Ярослав Дитъл
Болница на края на града (9)

Глава девета

Щросмайер пишеше на машина някаква история на заболяване. Удряше по клавишите по двупръстовата система, захапал цигара и притворил очи, защото димът го дразнеше.

Вратата се отвори и влезе Алжбета. Тя седна на дивана с невиждащ поглед.

— Как е той? — попита хирургът.

— Толкова ли ми личи откъде идвам? — изненадана му отвърна с въпрос.

— На този свят могат да се потулят твърде малко неща, а пък в една провинциална болница — абсолютно нищо. Имам предвид както трогателната любовна история между лекарка и пациент, така и факта, че дъщерята на един от ортопедите му краде парите.

— Много ли се приказва за това?

— За парите ли? Ужасно много.

— Аз питам за мен и Пршемисъл.

— Бъдете спокойна. И за това.

Лекарят заудря здравата по клавишите.

— До края на живота си няма да се науча да пиша на машина. Ето как светът ще се лиши от един Стендал.

— Искате да се измъкнете, без да ми отговорите…

— Е, опитах се, но още отначалото трябваше да си дам сметка, че е безсмислено. — Той стана, остави цигарата. — Вие, Елизабет, ме питате дали в лекарските кръгове това се смята неуместно. Аз пък, вместо да отговоря, ви питам: дори да се смяташе, щяхте ли да се откажете?

— Не.

— Ето, виждате ли, затова не питайте, ами по-добре седнете да пишете, а аз ще ви диктувам.

Алжбета със смях се подчини.

После звънна телефонът и тя вдигна слушалката.

— Ортопедията.

Обаждаше се Ирена, дъщерята на Щросмайер:

— Търся доктор Щросмайер.

Той пое слушалката:

— Моля.

— Тук е Ирена, здравей! Татко, може ли да дойдеш у нас на вечеря в четвъртък?

— Какво толкова забележително има в четвъртък? Някаква годишнина ли?

— Нещо подобно — изкиска се дъщеря му.

— Е, добре, ще дойдем с майка ти — бързо реши ортопедът.

— Не, не, мама я остави у дома — нареди Ирена.

— Малко е странно, не ти ли се струва?

— Не можеш ли поне веднъж да направиш нещо заради мен?

Такива въпроси винаги обезоръжават бащите.

— Е, добре.

— И така, не забравяй, четвъртък в шест и половина. Чао!

Той остави слушалката и тихо констатира:

— Значи в четвъртък вечерята ми е осигурена.

 

 

Вацлав Пйенкава поздрави Пршемисъл Резек — току-що го бяха докарали от реанимацията:

— Добре дошъл, Пршемисъл Орач^[1] от твоята последна оран. Как беше?

— Благодаря за вниманието, беше чудесно и трая дълго.

Санитарите го преместиха на леглото и излязоха.

— Благодаря.

— Сега вече и двете ли крачета са ти еднакво дълги?

— Надявам се.

— Че те не ги ли премериха със сантиметър?

— Сигурно, само че аз проспах тоя момент.

— Какво друго може да се очаква от теб! На мен да ми правят такава операция, няма да мигна. Само че не щат. Цяла сграда се стовари отгоре ми, а те не ми дават да помириша упойка.

В същия миг вратата се отвори и нахълта Хункова.

— Вашичек, искаш ли портативен телевизор?

Едва сега тя забеляза, че в стаята е и Пршемисъл и се стъписа.

— Добър ден!

— Добър ден!

Пйенкава се ухили:

— Ха така, сега я втаса и съм любопитен да видя как ще се измъкнеш.

Сестрата тутакси почна да обяснява как стои въпросът с телевизора:

— На един пациент са му донесли, ама той не може да гледа, понеже му има нещо на очите.

— Виж я как го извърта, за да не каже, че се разбрахме да се оженим…

Резек не повярва на ушите си:

— Какво?!

— Блещиш се, а, гледай как действа монтьорът с натъртения задник.

— Вие наистина ли ще се жените?

Хункова беше страшно смутена:

— Вашек само се шегува.

Пйенкава рязко я попита:

— За теб наистина ли е на шега?

Хункова бързо се поправи:

— За мен — не.

— За мен — също. Така че друг път да не съм го чул.

— Чудесно! — възкликна изумен Пршемисъл. — И от кога се познавате?

— Ако искаш да кажеш, че сме скорострелни, ще ме ядосаш.

— Не бих могъл да си го позволя.

— Така, де. Вярно е, че я караме малко по бързата процедура, но то е само, защото се срещнахме толкова късно и сме загубили много години, та сега трябва да наваксваме, особено с децата.

Хункова се смути още повече. Тя веднага се сбогува:

— Е, ще ти оставя телевизора, после ще дойда пак да те видя.

— Довиждане.

— Чао, чао!

Когато вратата се затвори подир нея, Пршемисъл не се сдържа:

— Просто нямам думи! Струваше ми се, че аз преживявам бог знае какви превратни неща тук, но в сравнение с теб това е нищо. Не си ли малко сащисан от всичко?

— Разбира се, че съм. Но пред нея не бива да се издавам.

— Защо?

Пйенкава каза просто:

— Защото наближава трийсетте, не е особено хубава и мога да си представя как се е напатила по тая причина.

Пршемисъл беше смаян колко необикновено чувствителен и тактичен е грозноватият мъж на леглото до него. И каза повече на себе си:

— Все пак това момиче е извадило фантастичен късмет, че оня покрив се е срутил върху теб.

 

 

В късния вечерен час някой яростно натискаше звънеца.

Сова погледна навън в тъмното.

— Кой е?

Обади се възбуденият глас на Щросмайер:

— Кой може да бъде? Разбира се, че съм аз.

Сова отиде да отвори.

— Какво става?

— Не знаете ли? Днес следобед сте си подал оставката, господин главен лекар.

Междувременно Сова отключи портичката и двамата тръгнаха към къщата.

— Мисля, че за вас това не е нещо ново.

— Как да не е! Това е съвършено друго нещо.

— Не разбирам защо?

На входната врата му направи път да влезе.

— Ами защото аз, глупакът, си го представях по съвсем друг начин. И разбира се — погрешно. Мислех си, че вие формално ще се откажете от длъжността, аз формално ще я поема, но де факто работата ще си върви постарому. И изведнъж — ни в клин, ни в ръкав ми обаждат, че напускате окончателно, че ще се обяви конкурс, че в него ще участват както винаги двама души, тоест аз и още един за бройка, защото с фенер да търсите, пак няма да намерите що-годе опитен ортопед, и аз наистина ще стана главен лекар, и изведнъж на главата ми ще се стоварят куп отговорности — за пациентите, за лекарите, за санитарките, за пешкирите и за чаршафите, и за Арнощ — да не тича по момичета, и за Цвах — да улучва вената…

Сова не се сдържа и се разсмя от сърце:

— От всичко, което изброихте, за единствен свой грях към вас смятам колегата Цвах. Не реших този проблем докрай и изглежда, няма да го реша. Влизайте. Ще пиете ли кафе?

— Кафе — не, едно коняче, двойно.

Той пое чашата и я изля на екс в гърлото си, като продължи да говори:

— Цвах е само една черешка върху сметановия крем на ужасно безвкусна торта, която трябва да изям, при това самичък. Но аз нахълтах тук, не за да ми обяснявате какво ме чака и какво няма да ми се размине. Долетях тук, за да ви задам един-единствен въпрос: защо? Защо отведнъж взехте клещите и отрязахте всичко — защо? Трябва все пак да има някаква много важна причина. И не ми разправяйте, ако обичате, че най-ненадейно са почнали да ви треперят ръцете при операция, тия не ми ги разправяйте.

— Ръцете ми не са започнали да треперят.

— И не ми разправяйте също, че човек като вас, който оперира с такава… такава работоспособност трийсет и пет години, изведнъж ще тегли чертата и изобщо няма да му бъде мъчно. Че това може да ви вкара и в гроба!

Сова му наля още една чашка.

— За умиране, надявам се да не умра, но сигурно ще ми бъде мъчно, и то много.

— Така че — защо? И без увъртания!

— Струва ми се, че докато все още имам малко сили, трябва да направя нещо по-важно. Или поне така си мисля.

— И какво е това важно нещо, по-важно, отколкото да ремонтирате тук кости.

— Искам да помогна на сина си.

— Искате да идете при него?

— Да.

— Искате да зарежете всичко тук и да отидете в оня пущинак?

Сова само кимна.

— И как или с какво ще му помогнете? Да не би като поемете домакинската работа?

Сова отговори след кратко колебание:

— Ще поема единия от двата участъка.

— Ще работите като участъков лекар? — попита слисан Щросмайер.

Вместо да отговори, с едва забележима усмивка, Сова бавно отпи от кафето си.

— Вие, първокласният ортопед, на стари години ще работите като участъков лекар?!

— Мислих много за сина си и за своето безсилие открай време да му се притека на помощ. Всичко или почти всичко между нас беше прекъснато.

— Но от кого, от кого беше прекъснато?

— След толкова време няма никакво значение кой го е направил. Стигнах до извода, че ние двамата, той и аз, можем да се срещнем отново само в работата, в медицината. А ако и там не — тогава вече никъде другаде.

Главният лекар млъкна, а Щросмайер каза смаян:

— Боже господи, страхувам се, че сте прав. Кога постъпвате?

— На първи.

Щросмайер взе да си играе с малката чашка, после каза леко прегракнал:

— Значи аз ще бъда главен лекар, а вие участъков. Бог знае на кого ще му е по-трудно.

 

 

Отново ден за свиждане.

Старшата сестра обходи коридорите, надникна в стаите, Цвах си оправи вратовръзката, приглади косата си и излезе в коридора, Щросмайер се вмъкна в празната баня. Но тъкмо отвори списанието, което си бе донесъл, и на вратата се почука:

— Влез!

За негово учудване влезе не някой външен човек, а сестра Хункова, доста смутена и развълнувана.

— Добър ден, господин докторе, идвам при вас.

На Щросмайер му мина през ум, че днес вече се бяха виждали достатъчно, но потисна тази мисъл и само каза:

— Дежурен е обаче…

— Знам, но аз идвам при вас…

„Много странно“ — помисли си лекарят.

— Моля…

Сестрата все още беше много смутена.

— Дълго мислих при кого да отида и накрая все пак реших да дойда при вас, защото си казах, че вие най-добре ще ме разберете.

Заместникът на главния лекар беше нащрек.

— Аз ли?

— Знам, че ви е в главата онова за гълъбицата…

— Съвсем не…

— Но аз пък мисля, че бяхте съвсем прав. Тогава наистина бях глупава…

На Щросмайер му се стори, че просто сънува.

— Тогава ли? Тоест, пардон…

— Е, може би и сега, но все пак трябва да ви попитам.

— Какво?

— Ами за едно такова деликатно и интимно нещо, не ми ли се сърдите?

— Не, защо? Стига да мога…

— При нас, в нашето отделение, дойде, всъщност — докараха го — един пациент.

— Кой? И за какво е тук?

— Има счупен таз.

— А-ха, тазът от „двойката“.

— Да. И стана такова едно особено нещо — този пациент иска да ме вземе.

Щросмайер не сдържа изумлението си:

— За жена?

— Да.

— Но тогава сигурно сте… тогава ви честитя… естествено, ако споделяте чувствата му.

— Да, благодаря ви… имам… щастлива съм. И тъкмо затова идвам при вас. Вашек, той се казва Вашек, е доста тежко пострадал.

— Да, но и доста добре се възстановява.

— Само че той е пострадал на такова, как да кажа, на такова деликатно място.

— В какъв смисъл деликатно?

— В този смисъл, че искаме да се оженим.

Лекарят вече разбра, но от този момент трябваше да употреби много усилия, за да остане сериозен.

— Да, в този смисъл, да.

— Много бих искала да разбера от вас дали освен таза, освен костите, не е пострадало и нещо друго.

— Имате предвид дали не е била нарушена функцията на нещо важно за съпружеския живот.

— Да.

В тишината, която настана, можеше да се чуе даже как капеше кранът на някой от душовете.

— Аз, разбира се, не съм уролог, а ортопед…

— Преди да довършите, искам да ви кажа, че каквото и да ми съобщите, все едно ще се омъжа за него.

Щросмайер отново, за кой ли път вече, беше смаян.

— Но така ще се осъдите на доживотен… аскетизъм.

— Аз го обичам.

Щросмайер я погледна изпитателно.

— Толкова много?

Сестрата кимна.

— В такъв случай не разбирам защо сте дошла при мен?

— Дойдох с молба, ако всичко свърши зле, да не му казвате.

— Та той да няма задръжки да се ожени за вас?

— Да.

— Съмнявам се, че ще има нужда. Засега всичко показва, че състоянието му е добро, но все пак ще помня вашата заръка.

После добави все така удивен:

— Дори си мисля, че ще я помня, докато съм жив.

 

 

Утро.

Главният лекар Сова вървеше към операционната както винаги бързо, с изправена фигура и твърда крачка. Без да се оглежда наляво или надясно, той влезе в съблекалнята. Там си взе операционно облекло и се пъхна в една от кабинките. Изобщо не забеляза, че иззад ъгъла надничаше младата сестра Андреа, която с ръка даваше знак на някого вътре, че този, когото очакват, е дошъл.

Щом отвори вратата на умивалнята, Сова видя строен целия персонал на операционната, от старшата сестра Лудмила до санитаря.

Андреа излезе крачка напред с букет рози и започна:

— Уважаеми господин главен лекар!

Отстрани стояха лекарите и наблюдаваха сцената.

— Позволете ни по случай вашата последна операция да ви благодарим, че през всичките тридесет и пет години бяхте добър към нас.

Щросмайер отбеляза по адрес на младата сестра:

— Което, специално тя, добре си спомня…

— Че ни научихте на страшно много неща, че бяхте търпелив…

Щросмайер виждаше, че това славословие изобщо не беше приятно на Сова.

— … и ви пожелаваме всичко най-хубаво и да си спомняте с добро операционния персонал.

Тя направи реверанс и сред гръмналите ръкопляскания му подаде букета.

Сова трябваше да отговори — с измъчена усмивка той викаше на помощ Щросмайер.

— Уважаеми и драги колеги от операционната. Не зная кой шпионски център ви е уведомил, че днешната ми операция е последна, но за съжаление е вярно, така че не ми остава друго, освен да ви благодаря за хубавите думи и за розите и да ви кажа, че винаги ми е било приятно да работя с вас, макар невинаги да съм го показвал… но съм го мислил. И ако някога случайно не съм го мислил…

— … тогава съм го показвал — добави Щросмайер.

— Бих искал още веднъж да ви благодаря. Вие сте наши верни помощници и ние изцяло разчитаме на вас. Днес например имаме заместване на тазобедрена става, тоест тотална ендопротеза и аз вярвам, че тази особено сложна операция ще протече без ни най-малки усложнения. Само бих ви помолил всичко да бъде добре подготвено — включително и онези инструменти, които едва ли ще ни потрябват. Също така искам операционното поле да бъде най-прецизно почистено, да не се говори излишно, да имаме подръка достатъчно кръв, операционната сестра да наблюдава непрекъснато раната и да бъде съсредоточена, да…

Вече беше поставил всички по местата им и Щросмайер само процеди през зъби:

— Амин!

Сова го погледна, видя, че е прекалил, затова с извинителна усмивка повтори:

— Амин!

 

 

Прощалната вечеря събра в местния крайпътен ресторант цялата ортопедия — от хирурзите до санитарите.

Роман Яхим тъкмо разказваше на Ина и на останалите сестри някаква много напрегната история с леки коли, когато една от сервитьорките извика:

— Господин Яхим! Господин Яхим!

— Аз съм — обади се Роман.

— Моля, на телефона!

И тя му посочи къде да го намери.

Роман се обърна към Ина и въздъхна:

— О-ох, виждам, че ще трябва да карам някого.

Тръгна към мястото, което му биха посочили, без да усети колко старателно го наблюдаваше Блажей.

Арнощ седеше с чаша в ръка съвсем сам, явно не държеше на никаква компания. Само от време на време хвърляше поглед към Ина, но тя не му отвръщаше.

Роман се върна след миг и съобщи на жена си:

— Познах! До Мезихоржи и обратно, това е около час, ще бъдете още тук, нали?

— Непременно — каза Ина, — аз ще те изпратя.

— Много си мила.

Двамата тръгнаха.

След тях, незабелязан от никого, тръгна Арнощ Блажей.

Впрочем — не от никого.

Тази, която с внимателен поглед проследи младата двойка и при това отбеляза и излизането на Арнощ, беше майката, свекървата и старшата сестра Яхимова.

Ина и Роман прекосиха предното помещение.

Блажей ги следваше. При бара обаче той спря, вероятно за кибрит. През прозореца, въпреки полумрака, видя двата силуета, които се приближиха до линейката, размениха си няколко думи, целунаха се и мъжът замина. Едва тогава докторът също излезе навън.

Срещнаха се непосредствено до вратата.

Ина се връщаше, той излизаше. Повика я тихичко:

— Ина!

Тя се сепна, не знаеше какво да каже.

— Отивате ли си?

— Не, идвам при теб.

Ина мълчеше.

— Бих искал да поговорим. Непрекъснато те гледам и непрекъснато мисля за теб.

— Трябва да вляза — каза припряно тя.

Той й прегради пътя.

— Ние двамата никога няма да се разделим. Може да сме женени, може да не бъдем заедно дни и години, но срещнем ли се, пак ще си принадлежим и няма да виждаме никого другиго, освен аз теб и ти мен, и няма да жадуваме за друг, освен аз за теб и ти за мен.

Говореше тихо, но бързо, думите направо изригваха от устата му, задушаваха го, някъде далеч бе останала неговата независимост, неговото самочувствие на хирург, който лекуваше и спасяваше другите. Сега самият той молеше за спасение.

— Аз съм твой и ти си моя, дори сега да ми избягаш. Ти ще дойдеш при мен и аз ще дойда при теб и ние винаги ще се привличаме. Ти си толкова моя, че за мен изобщо няма значение, че се омъжи, че се любиш с него всяка нощ, че се целувате пред мен, за мен това не значи нищо, защото знам, че ти си моя и на никой друг, и аз съм твой и на никоя друга.

Ина вече не правеше никакъв опит да се отскубне от този глас, да отблъсне Арнощ и да влезе при останалите.

— Ина!

— Слушам ви.

— Какво ще ми кажеш сега?

В същия миг тя забеляза свекърва си, старшата сестра Яхимова, която, след като се огледа около бара, надзърна през вратата, само на два-три метра от тях.

За щастие вече беше притъмняло и за щастие тъкмо тогава в ресторанта влизаше група младежи, която препречи погледа на Яхимова.

Ина се обърна светкавично и се затича покрай фасадата към другия вход.

Останал сам, Арнощ тръгна бавно към вратата. Там се сблъска с Яхимова. Тя го огледа изпитателно и той се почувства задължен да обясни:

— Чакам Цвах, застъпвам след него на дежурство.

— Вие ли? — учуди се старшата сестра. — Че нали трябваше да застъпи д-р Ченкова?

Арнощ бързо измърмори:

— Бяха ми казали на мен. Защо все правите промени?

И влезе в ресторанта.

Яхимова беше доста разколебана в подозренията си. Когато тя се върна, Ина вече седеше на мястото си. Свекървата я погледна, после попита недоволна:

— Роман замина ли?

— Отдавна.

Влезе и Арнощ и седна така, че непрекъснато да вижда Ина.

Междувременно в ресторанта засвири джубоксът и младите се спуснаха да танцуват. Едно от момчетата покани Ина.

Тя стана и тръгна с него.

И отвърна на погледа на Арнощ. И от този момент престана да съществува всичко наоколо, останаха само двама души, които се гледаха… Гледаха се толкова дълго и непоносимо, че Ина каза на партньора си:

— Извинете!

Не му обясни нищо, не каза нито дума повече и излезе. Арнощ Блажей подир нея.

Музиката спря, дансингът се изпразни, но Яхимова никъде не виждаше снаха си.

Арнощ изтича с Ина до колата, отключи я, двамата бързо се качиха и автомобилът, пришпорен от своя нетърпелив шофьор, излезе на празното шосе. Поспря само за миг, защото трябваше да даде предимство на един „Вартбург“, който влизаше в паркинга на ресторанта.

От него слезе доктор Цвах и с любопитство се загледа след бързащата двойка.

Когато той се появи в ресторанта, Алжбета стана, обърна се към Сова и му подаде ръка:

— Господин главен лекар, трябва да се сбогувам с вас, защото ще тичам в болницата.

Сова също стана.

— Благодаря ви за всичко — каза тя — и идвайте да ни виждате.

— Разбира се, че ще идвам, всичко хубаво, пожелавам ви много успехи.

— На вас също.

Алжбета вече се качваше в служебната кола, когато на вратата се появи главният лекар Сова и й махна с ръка да почака малко.

Тя не го разбра, но слезе и тръгна да го пресрещне.

Възрастният мъж беше силно смутен.

— Исках да ви кажа, че ми се… че няма да бъде добре ако преди да се разделим, не ви призная, че сгреших.

— В какво?

— По отношение на вас.

Алжбета не го разбра, той продължи:

— Още от самото начало, като почнахте работа тук, ви третирах с пренебрежение и недоверие. Сега обаче бих искал да ви кажа: не мисля, че няма да станете ортопед, тъкмо обратното, убеден съм, че в момента разговарям с ортопед. Доволен съм, че се наложи да ви се извиня.

Алжбета беше така изненадана и трогната от думите му, че трябваше да си измъкне кърпичката и да изтрие сълзите и носа си.

— Благодаря ви, доставихте ми такава радост, каквато май не съм изживявала, откакто се помня.

Подадоха си ръце, Сова учтиво целуна нейната и остана на мястото си, докато момичето не замина.

 

 

Когато тази вечер, или по-скоро тази нощ Алжбета изскочи от асансьора, тя завари пред лекарската стая седнал на земята човек. Приближи се на около пет крачки и позна, че е Пршемисъл. Клекна до него.

— Пршемек, какво правиш тук?

— Чакам те.

— И защо не спиш?

— Не мога. Исках да знам къде си. Не ми ли се сърдиш?

Но момичето имаше такова великолепно настроение, че извика:

— Днес изобщо на никого не се сърдя.

— Какво толкова превратно и хубаво се е случило днес? — не разбираше младежът.

— Едва днес фактически получих диплома за ортопед. Medicinae orthopediae doctor.

И тя целуна своя недоумяващ любим по бузата.

 

 

С помощта на Яхимова Щросмайер внесе личните си вещи и канцеларски принадлежности в празния кабинет.

— Тук има две закачалки, ще ви стигнат ли?

— Разбира се, дори не знам какво ще окача на втората.

— Ето ви ключовете от бюрото, тези неща ще си ги подредите сам, нали?

— Естествено. Това бюро не е ли много голямо?

— Искате ли някакво цвете?

— В саксия ли? — попита Щросмайер. — Не, по-добре — не, ще забравям да го поливам.

Старшата сестра му подаде ръка, но изведнъж се смути.

— И така, господин главен лекар, пожелавам ви да се чувствате тук добре и да си помагаме взаимно.

Той също беше силно смутен.

— Благодаря. И на вас също… — и за да прозвучи по-сърдечно добави: — Мартичка.

Това направо ужаси Яхимова. И тя незабавно побягна навън:

— Довиждане, господин главен лекар!

Щросмайер седна в креслото зад бюрото, опря гръб на облегалката, опита да постави ръце върху плота, но нито една от тези пози не му прилягаше, в нито една от тях не се чувстваше в кожата си. И докато изпробваше ту едно, ту друго, иззвъня телефонът до него.

Той направо се стресна, изобщо не го очакваше. Телефонът звънна още веднъж и тогава вече го вдигна.

— Моля.

Обаждаше се дъщеря му Ирена:

— Ти ли си?

— Аз съм. Здравей!

— Чух, че са те направили главен лекар.

— Още няма заповед.

— И ще ти увеличат заплатата, нали?

— Страшно много. Колко искаш?

— Може да се чудиш, но не ти се обаждам за пари.

— Не думай! — удиви се Щросмайер. — Това доста ме обезпокоява.

— Искам днес да дойдеш на вечерята.

— Онази, дето я отложи?

— Ще дойдеш ли?

— Трябва да погледна дали нямам нещо.

— Татко, много ми трябваш!

— Какво се е случило?

— Ще видиш — отвърна Ирена и добави неотстъпчиво: — Чакам те в седем.

На вечерята Щросмайер дойде обръснат, с бяла риза и с вратовръзка.

Позвъни на вратата, отвори му приятелят на Ирена — Бауер.

Щросмайер придаде на лицето си възможно най-приветливо изражение:

— Добър вечер!

Младежът беше по тъмен панталон и бяла риза.

— Добър вечер! Каква изненада! Заповядайте!

Личеше — нямал бе и понятие за идването на Щросмайер. Това се стори странно на лекаря.

— Ирена не ви ли каза, че ме е поканила?

— Съвсем не.

Но Ирена вече се бе присъединила към тях и грижовно се обърна към баща си:

— Здравей! Ти си точен като часовник, след малко ще вечеряме, засега си налейте нещо.

И отново изтича в кухнята.

Бауер го оглеждаше с лукава усмивка, която обезоръжаваше и същевременно изнервяше Щросмайер.

— Ирена кога ви покани на вечеря?

— Днес, защо?

— Само така питам, заповядайте, ще ви налея нещо.

Говореше с лека ирония, която беше толкова неприятна на госта.

Веднага след вечерята Бауер погледна часовника си и каза:

— Дългът ме зове, трябва да изчезвам.

На което Ирена отговори тихо, но в гласа й се усети напрежение:

— Какъв дълг?

— Ще се представяме пред комисия.

Дъщерята изглежда беше добре подготвена за този дуел:

— Няма такова нещо.

— Е, първо репетиция и после представянето.

— Ако имаше, щях да знам.

— Не е задължително.

— Навярно щях да бъда поканена, не е ли така?

— Там репетираме други неща.

— И имате други конферансиета.

Бауер изкоментира думите й с досада:

— И какво сега, ще ме дебнеш по петите ли?

Щросмайер следеше словесната престрелка като доста безпристрастен наблюдател. Но изведнъж Ирена се обърна към него:

— Татко, кажи му да ме вземе!

— Аз ли? Че това си е ваша работа.

— За да ти стане ясно: на хоризонта се е появила някаква си Зорка Маржакова и това е, което тегли Бохунек там.

— Да, хлътнал съм до ушите по твоята Зорка — подметна приятелят й.

— Таткото е управител на хотел „Гранд“, това също не е за изпускане.

— На такова равнище изобщо няма да разговарям.

И той понечи да тръгне.

Ирена се развика:

— И ти го оставяш да си иде? Че аз го храних, купувах му разни парцали, заради него ти откраднах ония пари — не за мен, за него…

Щросмайер изрече с усилие:

— Е, добре. Обаче ти не можеш да го заставиш. Щом иска да си иде — нека…

— Мога. Ако ти не ми помогнеш, ще си помогна сама.

Тя се провря край Бауер, изскочи в антрето и в същия миг двамата мъже чуха как превъртя два пъти ключа на входната врата. После тръшна вратата на кухнята и също я заключи.

— Сега се е завряла в кухнята — отбеляза Бауер. — Кажете сам, може ли изобщо човек да съществува с нея?

Докторът попита тихо:

— Често ли се случва?

— Вече почти всеки ден.

— Така че вие наистина искате да се чупите?

— Учудвате ли се?

Щросмайер го погледна. Искаше да му каже, че не се учудва, но вместо това попита:

— Мога ли с нещо да помогна?

— Знаете ли, че можете.

— Как?

Бауер стана и почна да обикаля около него.

— Сега сте главен лекар, нали?

Щросмайер кимна.

— Пет пари не давам за никаква Зорка. Нито за която и да било мацка. Преспокойно ще си остана при Ирена. Но имам едно предложение за вас.

— Какво предложение?

— Сега, като сте главен лекар, ще падат големи мангизи. Всеки ще иска да го оперира главният и хилядарките ще валят. Хайде да се спазарим: вие ще ми плащате малка издръжка, да речем петнайсет стотака, а аз ще остана при Ирена.

Щросмайер помисли, че не е чул добре.

— Трябва да ви плащам, за да останете при нея?

— Точно така. И без друго половината отиват за алименти.

Само след миг хирургът като с клещи го докопа за врата и почна да го души.

Бауер се разкрещя:

— Откачихте ли? Държите се, като че ли не знаете, че ако я зарежа, от нея ще се пръкне най-обикновена курва.

Щросмайер го тръшна на пода и заедно с падащото тяло се прекатуриха и масата, и столът, и всичко, което беше на тях.

После хирургът изскочи в антрето, установи, че вратата е заключена, върна се към кухнята и изкрещя на ужасената си дъщеря:

— Ключа!

Ирена му го подаде изплашена.

Той отключи вратата и с все сила я трясна подир себе си.

 

 

На следната сутрин Яхимова дотича в амбулаторията извика на Щросмайер:

— Господин главен лекар, в ОАРИЛ докараха дъщеря ви!

— Ирена? — не можеше да повярва на ушите си ортопедът. — Какво е станало?

— Газ, хапчета.

Щросмайер не зададе повече въпроси — не беше и нужно. Каза, без да се обръща конкретно към никого:

— Извинете.

И изтича навън.

— Какъв газ, какви хапчета? — попита той лекаря от „Бърза помощ“.

— Дормоген и някакви транквиланти — и си постлала до газовата печка.

— Как е сега?

— Имах опасения, но изглежда няма да е толкова зле. Млада е, сърцето ще издържи. Трябва да тичам при следващия…

Щросмайер отиде при Кралова:

— В съзнание ли е?

Дана кимна:

— Идва на себе си.

Тя му посочи изследванията, хирургът навъсен се зае да ги изучава.

— Засегната ли е мозъчната кора?

Дана поклати глава:

— Съмнявам се.

— Защо го е направила? — попита го в амбулаторията Алжбета.

— Ясно ми е наполовина — отвърна Щросмайер. — Очевидно и аз съм изиграл някаква глупава роля.

— Но всичко ще свърши добре.

— Изглежда. Може би за нейното пробуждане или изтрезняване даже много добре. Макар че — кой знае?

Телефонът иззвъня. Сестрата вдигна слушалката.

— Тук е. Ще предам. — После се обърна към Щросмайер: — Вика ви директорът.

Той взе слушалката:

— Щросмайер.

— Получих съобщение, което не мога да проумея — каза директорът. В милицията се е явил някой си Бохумил Бауер и е представил медицинско свидетелство за спукване на ключица, и вината за това била ваша — бил сте го нападнал. Какви са тия врели-некипели?

— Вярно е всъщност.

— Ами знаете ли какво означава това сега, когато трябва да ви утвърдят на новата длъжност?

На Щросмайер не му мигна окото:

— Зная, няма да ме утвърдят.

Той остави слушалката и като заобиколи недоумяващите жени, излезе от стаята, даже като че ли на устните му се появи нещо, подобно на усмивка.