Ярослав Дитъл
Болница на края на града (17)

Глава седемнадесета

Арнощ Блажей седете зад бюрото си в своя кабинет и в присъствието на Карел съвсем спокойно обясняваше на раздразнената и предварително нацупена зарзаватчийка Добиашова:

— Госпожа Добиашова, трябва да ви уведомя, че след като преценихме всички факти, смятаме за наложително да оперираме повторно глезенната става на вашия мъж. Костта е засегната от ново възпаление, което не се повлия и от антибиотиците. Ще отворим, ще отстраним образувалата се некротична тъкан и ще поставим дренаж за промивки и за вкарване на антибиотик направо в огнището.

Блажей говореше, зарзаватчийката го слушаше притихнала, само очичките, боднати на месестото й лице, сновяха от главния лекар върху Карел и обратно. Тя се стараеше да се съсредоточи с всичка сила върху това, което й казваха и главно — да намери в него пукнатина, нелогичност, и естествено, измама.

— Съобщаваме ви всички детайли, защото нашият директор ни уведоми за оплакването ви. Той допуска, че се съмнявате дали сме направили за вашия съпруг всичко, което е било необходимо.

Госпожа Добиашова изслуша спокойно и това, не го сметна нито за ирония, нито за заяждане, а може би й беше все едно.

Арнощ млъкна. Настъпи пауза.

Едва след това зарзаватчийката се обади:

— Аз се оплаках, вярно е, и господин директорът ми отговори, това също е вярно. Само че много засукано, изглежда, добре сте се наговорили.

Арнощ отвърна рязко:

— Смятам, че ще бъде по-добре, ако вместо да ни нападате, се замислите над въпроса за какво всъщност се оплаквате и дали изобщо имате някакво основание.

— Основание ли? — попита тя. — Не намирате ли, че основанието е достатъчно голямо — човек си цепне малко крака и заради това кисне седмици, а сега комай и месеци в болница? Да беше някоя важна клечка, отдавна да е здрав… Ама като е само зарзаватчия…

— За вашия мъж полагаме грижи, както за всеки друг.

Сега вече Добиашова повиши тон:

— Тогава защо раната му все гноясва, можете ли да ми кажете защо все гноясва?

— Няма нищо необичайно, че едно такова възпаление не може да се овладее с консервативни методи и трябва да се прави нова операция… и понякога не само една.

— Значи и след втората операция няма да е сигурно.

Карел се опита да я успокои:

— Надяваме се, че тогава вече всичко ще бъде наред.

Този път тя се разкрещя с все сила:

— Значи вие се надявате, вие се надявате, вие не сте сигурни…

— Със сигурност не може да ви каже никой на този свят.

— Тогава аз със сигурност мога още отсега да ви река, че ако и този път сплескате работата, няма да се спра пред нищо и хич не се надявайте, зарзаватчийката може да отиде на такова място, че ще ви допари под краката.

При тези думи Блажей скочи, отиде до вратата и широко я отвори.

Добиашова и Карел го гледаха изненадани.

— Какво правите? — попита тя.

— Готов съм да водя разумен разговор, но за разни закани нямам време. Моля!

— Охо, миличък, златничък, че аз още не съм започнала.

— Нямам нито време, нито търпение — повтори Арнощ. — Сбогом!

Но Добиашова беше самата неукротима злоба:

— Вие си мислите, че така лесно ще се отървете от мен? Много, много се…

— … лъжете — не можа да довърши тя, защото главния лекар излезе от кабинета.

 

 

Утро.

Някъде отвън се чуваше да свири радио.

Вратата на стаята на доктор Фастова се отвори и нейната обитателка бързо излезе, като пътьом си закопчаваше бялата престилка.

Надолу към амбулаторията Фастова вече тичаше и зиморничаво си търкаше ръцете.

Там завари старата Клапеткова, която четеше вестник. Щом лекарката влезе, сестрата, без да се притеснява особено, го остави.

— Добро утро, доктор Фастова!

— Добър ден, не ви ли се струва, че е много студено?

Старата медицинска сестра отбеляза хапливо:

— Че как няма да е студено, като Кабичек още не е напалил парното.

— Какво?

— Не обърнахте ли внимание?

Фастова пипна радиатора.

— Ами да, студен е като ребра в морга. За бога, защо не го е запалил?

— Щото е хайлазин, не сте ли го забелязала досега?

Бабката явно се радваше, че може да ужили някого.

— Това ми е известно — отвърна вече доста ядосана лекарката — но не знаех, че ще има нахалството да остави и нас, и пациентите да мръзнем.

— Кабичек ли? Най-спокойно.

— С мен няма да е толкова спокоен.

И тя изскочи навън.

Кабичек беше запалил някаква хартия, чийто пламък едва ближеше треските и цепениците.

Фастова нахлу в котелното като генерал от кавалерията.

— Може ли да ми кажете защо палите парното едва сега?

Той вторачи в нея очи — две цепки — и отговори нехайно:

— Трябваше да поправя нещо.

— Какво?

— И да ви кажа, няма да разберете.

— Опитайте се да ми обясните, може и да разбера.

— И каква ще ви е файдата? По-добре не стойте тук, ще си омърляте бялата престилка.

— Не се грижете за моята престилка, ще си сложа друга, като разбера каква е била тази тъй наречена поправка.

Той бавно вдигна поглед към нея:

— Аз пък на вас, драга, изобщо не съм длъжен да ви обяснявам.

— Затова пък аз съм длъжна да ви кажа, че сте мързелив като въшка!

И си тръгна.

Кабичек се ядоса.

— Това… това е обида, за която ще трябва да ми се извините.

На Фастова само това й трябваше:

— По-скоро ще се извиня на въшка.

Обърна се и излезе.

Кабичек запокити ръжена в ъгъла.

— Някаква си пенсионирана вещица ще ме кастри! На мен тия не минават.

И той взе отново ръжена и започна да изгребва навън дървата, които вече се разгаряха — докато в пещта стана съвсем тъмно.

Не беше минал и половин час, а сестра Клапеткова се опитваше да събуди Сова.

— Господин главен лекар, ставайте, случи се нещо лошо!

Той бавно отвори очи.

— Добро утро!

— Съжалявам, дето ви будя, като не сте дежурен, ама ще трябва да поговорите с Кабичек.

— Защо с Кабичек? — Той се сви зиморничаво. — И защо тук е толкова студено?

— Защото той стачкува.

Стачката на Кабичек се изразяваше в това, че въпросният опак човек се излежаваше на канапето, пушеше като комин, пиеше кафе и очакваше развитието на събитията.

Сова почука на полуотворената врата, влезе и с известно притеснение поздрави:

— Добър ден! Господин Кабичек, съобщиха ми, че отказвате да запалите парното. Но така не бива.

— Тя ми рече, че съм мързелив като въшка.

— Това, разбира се, не е така и аз ще се занимая със случая, но преди всичко тук трябва да се работи. А за да може да се работи, в амбулаториите трябва да е топло.

— Нека си вземе обратно приказките за въшката и аз ще ида да запаля.

Сова поиска да му възрази, но в това време се обади Кабичкова:

— А пък на мен ми каза, че съм мърла. Това не мога да го преглътна.

— Но…

Колкото и странно да е, следващата, която с радост се включи в разговора, беше старата Клапеткова:

— И аз чух. А на мен ми рече, че гледам хората, като че ли броя кокошки.

Сова търсеше подходящо обяснение, но това не беше никак лесно.

— Разбирам, че някои изрази на доктор Фастова не са най-изискани, но тя няма…

Виж ти? Изневиделица на вратата застана и Вероника и каза доста остро:

— Ние тук не сме свикнали на такива изрази и няма да ги търпим, тъй де!

Това вече намирисваше на междуособици или бунт.

Кабичек, който беше усетил своето надмощие, се обади:

— Мисля, че трябва да идете при госпожа докторката и да настоявате да се извини. На всекиго от нас!

Доктор Фастова го изслуша и каза спокойно:

— Наистина не ви завиждам.

Сова стоеше пред нея като ученик.

— Нали?

— Много съм любопитна как ще ме принудите да се извиня на тези добряци.

— А вие не можете ли да им кажете няколко думи?

— Не мога.

— Тогава да се съберем всички и спокойно, без да се горещим, да си изясним нещата.

— Отсега ви предупреждавам — отвърна Фастова, — по-добре не го правете, защото на подобни събирания ме хващат дяволите и ругая, когото ми падне.

Сова помоли:

— Дори и заради мен ли няма да го направите?

Лекарката го изгледа продължително, с втренчен, едва ли не рентгенов поглед, после каза тихо:

— Тъкмо заради вас няма да го направя — в никакъв случай.

Сова смутено промълви:

— Аз… аз не ви разбирам…

— А пък аз нямам намерение да ви обяснявам.

Това напълно го срази. Не го очакваше.

— Съжалявам.

— Аз пък съжалявам вас.

И тези думи вече прозвучаха много неприятно.

Възрастният лекар стана от столчето, някак непохватно се поклони и си тръгна.

Когато вратата се затвори след него, Фастова така трясна писалката върху масата, че тя се разлетя на парчета, а после докторката отбеляза абсолютно спокойно:

— М-да, завесата падна.

През това време Сова, блед, защото лъжеше, мъчително предъвкваше думите си пред целия персонал:

— Доктор Фастова помоли да ви съобщя, че ви се извинява. Сега не може да дойде лично, но съм сигурен, че ще намерим някаква подходяща форма да уредим въпроса.

Гледаха го с крайно недоверие.

— А сега ви моля да се разотидем по местата си и да работим най-съзнателно и добросъвестно.

Не издържа повече и бързо излезе.

 

 

Щросмайер влезе в операционната, някак подозрително дълбоко си пое въздух и в същия миг забеляза, че откъм масата го наблюдава Дана Кралова — през това време Карел подготвяше пациентката. Моментално премина към маниерите и тона на ухажор:

— Данушка, цвете бяло, приветствам ви, нежна моя.

Тя го изгледа изпитателно и тихо попита:

— Как сте, пазите ли се?

Отвърна й възможно най-нехайно:

— За мен не говорете, чувствам се великолепно, ами кажете как е с писането вашият Грегори. Съдовите хирурзи владеят ли изобщо правописа? Не ви ли пише например любов с ф?

— Не се тревожете, пише и владее не само правописа. Надявам се, че вече не пушите.

Щросмайер продължаваше да отклонява разговора от темата:

— Искате да кажете, че владее и чувствата си? Ами харемите — или те не бяха там?

— Надявам се, че са другаде — не се предаваше анестезиоложката. — Надявам се също, че и вие вечер не си лягате късно и спите добре.

— Жалко, че там нямат хурии^[1]. Ржехорж поне щеше да сравнява. Твърдо вярвам, че в тази дисциплина една чешка лекарка не може да се страхува от конкуренция.

— Аз по-скоро се страхувам за вас — тихо му отвърна Дана. — Някой ми каза, че ви е видял да палите колата с манивела.

— Е. поздравете го и му кажете, че тук аз ви пазя.

— А себе си?

Той махна с ръка — не си струва да се приказва.

— Знаете ли, че бележите регрес като жена? Първоначално имах по-обнадеждаваща представа за вашата самота.

 

 

Карел Сова и Арнощ Блажей вървяха по безлюден, изключително широк коридор. Най-сетне на една внушителна двукрила врата откриха табелата:

КАТЕДРА ПО ОРТОПЕДИЯ И ТРАВМАТОЛОГИЯ

Блажей почука.

Никакъв отговор.

Почука още веднъж, вратата се отвори и се показа топчестото лице на Цвах. Той приветливо се извини:

— Добре дошли, моля ви за минутка търпение, веднага ще ви извикаме.

И отново затвори вратата.

Нищо не се беше случило и все пак това им подейства много зле. Особено на Блажей.

Карел попита:

— Този ли беше доктор Цвах?

— Да. Не го ли познавате?

— Само от това, което са ми разправяли за него.

— А аз от личен опит.

В същия миг вратата широко се отвори и отново се появи Цвах.

— Моля.

Не знаеха за кого се отнася поканата.

— Кой е пръв?

— Може да влезете и двамата. При нас няма нищо за криене.

Залата на катедрата беше голяма, по средата с огромна маса, около която бяха насядали осем или десет души, от тях само две жени.

Цвах звънко обяви:

— Представям ви доктор Карел Сова и доктор Арнолд Блажей, главен лекар.

Завеждащият катедрата, очевидно професор Халаба, беше беловлас, но не и престарял мъж, напротив — погледът му бе жив и всяко негово движение излъчваше енергия. Той покани двамата:

— Седнете, моля. — И се обърна към Блажей: — Моля ви да направите кратко експозе. Каква е вашата тема?

— „Резултатите от оперативното лечение при вродено изкълчване на тазобедрената става в зависимост от метода и от възрастта на пациента“.

— Темата ме заинтригува — каза професорът. — Започвайте!

Арнощ заговори отначало притеснено, но после все по-спокойно и по-прегледно и можеше да се каже, че спечели вниманието на комисията. Цвах го слушаше напрегнато и щом Блажей свърши, обърна поглед към професора и взе думата. Само по бележките пред него можеше да се разбере, че се беше подготвил повече от грижливо. И също така грижливо бе обмислил и заключението си:

— … считам, че ни е представен ценен труд, който разширява познанията ни върху дадения проблем. Като минус мога да посоча само факта, че резултатите се базират върху изследвания за период само от три години и поради това с пълно право може да се възрази, че за окончателни и следователно научно потвърдени изводи трябва задължително да се изчака не по-малко от пет години. Също така би трябвало да се вземе предвид, че при отделните наблюдавани групи няма достатъчен брой случаи, за да може резултатът да бъде подкрепен и статистически. Накратко моето мнение е, че ще бъде жалко да се приключи работата в такъв незавършен вид.

Цвах млъкна, завинти капачето на писалката си и зачака.

Професор Халаба се озърна към членовете на комисията, за да види дали някой ще вземе отношение.

Строгата на вид доцент Шипова поиска думата:

— Съгласна съм с доктор Цвах, трудът на доктор Блажей е много необходим, но категорично се налага да бъде доработен.

Останалите само кимаха. Завеждащият катедрата се обърна към пребледнелия Блажей:

— Вие какво мислите?

— Аз ли? Нищо.

— Означава ли това, че сте съгласен с възраженията?

Блажей отговори:

— Доктор Цвах знае добре, че се занимавам с лечението на такива случаи вече тринадесет години и макар да съм обхванал само резултатите от последните три, моят опит се основава на много по-дълъг период.

Цвах леко, сякаш с разбиране, се усмихна:

— В такъв случай недоумявам, защо не ни запознахте с тях?

Арнощ имаше желание да го разкъса:

— Не допусках, че за вас са толкова ценни, колкото ни уверявахте…

Халаба незабавно се намеси във възникващия спор:

— Мисля, че няма причини за конфронтация, нали без друго всичко може да се навакса и точно след една година да получим един забележителен труд.

Останалите мълчаливо се съгласиха.

— Можем да определим една година като срок за предаване на новия вариант. — С тези думи той приключи и веднага се обърна към Карел: — Господин докторе, моля, имате думата.

Арнощ тутакси стана и понечи да излезе.

Халаба го спря:

— Не е нужно да излизате, господин главен лекар.

Блажей отговори сподавено:

— Извинете, но бих искал да се оттегля.

— Моля!

Без да се огледа, той излезе, сподирен от погледи, в които се четеше изненада.

Единствено в погледа на Цвах нямаше никаква изненада.

Професор Халаба съобщи:

— Пристъпваме към работата на доктор Сова. Каква е вашата тема?

След около час Карел излезе от сградата и видя, че отвън в „Хондата“ го чакаше Блажей.

Той отиде до колата и мълчаливо се намести на седалката.

Блажей го попита глухо:

— Всичко наред ли е?

— Да.

— Честито!

Когато Блажей спря пред „замъка“ на Сова, Карел каза:

— Благодаря ви. Другият път е мой ред. Довиждане!

Но Блажей го спря:

— Имам една молба към вас. Ще ви бъда много признателен, ако не разказвате на никого за моя случай.

— Разбира се. Може да разчитате на мен.

— Не казвайте, ако обичате, и на жена си.

Карел се стъписа, но после се съгласи:

— Както желаете.

Алжбета изскочи от кухнята, препасана с престилка, с тенджера в едната ръка и с кърпа в другата.

— Казвай какво стана?

Карел тъкмо си събличаше шлифера.

— Допуснат до защита пред научния съвет на факултета.

Алжбета изпусна тенджерата и грейнала, се хвърли на врата на мъжа си.

— Но това е великолепно, това е знаменито, ти защо не се радваш?

— Радвам се.

— Но не както трябва. А с Арнощ какво стана?

Карел отвърна смутен:

— В общи линии добре.

— Какво значи в общи линии? — не го разбра Алжбета. — Мина или не?

— В общи линии мина.

Алжбета този път се ядоса:

— Не можеш ли да ми отговориш като хората?

— Обещах му да не казвам на никого. Дори и на теб.

Алжбета подсвирна:

— Значи не е минал.

— Отсрочиха го с една година.

— Цвах ли?

Карел кимна:

— Но, моля те, на никого нито дума!

Изведнъж й стана мъчно:

— Горкият Арнощ.

— Това може страшно да ни навреди.

Тя отговори изненадана:

— Струва ми се, че по-напред ще навреди на него.

 

 

Този, за когото говореха, тъкмо се качваше по стълбите и още отдолу видя как от стаята излезе жена му.

И щом стигна горе, по лицето му Блажейова разбра всичко:

— Накисна ли те?

— Накисна ме.

— А Сова?

— Не.

— Така че утре ще знае цялата болница, а вдругиден — целият Бор — беше първата й грижа.

— Карел ми обеща, че няма да каже на никого.

— И ти вярваш, че ще удържи на думата си?

— Мисля, че да.

— А аз не — отговори прозорливата му жена.

 

 

Възрастният доктор четеше тази вечер книга и когато в стаята му влезе доктор Фастова, се изненада много, но и много се зарадва.

— Седнете, мога ли да ви налея малко вино?

— Мястото ще приема, но виното — не — отвърна тя кратко.

Сова се сконфузи, ала все пак се постара да продължи разговора с предишния тон:

— Нещо лошо ли съм ви сторил?

— Вие на мен, аз на вас.

— Не ви разбирам.

— Какво сте казал на хората, когато искаха да им се извиня?

— Не е съществено.

— Напротив! — викна Фастова. — Вие бяхте изпаднал в ситуация, в каквато не сте се озовавал никога през живота си; вие е трябвало да лъжете, било ви е съвестно, срамувал сте се.

След кратко колебание той се съгласи:

— Страшно!

— Ето, виждате ли? А аз си казах, че отново съм докарала един мъж до положението да се страхува от мен.

— Но аз не се страхувам от вас.

— Не, страхувате се. Вие очаквате със страх какво пак ще ви погодя.

На нейната атака не можеше да се устои.

— Това не е страх, това е само леко опасение.

Но Фастова продължи доста ядосана:

— Казах ви, че с мен ще изпадате в дяволски деликатни положения, а вие ми отговорихте, че ще бъдете доволен. И ето ви сега първото. Смешно дребно. Далеч под моите действителни възможности. И къде се оказахте вие, уважаеми господин главен лекар, с цялото си благородство? Само не искайте да ви го опиша така, както си го мисля. Кратко и ясно: в най-близко време ми намерете заместник, а аз си отивам.

Той остана поразен.

— Не може да ми направите такова нещо.

— Напротив, не мога да направя нищо друго. И понеже не мога и да се променя, ще стана източник на нови конфликти и сътресения, а вие наистина не ги заслужавате.

— Но аз бих…

— Благодарение на вас тукашният колектив очаква още утре моето извинение, а аз в никакъв случай няма да се извинявам. Така че въпросът може да се разреши единствено, като пред тях се явите вие и им съобщите, че съм си подала оставката. Мнозина ще бъдат доволни, за някой това дори ще открие нови перспективи, а вие ще можете да си живеете и занапред мирно и тихо. Справедливо. Благородно. Всичко хубаво, драги! Лека нощ!

Тя излезе и го остави смазан под тежестта на самотата.

 

 

Блажей влезе в своя кабинет — безкрайно го гнетеше чувството за несигурност. Той си остави чантата и облече бялата престилка.

На вратата се почука.

— Да!

Влезе Щросмайер, огледа се.

— Пръв ли съм?

— Останалите, надявам се, ще дойдат.

— На катедрата в Прага трябва да е било ужасно.

Арнощ застина.

— Защо?

Но Щросмайер се впусна да философства, без да има предвид нещо конкретно.

— Мен не могат ме замъкна там даже с чифт тежкотоварни коне. Не ти ли се струва, че всеки изпит сам по себе си е едно изтезание, унижение? И за двете страни. А пък да изпитваш възрастни хора е отвратително. Не ти ли се искаше да се вдигнеш и да избягаш?

Блажей отговори с възможно най-голямо безразличие:

— Не.

— Значи много си държелив. Как беше Цвах?

— Какво, какво Цвах?

— Нормално ли се държа или като световен шампион?

— Нормално.

— Значи като световен шампион.

Влезе Карел.

— А, ето го и другия герой от Нарвик^[2]. Там за какво ви…

Блажей не му позволи да довърши изречението, пресече го по средата:

— Мисля, че трябва да се занимаем с по-важни неща.

Каква е оперативната програма?

След половин час той тръгна на визитация, като навсякъде всяваше ужас.

Петерка докладва при първото легло:

— Операция на менискуса, лечението протича успешно, първоначалният хематом се разсейва, след като започнахме да правим компреси с лед.

Арнощ го погледна, после погледът му се премести върху завивката на пациента — той я хвана и рязко я отметна.

На коляното наистина имаше компрес, но със следващото си движение главният лекар го махна и процеди през зъби:

— Вие не сте направил пункция, макар че ви казах, ако не се лъжа, казах ви дори два пъти.

Петерка леко се изкашля, после отговори с тон, който предвещаваше продължителни дебати:

— Прецених положението и стигнах до извода, че пункцията не е безусловно необходима…

Арнощ го сряза:

— Никой не ви е молил за преценка, трябваше да изпълните нареждането ми.

Младият лекар погледна към Щросмайер, Сова и Хункова: забеляза, че и пациентките смаяни наостриха слух, та нищо да не им убегне.

— Смятах, че лекарят не е автомат, а самостоятелно мислещ човек, който…

Но Блажей нямаше намерение да се съобразява нито със ситуацията, нито със свидетелите:

— Самостоятелно може да мисли само лекар, който нещо знае. Засега трябва да внимавате да не разваляте нещата повече, отколкото е нужно.

Петерка се опита да омаловажи случилото се:

— За мен май не се очертава много радостна перспектива.

Блажей прецеди през зъби:

— За нас още по-малко.

В лекарската стая Петерка се разфуча:

— Той какво си въобразява? Че ще ме натиква в кучи задник и пред пациентите? Да, ама дяволски се лъже.

В стаята седеше Щросмайер и явно обядваше, макар че не можеше със сигурност да се определи какво точно яде.

— Мога ли да попитам какво ще предприемете?

— Ами че то е просто като фасул — отговори хирургът-новак. — Събирам си партакешите и като изкарам войниклъка, ще почукам другаде.

— Надявате се, че другаде ще бъде по-добре?

— Навярно там няма такива нафукани гении.

— Силно се съмнявам — възрази Щросмайер, — защото поначало всеки хирург е гениален, и вие много скоро ще станете такъв. Но оня, който е гениален, а освен това и поне малко умен, е доволен, ако някой голям специалист се изкаже откровено за работата му.

В стаята влезе Дана Кралова, но остана незабелязана до вратата.

— Защото между лекарите много не е прието да си казват какво мислят един за друг. Та щом сега ви казвам, че един медицински ембрион, какъвто сте вие, е длъжен по нареждане на главен лекар като Блажей, наистина безпрекословно да направи пункция — приемете това като подарък от мен.

Петерка се изчерви, защото едва сега забеляза Дана Кралова.

— Благодаря, не приемам подаръка.

Щросмайер си размени с анестезиоложката поглед, който означаваше: „какво да го правя това момче?“

Кралова се опита да го предизвика:

— Не приемате главния лекар, не приемате доктор Щросмайер, не приемате и Сова, тогава всъщност кого приемате?

— Всеки, който се държи с мен като с равен!

— Човече — изръмжа Щросмайер, — когато с вас седнем да си приказваме за момичета, ще бъдем равен с равен, но говорим ли за менискуси, май още не.

Младият мъж изхленчи:

— Виждам, че ще трябва да почукам другаде още преди казармата.

После той отвори вратата като че ли искаше да я изкърти и изчезна.

Кралова попита смаяна:

— Случвало ли ви се е някога такова нещо?

— Случвало ми се е.

— Кога? С кого?

— Преди тридесет години. С мен самия.

— Не ви вярвам.

Щросмайер въздъхна:

— Аз едва през последните години успях да култивирам у себе си скромност, мъдрост и инфаркт…

Каза го с такава очарователна усмивка, че Дана Кралова не се поколеба и го целуна по бузата.

— О, непристъпната анестезиоложка омеква. Какво да предприема, и то незабавно?

— Да дойдете с мен пак на ЕКГ.

Щросмайер каза с досада:

— А, не! Вие сте способна да наложите такъв антиеротичен тон, внимавайте, казвам ви го за втори път, това може да ви стане навик, нещо като — аз го наричам научно — вагина пекторис.

Кралова знаеше, че би трябвало да се обиди, но за съжаление се наложи да се засмее.

 

 

Колата на Пйенкава отново беше разглобена на съставните си части.

Самият той лежеше под нея и когато пред погледа му се появиха женски прасци, които добре познаваше, се измъкна навън и поздрави жена си Марта:

— Здравей!

— Здрасти!

Не стана нужда да пита, по вида й разбра всичко.

— Какво казаха?

— Че всичко е наред.

Той се ядоса:

— Тия твои доктори са направо световни. При теб всичко е наред, при мен всичко е наред, а къде е детето?

Марта се огледа дали някой не го слуша.

— По-тихо, моля те!

И в същия миг безпомощно се разрида.

С един скок Пйенкава застана до нея и почна да я успокоява:

— Недей, Марти, не плачи, може наистина да сме много нетърпеливи, нали нищо не разбираме…

И той я привлече към себе си и я целуна — ръката му стави върху бузата й черна ивица.

— Олеле… изцапах те, извинявай.

— Няма нищо. Ела си днес по-рано.

— Веднага прибирам всичко. И без това тоя вампир така ми смуче кръвчицата — повече от всички гинеколози на куп.

Марта се опита да се засмее:

— Идвай си!

Когато се поотдалечи, той й викна:

— Марта!

— Какво?

— И никаква надежда ли не ти дадоха?

Тя видя колко много му се искаше да чуе, че са й дали надежда, затова му кимна усърдно: да, дадоха.

Той пък й махна с ръка, сякаш беше доволен от отговора. И двамата се стараеха много, когато играеха тази игра.

 

 

От известно време главният лекар Блажей започна да забелязва около себе си някакво раздвижване.

Веднъж, както си вървеше по коридора, с крайчеца на окото си зърна две сестри, които го сочеха и нещо си шушукаха.

Бяха го извикали в приемното отделение да прегледа един ранен при катастрофа и той видя, усети, че двама от санитарите с удоволствие говореха явно за него.

Докато обработваше една фрактура, чу как трите сестри от операционната си шушнеха нещо за него с изумени погледи.

Като отиваше на съвещание, през полуотворената врата долови мъжки глас:

— Помните ли доктор Цвах, работеше тук. Та той на изпита направо го е изхвърлил.

Друг глас самодоволно прокоментира:

— Значи нашият кандидат се накандидатства.

Когато разказа на жена си, тя само поклати глава: пак беше се оказала права.

— Твоята тайна бързо излезе наяве.

Арнощ обикаляше из стаята като уловен в клетка звяр.

— А ти си внушаваше какво ли не.

— Много ми се ще да знам по какъв канал е стигнало до болницата.

— Не е чак толкова сложно — каза Блажейова. — Сова го е разтръбил.

— Не вярвам — рязко й възрази Арнощ.

— А защо не?

— Той не би направил такова нещо.

— Ами жена му?

— И тя.

— Но не си толкова сигурен.

— По-скоро някой е бил в Прага и е разбрал. — Той хвърли вестника, който държеше и каза нервно: — Не приемат работата ми, защото примерите били малко и само от три години, а че Сова е описал операции, дето сме ги правили ние, когато той още изобщо не е бил в нашата ортопедия, това е нищо!

Думите му заинтригуваха Блажейова:

— Той ваши случаи ли е посочил?

— Че откъде ще ги вземе, като е тук само от няколко месеца?

— Но ти спокойно можеше да го кажеш във факултета.

— Защо да го правя?

— Дори и след като ти подложи крак в болницата? — попита Блажейова.

Но Арнощ пак й възрази решително:

— Глупости! Не е бил Сова.

— Защо не?

— Просто защото е невъзможно.

И с това приключи разговора.

 

 

Доктор Фастова стриваше енергично чесън в една чинийка. Явно във всичко, което правеше, влагаше бързина, напрежение и искаше веднага да бъде готово.

На вратата се почука.

Не й стана много приятно, но извика:

— Влезте!

Кой друг можеше да бъде — разбира се, Сова, облечен доста официално.

— Добър вечер!

— Заповядайте!

Той видя, че е дошъл в момент, когато Фастова си приготвя вечерята. Попита колебливо:

— Идвам не навреме, нали?

— Гледам, че сте се докарал. Отивате ли някъде?

Смущението му се усили.

— Не, не.

— Тогава сигурно идвате отнякъде?

— Също не.

— Ами че седнете, де, защо стоите?

Сова каза:

— Но искам и вие да седнете.

— Сега ли? Не може ли после, след вечерята.

Сова обаче беше много сериозен.

— Моля.

Тя все още не можеше да разбере нищо, но си изтри ръцете, свали си престилката и седна срещу него.

— Ето, вече седя.

— Исках да ви кажа, че много и много мислих за вашето положение. И за моето. И се опитах да си представя какво ще бъде тук, като си заминете. И тази представа ме ужасѝ. Сигурно и аз не бих могъл да остана.

— Ама че сте! — упрекна го Фастова. — Бил сте тук и преди мен, ще бъдете и след мен.

— Преди вас бях тук, но не знаех за вашето съществуване. А след като сте тук, вече знам. И ето, идвам при вас с предложение, или идея, или молба…

— Все пак да се извиня, нали?

— Не, не!

— Тогава какво?

— Да се омъжите за мен.

Чак сега, за първи път, доктор Фастова се смая.

— Какво?!

— Сигурно твърде много си позволявам, нали?

— Е, не може да се каже така.

— А как може да се каже?

— Вие не очаквате от мен дефиниция, а отговор, нали?

— Да, отговор.

— Ама само как ме изплашихте, драги. Но нали не искате да ви отговоря начаса?

— Както намерите за добре.

Самоувереността й взе да се възвръща.

— Смятам, че преди всичко и най-напред трябва да се налапаме, това ще ни успокои и ще ни наведе на по-благочестиви мисли, а после ще видим… Не искате ли да ви дам престилка?

И тя го препаса с престилка и с негова помощ продължи да приготвя вечерята.