Л. Рон Хабърд
Бойно поле Земя III (59)

4

След като се огледа наоколо, Джони напълно разбра опасенията на Пиер. От известно време летяха през нощта — нещо, което не би притеснило един опитен пилот. Наистина, Джони дори не бе забелязал.

Трябваше да се взре много напрегнато, за да различи връх Елгон. Издигаше се над черната пелена облаци. Само тренираното пилотско око можеше да го забележи, защото нямаше луна, а такъв връх се различаваше само, защото закриваше някои звезди.

Но Джони веднага прости на Пиер главно заради екраните. Облаците бяха толкова плътни, че екраните не показваха нищо друго освен облаци и буря под тях. Само ако много добре познаваш очертанията на езерото и лагера, би могъл по-скоро да ги налучкаш, отколкото да ги различиш. Имаше и много електростатични смущения. Над лагера сигурно валеше като из ведро, с мълнии, светкавици.

Пиер бе в такова състояние, че само се молеше да се приземят. Не можеше да разчете показанията на екраните. Не виждаше нищо друго освен няколко звезди над главата си и плътна чернотия под тях, която от време на време се прорязваше от светкавица. Мислеше, че ако опитат да се проврат през този ад, с тях е свършено. Кой знае в кой хълм ще се разбият? Ако знаеше, че връх Елгон се намира на по-голяма височина от тяхната височина на летене, сигурно щеше да се смрази от ужас, но за щастие не знаеше. Още по-лошо, бяха прелетели край два върха, които бяха по-високи и от Елгон. Като капак на всичко, мосю Тайлър бе заел пилотското си място, тананикайки някаква странна песен! Мон дьо, човек не си подсвирква, когато е изправен пред смъртта. Лудост!

Виктория им даде разрешение за кацане и Джони предпазливо полетя надолу през дъждовните облаци. Екраните не се проясниха, но понеже познаваше местността, можеше да се ориентира и по най-нищожния образ. Безполезно беше да гледа през прозореца — сякаш го заливаха с пожарогасител.

Джони опита да спусне магнитните захватки. Повече го интересуваше да се приземи меко заради пътниците, отколкото къде точно се приземява. Стана доста плавно и като изключи мотора, Пиер му хвърли тревожен поглед, защото мислеше, че още са във въздуха.

Заради дъжда трудно можеха да се чуят в кабината. Джони отвори вратата на самолета и пред него се озова Кер, заливан от дъжд.

Дори да се вземе пред вид дъжда, Кер изглеждаше ужасно мрачен. Обикновено много се радваше да види Джони.

Последния път, когато Джони бе в Африка, бяха прекарали три нощи с Кер в Кариба. Работеха със системата за телепортиране. Нямаха яснота по отношение на планетата Фобия. Не знаеха координатите, освен това, че бе „някъде около психлоското слънце“. За известно време бяха изгубили надежда, че ще я намерят, което значеше, че Кер ще трябва да умре от липса на дихателен газ.

Както и да е, откриха я. Обикаляше по сплескана елипса. Разликата между разстоянията съответно от най-близката точка на орбитата до слънцето и от най-далечната бе толкова голяма, че всяко живо същество, дори един психло, би загинало, ако живее на планетата.

Фобия минаваше през три фази: отдалечавайки се от слънцето, атмосферата й се охлаждаше и се втечняваше; отдалечавайки се още повече, течността замръзваше; приближавайки слънцето, промените ставаха в обратна последователност и атмосферата отново ставаше в газово състояние. В дългия „летен“ период — една година на Фобия се равняваше на осемдесет и три земни години — на планетата се развиваха мъхове, лишеи и други растения, които при втечняване на атмосферата преминаваха в състояние на „зимен сън“, след което отново се пробуждаха през лятото.

Макар че загубиха много време да изпращат камери, накрая определиха орбитата й. Резултатите надминаха и най-смелите очаквания на Кер. Планетата бе в разгара на „есента“ и не бе никакъв проблем да напълнят с помощта на помпи цистерни с втечнен газ. Не само това, но бяха донесли и петдесет тона от веществото, от което се правеше храна за психлосите. Да, при последната им среща Кер бе на седмото небе от радост.

А сега седеше под дъжда, мрачен като смъртта.

— Зрасти, Джони — вяло каза той.

— Какво ти става, Кер? — попита Джони. — Да не си загубил на хазарт?

— О, не е заради теб, Джони. Винаги се радвам да те видя. Заради онзи Маз е. Той беше главен инженер, когато мината бе в психлоски ръце. Един от ранените. Разполагам с около седемдесет бивши затворници и се опитвам да си изкарам заплатата, като пусна отново мината в действие.

Приближи се по-близо до Джони. Дъждът се стичаше по дихателната му маска. Туниката му бе прогизнала.

— Аз не съм инженер! — изведнъж изплака Кер. — Бях офицер по поддръжката. Рудата ни свърши, а следващия район е някъде наоколо. Този …… Маз и всички останали …… психлоси само си седят на задниците и се правят на нещастни! Някой …… глупак им е показал снимка на взрива на Психло и те просто не искат и пръста си да помръднат! Не разбирам от …… математика и не мога да направя изчисления за следващите рудни залежи!

И ти като мен, помисли си Джони. Радваше се, че момичетата не говореха психлоски. Как само умееше да псува бившият психлоски мошеник! Но псуваше рядко — само когато беше изключително ядосан.

— Затова съм тук — каза Джони.

— Наистина ли? — светна Кер.

— Маккендрик пристигна ли? — попита Джони.

— Дежурният е получил сводка от разузнавач за самолет, идващ насам от Шотландия. Трябва да е Маккендрик. Ще пристигне след около три часа.

Три часа! Джони искаше веднага да се заеме с работа. Е, тъй или иначе, имаше да свърши още нещо преди това — да намери няколко психлоски трупа.

— Отзад има хора. Моля те, настани ги в лагера.

— Добре — весело каза Кер. Носеше брезент, с който можеше да ги заслони. Насочи се към задната врата и го разгърна.

Пиер се бе посъвзел, но с ужас видя, че Джони се рови в едно отделение, където обикновено държат комбинезоните за летене на големи височини. Намери ги, хвърли му един и започна да се облича.

Джони чу как вратата се затваря и видя неясни фигури, тичащи към лагера. Закопча ципа на комбинезона си и провери горивото — имаше предостатъчно.

След двайсет секунди отново се издигнаха в небето. Пиер още се бореше с непознатия му екип. Мон дьо, никак не бе безопасно да живееш край мосю Тайлър!

Джони никак не бе притеснен. Над облаците небето бе чисто и дори можеше да определи положението на върховете по това кои звезди не се появяват на екраните му. Остави самолета със запалени светлини и се насочи към вечните снегове, където бяха заровили психлосите. Трябваха му двама — един работник и един началник.

На Пиер никак не му ставаше по-добре от това, че не знае нито къде отиват, нито защо. Полетът с такава скорост в мастилено черното небе го ужасяваше. Дори не поглеждаше екраните. Очите му бяха вперени в прозорчето.

Джони много бързо се ориентира къде трябва да кацне. Бяха оставили там един електрокар. Щеше да го използва като ориентир. Предполагаше, че след толкова време труповете ще бъдат изцяло покрити със сняг.

Без да знае къде отиват, какво търсят и защо, Пиер само се взираше в прозорчето с онемели от ужас очи.

Изведнъж видя бяло петно. На светлината от самолета се виждаше, че от него се издигат бели облачета. С ужас чу как моторите затихват като за кацане.

— Недей! — изкрещя той. — Недей! Недей! Приземяваш се върху облак!

Джони погледна в екраните. Наистина от този ъгъл приличаше на облак. Вятърът навяваше сняг.

А, ето го електрокарът. Беше потънал в сняг до седалката. Точно зад него трябваше да са заровени труповете.

Ориентираше се само по екраните. Бяха още далеч до най-близкото място за кацане. Спусна самолета надолу и изгаси моторите. Вятърът бе много силен и самолетът леко трепереше.

Джони намести въздушната си маска.

— Слез да ми помогнеш!

Пиер бе напълно объркан. С очите си видя, че се приземиха в облак и не можеше да разбере на какво се държи самолета. От предни курсове знаеше, че трябва да са близо, ако не и на самия екватор, а наскоро бе научил, че на екватора бе много горещо. Тъй че най-малко очкваше да види сняг!

Малкото му племе бе живяло в подчинение на йезуитите, които ги манипулираха чрез всяване на страх от рая и ада, най-вече от ада. А и самата репутация на мосю Тайлър граничеше с религиозно страхопочитание и предразсъдъци. Тъй че, по-малко се изненада на това, че се приземиха върху облак, отколкото на командата да слиза долу.

Пиер погледна белите облачета. Да, това беше облак! Пред очите му изникна образа на разпнатия Христос. Не, твърде беше млад, за да става светец. Но имаше решение. Пресегна се да вземе парашута и бързо се напъха в него. Мосю Тайлър може и да може да ходи по облаците, но сина на мадам Соланс — не.

Събра кураж и отвори вратата. Затвори очи и скочи с ръка на ръчката за отваряне на парашута. От седалката на такъв самолет до земята имаше приблизително осем стъпки. Но Пиер се бе приготвил да падне от дванайсет хиляди. Като докосна земята, въпреки снега едва не счупи крак. Падна по гръб и съвсем объркан, остана да лежи с лакти, забити в снега. Не можеше да разбере защо не падна през облака.

Погълнат от работата си, Джони не забеляза объркването му. Беше извадил от самолета кирка и ровеше в снега. Здраво бяха затрупани.

Върхът на кирката опря в нещо. Коленичи и разчисти снега, който веднага бе подет от вятъра. Показа се крайчеца на дихателна маска и след това върха на шапка. Чудесно, изпълнителски кадър!

Опипа чудовищните рамене, за да прецени къде трябва да пъхне кирката, за да го освободи от заледения сняг. Психлосите тежаха към триста килограма, да не говорим в този сняг и лед.

Джони заби по-дълбоко кирката и се отпусна с цялата си тежест. Чудовището бе толкова тежко, че горният й край отскочи и разкъса връзките на комбинезона за летене на големи височини.

Опита отново, този път с всички сили. Чудовището се помести нагоре със скърцащ тих звук.

Вероятно звукът наподобяваше на прочистване на гърло и копчето на банката изпя един ред от песента:

„Призрачни ездачи в небето…“

Пиер, на когото му се бе събрало доста, видя как от облака се въздига демон. И не само това. Демонът пееше със сатанински глас.

Това преля чашата. Момчето изохка и припадна.