Ярослав Дитъл
Болница на края на града (10)

Глава десета

Арнощ Блажей разглеждаше рентгенови снимки и диктуваше на детската сестра Ярмила:

„Ядрата все още неразвити, лечението продължава, след месец — на контролен преглед.“ Следваща снимка: „Лечението приключено, стременце не е необходимо.“ Следваща снимка: „Лечението приключено, стременце не е необходимо.“ Следваща снимка: „Лечението приключено.“

На вратата леко се почука и в кабинета надникна Ина.

— Господин докторе, може ли за момент?

Арнощ погледна към сестрата и благосклонно я подкани:

— Влезте, Ина.

Само че Ина беше замислила другояче тази среща:

— Много бих искала… доведох ви пациент… бихте ли могъл да излезете?

Блажей я погледна, но видя, че е наложително, затова остави снимката и каза на Ярмила:

— Момент.

В коридора той се огледа, но не видя никого.

— Никой ли няма тук?

— Не. Трябваше да те видя веднага, защото ти нося новина.

Блажей попита тихо:

— Тази вечер си свободна?

— Не, не това, ти ще бъдеш назначен за главен лекар.

Арнощ пребледня:

— Какво?

— Вече е решено.

— Що за безсмислица?

— Щросмайер има големи неприятности, сбил се с някого и му счупил ключицата.

— Знам.

— Оня човек отишъл в милицията. Ще съдят Щросмайер и затова не са го утвърдили на длъжността.

Арнощ виждаше, че всичко това е съвсем реално. И въпреки това продължи да пита:

— От кого го научи?

— Секретарката на директора го е казала на свекърва ми на заседанието на профкомитета.

— Наистина ли?!

— Там вече са го обсъждали.

Арнощ се променяше с всяка изминала секунда.

— Наистина ли?!

— Щастлива съм, че първа можах да ти го съобщя.

Блажей я притисна до себе си и каза със сподавено вълнение:

— Ина, до края на живота си няма да го забравя.

Ина беше на седмото небе:

— А може би, може би утре през обедната почивка ще имам един час на разположение. Къде да те намеря?

— Не знам — отвърна развълнуван Блажей. — Мисля, че няма да мога да се отдалечавам от болницата. Ами ако ме потърсят?

Ина го погледна изненадана. Арнощ видя, че думите му я огорчиха, затова веднага я успокои:

— Може и нищо да не излезе от това. Във всеки случай ще ти се обадя.

Той се огледа и я целуна по бузата.

— Ти си чудесна, за мен — най-чудесната.

 

 

Същия ден доктор Цвах отиде при директора на болницата.

— Другарю директор, навярно знаете за какво идвам при вас.

— Нямам понятие — отговори искрено директорът.

— Научих, всъщност всички научихме, че ще имаме нов главен лекар.

— Болничните тамтами действат.

— И аз не исках да повярвам на ушите си, че се предвижда да бъде колегата — тоест другарят Блажей.

— Защо не сте искал да повярвате?

— Защото смятах, че главният лекар трябва да притежава основни предпоставки за тази длъжност.

— А Блажей ги няма, така ли?

— Съжалявам, но е така.

— Не е ли добър ортопед? — усмихваше се директорът.

— От гледна точка на практиката — моля, но по отношение на теорията — не толкова, силата му не е там, нали така…

— Но аз зная, че хората го хвалят и главният лекар Сова го смяташе…

— Казвам, че става дума не за професионалната му квалификация…

— Тогава за какво? Нещо от политически характер? — наостри слух директорът.

— Не точно от политически — Цвах грижливо претегляше отговора си, — но от обществен — категорично.

— Е, хайде, изплюйте камъчето!

— Не мога да си представя, че едно толкова важно отделение, каквото е ортопедията, ще се ръководи от човек, който поддържа връзка с друго лице от същото работно място.

— Имате предвид онази… онази… как се казваше?

— Ина, по баща — Галушкова.

— Но всичко това е минало. На него му излезе през носа, а тя дори се омъжи и…

Цвах използва, че началникът му си пое дъх и вметна по средата на изречението:

— … и всичко започна отново.

— Какво?

— Отново.

— Сигурен ли сте?

— Абсолютно.

В първия момент директорът не знаеше какво да каже, но после изстреля:

— Ще трябва да си изясним с него нещата.

— И пак нищо няма да се промени.

Директорът започваше да се ядосва.

— Човече, колега, това не е толкова просто. Главните лекари са страшно дефицитна стока и ние не можем да си позволим заради една авантюра да отхвърлим способен човек. Няма откъде да изпишем друг.

— Мисля, че не е чак толкова трудно.

Директорът го попита изненадан:

— Имате ли някого предвид?

По лицето на доктор Цвах личеше, че в него се борят спонтанното желание да извика и волята да премълчи, нетърпението и наложената сдържаност.

— Според мен става дума преди всичко за човек, който освен необходимата подготовка и практика има и определени организаторски способности, защото работата в един екип все повече е въпрос на съвършена организация, нали? В списание „Хирургия“ ми отпечатаха статия на тази тема: доста интензивно съм се занимавал с този проблем.

Цвах млъкна, надяваше се, че директорът сам ще се досети за останалото.

Той обаче не го разбра напълно.

— Е, това наистина е чудесно, но то още не решава шия проблем.

— Как да не го решава?

— Какво? — директорът погледна Цвах и едва сега проумя, че му се предлага нова кандидатура за длъжността главен лекар. — Ако добре ви разбирам, смятате, че самият вие бихте могъл да поемете тази длъжност.

— Точно така.

— Е, едва сега ми стана ясно. — Той се разсмя, за да превъзмогне неудобството: — Доста време ми трябваше, нали?

Цвах също се засмя.

Но в този кратък, незначителен миг директорът се промени от човек, който просто беседваше, в човек, който взема решения. Това стана почти недоловимо, но веднага се почувства.

— Вижте какво, другарю. Ние сме тук, за да ръководим тази болница и да предпазваме целия ни персонал от всичко лошо, но преди всичко сме тук, за да лекуваме хората. И в никакъв случай няма да поема отговорността да поверя едно толкова важно отделение на човек, който не е първокласен ортопед. Не ми се сърдете, но вие не сте такъв. Не мислете, че вашият директор е чак толкова неинформиран и не знае какви лекари има в болницата.

Докато той говореше, Цвах все повече пребледняваше и едва дишаше.

— Но сигурно допускате, че човек може да се променя и да се развива.

— Това да, моля — допусна директорът. — Но ако предложа на моите началници главен лекар с уговорката, че той все още ще се развива, те ще ме изгонят и мисля, че ще бъдат абсолютно прави. Но ако искате, ако не ми вярвате, можем да опитаме.

Доктор Цвах се оклюма.

— Не е необходимо, мисля, че не е необходимо.

 

 

Карел влезе в чакалнята, пълна с пациенти, и извика:

— Съжалявам, но се налага да изляза, имам спешен случай в Пршибиславице. Смятам, че след час ще се върна. Който може — нека остане, а който не може, да си запази при сестрата час за някой друг ден. Довиждане!

Той не дочака реакцията на пациентите, обърна се и веднага се върна в амбулаторията. Затова и не забеляза баща си, който тъкмо влизаше.

Пациентите започнаха да си уговарят със старата дебела сестра Клапеткова часове за следващия ден. Сова беше последен.

— Добър ден!

— Добър ден! — отговори енергично сестрата. Досега не беше виждала тук този човек. Какво обичате?

Сова се усмихна:

— Аз — абсолютно нищо. Само си мислех, че бих могъл да поема пациентите, докато Карел се върне.

Сестрата разбра:

— Вие сте главният лекар Сова?

— Доктор Сова. А вие сте сестра Клапеткова. Казаха ми за вас в областния отдел за народно здраве.

Стиснаха си здраво ръце.

— Какво ще кажете, да почваме ли?

Клапеткова се колебаеше:

— Не зная, вие нямате никакъв опит в работа като нашата.

— Какво толкова! — потри ръце Сова. — Човешкото тяло е и различно, и навсякъде еднакво — аз чух за вас такива хвалби, щом вие ще ме въведете, не можем да сгрешим, как мислите?

Думите му така погъделичкаха самолюбието на сестра Клапеткова, че тя се изчерви и каза:

— Така… така… моля. Аз — с голямо удоволствие.

 

 

Карел влезе стремително в амбулаторията и изропта:

— Страшно се забавих, ама тоя човек е уникум, докато се оправя с него…

Сестрата отговори невъзмутимо:

— Ние вече свършваме.

На Карел това се стори много странно, дори подозрително. Стъписа се, но после чу от съседния кабинет гласа на баща си:

— Бабке, а като ви натискам тук, пак ли боли?

— Ами там, ох, там най-много.

— А сега болката веднага ще престане.

— Сега да, ама нощем не мога да мигна.

Карел влезе, видя баща си надвесен над бабичката, легнала на кушетката, и чу веселия му поздрав:

— Здравей, Карел!

Карел навъсен отговори:

— Добър ден!

Сова сякаш не забеляза мрачния му тон и каза:

— Ела тук да видиш, прилича ми на перитонит.

Като не знаеше как да овладее смущението си. Карел отвърна:

— Трябва да тръгвам на домашни прегледи.

Клапеткова го погледна учудено, а Карел, за да смекчи тона си, добави:

— Вие тук ще се справите някак.

И излезе.

Сова най-спокойно изтълкува постъпката му:

— Това момче има работа до гуша.

Но надвечер Карел все пак дойде при баща си:

— Добър ден!

Баща му остави книгата, която четеше и радостно го поздрави:

— Добре си дошъл, тъкмо исках да проверя дали вече си се прибрал.

Той му подаде ръка, потупа го по гърба — живо, бодро, весело, което необикновено силно контрастираше с мрачния поглед на сина му.

— Седни, искаш ли кафе? Имам и някоя и друга бухта.

Карел уморено се отпусна на дивана и отказа:

— Благодаря, не искам.

— Слушай, Карел, амбулаторията не е лошо оборудвана, но с ремонтите трябва нещо да се направи. Клапеткова ми каза, че докато пристигне някой електротехник, минава…

Синът му го прекъсна по средата на изречението:

— Татко, защо дойде?

— Как така защо, че тук не трябва ли още един лекар?

— Трябва, но защо дойде ти?

— Аз ли? Ами приключих в болницата, но чувствам, че още мога да бъда полезен по някакъв начин, не е ли така?

— Можеше да бъдеш полезен и в болницата.

— Вярно е, можех, но тук май съм по-нужен. Ти да не се сърдиш, че без твое позволение влязох в кабинета ти и почнах да работя с твоите пациенти?

— Знаеш, че това е най-малкото, за което мога да се сърдя.

— Тогава не разбирам наистина защо се дразниш, че съм дошъл тук?

— Затова че си дошъл, за да ме обръщаш наопаки.

— Как да те обръщам наопаки?

Синът скочи и почна да ходи напред-назад.

— Е, тогава, за да ме превъзпиташ, наричай го, както щеш. Но аз нямам нужда от никакво превъзпитание, тук съм напълно доволен и мечтая единствено за това, хората да ме оставят на мира.

— Хората, това съм аз, нали? — попита бащата.

— Тук вече всеки сам да се ориентира.

Сова поразмисли малко, после кимна:

— Добре, ще гледам да се ориентирам, както мога. И като начало приемам и твоята теза, че съм дошъл да те превъзпитавам. И така — аз ще те превъзпитавам, а ти ще се съпротивляваш. Ще видим кой ще издържи по-дълго.

И той спокойно отпи от кафето си.

— А сега ми определи участък, приемни часове и сестра.

— Защо аз, как така аз? — викна Карел.

— Защото единият от нас трябва да бъде завеждащ и това си ти — каза Сова, като наблюдаваше насмешливо сина си над чашата с кафе.

 

 

Директорът въведе Блажей в кабинета на главния лекар:

— Пожелавам ви много успехи на тази длъжност, на добър час!

Блажей едва прикриваше задоволството си.

— Не се безпокойте, тук ще се работи, та пушек ще се вдига.

— Аз не се боя — отбеляза директорът. — Само внимавайте да не тръгнат приказки.

— Какви приказки? — наостри слух Блажей.

— Беше при мен един ваш колега, няма да му казвам името, той ми обади, че не сте приключил напълно с онази сестричка, по-скоро обратното.

Арнощ пребледня:

— Така… така ли каза?

— Не е важно дали го е казал, а дали е истина.

Арнощ изпелтечи:

— От този миг вече не е истина.

— Радвам се да го чуя. Всъщност онзи лекар по-скоро се стремеше да седне на шефското кресло…

От тази реплика Арнощ разбра съвсем ясно за кого става дума.

— … и ще ми бъде неприятно, ако си докарате излишни главоболия.

— Мислите ли, че ще бъде уместно тази сестра да бъде прехвърлена в друго отделение?

— Може би — да.

— Ще го уредя.

Директорът го погледна, неговото усърдие му се стори малко прекалено.

— Е, както решите. Още веднъж — много успехи!

Щом вратата подир него се затвори, Блажей се втурна към телефона. Набра вътрешен номер:

— Старшата сестра ли е? Търся доктор Цвах… — Гласът му режеше като бръснач. — Няма ли го? Щом дойде, пратете го при мен… Не, не е всичко… трябва да говоря и с Ина… — той се сепна: — или не, моля ви, елате вие. Да, веднага.

Остави слушалката, седна зад бюрото и зачака.

На вратата се почука.

— Влезте!

Яхимова беше изненадана и под напрежение:

— Ето ме, господин док… господин главен лекар.

— Седнете! — Той й посочи стола.

— В началото — една бележка: с доктор Цвах мога да говоря и някой друг ден. Ще го потърся сам.

Старшата сестра кимна.

Арнощ благоразумно премина към строг делови тон:

— Научих, че из болницата се носи слух за някакви мои връзки с Ина. Става дума за сегашни връзки. Тъй като тези измислици са доста опасни, смятам, че ще бъде необходимо вашата снаха да се премести в друго отделение — по неин избор.

Арнощ зачака отговора на Яхимова. Но тя мълчеше като няма.

— В края на краищата това е необходимо и с оглед на вашата роднинска връзка, нали?

— Ами… да — сега вече трябваше да каже нещо. — Да ви я пратя ли тук?

— Не е необходимо — реши моментално Блажей. — Все едно няма да имам време. Смятам, че ще можете да го уредите сама, нали?

— Мисля, че да.

Блажей добави със загрижен началнически тон:

— Кажете й, че й пожелавам всичко най-хубаво в по-нататъшната работа.

 

 

Пршемисъл Резек седеше на столчето, облечен не в болничните, а в своите дрехи. Наистина, в ръката си държеше бастун и лицето му беше бледо, ала вече приличаше по-скоро на цивилен, отколкото на пациент.

Но Алжбета, която идваше от операционната, се уплаши.

— Пршемек, какво правиш тук?

Младият мъж явно очакваше този въпрос и затова се усмихна:

— Тебе чакам. Отивам в балнеосанаториум.

— Изобщо не знаех. След колко време тръгвате?

Младежът погледна часовника си.

— След около четири часа.

Младата лекарка недоумяваше:

— А защо чакаш тук още отсега?

— Защото искам тези четири часа да бъдат мои — вън от болницата.

Алжбета разбра.

— Но аз свършвам чак след половин час.

— Тогава три и половина.

— Три и половина. Къде ще ме чакаш?

Той я погледна изпитателно:

— Мислех, че ще ми дадеш ключа.

Тя се уплаши:

— От моята стая ли?

Пршемисъл тихо повтори:

— Точно така.

Алжбета прошепна смутена:

— Вали ли навън?

— Не вали.

Тя направи още един опит:

— Но ти не бива дълго да бъдеш на крак…

Пршемисъл обори и него:

— Тук навсякъде има пейки.

Беше неумолим — а тя със срам си призна, че просто се страхува. Бръкна в джоба си и му подаде ключа:

— Номер триста и седем.

Пршемисъл Резек вървеше бавно по стълбите нагоре, на третия етаж започна да се взира в номерата на стаите. Зад него на стълбището се появи съдовият хирург Ржехорж. Той погледна младежа, който явно търсеше някого, и тихо поздрави:

— Добър ден!

— Добър ден!

Ржехорж продължи по стълбите нагоре, Пршемисъл намери вратата с номер триста и седем. Отключи я и влезе.

 

 

Страшно напрегнат, Ржехорж седеше в стаята на Дана Кралова.

— Ще те попитам нещо.

— Ами питай.

— Искаш ли да се омъжиш за мен?

Дана не го чу добре, Ржехорж говореше приглушено, а на туй отгоре нещо изсвистя върху печката.

— Какво? Не разбрах.

— Попитах дали не искаш да се омъжиш за мен.

Тя се обърна недоумяващо към него с тенджера в ръка.

— Какво каза?

— Ти и сега ли не ме чу?

— Сега те чух, но не разбрах. Защо ме питаш?

— Мисля за това вече няколко дни… и нощи.

Жената седна до него. Съжаляваше го.

— Но за такива неща не се мисли. Те се знаят.

— Толкова ли ти пречи, че не го знаех още от самото начало?

— Да. Понеже го правиш поради всичко друго, само не и защото не можеш да живееш без мен.

Хирургът отговори много сериозно:

— Правя го, защото се чувствам самотен. Както никога досега. И като прехвърлих наум всички, заради които бих се разделил със самотата, остана единствена ти.

— Освен Алжбета.

— Освен Алжбета. Но и ти невинаги си могла да имаш този, към когото си се стремила.

Кралова тъжно се съгласи:

— Не, невинаги, а никога.

— И ти никога, ама никога ли не си се чувствала толкова самотна, че да ти се е искало да се събереш с някого?

— Знаеш, че се чувствам така от страшно дълго време. Тогава защо ме питаш? И все пак двама души не се женят ей тъй.

Ржехорж се хвана с две ръце за главата.

 

 

Дълго и страстно Алжбета се целува с Пршемисъл в антрето между двете врати, които водеха към нейната стая и към коридора.

— Мислй за мен и бъди мой.

— Твой съм. Никога на никого не съм принадлежал така, както на теб.

— И аз на теб.

Последна целувка.

Пршемисъл бавно закуцука към стълбището, после надолу.

Както гледаше през прозореца, Дана каза тихо:

— Сега излезе и тръгна към линейката.

Ржехорж не беше помръднал от мястото си. Вдигна поглед — очите му бяха зачервени.

— Дана, поне ще си помислиш ли за моето предложение? — попита той настойчиво.

— За такива неща не се… Ще мисля.

 

 

Цвах отвори вратата на кабинета и каза небрежно, доколкото можеше:

— Ето ме, тук съм.

Блажей записваше нещо в бележника си и само му посочи с ръка да седне.

Цвах така и направи.

В настъпилата тишина се чуваше само енергичното скърцане на писалката по хартията.

Цвах започна тихичко да си подсвирква, по-скоро едва процеждаше между устните си някаква мелодия.

Арнощ го погледна, Цвах престана.

Най-сетне главният лекар свърши и остави писалката.

После каза замислено, но с твърд глас:

— Викам по ред всички от отделението, за да разбера какво им харесва в нашата работа и какво би трябвало да се подобри, какво биха искали да правят и естествено, дали някой не желае да отиде другаде…

Тук той направи пауза, Цвах прие това като подкана да отговори. Не се поколеба, не се смути, а направо започна:

— Ами аз мисля, че би трябвало да имаме възможност по време на операция да използваме различни…

Той не довърши. Блажей с леден глас го прекъсна по средата:

— Още не съм приключил, ако позволите…

— Извинявай.

Изглежда не забеляза, че докато той му говореше на „ти“, Арнощ отдавна вече беше минал на „ви“.

— Исках да ви кажа, че и ръководството възнамерява на направи преценка на всеки, който работи тук. Дали ще остане на същата работа или на друга, или изобщо няма да остане. Вие, колега, навярно се досещате, че принадлежите към вторите.

Цвах пребледня. Естествено не очакваше такова нещо.

— Към какви втори, Арнощ?

Блажей заплашително попита:

— Моля?

Цвах смирено се поправи:

— Господин главен лекар.

И едва сега Блажей го довърши окончателно:

— Към тези, които не могат да останат тук.

Цвах едва издума:

— Как така не мога?

— Вие сам по-добре знаете.

— Нищо не знам.

— Искате ли да ви изброя по дни всички ваши случаи на половинчата, неквалифицирана намеса, искате ли?

До този момент Цвах беше склонен да се примири. Сега обаче видя, че всичко е загубено и като мишка, която се мъчи да се изтръгне от смъртоносната хватка на котката, каза:

— Мисля, че няма да го направите.

— Ако напуснете доброволно — няма.

— Няма да го направите и ако изобщо не напусна.

— Какво? За какъв се смятате?

Сега вече Цвах изсъска:

— И не ви препоръчвам да минавате към заплахи.

— Давам ви четиридесет и осем часа да размислите.

— Дайте ги на себе си тия четиридесет и осем часа.

Той се надигна от стола, поклони се на побеснелия Блажей и излезе.