Ярослав Дитъл
Болница на края на града (20)

Глава двадесета

В стаята, където лежеше Ина, влезе една млада сестра и каза:

— Госпожа Яхимова, имате свиждане.

Но Ина не видя зад нея никого.

— Къде?

— В коридора. Моли ви, ако може, да излезете.

Ина облече халата и излезе в коридора.

Но и там не видя никого.

Изведнъж чу зад гърба си тих глас:

— Аз съм, Ина.

Обърна се, до стената стоеше Арнощ Блажей, смутен, някак по-различен от друг път.

Ина се приближи до него и сериозно, с достойнство, го поздрави:

— Добър ден!

— Добър ден! Дойдох да ти кажа… всъщност исках да те попитам…

Слушаше го мълчаливо; заобиколени от кипящия живот в това шумно „заведение“, те приличаха на смълчано островче от накъсани мисли и изречения.

— Казах на жена си, че детето е от мен и си отидох. Окончателно.

— Аз също — отбеляза тя тихо.

— Знам. Бих искал, като те изпишат, да дойдеш при мен, но засега спя в кабинета си. А ти…? Ти ще дойдеш ли с мен?

— В твоя кабинет ли? — попита тя с едва забележима усмивка.

— Надявам се в най-скоро време да намеря нещо.

Тя го хвана за ръката и го поведе към дъното на коридора. Там, зад стъклена преграда, лежаха дузина „кифли“, бебета, опаковани в белени и повои.

— Предпоследното — прошепна Ина.

— Как се казва?

— Ян, на дядо си.

— Много е хубав!

Тя вдигна към него замислен поглед:

— Не се чувствай длъжен да го казваш. Още не знам какъв е. Знам само, че съм толкова смахната, че бих отишла да живея с теб и в кабинета ти.

 

 

Щросмайер бавно отваряше очи и бавно идваше в съзнание.

А Дана Кралова вече настойчиво му викаше:

— Доста време мина, докато благоволите да се събудите!

Той я попита тихо, едва чуто:

— Къде съм?

— При мен, къде другаде.

— Не ми се е случвало от младини.

— Кое?

— Ами това, на сутринта да се събудя някъде и да не знам как съм попаднал там през нощта.

— Сега не говорете толкова много, не бива да се уморявате.

— Страх ви е, че ще се нахвърля страстно върху вас, нали? Обаче аз съм силен само в приказките. И толкова. Вървете си вкъщи, не си правете напразни илюзии.

Тя се усмихваше, макар че съвсем не й беше до смях.

— Аз пък си правя.

 

 

Седнаха да вечерят заедно в трапезарията.

Вземаха си мълчаливо от храната, мълчаливо дъвчеха.

Но за Алжбета тази потискаща тишина ставаше все по-непоносима и тя заговори, като се мъчеше да изглежда спокойна:

— Ти дори не ми каза, че Блажей е напуснал жена си и сега спи в кабинета си.

— Защото неговите авантюри не ме интересуват.

Жена му го изслуша и после, сякаш между другото, попита:

— И Щросмайер ли не те интересува?

— Той лежи в ОАРИЛ, не при нас.

— Знам, само питам дали и това не те интересува.

— Днес имах толкова работа, че не знаех накъде по-напред да се обърна.

Тихият глас на Алжбета не предвещаваше нищо добро:

— Така че не можа да набереш три цифри и да попиташ за състоянието на човека, който е направил толкова много за нас.

— За мен ли? Може би за теб.

— Пардон, който толкова много е направил за жена ти.

Карел не реагира. Но мълчанието така гнетеше Алжбета, че тя реши да подпали фитила. Първо каза, сякаш случайно си беше спомнила:

— Но сега вече те могат да живеят тук.

— Кои?

— Ина и Блажей с малкия.

Мъжът й избухна:

— Надявам се, че не го казваш сериозно.

Но Алжбета продължи с все същия спокоен тон.

— Напротив, съвсем сериозно. Когато исках да вземем при нас Ина с детето, ти каза, че ще бъде провокация по отношение на Блажей. Сега май не може да се говори за провокация.

— Ти полудяла ли си?! — избухна Карел. — След всичко, което ни направи Блажей, ще му предлагаш къщата?

Сега вече я напусна желанието да се шегува игриво и саркастично, сега вече заговори рязко и със злост:

— Искам да я предложа на хора, които нямат покрив над главата.

Карел стана и каза смразяващо:

— Избягвай да се разпореждаш с къща, която не е твоя.

— Трябва да ти кажа, че тук отдавна вече не ми харесва.

Той тръгна да излиза, но го настигнаха последните й думи:

— През тази година, откакто съм тук, все повече започвам да приличам на кокошка, на която й е разрешено само да се рови из прахоляка, но не и да решава каквото и да било, която трябва да се страхува от това, от което се страхува господарят й, но от което преди тя самата никога не се е бояла. Та аз преди никога не съм била такава…

Той й възрази с насмешка:

— За себе си всеки си въобразява най-хубави неща.

След което излезе.

Алжбета се надигна бавно и също излезе.

В спалнята си взе възглавницата, завивка и чаршаф и пое нагоре по стълбището. От хола я спряха думите на Карел:

— Къде си тръгнала с тия неща?

— Щом горе не могат да живеят Ина и Блажей, надявам се, че поне аз ще мога да живея там.

Карел не й отговори и тя продължи нагоре по стълбите.

Качи се и влезе в наистина малка стаичка, обзаведена само с най-необходимото.

Алжбета хвърли нещата върху стария пиринчен креват, седна до тях и се разплака като малко момиче.

В този момент на вратата се почука, нахълта Карел и я затвори след себе си. Каза припряно:

— Извинявай. Не се сърди, че те безпокоя, но пристигна татко. Мисля, че не е необходимо да разнищваме пред него нашите проблеми. Можеш ли да слезеш да го видиш?

Тя се замисли само за миг. После отвърна спокойно:

— С удоволствие.

Сова-старши я посрещна повече от приветливо:

— Бетушка, радвам се да те видя.

— Добре дошъл, татко.

Прегърнаха се и се целунаха.

— Карел каза ли ви вече, че Щросмайер получи инфаркт?

Старият Сова се уплаши.

— Не, не ми каза… Карел…!

— Изглежда не се е сетил.

— И какво е състоянието му?

Алжбета най-непринудено се обърна към мъжа си:

— Карел, какви са последните новини за Щросмайер?

Той се спря на стълбите, без да знае какво да отговори.

— Не зная, май е добре.

— Едва ли — каза Алжбета. — Наистина, излязъл е от шока, но опасността все още е голяма.

— Дали да не отида да го видя?

— Сега, през нощта? — възрази Карел. — Какъв смисъл има?

— Е, добре — реши Сова. — Утре. Утре ще ида при него. Още рано сутринта.

После Алжбета каза сякаш мимоходом:

— Татко, исках да ви попитам, Блажей напусна жена си и официално призна детето, което Ина му роди. Всички оценяват постъпката му като много смела, но…

— … но го очаква доста труден жизнен етап — отбеляза Сова.

— Точно така. Преди всичко няма къде да живеят. Какво ще кажете, ако на първо време им предложим двете малки стаички горе?

— Че защо ме питаш?

— Къщата е ваша.

— А, ето какво било. В такъв случай одобрявам най-горещо.

Карел видя, че Алжбета обърна всичко против него и рязко се възпротиви:

— Но аз не!

— Защо? — недоумяваше Сова.

— Защото нямам ни най-малко желание да подкрепям този човек.

— А би трябвало да имаш.

— Аз ли? — викна Карел. — Може ли да ми кажеш защо?

— Най-малко заради това, че ви защити всичките — и особено теб.

— Откъде знаеш? — учуди се синът му.

— Доктор Щросмайер ми каза.

Думите му изненадаха както Карел, така и Алжбета.

Все пак тя се опомни първа и рече просто:

— Може би ще бъде по-добре да ви оставя, ние с Карел вече говорихме за това и приключихме разговора.

И отново се качи горе.

Сова я изпрати с поглед и когато остана насаме със сина си, тихо попита:

— Какво се е случило тук?

— У дома ли? Нищо.

— Имам пред вид болницата.

— И там нищо — махна с ръка Карел, — паяшки истории, като във всяка провинциална болница.

— Не ти ли харесва вече тук? — продължаваше да пита Сова.

— Не че не ми харесва, но в клиниката бях свикнал никой за никого да не се грижи.

— Значи аз съм правил грешка, като се стараех хората тук да се грижат един за друг, да могат да разчитат един на друг.

— Едни имат нужда от това, други не — отвърна Карел.

— Ти нямаше ли нужда, когато онзи професор искаше да се отърве от теб?

Карел тутакси отговори:

— Професорът е вече в пенсия, сега положението в клиниката е съвсем различно.

— Значи има шансове да се върнеш там.

Синът се усмихна.

— Най-малкото има надежда.

— И какво казва Алжбета? Тя ще иска ли да се премести в Прага?

— Тя да решава, както иска.

Баща му застана нащрек.

— Това ми звучи, като че тя още не знае.

— Да, засега не знае.

— Ти си уговаряш преместване в друга болница, без дори да й кажеш?

— Не искам излишни приказки, понякога от тях няма полза.

Сова въздъхна дълбоко.

— Значи до тук сте стигнали.

И в думите му прозвуча голямо разочарование.

Той отиде до прозореца и погледна навън.

— Котонеастерът^[1] да не е изсъхнал?

— Да, и не разбирам защо.

Сова се замисли.

— Никога не е вървял добре тук. Направих грешка, че го пресадих. Какво казва за това Катержина?

— За кое?

— За преместването ти в Прага.

— Тя е сто процента „за“.

Сова се обърна към него:

— Излиза, че тя знае, а Алжбета — не?

Сега вече Карел не можа да отговори.

 

 

Дана се канеше да пише писмо. Извади папката с хартия, намери писалка, седна и се замисли — в същия миг звънна телефонът.

— Моля!

Отдалеч, сред пращене в ефира, изплува гласът на чешката телефонистка:

— Двадесет и пет, двадесет и пет, четири?

— Да.

— Търси ви Алжир, говорете.

Приятна изненада!

— Благодаря ви, ало!

— Тук е Ржехорж, търся…

— А тук е Дана, здравей, Грегори! Тъкмо бях седнала да ти пиша.

— Отначало и аз исках да ти пиша, но после ми се стори, че така ще е по-добре.

Кралова се превърна цялата в слух:

— Какво става? Случило ли се е нещо?

— Не, нищо — отговори той неуверено. — Исках само… аз само искам по възможно най-честен начин да разреша нашия въпрос.

Дана имаше чувството, че земята под нея се проваля. В миг всичко стана ясно.

— Ако те разбирам добре, там се е появила някаква друга жена.

— Дана, не можеш да си представиш колко самотен се чувства тук човек.

Това бяха последните думи, които тя чу. Без да затваря телефона, поседя малко, после тръгна сама из болницата, а от слушалката на масата продължаваше да се носи безспир:

— Аз можех да ти пиша, но ми се стори unfair по отношение на теб и затова предпочетох да се обадя. Много исках да не ти подейства като удар. Аз съм… тук човек е толкова самотен… Там, у дома, трудно може да се разбере, и тя също беше… толкова самотна, разбираш ли?

Дана се запъти към стаята на Щросмайер и известно време гледа мълчаливо своя пациент. После също така механично тръгна обратно.

— Е, всичко хубаво. Изглежда на мен тук ще ми продължат договора… Досега нямах даже време да купя нещо на Елишка. Може би ще е по-добре да не й казваш, че съм се обаждал, за да не се разочарова.

Когато влезе в стаята, от слушалката се чуваше само:

— Дана, ало, там ли си? Дана!!! Кажи нещо, Дана!

Дана вдигна слушалката:

— Трябва да затвориш вече, Грегори. Ще платиш много пари.

 

 

Блажей разработваше върху лист предстояща операция, когато влезе Петерка, облечен вече цивилно.

— Господин главен лекар, дойдох да се сбогувам.

Арнощ стана.

— За добрия хирург се казва, че трябва да умее да реже не само точно на място, но и точно навреме. А вие си тръгвате съвсем не навреме.

— Не зависи от мен.

— Знам. Но сега тук сте ми нужен като въздуха.

Петерка не се сдържа и попита:

— А след една година няма ли да ви бъда нужен?

— Ако не са ви стреснали нашите сурови методи на обучение…

— Изобщо не — отвърна Петерка. — Очаквах, че ще бъде по-страшно.

— А ние очаквахме, че ще я карате, ала Цвах.

— Този човек ми е противен като свободен наем, макар че изобщо не съм го виждал.

Арнощ въздъхна:

— На мен също, макар и да съм го виждал. Е, чувствайте се възможно най-добре в казармата и бързо се връщайте!

Петерка беше във висша степен доволен.

— Тъй вярно!

После отдаде чест, позадържа се малко на вратата и изскочи навън.

Когато отиде при Щросмайер, той лежеше с отворени очи, но съвсем неподвижен, около него блещукаха и едва доловимо тиктакаха апаратите.

Двамата с Дана Кралова се приближиха до леглото.

— Добър ден!

Като чу гласа му, Щросмайер обърна глава и леко се усмихна:

— А, вие ли сте?

— Дойдох да се сбогувам.

Щросмайер се пошегува:

— Отивам ли някъде?

— Вие не. Аз.

Щросмайер каза едва чуто:

— Млади човече, те тук още не знаят, но и аз си отивам.

Тръпки побиха Дана Кралова.

— Искам да ви благодаря за всичко — каза разтреперан младежът.

— Моля ви се, за какво? — учуди се Щросмайер. — Аз нищо не съм ви дал. Но ще ви издам нещо, което още не знаете.

— И какво е то?

— Че вие и госпожица ортопедия се обичате… Тя още не ви го показва… тя е една такава млада дама, която с удоволствие се оставя дълго да я завладяват… но вие не се предавайте. И да не вземете да я зарежете и да хукнете подир други жени. После тя ще ви дари с огромно блаженство.

Петерка беше обзет от благоговение, като на конфирмация.

— Обещавам, че ще й остана верен.

— Такава вярност признавам аз — съгласи се Щросмайер.

Младият лекар почувства, че е време да се сбогува.

— Довиждане догодина!

Щросмайер се усмихна лукаво:

— Е, не толкова скоро.

 

 

Зузана, дежурната сестра, разпери ръце и извика сърцераздирателно:

— Господин докторе, какво ще правим тук без вас?

Останалите пет сестри, включително и Марта Хункова, й пригласяха в хор:

— Ние тук няма да издържим без вас.

Петерка незабавно влезе в техния тон, разпери и той ръце и започна да ги прегръща поред и да нарежда:

— Ами аз какво ще правя без вас на твърдото войнишко легло?

Момичетата избухнаха в гръмогласен смях.

И както се смееха, вратата широко се отвори, на прага застана просълзена Андреа от операционната и изхлипа:

— Момичета, Щросмайер умря…

Поразителна тишина. После Марта Хункова прошепна:

— Боже господи!

Зузана се плясна по устата. Петерка замръзна на мястото си. Една сестра тихо се разплака.

А Блажей спря посред операцията и като чу, неволно дръпна маската си, за да може да си поеме дъх.

Алжбета отпусна глава в ръцете си, за да скрие мъката си.

Главният лекар Въртишка стисна с две ръце слушалката, за да не я изпусне.

Ина притисна до гърдите си притихналото бебе.

Директорът на болницата прекъсна съвещанието и всички присъстващи лекари станаха и с мълчание почетоха паметта на колегата си.

Разплаканата Кралова излезе от отделението и забеляза, че на пейката отсреща седи малко рижаво момиче и стиска под мишницата си кутия.

— Чакаш ли някого?

— Дойдох да играя шах с господин доктор Щросмайер.

— Ти Олдржишка ли си?

— Да.

— Вече няма да може, Олдржишка.

— Но той днес положително ще спечели.

Дана отново се разплака.

— Зная, че щеше да спечели, зная.

Натъжената портиерка поздрави Сова-старши:

— Добре дошъл, господин главен лекар!

— Добър ден, как сте, идвам да видя доктор Щросмайер.

Тя направо се уплаши от думите му.

— Но той умря преди по-малко от час.

Възрастният мъж само въздъхна:

— Възможно ли е да ми погоди такова нещо?

 

 

Нощ.

Петерка изпращаше Дана Кралова.

— Знам, че всъщност нищо няма да стане, когато един или друг от нас си отиде — но за някого с тази нечия смърт завършва някакъв период или епоха и започва друг, а за мен с нея си отива една болница и започва друга.

Повървяха малко, без да говорят, пред дома на Дана спряха.

— Защо има толкова малко мъже, какъвто беше той?

— Какви? — попита младият лекар.

— Свободомислещи.

— Май не са чак толкова малко.

— Тези, които открито и свободно се отнасят към заобикалящия ги свят, са доста, но тези, които съумяват открито и свободно да се отнасят и към себе си, които знаят къде е таванът им и до къде да спрат, които назовават нещата с истинските им имена, дори по този начин да си вредят и се излагат на риска да изглеждат аморални и страхливи и които поради това са страшно раними — от тях има много малко.

 

 

Арнощ влезе в кабинета на директора с думите:

— Получих нареждане незабавно да се явя пред вас и то звучете така, сякаш е избухнал пожар или ни заплашва наводнение.

Директорът го изгледа накриво.

— Добър ден! — и му посочи креслото. — Пожар наистина няма, другарю главен лекар, и вода засега не приижда, но и това скоро ще стане.

Арнощ продължаваше да игнорира мрачния му тон.

— Да се надяваме, че няма.

— Виждам, че сте склонен да се отдавате на илюзии. Преди всичко на врата ни виси делото с госпожа Добиашова. Другата седмина започва.

— Но тя няма никакви шансове.

Директорът също го знаеше, но не му допадаше подобно безгрижие.

— Никога не може да се каже предварително. И освен това — тук имам молба от доктор Карел Сова за прекратяване на трудовия договор във връзка с преместването му в Прага.

— Знам за нея.

— Как няма да знаете, като вече сте я парафирал, и което пък изобщо не мога да разбера — дори сте му препоръчал.

— Какво има толкова за неразбиране?

Директорът го погледна:

— Познавате ли действието изваждане?

Арнощ се усмихна:

— Ако е с прости числа, май да.

— То е достатъчно — процеди през зъби директорът. — Опитайте да смятате с мен: когато вие поехте длъжността, бяхте всичко четирима. Вие, Щросмайер, Ченкова и Цвах. Поради разногласия изгонихте Цвах, вместо него дойде младият Сова. Заради него Ченкова беше преместена в друго отделение и дойде младият Петерка. А сега: Петерка е войник, Щросмайер почина, а поради разногласия с вас си отива и младият Сова. И вие спокойно го пускате, въпреки че по този начин в цялата ортопедия оставате сам. Не се сърдете, но за пръв път виждам някой така да съсипва собственото си отделение.

Арнощ отговори бавно и сериозно:

— И все пак аз мисля, че трябва да му позволим да си отиде.

— И защо, ако смея да попитам?

— Защото обичам да съм заобиколен от хора, които държат на нашата работа и на нашата болница. А тези, на които им е все едно, какво пък — с готовност им давам възможност да си идат.

— Това звучи много възвишено, другарю главен лекар, но е само едната страна на медала.

Сега Арнощ заговори по-рязко:

— А каква е другата?

— Ами при мен пристигат много сериозни сигнали. — Той взе един от листовете, които лежаха на бюрото му: — „Главният лекар Блажей в резултат на своя разхайтен и неморален личен живот се раздели с всичките си сътрудници, които се осмелиха да му възразяват, напусна семейството си, влезе в сериозни конфликти с пациентите и не успя дори в опита си да бъде допуснат до защита на дисертация“.

Сега вече Арнощ трябваше да се опре на облегалката — ударът си го биваше.

— Наистина ли се говори така за мен?

— Дори се и пише.

— И мога ли да попитам откъде долита този глас?

Директорът вдигна вежди.

— От доста влиятелни места, другарю главен лекар, от доста влиятелни места.

— Аха, значи с това се е заела жена ми.

Директорът отбеляза:

— Но то не значи, че е по-малко опасно.

Арнощ въздъхна тежко:

— Прав сте, дори повече.

Странно, но тази въздишка, тези смирени думи смекчиха директора. Той не обичаше непокорните подчинени, но веднага заставаше на страната на тези, които си признаваха, че са в затруднено положение.

— Смятате ли да се разведете?

— Подал съм молба.

— И добре ли постъпвате?

— Вече трябваше да реша веднъж завинаги. Така повече не можеше.

— Има ли къде да живеете?

— Засега не.

— Значи с това трябва да започнем.

Арнощ го погледна изумен:

— Нима ще ми помогнете?

— От времето, когато и аз бях хирург, все още помня, че опериращият трябва добре да се е наспал. А на дивана в кабинета не е никакво спане.

— Не е.

— А сега да се върнем на главното.

— И кое е то?

— Лекарите в ортопедията.

— Ще намеря.

— От къде?

— Дайте ми няколко дни, седмица, и ще ви доведа най-малко двама добри ортопеди.

— А ако не намерите?

— Ще намеря.

Гласът на директора отново режеше като бръснач:

— Не ви вярвам много, по-точно казано: изобщо не ви вярвам. Но ще ви дам една седмица. И нито ден повече. После ще започна да търся аз и ви предупреждавам, че на първо място ще си потърся нов главен лекар.

И Арнощ почувства, че ни най-малко не бива да се съмнява в неговите думи.

 

 

Този ден Алжбета приемаше пациенти в амбулаторията — старата жена, на която току-що беше написала рецепта, си тръгна и понеже в кабинета нямаше сестра, лекарката извика:

— Следващият!

Вратата се отвори, влезе Арнощ Блажей.

— Добър ден!

Алжбета много се учуди.

— Виж ти! Да не би да сте закъсал със здравето.

— Засега не — усмихна се Блажей. — Идвам по препоръка на една личност, която не мога да назова, защото е Марта Хункова…

Тези думи накараха Алжбета да се засмее.

— … а тя каза, че трябва да ви попитам, дали не искате да дойдете отново при нас.

Сега вече не й беше до смях.

— Къде при вас?

— В ортопедията. Аз останах там съвсем сам.

Тя едва чуто промълви:

— Всъщност аз знаех.

После двамата млъкнаха.

— Но не знаете дали искате да се върнете при нас.

— Знам.

— Искате или не?

— Искам. Но преди това трябва да попитам нещо един господин.

Ала вечерта тя завари къщата празна, а на шкафчето в антрето откри бележка с лаконичното съобщение: „В ПРАГА СЪМ. К.“

Изведнъж отново я обзе гняв.

Разтвори телефонния указател и потърси някакъв номер.

— Моля ви, кога тръгва следващият автобус за Прага?

— След по-малко от двадесет минути.

— Благодаря.

И така, седна в автобуса и потегли за Прага. Сама, но не съкрушена, сега тя не беше момичето, което отиваше да види любимия си, а жена, която искаше да си изясни отношението към своя партньор в живота.

Първата съпруга на Карел беше изненадана от това посещение, но се държеше любезно.

— Карел още го няма, нали?

— Не — отвърна Катержина.

Алжбета говореше много спокойно, сякаш ставаше дума за съвсем обикновена, предварително уговорена среща.

— Но ще дойде вероятно?

— Да.

— Изглежда се е забавил някъде. Може ли да вляза?

— Разбира се, извинете?

И Катержина се отдръпна, за да й стори път.

— Заповядайте, седнете. Да ви направя ли кафе?

— Не, благодаря, веднага си тръгвам — отказа Алжбета. — Всъщност, касае се само за няколко въпроса от организационен характер… защото и аз трябва да уреждам куп работи с преместването и така нататък… Карел постъпва в началото на следващото тримесечие, нали?

— Не, не, каза, че още на първи, този месец. Щом вече са го освободили от вашата болница…

— Аха, добре, още по-добре… — отсъди Алжбета — и тогава ще се нанесе тук.

Катержина беше стъписана от хладнокръвието на Алжбета. По начало тя се страхуваше от подобни сцени, но сега взе да се окопитва:

— Така каза.

— Разбира се, защо да пътува, ще бъде страшно уморително.

В антрето се чу как в бравата на вратата се превъртя ключ.

Катержина се усмихна обнадеждена:

— Това е той.

И стана да го посрещне.

— … и вече си има свой ключ — отбеляза Алжбета.

В антрето наистина стоеше Карел.

Щом видя Катержина, той тръгна към нея, вероятно да я прегърне и целуне.

— Здравей, Катушка!

Тя го възпря.

— Имаме гости.

— Кой?

— Ами Алжбета.

Преди да успее да изрази удивлението си, на вратата се появи жена му.

— Здравей, Карел!

Той само попита учудено:

— Какво правиш тук?

— Трябваше да си изясня своето положение. И щом това не можеше да стане в Бор, принудих се да дойда в Прага.

— Какво положение? — не разбра Катержина. — Вие не знаехте ли, че Карел се мести в Прага още от първи?

— Той не ми е казвал изобщо, че ще се мести в Прага, защото не е свикнал да споделя.

От изумление Карел не успя да продума.

— Не се сърдете, че ви отнех толкова време.

— Радвам се, че приемате всичко така разумно — каза педагожката.

— А как иначе? — отвърна Алжбета. — Довиждане.

И излезе, преди мъжът й да може да й попречи.

Впрочем, тя дори не го и погледна.

 

 

Щом Вацлав Пйенкава влезе в антрето, вратата на кухнята тутакси се отвори и се появи Марта — сияеща и твърде много издокарана. С дълбок поклон тя издекламира:

— Влезте, господине, очакват ви!

Хвана го за ръката и го въведе в стаята.

На масата имаше голяма торта с тридесет свещички, а около нея няколко подаръка.

— Ние двамата, които се обръщаме сега към теб, ти пожелаваме всичко най-хубаво, щастие, здраве, дълъг живот и скорошен наследник, или два наведнъж, защото хубавото нещо се сбъдна и вече е съвсем сигурно, така че рожденият ти ден е двоен празник.

После тя го целуна веднъж и още веднъж и незабавно почна да му връчва подаръците.

— Това е нещо за теб, това за колата, а това тук е най-важното, него си го разопаковай сам.

Пйенкава така и направи, разкъса хартиената обвивка и пред очите му се появи чудесно шарено детско гърненце.

Той го гледаше смаян. Марта бурно се разсмя.

— Това за мен ли е?

— Разбира се, Вашичек. Вещ от първа необходимост за всеки бъдещ татко.

— Как така?

— Че нали ти ще трябва да учиш нашето чедо да седи на нощното гърне.

Пйенкава обаче не се зарадва. Той остави подаръка и попита:

— Има ли нещо за ядене?

Жена му го погледна — тук нещо не беше наред.

— Какво ти става. Вашек?

— Нищо. Гладен съм.

И понечи да излезе от стаята.

Но Марта не можеше да го пусне току-тъй. Тя скочи и му препречи пътя.

— Да не се обиди, че ти подарих за рождения ден нощно гърне?

Пйенкава я погледна угнетен.

— Остави ме, трябва да се умия.

Но той не познаваше жена си. Марта не отстъпи, трябваше да разбере какво му е.

— Кажи, с какво те засегнах или те обидих, трябва да ми кажеш.

— С нищо, наистина с нищо, нали поначало аз те посъветвах.

Марта наостри уши.

— Какво си ме посъветвал?

Сега той съвсем се оклюма:

— Не ми се сърди, но където и да ида, все за това мисля.

— За какво?

— За това, че не е възможно…

Едва сега тя разбра:

— … детето да е твое?

Не й отвърна, но мълчанието му беше най-красноречивият отговор.

Марта Хункова безкрайно се ядоса. Скочи към гърнето, сграбчи го за дръжката и го запрати по мъжа си с такава сила, че то се пръсна близо до главата му на пет парчета.

— Значи не е възможно, а?

И тя грабна останалите подаръци и така бясно взе да ги хвърля по него, че той едва успяваше да отскочи.

— Значи не е възможно…?

И тя вдигна тортата с тридесетте свещички, запокити я към него и го улучи.

След тортата дойде ред на чиниите, съдовете и вазата с цветята, всичко това полетя и се стовари върху изумения Пйенкава.

— Значи не е възможно аз нормално да имам дете от своя мъж! За хиляди други това е възможно, а за мен не.

Беше хвърлила и последното нещо и съвсем изнурена се свлече на пода и горчиво се разплака.

А нейният пребит и насинен мъж падна на колене пред нея и целият в торта със сметанов крем, прошепна щастлив:

— Мартичка, моля те, прости ми, аз вече изобщо не се съмнявам…

После огледа опустошената стая и каза:

— По-хубав рожден ден не съм имал досега.

 

 

Същата вечер телефонът на Сова-старши иззвъня.

— Аз съм, Алжбета, реших да взема историята в свои ръце.

Той изобщо не я разбра.

— Каква история, чия история?

— Своята и може би на част от болницата. Затова ви питам: не бихте ли могъл да постъпите при нас в ортопедията?

Сова застина.

— Какво? Ти пак ли си в ортопедията?

— Тук сме само двамата с Арнощ Блажей и вие сте ни крайно необходим. Поне за една година.

— Не мога, Бетушка, вече не — отказа Сова.

— Не можете да напуснете Тинище ли?

— Мога, дори вече се готвя, защото имам кадърен заместник, но това няма да бъде добре, повярвай ми.

— Въпреки че Карел остави всичко и замина?

Сова не можеше да повярва:

— Той не е ли вече там?

— От първи е в Прага.

— Без теб?

— Разбира се — отвърна решително Алжбета, — но това сега не е най-важното, сега става дума някой бързо да дойде на неговото място.

Сова все още не можеше да се примири:

— Напусна или избяга?

— Няма значение. Никой не се опита да го задържи. Никой.

— Разбирам — въздъхна старият лекар.

А Алжбета незабавно продължи:

— Жалко е, че смятате за невъзможно да се върнете. Не познавате ли някой, който би могъл да дойде?

Сова мълчеше.

— Чувате ли ме, ало! Там ли сте?

— Чувам и съм тук, но не зная… а от кога искате да постъпя?

Алжбета ахна:

— Вие все пак ще помислите, така ли?

Сова отговори страшно сериозно:

— В тази болница никой не бива да мисли, че Сова ги е зарязал.

— Но това беше друг Сова.

— Бетинка, остави на мен да преценя — каза той уморен. — Кога трябва да постъпя?

 

 

Сестрите посрещнаха стария Сова с тихо ликуване.

Марта Хункова възкликна:

— Е, наистина не съм мислила, че някой ден ще стане такова нещо.

Той се ръкува с всички, беше трогнат.

— Ще ми повярвате ли, че и аз?

— И дълго ли ще останете?

Сова се засмя:

— Толкова дълго, колкото преди, май не.

От сестринската стая изтича една младичка сестра и викна:

— Тежка фрактура в приемното, коляно, трябва да се отиде веднага… Обаче…

Блажей, който идваше да поздрави Сова и Алжбета, каза:

— Алжбета, моля ви, отскочете там.

— Само че — внимание! — викаше сестрата. — Знаете ли коя е пациентката?

— Няма значение — каза Блажей — и бързо се връщайте!

— Там е Добиашова!

Тогава Блажей заяви:

— Ще ида аз.

Навярно зарзаватчийката Добиашова имаше силни болки в коляното. Въпреки това тя посрещна Блажей смело и войнствено:

— Ето ви и вас най-сетне, господин главен лекар, и без това вие сте виновен за всичко.

Блажей огледа коляното, фиксирано с временна Крамерова шина. Беше започнало да отича силно и изобщо не изглеждаше добре.

— И защо съм виновен аз?

— Защото мъжът ми не може да се качва, та трябваше аз да свалям киселото зеле от най-горния рафт.

— И паднахте от стълбата?

— Да. Вие ли ще се захванете с крака ми?

Блажей отвърна строго:

— На драго сърце. — И кимна на санитарите: — На рентген!

Една след друга лампите светнаха, пациентката вече спеше дълбоко под наблюдението на Дана Кралова.

От умивалнята влязоха Блажей, Сова и Алжбета, застанаха край масата.

Блажей попита:

— Готови?

Всички кимнаха мълчаливо.

— Скалпел!

Операцията започна.

След три часа Добиашова бавно започна да идва на себе си.

И тримата бяха при нея.

— Е. как се чувствате, госпожа Добиашова? — попита я Блажей.

— Коя дата сме днес? — отвърна тя с въпрос.

— Трети.

— Трябва да успея за делото, защото иначе ще излезе, че се предавам.

Лекарите се спогледаха — тази жена беше невероятна!

Арнощ отговори стоически:

— Не се бойте, ще успеете, дори ако трябва да ви закараме там с количка.

 

 

Бившият главен лекар Сова бавно вървеше към къщи — нямаше закъде да бърза.

Поздрави съседа, който си работеше в градинката.

— Зимата всичко е съсипала — оплака се човекът.

„Крайно време е и аз да се захвана с градината“ — помисли си без въодушевление старият лекар.

Стигна до портичката, отвори я и чу женски глас:

— Най-после си дойдохте — а аз седя тук като някоя неканена стринка от Моравия.

Сова надникна през решетката на портичката и не можа да повярва на очите си. На стълбата, заобиколена от куфари и чанти, седеше доктор Фастова.

— Вие ли сте наистина?

— Че кой друг? — викна Фастова. — Коя друга ще се домъкне подир вас първо до Тинище, а после тук, като преди това се изпокара със семейството си, за четвърти път скъса с мъжа си и хуква подир друг, горе-долу като първия. Тук, в ортопедията, как са с местата?

С блеснал поглед, като все още не можеше да повярва на очите си. Сова й целуна ръка, а после я целуна и по двете бузи.

— Наистина ли сте дошла при мен?

— Никога през живота си не съм тичала подир някой мъж така, както подир вас!

Той събра багажа й и я поведе към къщи.

— Толкова е хубаво, заповядайте в замъка на фамилията Сова.

Тя огледа внимателно и него и къщата.

— Нещо сте отслабнал, а и тая съборетина хич няма да е лесна за поддържане. Първоначално имах много по-хубава представа за есента на своя живот.

Но Сова, докато влизаха вътре с куфарите, й викна щастлив:

— А аз имах много, много по-лоша.

Следващите думи не се чуха, защото вратата се затвори, а с това приключи и нашата история.