Ярослав Дитъл
Болница на края на града (4)

Глава четвърта

Ина набра три цифри и каза три думи:

— Снимките са тук.

Само след миг вратата стремително се отвори и в стаята се втурна Арнощ Блажей:

— Покажи ги!

Тя му подаде рентгеновите снимки. Арнощ ги разгледа срещу прозореца и много доволен тихо изцвили:

— Дявол да го вземе! От лошо по-лошо. Любопитен съм какво ще запее сега старият. — Той целуна леко момичето по устата и му нареди: — Все едно не съм ги виждал…

Подир малко в амбулаторията влезе главният лекар Сова.

— Добър ден!

Ина моментално стана:

— Добър ден, господин главен лекар!

— Бих искал да видя снимките, които са дошли.

Тя му ги подаде.

Сова ги заразглежда една след друга — внимателно и дълго. После, без да каже нищо, ги върна обратно.

— Благодаря ви! Довиждане!

— Довиждане!

Веднага щом вратата зад него се затвори, тя вдигна слушалката. Набра три цифри:

— Току-що беше тук… разглежда ги дълго… нищо не каза… сигурно… благодари, обърна се и излезе… Чао!

Блажей затвори телефона и извика на всички — защото всички бяха там:

— Мила дамо, господа, днес ще изживеем нещо забележително…

— Колко забележително? — попита Щросмайер.

Блажей взе да го усуква:

— Нищо повече няма да ви кажа, за да не си издам осведомителната агенция.

Някой почука, вратата се отвори, влезе главният лекар Сова.

— Добър ден!

Всички застанаха нащрек.

Главният лекар се обърна към Блажей:

— Колега, трябва да ви съобщя, че моето предположение за възможността да се излекува лакътя с повторно гипсиране не се оправда и ще трябва да пристъпим към вашето заигляне. Вие излязохте прав.

Настана такава тишина, че и мушица да бръмнеше, щеше да се чуе. Арнощ неочаквано се смути:

— Е, случва се… колко му е да го направим… всичко ще бъде наред.

Но Пршемисъл Резек не прие така спокойно новината.

— Какъв лакът ще оперирате? Какъв лакът? Мисля, че лакътят ми е наред, сега трябва да се оправи кракът.

Той крещеше това на Хункова, която припряно редеше:

— Нещо май не стана, знам ли, ще се прави още веднъж, случва се.

Резек още повече се разбесня:

— Затова че искате да ме превърнете в опитно зайче, аз трябва да кисна тук още една година, така ли? Тая няма да я бъде. Извикайте главния лекар!

Щросмайер, при когото Хункова отиде с новината, попита недоумяващ:

— Кой се е раздрънкал пред пациента?

Тя не знаеше какво да отговори:

— Аз… аз не знам, то се е разбрало някак от само̀ себе си.

— От само себе си, казвате — изръмжа Щросмайер. — От само̀ себе си и дева Мария не е заченала.

Алжбета се преструваше, че чете много старателно, но с голямо усилие сдържаше смеха си.

Сестрата си даде вид на обидена:

— Ще идете ли при него или не?

— Вече летя, гълъбице!

Хункова обаче беше много чувствителна към тази дума:

— Какво казахте?

Щросмайер само заплашително процеди през зъби:

— Махнете се от пътя ми, защото ще кажа нещо много по-тлъсто!

Той заговори с Пршемисъл по-рязко, отколкото изискваше приличието:

— Предадоха ми, че искате да говорите с мен.

Резек отвърна високомерно:

— Исках да говоря с главния лекар…

— Е, аз не съм главният, чао! — каза Щросмайер.

Обърна се кръгом и си тръгна.

Думите на Пршемисъл го застигнаха чак при вратата:

— Кой се е подписал под тая нескопосана работа?

Това го накара тутакси да се върне.

— За каква нескопосана работа говорите?

— Ами за това, дето сте направили с моя лакът. Вие нищо ли не знаете?

Думите вече плющяха като удари с бич.

— И кой ви каза, че е нескопосана?

— А какво друго е, щом като трябва отново да се оперира?

— Имате странни представи за медицината.

— Още не сте ми казал кой направи операцията?

— Това не беше операция, а външна фиксация, ако разбирате за какво става дума.

— Разбирам, разбирам, не е чак толкова сложно, колкото вие го усуквате.

— Искате ли да знаете още нещо?

— Да, все същото. Кой направи външната фиксация?

Щросмайер се поколеба за миг, но после решително отговори:

— Всички я правихме.

— Какво значи всички?

— Всички — значи цялата ортопедия.

— Това ми се струва някак подозрително.

— Подозрително може да се струва само на онзи, който няма и понятие от тия работи.

— А новата операция пак ли всички ще я правите?

— Да, пак.

— Само че ще бъде съвсем различна?

— Да, съвсем.

— Значи предишния път вие всички я оплескахте, а сега същите тези всички ще я направят отлично.

Щросмайер вече се ядоса:

— Как така сме я оплескали? Я си мерете думите!

— Може ли да ми кажете защо не я направихте добре още първия път?

Тук заместникът на главния лекар премина на „ти“:

— Виж какво, миличък, ортопедията не е като да буташ с извита тояга гумено търкало. Тя е сериозно и отговорно нещо… При нас те докараха разпокъсан на парчета и сега постепенно те сглобяваме. Искаме да го правим, колкото се може по-внимателно и опитваме така, че най-малко да се мъчиш — и да издържиш. Да застанем над теб с нож в ръката и да те шпиковаме като заек — това го може всеки касапин. Ние държим ти да излезеш от тая болница здрав — и физически, и душевно. Ето това искаме — та понякога дори се и сдърпваме, но всеки от нас дава всичко, на което е способен. Ако си мислиш, че сме шмекери и мърлячи, можеш спокойно да си идеш. Ние тук лекуваме само този, който иска да бъде лекуван, защото ни вярва.

Пршемисъл беше смутен и дори объркан от този рязък и обстоен монолог. Не очакваше да му отговорят така разпалено и страстно.

— Аз… аз нищо не казвам… само си мислех… много се проточи… сезонът ще свърши… извинете.

Щросмайер го погледна със сияйна усмивка:

— Няма за какво, и аз се ядосах, но ще видиш, че ще сложим всичко в ред. Та в тебе нищо да не изпука, дори когато се шмугнеш между двама канадски защитници.

Той го потупа по рамото, Пршемисъл каза едва чуто:

— Благодаря ви, нужно ми беше да го знам.

 

 

Една привечер главният лекар отвори портичката на своята градина и видя автомобила на Карел. Неволно ускори крачки и дори изкачи бързо, като младеж, последните няколко стъпала пред входа. Вратата беше отворена. Той влезе в хола и още от прага извика:

— Къде сте, кой ни е дошъл на гости?

Но никой не му отговори.

— Ема, къде е Карел?

Вместо Ема се обади друг женски глас:

— Карел го няма, татко, аз съм тук.

Той се обърна, на вратата на стаята стоеше снаха му Катержина, някак още по-строга от друг път. Отначало Сова се стъписа, но бързо се опомни и мило я поздрави:

— Здравей, Катенка, къде е Ханка?

— Не я взех със себе си.

— Защо?

— Трябва да обсъдя с вас някои неща, а тя щеше да ни пречи.

Това не обещаваше нищо хубаво. Той я покани с жест да седне.

— Татко, ще бъда кратка: Карел пие.

Сова слушаше мълчаливо. Снаха му добави:

— И по-точно — пие и по време на работа.

— Откъде знаеш?

— Ако още не сте научил отнякъде — заради това го изхвърлиха от клиниката.

— Изхвърлиха ли го?

— Знам — легендата за честването, за голямата катастрофа и неотложната помощ, всички избягали, само Карел останал — вие вярвате ли на всичко това?

— Аз? Да.

— Аз пък не.

— Защо?

Въпросът му стъписа за миг Катержина. После тя изстреля:

— Защото продължава да пие.

— Откъде знаеш, че пие и по време на работа?

— Първо — виждам го как отива в болницата.

— И в дните, когато има операции ли? — все още не вярваше Сова.

— И тогава.

Сова стана, прекоси стаята и се изправи до прозореца.

После, след като мълча дълго, твърде дълго, попита:

— Искаш ли да поговоря с него?

— Затова дойдох.

Сова кимна. Сетне попита:

— Но ти не вярваш, че нещо ще се промени, нали?

— На откровения въпрос — откровен отговор: не вярвам.

Възрастният мъж отново кимна.

— Знам, че това, което ви разказвам, е много тъжно…

— Доста.

— За мен — още повече. Кандидатствам за доцентура, можете да си представите колко напрегнато работя и някак си нямам време да се занимавам с неприятностите на мъжа ми и с обидите, които му нанасят — дори само заради това, че нищо не мога да променя. — Тя погледна часовника си. — Виждате ли, точно сега трябваше да съм на консултация с млади педагози.

Сова изпрати снаха си чак до колата, после бавно затвори портичката. В хола се огледа и накрая реши да се качи горе при Ема. Но едва сложи крак на първото стъпало, вратата на кухнята се отвори и на нея се показа Ема.

— Не ходете горе, аз съм тук.

— Чухте ли?

— Чух. Нямала време да се занимава с мъжа си! А когато Карел я взе и от писарушка я направи учителка, тогава не го е питала има ли, няма ли време за нея. Ще ви река направо — това между тях, двамата, хич не ми харесва.

Той й отговори бавно и тъжно:

— И на мен не ми харесва.

 

 

Тази вечер Алжбета се обличаше и подканяше Дана Кралова:

— Наистина ли не искаш да дойдеш с мен? Казват, че щели да пускат уникални плочи от самото начало на битълсите, когато още нищо не са представлявали.

Кралова само поклати усмихнато глава.

— Да не би да те мързи да станеш?

— Не, но това е за вас, младите.

— А-у, ти пък си престаряла!

— Когато една неомъжена тридесет и петгодишна лекарка отиде вечер в клуба да слуша грамофонни плочи, това изглежда доста подозрително.

— По тази логика изглежда подозрително и когато там отива една двадесет и шестгодишна.

— Ще видим какви ще ги приказваш след девет години. Макар че дотогава ти ще се омъжиш и ще имаш куп деца.

Застанала пред огледалото, Алжбета тутакси подхвърли тихо:

— А ти искаш ли да имаш много деца?

— За много не знам, но за едно — положително. — И добави с тон, който издаваше, че дълго е мислила по този въпрос: — Колкото повече остарявам, толкова повече го искам и дори ми е нужно.

— Само че без мъж трудно ще го дочакаш, Дана, без мъж, за съжаление, не може.

Анестезиоложката я изненада още повече, като й отвърна съвсем тихо:

— О, може.

— Как така може? Какво може?

— Аз не държа да имам мъж, аз държа да имам дете. — После, сякаш беше казала прекалено много, тутакси приключи разговора: — Хайде, побързай, ще закъснееш и там ще се възмутят, че им пречиш.

 

 

Алжбета дотича до вратата на клуба, отвори я и седна на първото свободно кресло в притъмнялата зала. В същия миг — сякаш беше я очаквал — прозвуча мощен акорд от оратория на Бах. Алжбета ококори очи — ей богу, това не са битълсите. Изненада се още повече, когато на мястото на дисководещия видя съдовия хирург Ржехорж.

Музиката на Бах отзвуча, Ржехорж заговори:

— За Бах се казва, че музиката му докосва небесата. Това е едно поетично сравнение, което, според мен, не е съвсем точно. Силата на неговата музика категорично е в това, че докосва всекиго. Независимо от възрастта и от времето, в което живеем. Благодаря ви!

Чуха се ръкопляскания, към които Алжбета с удоволствие се присъедини.

— Моля да ме извините, че заедно с Бах трябваше да слушате и мен, но никой не искаше да се заеме с това — каза хирургът веднага щом заключи вратата на клуба.

Алжбета отговори откровено:

— Преди всичко трябва да ви призная, не дойдох за Бах, а заради битълсите и че, изглежда, съм объркала датата.

— Битълсите са утре — усмихна се Ржехорж.

— Аха… но инак приех напълно и Бах, и вашето изложение.

— Това надали е вярно — възрази Ржехорж. — Към Бах всеки трябва да се отнася по различен начин, тъй както за всеки собственият му живот е различен от другите.

Алжбета се усмихна:

— В такъв случай ние с вас се отнасяме към живота си по еднакъв начин.

— Май не е така. Но елате идната седмица на романтиците и ще видите как ще се скараме.

— Можем да се скараме още утре, на битълсите.

— На битълсите? Не мога.

— Дежурен ли сте?

— Не съм дежурен, но не искам да си губя времето.

Алжбета беше изумена:

— Какво? Е, още отсега ме ядосахте. Толкова ли сте стар, та да вирите нос пред модерната музика?

— Изглежда — допусна Ржехорж, — или пък тя не е за човек, който вниква истински в музиката.

Момичето се възмути:

— Значи вие вниквате в музиката, а пък аз съм глуха за нея. Така ли?

— Не знам. Но знам, че сте много… много очарователна, а за глуха — не знам. Лека нощ!

Той се поклони непохватно и преди Алжбета да се опомни, си тръгна.

 

 

Тази сутрин, докато преглеждаше пощата, главният лекар Сова попита сестра Яхимова:

— Има ли някакви промени в оперативната програма за утре?

— Засега — не, макар че във вътрешното отделение чакат да видят как баба Кратохвилова ще прекара нощта…

Междувременно Сова отвори следващия плик и извади от него един-единствен лист. Зачете го.

„Уважаеми господин главен лекар! Не зная дали още помните как преди години при Вас дойде да се учи един слаб блондин и Вие с огромно търпение му показвахте резултатите от своята работа над детските луксации. Междувременно този блондин оплешивя и хвърли котва в болницата в Ждяр като главен лекар на ортопедията. Но не за това Ви пиша. Поводът е много по-сериозен. Впрочем, в нашето отделение неотдавна пристигна Вашият син Карел.“

Старшата сестра видя, че главният лекар е изцяло погълнат от писмото и затова само отбеляза:

— В края на краищата ще се види утре сутрин, нали?

— Да.

Без да дочака тя да излезе, Сова отново зачете писмото.

„Може би знаете, а може и да не знаете за това. Разбрах, че Вашият син е напуснал клиниката поради някакви усложнения. Разбрах също, че в негово лице нашата болница се сдобива с отличен хирург. По-лошото в случая е, че той не е достатъчно дисциплиниран, а най-лошото — че това се проявява в областта на алкохола.

Моля Ви, господин главен лекар, разберете, че съм готов да си затворя очите, ако ставаше дума за единично прегрешение. Но ако това се повтаря, то ще означава неговия край като хирург. Моля Ви, преди аз да говоря с него по този въпрос, да му въздействате Вие. Много ще ми бъде неприятно да загубя един толкова ерудиран специалист, който е наследил от Вас характерната способност бързо и точно да се ориентира…“

Сова не продължи. Пусна писмото на масата, опря се на плота и, скри лице в дланите си и се замисли…

Някой почука.

— Влезте!

На вратата застана главният лекар Въртишка.

— Не искам да те безпокоя, Карел…, случило ли се е нещо?

— Не, Какво искаш? Сядай, де!

— Няма да сядам, много бързам. Идвам при теб, надявам се, че ще приемеш поканата ми и ще дойдеш на малката прощална сбирка.

— Ти все пак го направи?! — учуди се Сова. — И защо толкова бързо?

— Колкото по-скоро, толкоз по-добре. Ще дойдеш ли? Ще бъдат само няколко души, които наистина уважавам.

— Ще дойда с удоволствие. Кога ще бъде?

— Днес, привечер. Знам, че ти обаждам в последния момент, но веднъж не е удобно на един, после на друг, всички са толкова заети. Установих, че сега единственият, който има време тук, съм аз.

Думите му прозвучаха много тъжно.

Сова се вгледа в развълнувания си приятел и поиска да го утеши:

— Аз също имам време, ще дойда.

Въртишка си тръгна и Сова обърна поглед към писмото, разтворено на бюрото му.

Около масата тази вечер бяха насядали половин дузина лекари, сред тях една жена, всички вече на възраст. Те — особено Въртишка, явно вече в добро настроение — приветстваха бурно току-що влезлия Сова.

— Радвам се, че дойде, Карел, вече се боях…

— Че нали ти обещах…

— Знам, само дето времената сега са такива, че обещанията не се приемат сериозно. Младоженците си обещават вярност, шефът ти обещава какво ли не, децата обещават на родителите си, а родителите на децата, лекарите на пациентите и пациентите на лекарите и нищо от това не се изпълнява.

Дадоха на Сова чаша и той се чукна с Въртишка.

— Така че аз няма да ти обещавам нищо, само ще ти пожелая занапред много и спокойни години, както се казва, в есента на живота.

Всички пиха, Сова само намокри устните си.

— Благодаря ти, Карел, и ти предавам жезъла.

Сова не го разбра:

— Какъв жезъл!

Всички се усмихваха.

— Въображаемия жезъл на доайена на лекарското тяло, защото като напусна аз, ти ще бъдеш най-възрастният главен лекар в нашата болница.

Всички изръкопляскаха и това повече смути Сова:

— Наистина ли ще бъда най-възрастният главен лекар? Никога не съм си давал сметка.

Искрената му изненада предизвика нова вълна от смях.

— А ти какво си мислеше? Че ще те направим капитан на нашия отбор по тенис?

Всред всеобщата гълчава от вратата звънко отекна гласът на Щросмайер:

— Очаквах панихида в чест на покойника пенсионер, а пък то въртя щурее тук като на младини.

— Я виж ти кой е дошъл! — поздрави го Въртишка. — Последният мускетар, благородник от рода Щросмайер. На герба му има бургия, трион и канапе.

Избухна бурен смях.

— Ами на твоя? Какво има на твоя герб? Игла, конци и сляпо черво.

Отново избухна смях. Сова се стараеше да се приобщи към чудесното настроение, но някак не успяваше.

Щросмайер шумно сипеше шеги наляво и надясно и все пак веднага забеляза, че духом неговият главен лекар не е тук. Прошепна му тихичко:

— Вие май не се забавлявате много?

— Не, защо, слушам…

— И аз знам защо не се забавлявате.

— Аз пък не знам.

— Всички тук ви изглеждат малко стари и инфантилни, не е ли така?

Сова отвърна изумен:

— Това… това е така. А представете си, току-що разбрах, че в цялата болница съм най-старият след Въртишка.

Заместникът му отговори лаконично:

— Според рождената дата — може би.

Телефонът на масата иззвъня. Въртишка вдигна слушалката.

— Да… ние сме… Карел, имаш болницата в Ждяр.

Главният лекар го помоли:

— Можеш ли да прехвърлиш разговора някъде другаде, за да не ви преча?

— Иди в лекарската стая, там няма никой, ще го прехвърля там.

Сова благодари и бързо излезе.

Вдигна слушалката и се опита да говори спокойно:

— Болницата в Ждяр ли е?… Търся доктор Сова… ще почакам… не е в своя кабинет?… Но е дежурен… и през нощта?

В същия миг реши:

— Не, благодаря ви, не го търсете… това е достатъчно, благодаря ви, дочуване!

С много извинения Сова се сбогува с Въртишка, седна в колата и потегли.

Заваля. Той седеше зад волана съсредоточен и напрегнат. Наоколо се простираха гори, но Сова не забелязваше нищо, освен пътя пред себе си.

Спря едва пред старата болница в Ждяр. Влезе бързо в празния коридор с дебели, солидни стени и тръгна от врата на врата. Най-сетне намери тази, която търсеше. Почука. Никой не му отговори. Натисна дръжката и влезе.

Вътре имаше бюро с настолна лампа, която светеше, стол, три кресла, три шкафа, диван. Обитателят на стаята явно беше някъде наблизо.

Сова се огледа, никъде нищо. Едно от долните шкафчета беше полуотворено, по-точно — недобре затворено. Загледа се в него, после лекичко, само с върха на обувката си го отвори, за да надникне вътре. Зад гърба си чу гласа на Карел:

— Нещо за пиене ли търсиш?

Обърна се към сина си и чак се уплаши, като видя колко се е състарил.

Ръкуваха се. Карел се отпусна в креслото:

— Е. кой се е оплакал този път?

— Ако държиш да знаеш, ще ти кажа.

— Не е нужно, досещам се.

— Когато първия път разбрах, не повярвах, сега вече съм длъжен да повярвам.

Карел говореше небрежно, дори апатично:

— Тая работа, дето ми я възлагат тук, мога да я върша и слепешком.

Сова му отвърна доста рязко:

— Не си ли прекалено високомерен? Ако ти беше главен лекар, какво щеше да кажеш на своя заместник, в случай че той говореше така с теб?

— Изглежда ми липсва правилната гледна точка на главен лекар.

— А правилната гледна точка на лекар — и тя ли ти липсва?

Синът се ядоса:

— За кого ме вземаш? Защо ми задаваш такива детински въпроси?

— А какви да ти задавам?

— Няма ли да ме попиташ защо съм дошъл в тази дупка защо не ме оставят да върша свястна работа? Това не те и интересува?

На резкия му въпрос бащата отговори двойно по-рязко:

— Фрактурата при пациентите в тази, както ти я наричаш — дупка, изглежда така, както и при пациентите в Прага — и за нея е необходим също толкова подготвен и съсредоточен хирург. Това — първо. И второ: винаги всичко си стоварвал на главния си лекар. Сега имаш нов, той е човек, който те уважава и иска да ти помогне.

— Сигурно затова не ми дава да правя нищо.

Сова повиши тон както никога досега:

— И ти се учудваш? Той трябва дяволски да внимава с теб. На негово място аз бих изгонил от операционната маса такъв хирург, какъвто си ти сега.

 

 

Отново караха Пршемисъл Резек на операция. „Зелените“ го поеха от „белите“ и влязоха в своето помещение, за да го подготвят. Той видя Алжбета и я поздрави:

— Как сте, доктор Ченкова?

— Благодаря, добре. Сега не бива да ви питам нищо, или мога?

Тя виждаше, че Пршемисъл се опитва да демонстрира сам на себе си добро настроение.

— Мен ли? Можете — спокойно. За четвърти път в живота ми ще ме приспиват, та вече съм претръпнал.

— За четвърти ли? Не е ли за трети?

— За трети — тук, но веднъж и на леда. Един германец ме нокаутира така, че моментално се озовах в царството на сънищата.

Алжбета не му повярва:

— В буквалния смисъл на думата ли ви приспа? Май че малко преувеличавате.

Пршемисъл се усмихваше:

— Малко — да, но съвсем мъничко. Та днес окончателно ли ще ми оправите лакътя?

— Непременно.

— Всъщност той не ми и трябва много, щото винаги, когато са ме гонили от леда, все е било за това, че съм ръгал противника с лакът, а сега ще мога да кажа на съдията, че е сбъркал, че щом нямам лакът, няма и с какво да ръгам.

Докато го слушаше, Алжбета усети, че това момче удивително я трогваше, като говореше непрестанно как и кога ще се върне на леда.

— Опасявам се, че главният ни лекар не владее дотолкова тънкостите на хокея и че все пак ще ви оправи лакътя.

— Сигурно за да мога да ви предложа ръка, когато излезем заедно на първата разходка.

Не й оставаше друго, освен да се съгласи.

— Сигурно.