Л. Рон Хабърд
Бойно поле Земя III (46)

3

На няколко стъпки от залата за конференции Джони усети как кръвта се надига в главата му.

Война! Стига само някой от тези лордове или правителствата им да произнесе тази дума и флотилиите им веднага се вдигат да направят на пух и прах земята на някой.

И като я разпартушинят, отлитат си просто ей така, без изобщо да ги е грижа какво са направили с домовете и живота на хората, даже могат да се върнат да повилнеят още малко!

Джони се разходи из лагера. Беше топъл следобед и вентилаторите на изхода създаваха лек и приятен бриз.

Малките деца лежаха в окопите за оръдията, облечени в оскъдни дрехи. Проследиха го с очи. Кучетата лайваха един-два пъти от каишките си и после махаха опашки за поздрав. По-големите деца бяха нахранили малките и сега седяха с кръстосани крака и ядяха от купички. Като мина край тях, засмяха му се и кимнаха.

Джони си помисли откъде накъде тези деца няма да имат шанс? Защо да нямат щастливо и спокойно бъдеще?

Война! Какво право имаха студени, безсърдечни раси да убиват и рушат, да смазват и пречупват по-слабите и по-безпомощните?

Както и да се наричаше това — „национална политика“, „държавна необходимост“ — оставаше си пълна лудост.

Психло! Какво право бе имала Психло да напада планетата им? Нима не са могли да купят каквото им е трябвало? Защо не са дошли да кажат: „Имаме нужда от метал. Предлагаме ви да го разменим с тази и тази технологии.“ Не, по-изгодно им е било да убиват и грабят.

Спомни си за времето преди за пръв път да забележат посетителите, когато се бяха почувствали свободни от жестоките потисници и тирани. Хората работеха с желание, бяха щастливи. А след това посетителите. Заедно с тях и банката.

Може би организация наистина е необходима. Но това на никой не даваше право да създава правителства от безчовечни, бездушни зверове!

Сети се за Браун Лимпър и за идиотщините, които вършеше „в името на държавата“. И все пак, той бе направо разумен в сравнение с тези лордове тук.

Джони погледна децата. И взе твърдо решение. Каквото и да се случи, няма да има повече война. Никъде.

Толкова бе погълнат от мислите си, че вождът Чонг-уон трябваше да му разтърси ръката, за да привлече вниманието му.

Вождът подскачаше около Джони, махаше му и накрая буквално го натика в контролния щаб.

Лицето на Тини грееше от радост. От слушалките й се чуваше реч на пали. Каза нещо в микрофона си и се обърна към Джони.

— Обажда се шотландският офицер, който ръководи спасителните операции в Русия — каза Тини. — Забелязали някакъв зелен пушек да излиза от една вентилаторна тръба. Някой отвътре свалил укреплението на вентилационните изходи. Докарали са кранове и въжета и вече измъкват хора!

Буквално всяка минута пристигаха нови сведения. Тини пак се обърна към Джони:

— Полковник Иван! За тебе е. Казва: „Кажи на маршал Джони, че храбрите червеноармейци отново са под негово разпореждане!“

Джони искаше да му каже нещо. Трудно намираше думи. Но Тини каза:

— Има още едно обаждане за Джони. Иска да чуе гласа ти.

Подаде му микрофона.

Без да спазва никакви мерки за безопасност, гласът каза:

— Джони? Аз съм Том Смили Таунсън!

Джони не можа да каже ни дума.

— Джони, хората от селото са живи и здрави. Всички сме добре, Джони. Джони, чуваш ли ме?

— Слава богу! — с усилия произнесе Джони. — Кажи им, Том. Кажи им на всички. Слава богу!

Той седна на един стол и заплака. Досега не бе съзнавал колко се бе притеснявал за тях. Бе потискал тревогата с желязна воля, за да може да работи.

Продължаваха да пристигат съобщения и след малко Джони се зае за работа. Питаха къде да отидат, а той на свой ред им съобщи радостната вест, че врагът се е оттеглил и няма да се върне. Веднага на фона на гласа на комуникатора се чуха радостните им викове.

Имаха пет ранени пилота и много случаи на изгаряния. Искаха помощ от Шотландия. Джони разбра, че старата подземна болница в Абърдин е подготвена да приема ранени и нареди тежко ранените да се закарат там със самолети. Изпрати една от сестрите от Абърдин в Ташкент, за да се погрижи за по-леко ранените.

Работата така го увлече, че съвсем забрави за сър Робърт, докато Драйс Глотън не изпрати Чонг-уон да му напомни.

Освен това, Джони съзнателно бе отлагал повикването на сър Робърт. Още не бяха успели в Касъл Рок и знаеше, че сър Робърт няма да иска да замине. Дори си мислеше дали не може да убеди лорд Фаулджопан да отложи подписването с един ден.

Все пак се обади и се зае да организира всички затворници да бъдат свалени при замъка Балморъл на около петдесет мили западно от Абърдин. Лесно се откриваше от въздуха, тъй като имаше три ясно открояващи се планински върхове, река, а и самият замък бе внушителна развалина. До Абърдин имаше добре запазен път, но Тор каза, че може да вземе пленниците с боен самолет и да ги откара в болницата в Абърдин, ако имат нужда от спешна помощ. Джони ги предупреди да бъдат предпазливи. След това отиде да потърси ховинския пратеник, който сега осъществяваше връзката с толнепската флотилия. Даде му следа на карта, която да предаде на ховинския командир. Казаха, че могат да предадат пленниците още същия следобед, без да изчакват официалното подписване на документите. Никой не знаеше колко затворници има, но щяха да ги свалят с различни совалки. Джони повери работата на тях и на Тор от Шотландия.

Докато се обаждаше в Шотландия, остана с впечатлението, че там цари пълен хаос и това още повече го спря да не се свързва със сър Робърт.

Драйс Глотън изпрати за втори път Чонг-уон. Боже, как горяха от нетърпение тези малки сиви хора да докарат тук сър Робърт!

Най-накрая успя да накара комуникаторите в Шотландия да го издирят. Когато чу гласа му по радиото, всичките му опасения напълно се оправдаха.

Сър Робърт направо се нахвърли срещу Джони и гневът му пролича дори от превода на комуникаторите.

Известно ли му е на Джони, че в подземните скривалища на Касъл Рок има две хиляди и сто човека, ако все още са живи? И че всички възможни входове са затрупани от тежките бомбардировки? На доста места са спуснали атмосферни маркучи, но я се опитай да влезеш във връзка по тях! Стените на замъка са толкова нестабилни, че при всеки опит да работят с пробивни машини, върху главите им се посипват камъни.

Да, Дуайт е там! Да, взел е подпори за тунели от Корнуол и е опитал да ги вкара. Нима Джони си мисли, че стоят със скръстени ръце?

Какво му е на него, седи си с онези тра-ла-ла лордове и си пие чай! Пий си чая, но остави хората да си вършат работата…

И така, на Джони му трябваше цял час, за да накара сър Робърт да проумее, че без неговия подпис въпросът с посетителите няма да приключи.

Най-накрая, с хиляди проклятия, че комуникаторите не можеха да преведат всичко на пали, сър Робърт обеща, че ще осводи някой пилот и ще долети тук.

Джони се облегна на седалката, напълно изтощен. Не обичаше да спори със сър Робърт. И напълно го разбираше. Неговата леля Елън също бе някъде долу в затрупаните скривалища. И Криси! Много усилия на волята му трябваха, за да остане тук, когато с всяка поричка на тялото му се искаше да е там и да копае с голи ръце, ако трябва.

Двамата малки сиви хора останаха много доволни, когато Чонг-уон им каза, че сър Робърт пристига.