки. Дали щеше да е достатъчно бързо? Имаха само два часа.

Кабелът! В тази част бе положен по-близо до езерото и те пробиваха зад него. В никакъв случай не трябваше да го жертват. Ако го оставят на мястото му, падащите скали можеха да го разкъсат и съборят в езерото.

— Стормълонг! — извика Джони. Той току-що бе изпълзял от един миньорски пътнически самолет. — Кой е най-мощният мотор, с който разполагаме тук в момента?

Стормълонг погледна към самолетите. Бяха дошли с четири. Единият беше нападателен самолет. Стормълонг го посочи.

— Откарай няколко инженери долу в този край на язовира. Според старата отбранителна карта там има кабелна кутия. Отворете я, след това свържете този край с въже, измъкнете кабела от земята и го прехвърлете по въздуха в онзи край.

Това беше точно тъкмо за Стормълонг. Каква щура идея! Да превържеш неукрепения край на кабела към самолета, да отлетиш към югозападната част на езерото и да го измъкнеш от земята. Знаеше, че дори една десета миля кабел би могла да предизвика с тежестта си катастрофа. Но веднага се зае с организацията. Изпрати група инженери да откачат кабела при язовира.

Джони погледна към пробивните машини. Частите им бяха закалени и можеха да издържат на много висока температура. Все пак пушеха. Колко ли бързо могат да пробият дупките? Погледна часовника си и видя колко секции вече са готови. Времето едва щеше да стигне.

В езерото на около пет мили старият миньор и двамата помощници, които Дуайт бе изпратил, се плъзгаха и затъваха в тинята около отломките на кораба. Операторът местеше летящата платформа на всеки няколко минути, тъй като тя веднага започваше да потъва.

Каква гигантска развалина! Нищо чудно, че не можеше да влезе в атмосферата. Вероятно ги сглобяваха на онази луна, Азарт, над Толнеп. Сигурно докарваха частите една по една. Тези неща можеха да летят единствено благодарение на много точни изчисления за планетната гравитация и гравитационните сили.

За момент с тъга се замисли дали тялото на Гленканън не е някъде вътре. Но дори един Марк 32 не би могъл да издържи на вътрешния взрив. Корабът беше истинско гробище. Вътре сигурно имаше поне сто и петдесет обгорели тела на толнепи. Колко ли дълго беше изкривеното, почерняло туловище? Две хиляди стъпки? Три хиляди? Трудно бе да се прецени оттук, голяма част бе потънала. Човек би очаквал да потъне още по-дълбоко. Но при по-внимателно вглеждане забеляза какво всъщност се бе случило. Бе изровил нещо като кратер и тъкмо ръбът на кратера задържаше водата.

Извади от джоба си малък увеличител да види точно какво правят мъжете. Точно така, прокарваха двоен кат взривно въже по продължението на далечния край на кратера, а на близкия имаше още един, който правеше същото. Нямаха нужда от съвети.

Пробивните машини ревяха в скалите и от охладителните им устройства се вдигаше пара. Двайсетина мъже прокарваха канал от езерото до миньорската помпа. Беше им нужна повече вода за охлаждане.

Ох, тази тиня! Почти бе невъзможно да се движиш, без да се хлъзгаш и падаш и всички бяха сплескани с кал до уши.

Погледна часовника си. Движеха се точно на границата. Да изкопаеш дупка от сто стъпки за три часа е равносилно на подвиг, а те трябваше да свършат работата само за час и половина! Не оставяха ни за миг пробивните машини. Четирима мъже натискаха с цялата си тежест върху дръжката на всяка една.

Надяваше се, че просветващият сигнал на кораба на малкия сив човек ще бъде достатъчен. Цялата им отбранителна мощ бе хвърлена тук при язовира, а без защитата на йонизационния кабел бяха съвсем безпомощни при евентуално нападение.

Миньорското му радио се обади. Групата при останките на кораба викаше Дуайт. Бяха готови за взривяване. Дуайт погледна Джони.

Джони се опита да види с бинокъла входовете на генератора в язовира. Дали са затворени? Затлачена кална вода. Оттук не можеше да разбере. Обади се на китайските инженери в язовира. Вождът Чонг-уон също бе там.

— Трябват ни още пет минути, за да затворим последния вход. Изходите на преливниците са затворени. Съжалявам, лорд Джони. Мисля, че лостовете и колелата не са били помръдвани години наред.

— Кажи го хиляда години — каза Джони. — С колко хора разполагате там?

— Седемдесет и двама — каза вождът.

Велики боже, половината им хора бяха в язовира!

— Справяте се чудесно. Довършете работата и излезте оттам, всички до един. Нищо не се знае, взривовете могат да разкъсат целия язовир.

— Ще побързаме — каза вождът.

Чу се рев и Стормълонг полетя във въздуха със защитния кабел.

— Готов съм — проехтя гласът му по предавателя. — Уведомете ме, когато всички са в безопасност.

Мощният нападателен самолет висеше във въздуха в края на язовира. Откъм кабелната кутия свободно се развяваше единият край на защитния кабел. Отдолу се виждаха забързани хора.

Джони кресна към хората при пробивните машини:

— Отдръпнете се!

Те с нежелание изключиха машините и започнаха да се плъзгат надолу от ръба на скалата.

Джони огледа всичко. Хората бяха далеч от вероятната пътека на кабела.

— Късай! — извика той по миньорското радио.

Стормълонг напъна самолета. Като огромна змия, извиваща се и съпротивляваща се, кабелът започна да излиза от земята. Тежестта върху самолета беше огромна. Стормълонг започна да танцува нагоре надолу, опъвайки кабела. Метър по метър, сантиметър по сантиметър той излизаше над земята. Самолетът се издигаше все по-високо над клисурата.

Почти половината вече бе изкаран!

Чу се рязко пукане.

Кабелът се скъса!

Корабът на Стормълонг рязко се изстреля в небето, развял след себе си двеста ярда кабел.

Джони провери височината. Стормълонг можеше да се справи с нея. Пое откъсналата се част от езерото и я положи по брега. Рязко освободи захватката и го пусна.

Стормълонг се появи отгоре. От самолета отпускаха захватката.

— Свържете го! — изкрещя Стормълонг по високоговорителя си.

Хората от върха на канарата се втурнаха надолу, хванаха края на кабела и здраво го закрепиха.

След това можеха да го закърпят. Но всичко това отнемаше време, през което пробивните машини бездействаха.

След като привършиха, Стормълонг отново започна да изтръгва останалата дължина от леглото, където бе лежала векове наред.

Освободи го целия от района на взривовете и го пусна.

Хората се втурнаха обратно към пробивните машини.

— Тук сме напълно готови — разнесе се по радиото гласът на Чонг-уон.

— Отлично — каза Джони. — А сега всички да изчезват от района, включително и ти. Обадете се, като сте готови.

Видя как започнаха да се точат от електроцентралата нагоре по пътя — малки фигурки в сини комбинезони. Най-после бяха далеч от язовира.

— В безопасност сме, лорд Джони — обади се вождът Чонг-уон.

Нямаше нужда да прекъсват пробивните работи. Джони даде сигнал на Дуайт. Той даде заповед на екипа при разбилия се кораб.

— Огън в дупката!

Джони видя как поставиха запалителните устройства и фитилите. След това с подхлъзване и падане се добраха през калта до летящата платформа и се качиха. Последният направо го издърпаха за яката и полетяха, докато краката му още висяха отвън. Платформата стигна до безопасно място и се приземи.

Бум! Бум! Взривяването започна.

Дълга линия от кал избухна в небето. За момент сваленият кораб бе скрит от пушек и пръски тиня.

Земята потрепери от взривната вълна. От езерото се изтласка известно количество разпенена вода. Двайсет и четири секунди след взрива звуковата вълна здраво ги удари като с бухалка.

Димната завеса започна да се вдига. Огромното туловище на кораба не бе помръднало, но в двата края на кратера се бе образувал канал. Тънка струя вода потече от горния край. Само толкова ли?

Джони погледна през бинокъла, затаил дъх, защото се боеше, че колкото бяха притиснати с времето, ще трябва пак да взривяват.

— Хайде, хайде. Още, давай още!

Знаеше, че водата предизвиква силна ерозия и подкопава пътя си.

Далечният бряг на езерото бе поне с две стъпки по-висок от брега при язовира. Би трябвало водата да тече с по-голяма сила.

Течението на водата бе завлякло някакъв предмет и го бе изкарало на повърхността. Беше голямо оръдие. Водовъртежът го преобърна няколко пъти и го отнесе.

Водата проби откъм далечната страна на кратера. Забушува и закипя, изхвърляйки нагоре кал и тиня. Каналът стана по-широк и нахлу още повече вода.

Сега беше ред на най-близката канавка, прокарана от взривното въже. Водата глождеше затлачената преграда по пътя си. Проби я и хукна надолу.

Трета преграда в горния кратер. Ревящият поток бързо я разкъса и продължи пътя си. Коритото се пълнеше. Но в същото време се изпразваше в долната част на езерото.

Реката отново течеше. Джони каза на Дуайт да поздрави хората си за отлично свършената работа.

Пробивните машини настървено работеха и вдигаха пушек. Джони погледна часовника си. Какво стана с това време?

— Колко пробивни секции сте направили в дупките? — попита Джони Тор.

— Пет. Това прави седемдесет и пет стъпки.

— Ще трябва да стигнат. Изнесете пробивните машини. Стормълонг! — извика той в радиото. — Започвай да пренасяш хората и машините!

Вождът Чонг-уон се виждаше като малко петънце в далечния край на язовира. Джони го повика по радиото:

— Вожде, след няколко минути ще видите страхотни отблясъци. Изчакайте малко да видите дали няма да се отприщи целия язовир и ако всичко е наред, изпратете няколко човека да отворят входовете към двата генератора и да включат захранването, но само на защитния кабел и на пагодата.

— Да, лорд Джони.

— И гледайте добре да се прикриете преди взрива — добави Джони.

Бяха извадили отвътре пробивните машини и ги товареха в самолета.

— Дуайт! — извика Джони. — Вземи трите барабана с течен експлозив и ги изсипи в онези дупки. Остави празните барабани отгоре им. Бързо!

Дуайт махна със здравата си ръка и хората му хукнаха. Започнаха да изливат във всяка дупка големите барабани с течен експлозив. В дупките бе толкова горещо, че експлозивът вреше. Трудно беше да го накарат да тече навътре. Въздухът се бе превърнал в кипяща пара.

Джони ги обиколи на бегом, за да развие взривното въже. Навсякъде, където щеше да има барабан, направи голям възел. Барабаните щяха да послужат като бомби, тъй като бяха пълни с взривни пари.

— Фитила! — провикна се Дуайт.

— Нямаме време — извика Джони. Ще ги взривя със самолетни оръдия!

— Какво? — зяпна Тор.

Варелите бяха изпразнени и ги оставиха в дупките на възлите от взривно въже. Един изстрел в някой от барабаните и всичко щеше да пламне.

— Оставете ми този самолет! — Джони посочи към единствения боен самолет, който бяха докарали тук. — Всички незабавно да се качат в останалите!

Стормълонг започна да протестира, но веднага насочи хората към пътническите самолети. Докато товареха машините и съоръженията, той викна на Джони:

— Стреляй от максимална височина. Това нещо ще изригне като вулкан!

Джони гледаше часовника си. Бяха останали само девет минути.

Самолетите се готвеха да отлетят, последно се качи Дуайт. Джони огледа още веднъж всичко. Изглеждаше наред.

Втурна се към бойния самолет и се приготви да го запали.

В района не бе останал никой.

Излетя и веднага набра височина две хиляди стъпки. Язовирът все още изглеждаше твърде голям.

Самолетите се приземяваха от другата страна на язовира. Стормълонг действително ги бе прехвърлил отвъд с невероятна бързина.

Вождът Чонг-уон и хората му се бяха укрили.

— Стрелям в дупката! — каза Джони в миньорското си радио.

Регулира оръдията на „пламък“, „тесен обхват“ и „максимум“. Провери предпазния си колан.

А сега да покажем умения в точната стрелба. Долу всичко изглеждаше тихо и спокойно. През счупения корпус на черната развалина минаваше вода. Реката се вливаше право в коритото на язовира.

Но и много вода се източваше от дъното на язовира. Отворената дупка щеше да става все по-голяма.

Джони щракна няколко ключа и затвори всички прозорци. Провери дали вратите са здраво уплътнени. Дали да не се издигне на три хиляди? Не, това бе най-добрият обхват. Един боен самолет можеше да понесе много неща. Но той никога не беше чувал някой да е взривявал сто и петдесет галона течен експлозив. Плюс сто стъпки взривно въже номер пет.

Внимателно се прицели в средния барабан. Натисна бутона за стрелба.

Цялото небе се освети. Зелена огнена завеса се издигна на три хиляди стъпки.

Взрив!

Ударната вълна го застигна и самолетът се завъртя нагоре като подхвърлена играчка.

Ударът в предпазния колан му изкара въздуха.

След три секунди осъзна, че е с главата надолу. Удари пулта. Балансиращите мотори на самолета се задействаха и го уравновесиха. Летеше назад.

Моторите се бореха с рев срещу неправилната посока, в която самолетът бе тласкан.

Компенсираха и самолетът се стабилизира. Предното стъкло трябваше да се смени. Беше се пропукало по диагонал.

Едва сега Джони успя да види скалата. Димът се бе разсеял. Цялата й предна част бавно, бавно се свличаше надолу към езерото.

Срутваха се половин милион кубически ярда скала.

Голяма част от нея изглеждаше така, сякаш пада в блок. Но това бе зрителна измама. Отцепилата се скала бе равномерно разбита на парчета. Отначало се свличаше равномерно, но точно преди да падне във водата, изгуби формата си и се раздели на части. В първия момент изглеждаше така, сякаш цялата маса се бе свлякла до брега. Но част от нея бе отхвръкнала напред и стигна чак до средата на езерото.

Джони наблюдаваше язовира. Дали и той няма да се свлече бавно надолу и цялото езеро с рев да се понесе към клисурата? Бяха поставили експлозива така, че взривната вълна да се насочи нагоре към въздуха, а не надолу към земята. Вълната наистина бе отишла във въздуха, доказателство бе случилото се с бойния самолет.

Първата вълна удари язовира и водата с плисък се издигна на сто стъпки над повърхността. Дали така нямаше да изгуби много вода? Не, това бяха само пръски.

Държеше ли се още язовира?

Нямаше как да разбере дали подводното течение отнася скалната маса към отворената дупка. Стрелна се със самолета встрани от язовира. Изпод него продължаваше с рев да изтича вода. Зачака.

Може би само си въобразяваше, но като че ли водата намаля.

Вниманието му бе отвлечено от сини фигури, тичащи към електроцентралата. За разлика от него, те бяха решили да не чакат.

Погледна часовника си. Разполагаше само с две минути, за да кацне някъде със самолета.

С удар по пулта Джони стрелна самолета надолу към един свободен заслон. Изключи мотора. Трябваше специално да провери дали е спрял, защото ушите му бучаха.

Имаше още трийсет и три секунди. Успя на косъм!

Мина през подземния тунел и влезе в купола. Погледна към пагодата. След всички тези взривове не бе помръднала ни една тухличка.

Ангъс бе при пулта. Малкият сив човек бе седнал пред компютъра.

Ангъс махна и извика:

— Захранването е включено. Започаме с изстрелването!