Ярослав Дитъл
Болница на края на града (1)

Глава първа

На правото и равно шосе беше станала автомобилна катастрофа.

Цяла върволица коли бе спряла зад смачканото „Рено 20“. Служители от транспортната милиция измерваха спирачния път и съставяха протокол. В това време се приближи една синя „Лада“, в която седяха мъж, жена и момиченце.

Мъжът слезе от колата, в движенията му се усещаше вродена решителност. Той тръгна към мястото на произшествието, но един от служителите го спря:

— Моля, не отивайте по-нататък.

— А имате ли там лекар?

— Засега не. Но линейката вече е на път.

— Ще погледна… — Той не обясни, че е лекар, това се разбираше някак от само себе си.

Когато стигна до катастрофиралия автомобил, пред него се откри страшна картина. Шофьорът полулежеше, безпомощно заклещен в колата и не проявяваше признаци на живот.

Неколцина по-енергични мъже вече отваряха вратата, за да се опитат да го извадят, но лекарят ги спря:

— Господа, не ви съветвам. Може повече да му навредите, отколкото да му помогнете.

Той се вмъкна в колата, за да разбере дали шофьорът изобщо е жив. После каза:

— Жив е. Но не му остава много.

Линейката с вой профуча по улиците и през площада на града, където старинната архитектура яростно се бореше с панелното настояще.

Извън града шосето се изкачваше по полегат хълм, в чийто край се извисяваше просторен комплекс от модерни светли сгради с големи прозорци — болницата.

Линейката се насочи право към нея, отмина паркинга и автобусната спирка и се качи на площадката, където достъпът на всякакви други коли беше забранен. Докато излизаше от последния завой, в светлината на фаровете й се бе откроила фигурата на стройно момиче, което мъкнеше два големи куфара и ръчна чанта. Момичето се загледа подир линейката, която се закова пред единия от входовете. Шофьорът, санитарите и лекарят бързаха много.

 

 

Синята „Лада“ на лекаря влезе през отворената порта в градината и спря зад колата, която бе препречила пътя към гаража.

Мъжът слезе, от другата врата излезе жена му Катержина, а от задната — деветгодишната им мълчалива дъщеричка Ханка. Тримата тръгнаха нагоре по каменната стълба. Жената — подчертано интелектуален тип, облечена много старателно, пълна противоположност на своя избухлив и импулсивен съпруг, отбеляза:

— Идваме катастрофално късно.

Карел — така се казваше мъжът — отвърна самоуверено:

— Имаме чудесно извинение с онази страхотия.

Катержина се съгласи не много охотно и добави:

— Между другото, мисля, че не трябва да казваш на татко за конфликтите си с главния лекар.

— Хм, не зная дали ще се сдържа.

Така влязоха в къщата — просторна, и солидна вила, строена най-малко преди шестдесет години.

 

 

Количката, над която като балончета потрепваха банки с кръв и серум, мина бързо по коридорите и спря пред вратата с надпис „Приемно отделение“. Пациентът лежеше, покрит със зловещ бял саван. В преддверието дежурната сестра — дребна, пълна, около четиридесетгодишна жена с мустачки извика:

— Трябва да го запиша, има ли някакъв документ?

Лекарят изръмжа:

— Нищо няма!

Не спряха нито за миг. Дебелата сестра намусено се загледа подир тях: що за оправия, този кандидат покойник не си е взел дори паспорта…

 

 

В неделната вечер болничното фоайе беше тихо и безлюдно. Вдясно, зад дълга преграда, над която на стената висяха ключове, царствено се беше разположила възрастна лелка, някак не на място сред всичкия мрамор и блясък наоколо. Момичето с куфарите се запъти към нея.

— Добър вечер! Извинете, може ли за малко да си оставя багажа при вас?

Лелката обаче беше бдителна и не пропускаше човек, без да го разпита подробно:

— Носите го за някого ли?

— Не, мой е, трябва да ме настанят тук някъде.

— Сигурно в общежитието до нас — и тя посочи с пръст на запад.

— Но нали първо трябва да се обадя в ортопедията?

— Да. При старшата — тя ще се разпореди.

— Аз не съм медицинска сестра.

Портиерката погледна недоверчиво:

— А каква сте? Да не сте докторка?

Момичето само кимна.

— Името?

— Ченкова. Алжбета.

 

 

Първия човек, когото Карел, жена му и дъщеричката им срещнаха още в хола, потънал в сочната зеленина на стайни растения, беше старата гръмогласна домашна помощничка Ема. Тя беше понесла към кухнята супник и като ги видя, им викна сърдито:

— За втори път връщам супата да я претоплям! Защо се забавихте толкова?

Карел се засмя:

— Ето на̀! Ема все ме хокаше, като бях малко момче и продължава да си ме хока и до ден-днешен!

— Не е редно да закъснявате на годишнината от собствената си сватба!

Катержина, която просто се страхуваше от нея, каза:

— Имаше катастрофа и Карел трябваше да се намеси.

— Цял час и половина?! Я не ми ги разправяйте тия — възмутено отвърна Ема. После забеляза Ханка, грижливо пременена в официална рокличка и поомекна: — Ханичка, много си хубава!

Момиченцето смутено се усмихна:

— Добър ден!

Но Ема отново се разбърза и сърдито ги подкани:

— Хайде вървете, вървете…

Карел само се усмихна — с Ема никой не можеше да излезе на глава.

Вратата се отвори и пред тях се откри просторната стара всекидневна — всъщност някогашна библиотека, но сега почти изцяло заета от празнично наредена маса с осем стола, три, от които очакваха Карел и неговото семейство.

Начело седеше баща му — мъж, у когото всичко, освен очите, издаваше, че е навършил шестдесет. Той не каза нищо, не се опита да надвика останалите, само впери очи в своя вече възрастен син. Изучаваше с поглед съществото, което бе истинско негово копие.

Карел усети погледа му и тръгна към него, въпреки че може би беше редно да отиде най-напред при гостите. Не се целунаха, а и обръщението му съвсем не беше фамилиарно:

— Добър вечер, татко! Не се сърди, близо до Бор ни забави една катастрофа. — Но проницателният поглед на баща му го накара да добави: — А и ние тръгнахме късно.

— Нашите пристигнаха ли там навреме?

— Да. Много бързо.

— Е, добре дошъл! Как вървят работите ти в клиниката?

— Нормално.

Сова го изгледа и разбра всичко:

— После ще си поговорим, нали?

Карел кимна.

 

 

Количката влезе в белия коридор с врати, на които бяха нарисувани големи бели дискове. Санитарят почука настойчиво на една от тях, подир малко му отвориха и се показа сестра — върху престилката си бе навлякла пуловер, явно беше зиморничава. Тя видя количката и без да каже дума, се отдръпна встрани. Влязоха, лекарят я попита:

— Кой е дежурен днес?

— Доктор Кралова.

Споменатата лекарка излезе от ОАРИЛ^[1] с ръце в джобовете на престилката, лекарят от „Бърза помощ“ каза:

— Здравей! — и посочи пациента. — Много е зле. Според мен има счупване на раменната и на бедрената кост, фрактура на черепа и е в кома. Вляхме му декстран и фиксирахме, каквото можахме.

Докато слушаше, Кралова даде знак на санитаря да продължи към отделението. Двамата с лекаря тръгнаха след него.

— Отначало не личеше да е загубил много кръв, но сигурно има вътрешен кръвоизлив. А, сложих му и долсин.

ОАРИЛ бе малка, продълговата, потънала в сумрак зала, леглата тук бяха подредени само до едната стена, при това всяко бе отделено от съседното и сякаш бе в самостоятелна кабинка, открита само към пътечката. Над главата на всеки пациент имаше апарат за изкуствено дишане, за измерване на кръвното налягане и монитор. Почти всички легла бяха заети от смълчани пациенти, по средата на залата бе поставена малка масичка за дежурния.

Кралова мина напред и посочи свободното легло, четвърто в редицата. Докато санитарите преместваха колкото може по-внимателно ранения от количката в леглото (системите го следваха неотлъчно), тя попита лекаря:

— Сам ли е бил в колата?

— Да.

Междувременно тя намести в устата му тръбата за изкуствено дишане и включи монитора за следене на сърдечната дейност.

— Е, господ да ти е на помощ!

Кралова само кимна и продължи да работи. Сестрата в преддверието съобщи на лекаря:

— Викат ви, господин докторе. Във Виноржи. Жената посечена със секира, мъжът направил опит да се самоубие.

Лекарят дори не трепна.

— Потегляме веднага.

Единият от санитарите се обърна към младичката сестра, която гледаше облещена:

— Това е то неделя вечер! Щом двама души са заедно цели два дни, няма начин да не стане нещо такова. — И доволен се промъкна покрай сестрата с пуловера, която явно не обичаше подобни приказки.

Анестезиоложката Кралова, която не откъсваше поглед от пациента, извика към двете:

— Обадете се в хирургията и във вътрешното — да дойдат да ми помогнат. Ама бързо!

 

 

На дивана с кафява дамаска спеше едър петдесетгодишен мъж. Под небрежно закопчаната му риза се виждаха окосмените му гърди. Ако се съдеше по лицето — сипаничаво, окичено с голям нос — за доктор Щросмайер можеше да се каже всичко друго, само не и че е красавец. Някой почука на вратата, хъркането секна, едното око се отвори, запремига, обади се баритонов глас в ниските тонове на регистъра:

— Е, влезте!

Вратата се открехна, показа се глуповатата, към тридесетгодишна сестра Хункова.

— Господин докторе, звънях ви по телефона, но никой не се обади.

Щросмайер дори не направи усилие да се надигне от дивана:

— Ходих да се изпикая.

Сестрата запремига:

— Господин докторе, счупеният врат от девета стая не може да заспи и се оплаква, че главата му бучи.

— Има си хас да не бучи! — отбеляза Щросмайер. — Ако и на вас на седемдесет и шест години ви наместват някой счупен кокал, и вашата глава ще забучи. Дадохте ли му, каквото ви казах?

Примитивното създание отвърна бързо:

— Господин докторе, след операция винаги даваме долсин.

— Но нали ви казах, че този път трябва да дадете ноксирон!

— И ноксирон му дадох.

Сега вече Щросмайер кипна:

— Не ви казах да му дадете и ноксирон, а този път да му дадете ноксирон!

Сестрата продължаваше да повтаря:

— Но ние винаги даваме долсин.

Тогава Щросмайер изрева страховито:

— По дяволите! Ако глупостта имаше криле, вие щяхте да летите тук като гълъбица!

Това обаче не биваше да казва. Хункова пребледня, опита се да си поеме дъх, очите й бълваха огън и жупел. Обърна му гръб — о, тя никога няма да му го прости! Отвори рязко вратата към коридора и се сблъска с Алжбета, която тъкмо се канеше да почука.

— Добър ден, търся господин доктор Щросмайер…

Въпросът бе отправен към Хункова, но тя не отговори. Затова пък на вратата се появи самият Щросмайер и като видя младото очарователно момиче, на сбръчканото му лице светнаха тъмните му искрящи очи, събрали цялото лукавство на света.

— Да не би да сте обещаното чудо от факултета по обща медицина на Карловия университет?

И се засмя високо, така непринудено, че на Алжбета не й остана нищо друго, освен и тя да се засмее, макар че засега нямаше за какво.

— Аз съм някой си Щросмайер и на мен е кръстен оня площад в Прага^[2], а ако не е на мен, в най-скоро време ще бъде.

Без да се съобразява с етикета, той пръв подаде ръка на момичето.

— Приятно ми е, Ченкова.

— Е, това че сте Ченкова не ме шашна чак толкова, но вие сте Алжбета^[3], а аз, освен английската кралица, през живота си не съм познавал друга Бети.

Момичето все по-широко се усмихваше:

— А с кралицата познавате ли се?

— Ами наполовина — отвърна Щросмайер. — Аз я познавам, а тя мен — не. — После разпери ръце: — И така, Бети, добре дошла, встъпвате в най-доброто отделение на цялата болница. Вярно, главният лекар е стар педант, аз пък съм стар простак, асистентът Блажей веднага, още от първата минута, ще почне да ви сваля, а Цвах е такъв хирург, че не бих му поверил да изреже дори цирей, но взети заедно сме на световно равнище.

— Ами аз, като съвсем начинаеща и… и…

Докторът веднага охотно й подсказа:

— … и вързана още в ръцете…

— … и вързана още в ръцете — няма ли да ви снижа равнището?

— Няма страшно! Непременно ще го снижите — успокои я докторът. — Но затова пък тук съм аз, за да ви посветя в тайнствата на най-сложната хирургия и да ви науча на няколко основни трика…

— Колко са те?

— Май че бяха четири, но четвъртия вече не си го спомням…

Двамата се смееха високо, Алжбета се чувстваше прекрасно, спокойно, дори насън не си беше представяла така своето постъпване на работа.

Телефонът иззвъня. Докторът вдигна слушалката.

— Щросмайер… А вие там нямате ли си дежурен? Аха… идвам веднага. Той остави слушалката и каза: — Докарали са някакъв мъж, здравата натрошен, и викат всички, които са под ръка. Бързо се обличайте и да вървим!

Алжбета направо се ужаси.

— Аз ли?

Доктор Щросмайер вече й вадеше от шкафа престилка и панталон.

— Че какво ще правите тук? Ще имате достатъчно време през нощта, е, хайде, хайде, по-живо! — Неусетно гласът на доктора стана повелителен, нетърпящ възражения.

Той се обърна с гръб към нея и Алжбета разбра, че трябва да се преоблече тук, защото нямаше къде другаде. Погледна панталона, в който можеха да се поберат две като нея, но после бързо смъкна, каквото трябваше. Когато се приготви, Щросмайер оцени нейната фигурка в широкия панталон съвсем лаконично:

— Виж ти, като на ревю.

Излязоха в коридора, срещу тях идваше мургаво стройно момиче в сестринско облекло — Ина. Тя поздрави Щросмайер и с един-единствен поглед прецени Алжбета.

— Добър вечер!

— Ина, добре, че те виждам. Викат ме в ОАРИЛ, няма да бъда на моя телефон.

— Добре.

От вратата Щросмайер попита:

— Още ли свестявате Хункова?

Момичето се усмихна едва забележимо:

— Още.

— Наглеждайте ми я, нали знаете, че ми е любимка. — И той ускори крачки, но успя да прошепне на Алжбета: — Ама сестринският ни персонал е като за изложба!

— Така е, наистина.

— Само че — внимание! Тя е тук година и нещо, а така и не се е чуло да има туй-онуй с някого. Явно тази дама се цели нависоко.

 

 

Карел стана с чаша вино в ръка, за да отговори на поздравленията:

— От името на двама ни благодаря на всички за добрите пожелания. Сега би трябвало да кажа, че просто не знаем как са изтекли десетте години, откакто сме женени. Но нямаше да бъде вярно — нито за мен, нито за Катка. За мен тези десет години бяха преди всичко време, през което се учех, години, през които неистово се стремях да стана добър хирург и да съм полезен при операционната маса. А за Катка? За Катка животът не е лесен, като за всяка жена на хирург. Дните и нощите, през които остава сама у дома, са повече от другите. Това го знаеше майка ми, знае го и всяка, която прави съдбовната крачка и влиза в гражданското под ръка с хирург. Но мисля, че щом издържа с мен десет години, ще издържи и следващите четиридесет.

Той целуна жена си, после и честитиха всички останали, главният лекар Сова беше последен:

— Катенка, желая ти всичко най-хубаво и ти благодаря.

— Няма за какво, татко.

— Има… ти знаеш добре, че има.

Докато отпиваха от виното след това, звънна телефонът. Карел вдигна слушалката.

— Сова-младши… не, не е главният лекар, аз съм само старши асистент, давам ви главния.

Сова взе слушалката.

— Сова… да… да, предайте й, че ще дойда, а дотогава да й помогне доктор Щросмайер. — После се обърна към гостите: — Извинете, но трябва да ви напусна, викат ме за спешен случай.

 

 

Пациентът лежеше гол — младото стройно тяло беше прекрасно и беззащитно. Щросмайер и Алжбета се приближиха до него. Кралова дори не ги забеляза, когато дойдоха, толкова беше съсредоточена в работата си.

— Здравей, какво е положението? — попита Щросмайер.

Лекарката се обърна към него:

— Много лошо. В кома е, сигурно има вътрешен кръвоизлив, виж го и ти, моля те.

После се обърна към Алжбета, Щросмайер я представи:

— Доктор Ченкова. От утре постъпва при нас.

Кралова я огледа внимателно, после й подаде ръка:

— Кралова. Зная.

На Алжбета й се искаше да попита как така знае и какво знае, но в момента беше немислимо. Щросмайер продължи да задава въпроси за състоянието на пациента:

— Направихте ли му снимки?

— Засега не — първо трябва да решим какво да предприемем веднага и кое може да почака.

Лекарят се взираше в странно разкривените крака на пациента.

— Краката изглеждат зле — този явно е счупен, него ще го щракнем, извикайте кугел^[4], няколко снимки за информация, само че без много-много да го движат, нали…

— Разбира се, иначе кръвното веднага се понижава.

Лекарят само въздъхна:

— Мой човек, здравата си я загазил.

В залата влезе бързо бодър шестдесетгодишен мъж, от пръв поглед ласкав и приветлив човек — хирургът Въртишка.

— Не можахме да се освободим по-рано, затова идвам чак сега. Добър вечер!

— Здрасти, Въртя — отвърна Щросмайер, — не беше ли на вилата?

— Бях, но щом се върнах у дома, веднага ме извикаха.

— Така е, като живееш близо до болницата.

Въртишка продължаваше да се усмихва, после се обърна към Алжбета:

— Извинете, не се познаваме, аз съм Въртишка…

Щросмайер незабавно допълни:

— Главен лекар и въпреки това, като по чудо — порядъчен човек, разбира се, единственият в този хирургически обор.

— Приятно ми е, Ченкова.

— Не му вярвайте, нали и той е хирург.

Докато разговаряха, с привични движения двамата се заловиха за работа.

— Че какво като съм хирург? За мен досега никой не е казал, че съм порядъчен човек — възрази Щросмайер. — Наблюдавате ли го? — този път той имаше предвид пациента.

— Да — отвърна Кралова.

— Внимание, сега ще го поизмъчим малко. — И той хвана единия странно изкривен крак.

 

 

По дългия коридор с бързи, почти младежки крачки, вървеше главният лекар Сова. Под бялата му престилка се подаваше бяла риза с разкопчана яка. Там, дето се пресичаха коридорите, го пресрещна млад служител от транспортната милиция, който явно не можеше да се ориентира.

— Добър вечер! Извинете, как мога да намеря Пршемисъл Резек?

Лекарят продължаваше да върви и младият човек трябваше да тръгне редом с него.

— Не зная кой е този Пршемисъл Резек.

Служителят искрено се изненада:

— Ами Резек, Резек!

Главният лекар спря и с ласкаво укоряващ глас го предупреди:

— Приятелю, нищо няма да научите от мен, като повтаряте това име!

— Преди малко са го докарали след автопроизшествие.

— В такъв случай е в приемното отделение.

— Вече не е, от там ме изпратиха в някакво си ОАРИЛ.

— Аха, ето с това трябваше да започнете. Елате с мен. — И той отново тръгна бързо, толкова бързо, че младият мъж трябваше да подтичва, за да му насмогва.

Сова влезе в преддверието на ОАРИЛ, където сестрата все още звънеше по телефона. Главният лекар я посочи с пръст:

— Тази жена знае всичко. Добър вечер!

— Добър вечер, господин главен лекар!

Без да спира нито за миг, Сова влезе в отделението.

Щросмайер пръв го забеляза и веднага обяви:

— А, ето че се включва тежката артилерия, дошъл е старият… — обърна се той към Алжбета: — Сега настава исторически миг в живота ви, изопната ли сте като… като струна?

— Да.

Сова пристъпи към тях и ги обхвана с един-единствен поглед:

— Добър вечер!

Всички отговориха в хор:

— Добър вечер, господин главен лекар!

Сова се обърна към Кралова:

— Бъдете така добра, колежке, и ми кажете какво е състоянието му.

Преди Кралова да успее да заговори, се обади Щросмайер:

— Позволете ми да ви представя нашето ново попълнение — доктор Ченкова в цялата й прелест.

Сова го изгледа спокойно, открито и също тъй спокойно отвърна:

— Всичко по реда си, първо да се занимаем с пациента… — и отново се обърна към Кралова, която полугласно започна да му обяснява положението. Щросмайер промърмори на пребледнялата и засрамена Алжбета:

— Не намирам, че това е най-подходящият начин за навлизане в живота, какво ще кажете?

— И аз — едва не се разплака тя.

Добрякът Въртишка тутакси започна да я успокоява:

— Не го вземайте присърце, иначе той е най-коректният човек на света. И специалист, за когото ни завиждат и в Прага.

Щросмайер веднага добави:

— Само че да се издържа с него… с него може да издържи единствено светец като мен.

 

 

Младият служител от транспортната милиция приключваше своята мисия:

— Ето документите му, парите, личните вещи, а ако там намерят още нещо, ще ви го изпратим.

— Добре — каза сестрата и се подписа, че е приела всичко.

— А какво да правим с колата? Ако този куп ламарина изобщо може да се нарече така…

Сестрата се изненада:

— Че нали ще съобщите на семейството му?

— Само че той не е женен, ще трябва да уведомим родителите му, но не им знаем адреса. Ако ви се обадят, преди да ги открием, изпратете ги при нас.

Сега пък сестрата не го разбра:

— Че от кого ще научат, ако не от вас?

— Бъдете спокойна, новината вече се е разнесла из целия град. Резек всяка седмица привличаше на стадиона по десет хиляди души.

Той козирува и си тръгна.

Сестрата пъхна всичко в един голям плик, затвори го с телбод и с големи букви написа: „Пршемисъл Резек“. Тъкмо поставяше и датата, когато вратата на залата се отвори и на прага застана Щросмайер:

— Старият ви моли да се обадите в Прага на доцент Кутхан — 53-02-85, най-добре светкавично, щото онова момче там май изпуска вече последния трамвай. — Изведнъж той се взря изумен в името на плика: — Не може да бъде, Резек ли е?

— Да, Резек.

— Онова момче на леглото е Резек?

— Някакъв хокеист, нали?

— Някакъв хокеист! — извика лекарят. — Щом се разчуе, ще изпаднем в обсадно положение.

Сестрата изобщо не се заинтересува, ами продължи да набира някакъв номер.

— Тук е болницата в Бор, търсим доцент Кутхан… Момент, ще предам. — Тя се обърна към Щросмайер и закри с ръка мембраната на слушалката: — Вие ли ще говорите или да извикам главния лекар?

— Аз ще го извикам. — Щросмайер влезе в отделението и каза на Сова: — Кутхан е на телефона. Не е ли по-добре вие да говорите с него, щото той е един такъв стар невротик…

Главният лекар го стрелна с укоризнен поглед, но после излезе, без да каже нито дума. Щросмайер внимателно огледа пациента:

— Ами да — той е — и за да обясни на Въртишка и Кралова, добави: — Пршемисъл Резек, ако това ви говори нещо.

Най-силно се учуди Въртишка:

— Не е възможно! Днес следобед го гледах по телевизията. Срещу шведите. Как е попаднал тук?

— Изглежда е препускал към къщи, май е горял от нетърпение да се види там с някого…

Алжбета се взираше в безпомощното, беззащитно тяло, от което животът сякаш бе отлетял. Щросмайер се приближи до нея:

— Край на пътуването! Малко раничко, още ненавършил двадесет и шест. — Той я погледна и ни в клин, ни в ръкав я попита: — Вие на колко сте, Бетинка?

— И аз още не съм навършила двадесет и шест.

 

 

Гласът на главния лекар Сова беше доста настойчив:

— Франтишек, той е в кома, засегнат е черепът, изтича мозъчно съдържимо, само покрихме раната, още не сме я ревизирали, мисля, че трябва да дойдеш на консултация да кажеш дали ще е нужна ваша намеса, ние, ортопедите, можем да почакаме… най-добре ще е да тръгнеш още сега, през нощта… тогава сутринта, преди да отидеш в клиниката… много те моля… зная, но случаят ми се струва изключително… благодаря ти, ще те чакам… лека нощ! — Той остави слушалката и се обърна към сестрата: — Извикайте и главния лекар на вътрешното — Злоха, и главния лекар Хорват…

Сестрата вече им се беше обаждала:

— Господин главният лекар Хорват е на театър, каза, че отива на „Ромео и Жулиета“…

Сова я прекъсна:

— Тогава да го извикат от театъра.

Сестрата възкликна смаяна:

— Посред представлението?

Сова отсече:

— Ако не греша, доктор Хорват не играе Ромео. — Той се обърна и тръгна обратно към ОАРИЛ. На вратата се спря и добави: — Също и доктор Блажей. На първите двама колеги кажете, че ги моля, а на доктор Блажей, че… — той млъкна за миг, търсеше точния израз… — че го викам.

Сестрата кимна послушно и започна да набира номерата.

 

 

Телефонът на масичката в стил ампир иззвъня. Младата, твърде хубава и на вид твърде проницателна около тридесет и петгодишна жена, която седеше в малко кресло в същия стил, вдигна слушалката:

— Моля.

— Тук е болницата. Добър вечер!

— Блажейова на телефона.

— Моля ви, мога ли да говоря с господин доктора?

Блажейова беше вече нащрек.

— Но мъжът ми е в болницата!

Сестрата изобщо не се усъмни:

— Добре тогава, ще го намеря. Дочуване.

— Момент! — спря я Блажейова. — Всъщност, кой се обажда?

— Как кой? — не разбра сестрата. — Болницата.

— Кой от болницата?

— ОАРИЛ.

— Името ви, моля?

На сестрата вече се стори, че прекалено много я разпитват.

— Кардова. Дочуване! — и затвори телефона.

Блажейова искаше да попита още нещо, но вече нямаше кого. Това я засегна, но в същото време я подтикна към действие. Незабавно започна да набира някакъв номер. Обади се централата:

— Болницата в Бор.

— Вътрешен три шест четири… не се ли обажда? Тогава ми дайте сестринската стая.

 

 

В сестринската стая красивата Ина вдигна слушалката:

— Ортопедия.

— Обажда се Блажейова. Кой е на телефона?

Тонът на Ина беше миролюбив, дори покорен:

— Галушкова. Добър вечер!

— Искам да говоря с мъжа си. Можете ли да ми помогнете?

— Ще го потърся.

— Значи е някъде наблизо? — продължи да я разпитва съпругата.

— Разбира се — излъга я Ина.

— Но от ОАРИЛ ми се обадиха, че не могат да го намерят.

След леко колебание момичето се справи и с това:

— Господин докторът трябваше да замести доктор Менцлова в урологията, сигурно ще ви се обади.

— Благодаря ви! — Блажейова се поуспокои. — Какво се е случило с доктор Менцлова?

— Не зная, но ако искате, мога да проверя.

Това стъписа младата докторша.

— Няма нужда. Дочуване!

Момичето натисна вилката и незабавно започна да набира някакъв номер.

 

 

Търсеният доктор Арнощ Блажей, опасно привлекателен мъж на Христова възраст, седеше в своя клуб играеше карти. В момента тъкмо ги беше хвърлил на масата, в знак, че се предава.

— За последен път имах хубави карти преди Втората световна война.

Останалите се разсмяха шумно:

— Че нали тогава още не сте бил роден, господин докторе!

— Именно — съгласи се Блажей. — Защото, откакто се помня, никога не ми е вървяло на карти.

— Е, какво, няма ли да играем повече?

— Да съм казвал такова нещо? — извика Блажей. — Не съм.

Всички приеха думите му със задоволство — и играчите, и кибиците.

Преди да раздадат отново картите, към масата се приближи млада келнерка в синьо-жълто униформено облекло и се наведе над Блажей:

— Господин докторе, търсят ви по телефона.

— Откъде? От болницата ли?

Момичето кимна.

— Благодаря ви, много сте добричка!

Блажей я погали по ръката и се запъти към бара. Барманът му подаде слушалката.

— Блажей. Кой се обажда?

— От ортопедията. Ина.

Той в миг се промени:

— Здравейте, Ина, откъде ме грози опасност?

— Вика ви главният лекар, някакъв спешен случай в ОАРИЛ.

— Благодаря ви, моментално излитам.

Понечи да затвори телефона, но момичето продължи:

— Търси ви и жена ви. Явно преди това са звънили у вас.

— Аха. И какво й казахте?

— Че замествате доктор Менцлова в урологията и че ще й се обадите.

— Чудесно! — Оцени с благодарност отговора й Блажей. — Отлично изпълнено… Ева ли ви посъветва?

— Ева само ми даде този телефонен номер.

— Още по-добре — отсече доволен Блажей. — Много съм ви задължен, Ина. — Той остави слушалката — това момиче го беше впечатлило.

Върна се при масата за игра и обяви:

— Съжалявам, господа, но — приключвам! Трябва да ида да кърпя някого.

На играчите им стана много неприятно.

— Нека да довършим, там ще почакат.

Но в това отношение доктор Блажей неизменно беше категоричен:

— Приятелю, пресметни ми загубата и изхвръквам…

Мъжът с листчето хартия безмилостно съобщи:

— Четиристотин и осемдесет.

Блажей само въздъхна и извади парите.

— Следващия път ще ви го върна тъпкано, обирджии такива. Довиждане!

 

 

В това време край четвъртото легло продължаваше битката на живот и смърт. Апаратът равномерно обдишваше белите дробове на пациента, светещите скали на приборите показваха състоянието му в момента.

— Внимание, кръвното се понижава — съобщи анестезиоложката. — Пулсът се ускорява…

Щросмайер изръмжа:

— Сега я втасахме! Имате ли аструп? Бързо му направете…

— Колега, страхувам се, че… — въздъхна хирургът Въртишка. — Под налягане ли ще му вливаме декстран?

Застанал помежду им, Сова не помръдваше. Само погледът му втренчено следеше данните от апаратите. После бързо реши:

— Да! Освен това и адреналин… още, и още, още веднъж!

Алжбета наблюдаваше енергичния мъж, у когото всяка дума, всяко действие бяха на място и който с авторитета си се налагаше естествено над всички останали. Всички — като се започне от тримата лекари и се свърши с последната сестра — го гледаха в очите и устата и заедно с него водеха битката в полумрака на тясната малка зала. На метър и половина разстояние, на съседното легло, притеснено се ослушваше притихнал пациент. Алжбета гледаше всичко това, хипнотизирана от младото, отчайващо неподвижно тяло.

— Успяхме! — извика неочаквано Кралова. — Налягането се повишава!

Щросмайер потвърди:

— Започва да реагира на болката.

— Колко продължи това? — попита главният лекар.

— Две минути и половина.

— Е, на косъм висеше — въздъхна Щросмайер.

Но главният лекар предупреди:

— Ще се повтори… вероятно.

— Не е ли време да започнем изследването на коремните органи? — попита Дана Кралова.

— Не го пипайте засега! — възрази Сова. — Докато не стабилизираме основните жизнени функции, няма да предприемаме нищо. Ами ако е разкъсан далакът? Поръчайте още кръв!

На вратата в преддверието се появи Блажей, облечен вече в бяло, и със сияеща усмивка се обърна към строгата зиморничава сестра:

— Добър вечер, какво става тук, та не можете да минете без мен?

— Господин главният лекар събира голям екип.

— Кой главен лекар?

— Вашият.

— О-хо, това вече е интересно. — И веднага нахълта в залата. Но на вратата като че ли си спомни: — Какво трябваше… а, моля ви, позвънете на жена ми, че съм в операция, щом се освободя, ще й се обадя.

 

 

Главният лекар Сова забеляза влизащия Блажей и веднага попита Щросмайер:

— Вие ли сте дежурен в отделението?

— Да.

— Тогава се върнете там. Тук вече има достатъчно хора.

Щросмайер кимна на Алжбета да го последва. Когато се разминаваха с Блажей, старият ортопед му каза:

— Доволен съм, че са измъкнали от леглото и нашия Арнощ.

Блажей се усмихна. От усмивката лицето му засияваше и ставаше още по-привлекателно.

— Съвсем не от леглото, приятелю, съвсем не от леглото — и любопитно, много любопитно огледа Алжбета.

Когато отминаха, Щросмайер изръмжа:

— Внимавайте с него, Блажей ще ви сваля при всяка възможност.

Мислите на Алжбета обаче бяха съвсем другаде. Вън, в коридора, където осветлението беше по-силно, Щросмайер изненадан я изгледа:

— Май сте нещо бледа, как се чувствате?

— Ужасно.

— Е де, няма начин през студентския си стаж да не сте виждали подобни работи, нали?

— Разбира се, много пъти, но никога не съм се чувствала толкова безпомощна — изобщо нямаше да знам какво да правя, дори ми се струваше, че мястото ми не е тук, че преча на всички ви и особено на главния лекар…

— Ами да, той доста нагледно дава да се разбере — съгласи се ортопедът. — Особено ако някой му угасва в ръцете.

— Но аз мислех, че сега вече може би ще се оправи.

Щросмайер беше настроен повече от скептично:

— Дано.

— Вие май не вярвате много.

— Не.

 

 

Доктор Сова се върна у дома, от полутъмното антре влезе в осветения хол — от съседната стая долиташе музика, чуваха се весели подвиквания. Свали си шлифера, на вратата се показа Ема с поднос съдове за миене.

— Добър вечер!

— По-скоро нощ — отвърна му с упрек тя.

— Там май е весело — смени темата Сова.

— Дори много.

— Карел ли?

— Че кой друг? — каза с горчивина Ема. — Когато преди десет години жена ви ми рече на смъртния си одър, че се страхува единствено за него, аз, глупачката, не я разбрах. Този човек е като огън във ветровито време. Никога не знаеш какво ще подпали.

Тя тръгна към кухнята, докторът й отвори вратата.

— Ще ми направите ли кафе?

— Пак ли ще се връщате в болницата?

— Още не знам.

— Ами — знаете! — каза много недоволно старата жена.

Докторът не й възрази. Запъти се към всекидневната.

Разбира се, думата беше взел Карел:

— Днес целият свят е разделен на поколения. Между тях има пропаст или стена и се води бой.

Сова попита изненадан:

— Между нас имало ли е някаква борба?

Карел обърна бог знае коя поред чашка с коняк.

— Естествено, всъщност щеше да има, ако бяхме на един и същи ринг, аз — твой подчинен, а ти — мой главен лекар.

— И за какво щяхме да се бием, ако смея да попитам? — все така тихо каза баща му.

— От сутрин до вечер щяхме да се давим като псета. Ти щеше да искаш аз да оперирам, както ми наредиш, а аз щях да искам да излезеш вече в пенсия и да не ми подрязваш крилата.

Сова рязко възрази:

— При нас положението е по-различно, отколкото в Прага, ние сме толкова малко, че дори не можем да си пречим.

— Май искаш да кажеш, че при вас кокали, колкото щеш, а кучета — малко.

— Нещо такова.

Карел отново пи:

— Уважаеми татко, но ти пречиш на по-младите не като лекар, а като главен лекар.

Баща му се усмихна, сякаш се извиняваше:

— Ще прозвучи ли много дръзко, ако кажа, че досега все още не съм забелязал подобно нещо?

Карел гръмко се разсмя. Жена му го погледна обезпокоена.

— Не си го забелязал? Ха! Това още не значи, че не съществува. Това значи само, че страдаш от професионална слепота. Обичат те, но си им дошъл до гуша. Уважават те и в същото време си мислят, че си стар консервативен дядка.

Сега вече гостите зарязаха всичко и се заслушаха. Само Ема, начумерена като градоносен облак, мълчаливо се приближи до масата и взе бутилката с коняка.

— Така е при нас в клиниката, така е и тук, в Бор, така е по целия свят.

Настана тишина.

Сова каза бавно:

— Май имаш неприятности с главния лекар.

— Разбира се, че имам — викна синът му. Нали аз съм бунакът, който му казва винаги, каквото мисли. По дяволите! Къде изчезна бутилката?

Жена му Катержина стана:

— Мисля, че вече е време да си лягаме.

Излязоха в хола. Катержина, която вървеше зад свекъра си, каза:

— Не му се сърдете, татко, има някакви неприятности в работата, а му липсва и най-елементарно умение да се приспособява или да се предпазва от необмислени постъпки.

Карел се появи зад нея и я прекъсна:

— Я да чуем нашата научна работничка в областта на педагогиката, психологията и други подобни лъже дисциплини.

Катержина не отговори, само хладно каза:

— Лека нощ!

Когато тя излезе, Сова попита:

— Защо правиш така? Защо се заяждаш с нея?

Карел махна с ръка:

— Дълго е за разправяне. Надявам се, че ти е ясно: макар и да имаш син, хирургическата династия Сова ще секне по мъжка линия.

 

 

Щросмайер донесе завивка, чаршаф и възглавница и ги хвърли на дивана.

— Тази вечер ще спите тук.

— Но аз трябва да ида в общежитието — възрази Алжбета.

Той започна да й застила леглото:

— Знам. Само че в неделя вечер няма кой да ви настани, освен това на първо време ще живеете в една стая с Кралова, пък тя, както видяхте, е дежурна, а иска лично да ви заведе там.

Алжбета страшно се учуди:

— Ще живея с Кралова?!

— Тя е добро момиче — сякаш не на нея отвърна Щросмайер. — Изглежда доста затворена, може би и затова не се е омъжила, но иначе е добра.

— Значи затова ми каза, че знае за мен.

Докторът привърши, леглото беше криво-ляво готово.

— Е, по-добре няма да стане. Мила Бети, пожелавам ви сладка първа нощ, да сънувате нещо хубаво, а утре сутрин ще почне нова ера във вашия живот. Досега за „лека нощ“ сигурно ви е целувала майка ви…

Момичето се усмихна:

— Да.

— Сега ще трябва да си намерите някого, защото аз, мухлясалият дядка, нямам вече кураж за подобно нещо.

Алжбета пристъпи към него, помилва го по лицето и го целуна по бузата.

— Благодаря ви много, никога няма да забравя човека, който ме посрещна тук…

Щросмайер загуби ума и дума и трябваше да мине доста време, докато си възвърне уверения тон:

— Е де, е де… накрая да не се разциврим.

— Лека нощ!

— Лека нощ!

Когато той затваряше вратата след себе си, Ченкова го спря с въпрос:

— Вие наистина ли мислите, че ще умре?

Щросмайер видя, че тя е все още малко момиче.

— Бети, не бива да приемате нещата така… трябва… — искаше му се да я посъветва какво трябва и какво не, но после се отказа и добави нарочно по-сърцато: — Пък може и да не умре.

— Благодаря ви!

 

 

Когато на сутринта доктор Арнощ Блажей бавно и уморено крачеше към лекарската стая, ненадейно съзря младата сестра Ина и спря да я изчака. За разлика от него, след нощната смяна момичето беше красиво и свежо като розова пъпка.

— Добро утро, господин докторе!

— Здравей, Ина.

— От ОАРИЛ ли идвате?

— Аха.

— Не поспахте ли поне малко?

— Нито миг — отвърна Блажей и затананика: „Такава нощ, мадам, тя може много да разкаже, мадам“…

Момичето се засмя:

— Искате ли да ви сваря кафе?

— Ще бъде много мило от твоя страна.

Ина само кимна, но после спря и попита:

— Обадихте ли се у вас?

— Не — махна той с ръка. — Няма значение.

И се усмихна на момичето така, сякаш му доверяваше нещо. Ина сведе поглед и отиде да вари кафе.

В преддверието на лекарската стая Арнощ зърна мивката и не се стърпя. Пусна студената вода и както си беше облечен, наплиска с пълни шепи лицето си. Не намери кърпата на мястото й и мокър влезе в стаята, за да се избърше.

На дивана лежеше Щросмайер, облечен и обут. Той отвори едното си око и погледна своя колега:

— Ти си се мил?

— Аха.

— И защо?

— Сутрин имам навика да се мия, а ти? — учудено обясни Блажей.

— У дома — да, там човек трябва да се мие, за да не опротивее на жена си и да не дава лош пример на децата, но в болницата? Ей, да не си свалил пак някое маце тук?

Арнощ се засмя:

— Ти пък какво си се загрижил дали съм свалил?

— Ами аз заради теб, да не си докараш пак някоя беля. — В това време се почука. — Влезте!

Вратата се отвори, на прага застана висока, около петдесетгодишна жена с рижава коса и много спокойно лице, което, както и маниерите й, подсказваше твърд характер — старшата сестра Яхимова.

— Добро утро!

— Добро утро! — отвърнаха двамата лекари.

Старшата сестра се обърна към Щросмайер:

— Господин докторе, сестра Хункова ми се оплака, че сте я обидил.

Зад гърба й Арнощ прихна, Щросмайер възкликна смаян:

— Аз да съм я обидил? Как? С какво?

Старшата сестра обаче говореше с много сериозен, дори служебен тон:

— Казал сте й, че е глупава. Иска да й се извините, инак щяла да се оплаче на главния лекар.

— Тя? Ще се оплаква? Ако някой има за какво да се оплаква, това съм аз, защото и със свещ да търсиш, няма да намериш по-глупаво създание от нея.

Старшата сестра обаче си имаше аргументи:

— Вие знаете колко трудно набираме персонал, особено пък сестри.

Щросмайер вече възнегодува:

— Тъкмо защото знам, бях с нея толкова деликатен, тъкмо затова.

— Казал сте й, че е толкова глупава, че би могла да хвърчи.

— Не съм казвал такова нещо — възрази Щросмайер. — Казах й, че ако глупостта имаше криле, тя щеше да бъде като гълъбица. Признайте, че дори я превъзнесох. Можех да назова съвсем друга птица.

Старшата сестра усети, че така няма да се разберат:

— Е, както искате. Помислете си и ми се обадете.

Тя затвори вратата зад себе си. Блажей се изкикоти:

— Значи ти искаше мен да предпазиш от неприятности, ти — мен?

Щросмайер махна с ръка, сякаш това беше дреболия, за която не си струваше да се говори.

— Какво стана долу?

Арнощ извади електрическата си самобръсначка и я включи в контакта.

— Нищо.

— Момчето още ли не е дошло в съзнание?

— Не. Сменяме се поред при него като на въртележка. Още два пъти се опита да ни избяга отвъд…

— А старият?

— Няма да мръдне оттам, докато не се изяснят нещата. Всички са капнали от умора, а на него нищо му няма.

Някой почука.

— Да.

Вратата се отвори, сестра Ина влезе с поднос, на който имаше чаша горещо кафе, бучка захар и чинийка с красиво подредени сладки.

— Добро утро! Господин докторе, нося ви кафето.

Щросмайер се ококори.

— Благодаря ви, Ина! — нежно заговори Арнощ. — Много сте мила. Какво ви дължа?

— Един пациент ги донесе, бил на сватба, ще дойда после за съдовете. Довиждане!

— Много съм ви задължен.

Момичето затвори вратата, а Щросмайер отвори уста:

— Възможно ли е? Аз съм тук от двадесет и пет години и досега нито една мацка не ми е носила кафе чак в леглото — а на теб, дето нямаш и половината от моя стаж, ти го поднасят в добавка със сватбени сладкиши. Как ще ми го обясниш?

— Така е, младеж — самонадеяно се ухили Блажей, — на това му викат лично обаяние.

Вратата се отвори и в стаята влезе дребен, чевръст, възпълен млад човек — доктор Цвах.

— Желая ви добро утро, господа, как прекарахте уикенда? — Той отиде веднага при гардероба и започна да се преоблича.

— Чудесно! — отвърна иронично Блажей.

Цвах побърза да изсипе своите новини:

— А аз в неделя цял ден четох „Сърджъри“^[5], професор Халбхъбър така е наредил онази група лекари от Масачузетс заради техния метод за открито възстановяване проходимостта на кръвоносни съдове, нали сте чували?

Щросмайер си размени с Блажей поглед, изпълнен с пренебрежение, и каза:

— Не, аз в неделя цял ден четох „Кая Маржик“^[6].

Блажей избяга навън, за да не прихне.

 

 

Главният лекар Сова се беше склонил над Пршемисъл Резек, Кралова току-що бе приключила визитацията при останалите пациенти.

— Май вече идва на себе си, или не? — Във въпроса й се таеше и несигурност, и умора.

— Започна да реагира. Зениците му са изокорични.

Пациентът наистина полека-лека отваряше очи, без да разбира къде е и какво става с него. Двамата го наблюдаваха, главният лекар погледна часовника си.

— Проговори ли вече? — попита отново Кралова.

— Каза нещо. Доста време спа. — После добави уморен:

— Но всъщност всичко тепърва започва. Наблюдавайте го непрекъснато. Аз отивам в кабинета си, ще чакам доцент Кутхан.

Кралова го погледна:

— Благодаря ви, господин главен лекар!

— За какво? Пациентът е колкото ваш, толкова и мой.

И едва сега на лицето му се появи нещо като съучастническа усмивка.

 

 

Първият човек, когото Сова видя, щом излезе от отделението, беше майката на Резек. Тя седеше неподвижна, с поглед, вперен във вратата, откъдето чакаше известие за сина си. Бащата се разхождаше насам-натам по коридора.

Главният лекар щеше да отмине, в края на краищата той не познаваше семейство Резек, но думите на майката го спряха:

— Вие ли сте главният лекар?

— Да.

— Аз съм Резекова, майката… — тя повика с поглед мъжа си, който тутакси тръгна към тях — това е мъжът ми.

Главният лекар леко се поклони.

— Аз… ние ви чакаме, за да ни кажете как е синът ни.

Сова отвърна лаконично, но със съчувствие:

— Не мога да ви кажа много, защото и ние самите все още не знаем много. Но може би ще ви зарадва това, че преди малко той дойде в съзнание.

— Значи е по-добре — хвана се за думите му жената.

— Не, не — възрази Сова — положението му си остава много сериозно.

— Но ще ни позволите да го видим, нали?

— Това не мога да ви препоръчам в никакъв случай.

Очите на майката бяха пълни със сълзи:

— Нима не можете да ме разберете?

— Върша го тъкмо заради вас, госпожа Резекова. Повярвайте ми, правим всичко, на което сме способни.

В погледа на майката изведнъж се появи израз на открита ненавист.

— В такъв случай няма ли да е по-добре да уредим преместването му в Прага?

Сова очакваше този въпрос, затова почти не се ядоса:

— Сега не мога да разреша и това. Предпочитаме пражките специалисти да дойдат при нас. Щом бъде вън от опасност — моля, ще можете да постъпите, както желаете.

Той отново леко се поклони и продължи пътя си.

При асансьора го догониха двама души — единият на около тридесет, а другият на петдесет години.

— Господин главен лекар, моля, за момент!

Сова ги изчака.

Тридесетгодишният без колебание пръв му подаде ръка.

— Аз съм Пакоста, секретар на хокейния клуб, а това е заместник-председателят Рихтер.

Другият също му подаде ръка. Главният лекар ги гледаше.

— Току-що научихме и веднага хукнахме, как е той?

— Кой?

Двамата мъже си размениха удивени погледи.

— Ами че Резек, кой друг? Ние трябва да съобщим незабавно кога ще излезе отново на леда.

Главният лекар сухо ги попита:

— Значи вас не ви интересува толкова сегашното му състояние, колкото бъдещото.

— Не става дума за точни дати, господин докторе, нас ни интересува дали ще хванем сезона или не.

— Наистина не зная.

— Но ние не можем да се върнем така. Обществеността, целият град иска да научи какво става с Резек. И мисля, че това интересува и Прага — бълваше по-младият от спортните деятели.

А по-възрастният добави:

— Разберете, господин главен лекар, хокеят и де факто Резек превърнаха това неизвестно градче в място, за което сега всички говорят.

Главният лекар ги изслуша, без да помръдне.

— Господа, не зная какво е направил хокеят от това градче, но знам какво прави той с бедрените стави и гръбначните стълбове на момчетата. И това изобщо не ми харесва. Довиждане, след три дни ще знаем повече.

И влезе в асансьора, който току-що се бе отворил.

 

 

Доктор Цвах седеше сам в лекарската стая извънредно съсредоточен пишеше нещо на машина.

В стаята влезе Алжбета.

— Добър ден!

Цвах отправи към нея въпросителен поглед.

— Добър ден!

Момичето се приближи до него и му подаде ръка:

— Аз съм Алжбета Ченкова и от днес започвам работа тук.

Лекарят засия и пъргаво скочи от стола си.

— Много се радвам, Цвах, радвам се, ние вече ви чакаме, как пътувахте, в понеделник сутрин влаковете винаги са претъпкани, нали?

— Аз съм тук от вчера, доктор Щросмайер ме настани да спя в урологията.

Пълничкият Цвах и на това се зарадва:

— Чудесно, чудесно. Говорихте ли вече с главния лекар?

— Видях го вчера — отвърна колебливо Алжбета, — но не разговаряхме.

— Значи тепърва ви предстои?

Макар и съкрушено, момичето се опита да се пошегува:

— Мислите ли, че ще боли?

Цвах с удоволствие подхвана шегата:

— С главния лекар Сова си все едно на малка операция — при това пациентът не получава дори местна упойка. Зная го по себе си. Тук съм вече пета година и е все същото. Така или иначе — бъдете готова, ще ви бъде гласувано пълно недоверие.

— Подготвена съм — притеснена отговори младата лекарка.

— О, за това човек никога не е подготвен достатъчно.

От преддверието се чу как се отвори и захлопна врата, после се превъртя ключ и отново — отваряне и захлопване.

— Господин главният лекар току-що влезе в кабинета си.

Алжбета незабавно се накани да тръгне.

— Къде отивате?

— При него.

— А защо бързате толкова?

— Обичам да съм наясно. — И тя със замах отвори вратата, нещо неочаквано у такова крехко момиче като нея.

 

 

Сова влезе в кабинета си, дръпна завесата, отвори прозореца и дълбоко си пое въздух. Отсрещният скат беше обрасъл с ниски борчета и тук-таме с млади дъбови дръвчета. Той остави прозореца отворен. Седна на бюрото си и се зае със сутрешната поща.

На вратата се почука.

— Да!

Влезе Алжбета и се помъчи да придаде на гласа си възможно най-делови тон:

— Добър ден, господин главен лекар, казвам се Алжбета Ченкова и се явявам… явявам се, за да постъпя на работа.

И чудо! — главният лекар Сова вдигна глава, огледа Алжбета и с ласкава усмивка тръгна към нея.

— Но нали се познаваме вече, колежке.

Момичето стоеше вцепенено:

— Мислех, че нямате предвид вчерашната ни среща.

— Извинете ме, задето не бях любезен, но то беше — ако мога така да се изразя — по служебни причини. Когато състоянието на пациента е критично, не виждам нищо около себе си. — Той й подаде ръка и я накара да седне в удобното кресло. — Аз съм доктор Сова и ви приветствам сърдечно в нашето отделение.

Алжбета беше завладяна от чара на възрастния господин.

— Благодаря ви!

— Поогледайте се на нашето работно място. Убеден съм, че всички колеги с удоволствие ще ви отделят време.

— Надявам се, че ще се справя, без да им преча.

— Разбира се. Колко време искате да останете при нас?

Момичето не го разбра:

— Как колко време?

Сова обясни търпеливо:

— Имам предвид, че навярно ще искате да се запознаете под някаква форма с различните отделения и едва тогава ще решите коя специалност ще бъде най-подходяща за вас.

Алжбета усети, че има някакво недоразумение:

— Но аз вече съм решила.

— Знам — отвърна снизходително главният лекар, — в края на краищата го има и в молбата ви, но ние никога не го приемаме сериозно.

Момичето просто не можеше да повярва на ушите си.

— Но аз съм решила сериозно. Вече изкарах учебния стаж и искам окончателно да остана в ортопедията.

Сова я огледа, после мълчаливо поклати глава.

— Недейте!

— Защо?

— Защото все едно ще напуснете рано или късно.

— Смея ли да попитам защо?

— През тези повече от тридесет години, откакто съм тук, всички напуснаха.

Думите му явно засегнаха Алжбета.

— Защо са напуснали?

— Хирургията не е професия за жени, камо ли хирургията на големите стави. На жената не й стигат физическите сили, тя не е достатъчно решителна — и ако трябва да бъда съвсем откровен — не виждам и най-малкия довод, заради който да се посветите на тази специалност.

Момичето беше пребледняло, на лицето му не бе останала капчица кръв.

— Господин главен лекар, означава ли това, че не ме приемате?

Главният лекар отново стана непоносимо снизходителен:

— Не мога да не ви приема, колежке, само ви предупреждавам.

Момичето каза съвсем тихо:

— И въпреки това ще постъпя.

Сова стана от креслото, с което даде да се разбере, че аудиенцията е приключила и отвърна:

— Както обичате. Скоро ще си спомните моите думи. Мисля, че няма да мине и година.