Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Nemocnice na kraji města, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Сканиране
WizardBGR (2024)
Корекция и форматиране
analda (2025)

Издание:

Автор: Ярослав Дитъл

Заглавие: Болница на края на града

Преводач: Матилда Бераха

Година на превод: 1989

Език, от който е преведено: чешки

Издание: първо

Издател: Издателство на Отечествения фронт

Град на издателя: София

Година на издаване: 1990

Тип: Телевизионен роман по едноименния сериен филм

Националност: чешка (не е указано)

Печатница: ДП „Димитър Найденов“ — В. Търново

Излязла от печат: юли 1990 г.

Редактор: Нина Цанева

Художествен редактор: Мария Табакова

Технически редактор: Станка Милчева

Консултант: д-р Красимир Кирилов

Художник: Огнян Фунев

Коректор: Ася Славова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/19555

История

  1. — Добавяне

Глава тринадесета

Щросмайер влезе в стаята и вдигна слушалката на телефона.

— Ало, Тинище ли е? Тук е Бор, болницата, на телефона е Щросмайер.

На другия край на линията беше Карел.

— Тук е Сова, добър ден, само че вие сигурно търсите баща ми.

— Не, Карел, защото знам, че още не е пристигнал. Искам само — като заместник на нашия главен лекар да ви съобщя с удоволствие, че трябва да постъпите при нас в ортопедията.

Карел не го разбра:

— Искате да кажете, че трябва да предам това на баща си?

— Разбира се, че ще му предадете, но то се отнася и за двамата.

Карел беше така смаян, че изгуби дар слово.

— Там ли сте още?

— Да, тук съм.

— Помислих, че изчезнахте някъде.

— Баща ми ли урежда нещо? — не можеше да повярва младият Сова.

— Изобщо не спомена каквото и да било и по този начин уреди всичко, ако добре ме разбирате.

— Сериозно ли говорите?

— Абсолютно сериозно. Ние с вас не се познаваме много, но поначало аз съм сериозен човек.

Карел се засмя.

— Щом ви се отвори малко свободно време, и двамата се вдигайте и идвайте, ще обсъдим всички организационни въпроси и почваме работа.

Младият Сова още не можеше да проумее.

— И казвате, че татко не знае?

— Не, не знае. Това се реши непосредствено след като замина.

— Значи ще трябва аз да му съобщя.

— Можете ли да ми направите тази малка услуга?

— Мога. И ви благодаря!

— Дреболия! Само побързайте, защото сме затънали до гуша в работа.

Щросмайер остави слушалката и понечи да си извади цигара.

В този миг иззад пишещата машина се чу:

— Сам ли си го измислихте?

— Къде ти! Арнощ ме помоли за това!

— И как го накарахте? — не можеше да проумее Алжбета.

— Не трябваше да го карам.

— Не ви вярвам.

— Е, виждате ли — дръпна силно от цигарата си Щросмайер, — и все пак е истина. И хирургът може да се вкара в правия път. Впрочем — нещо трябва да се пречупи в него. В нашия случай беше достатъчна само една лакътна кост.

 

 

Алжбета почука на вратата на Ржехорж и тя се отвори моментално.

— Наистина ли няма да ти преча? — попита момичето.

Съдовият хирург мълчаливо я покани да влезе.

Щом се озова вътре, тя веднага забеляза, че стаята беше подредена, на масичката имаше две чаши и дори свещник.

— Сядай!

Той придвижи креслото към нея.

— Благодаря!

Мога ли да ти предложа малко вино?

— Но аз дойдох заради Бах, а не на вино — каза Алжбета.

— Червено или бяло?

Тя се засмя:

— И от двете ли имаш?

Хирургът се смути:

— Не знаех какво обичаш, затова купих и от двете.

— А какво обичаш ти?

— Аз — червено.

— Тогава и аз червено.

Той отвори бутилката и наля на двамата. Алжбета вдигна чашата си:

— Е, наздраве!

— За нашата среща.

Чукнаха се и отпиха.

После настана тишина. Наруши я Алжбета:

— Пусни нещо!

— Извинявай, ей сега.

Той избра плоча, сложи я на грамофона, първите тонове изпълниха стаята.

Алжбета се понамести в креслото си, опря глава на облегалката, беше й приятно.

Тъкмо когато започна да се развива темата на творбата, на вратата се почука. Алжбета погледна въпросително Ржехорж — кой ли може да е?

С жест той й посочи, че ще отиде да види и я накара да остане на мястото си. Стана и се запъти към вратата.

Влезе Дана Кралова и уморено въздъхна.

— Здравей, Грегори!

— Здрасти!

— Толкова съм капнала, а изведнъж през вратата чух музика и ми се дощя да я изслушам докрай.

Погледът й се спря най-напред на масата с виното и свещта и едва след това видя седналата Алжбета. Смути се неизразимо повече, отколкото можеше да се предположи.

Ржехорж спря грамофона.

Стана тихо.

Щом усети колко объркана е Дана, Алжбета се опита да я окуражи с усмивка.

— Здравей, Дана, ела, седни!

Кралова погледна Ржехорж, масата, Алжбета и едва тогава се ориентира донякъде.

— Здравей! Тук ли си?

— Поканих Алжбета на Бах — обясни хирургът.

— По-точно, чух нещо от него в клуба и се самопоканих — допълни Алжбета.

— Да ти налея ли малко вино?

Кралова се учуди:

— Ти пиеш червено? Че нали по принцип признаваш само бялото?

Мъжът обясни със затруднение:

— Аз… аз съм на нещо като периоди, или епохи. Веднъж бяло, после пък червено.

— И точно сега преминаваш от едната епоха към другата, така ли?

За да не отговори, Ржехорж попита:

— Да ти налея ли?

— Разбира се.

Той наля и й подаде чашата. Анестезиоложката я вдигна:

— Да са живи децата на нашите родители!

И без да дочака и те да вдигнат чашите си, изпразни своята на един дъх. Усети погледите им, вторачени в нея и едва не се нахвърли на Ржехорж:

— Ами че пусни прелюдията, защо млъкна грамофонът?

— От началото ли?

— То се знае, че от началото — каза Кралова решително, — всичко трябва да започва от началото.

И взе сама бутилката, за да си налее повторно.

Ржехорж нагласи иглата и отново зазвуча музика.

Дана Кралова седна и се заслуша, Ржехорж също седна, но не посмя дори да погледне Алжбета.

А тя втренчено наблюдаваше приятелката си.

Кралова слушаше, сякаш за нея нямаше нищо по-важно на света. Но в същото време звуците я разкъсваха вътрешно, струваше й се, че няма да издържи тук дълго.

В мига, когато музиката настъпи като могъща вълна, Дана неочаквано остави чашата си на масата, стана и каза:

— Извинете!

И излезе, преди някой да успее да й попречи.

Щом вратата се хлопна подире й, Ржехорж почти уплашен спря грамофона. Погледна Алжбета, която на мига реши:

— Отивам при нея.

— Не трябва ли да дойда и аз?

— В никакъв случай.

Мъжът не каза нищо повече. Момичето беше вече до вратата, когато той попита:

— А ще се върнеш ли?

Гласът му, в който трептеше боязън, я трогна.

— Не бой се, ще се върна.

Втурна се навън по коридора. Изкачи на един дъх стълбите — вземаше по три стъпала наведнъж.

И почука на вратата по-нетърпеливо, отколкото искаше.

— Влезте!

Дана обаче изглеждаше удивително спокойна, беше започнала да нагъва старателно на купчинки долни детски дрешки.

— Дана, какво има?

— Нищо. Какво трябва да има?

— Тогава защо избяга?

— И без това се задържах там доста дълго.

— Какво мислиш, че правехме?

— Моля те, няма защо да стоим тук като съпернички от деветнайсети век. Ясно ми е, че за Ржехорж винаги съм била нещо като резервен или авариен изход, пък и аз не съм се държала с него по най-изискания начин. Тогава какво?

Алжбета и възрази поривисто:

— Но нали той означаваше много за теб. Докато за мен е само нещо като приятел.

— Така ли го възприемаш или не, не знам, но мога да си заложа главата, че той не гледа на теб като на приятелка.

— Ами ти?

— Какво аз?

— На теб не ти е все едно, видях го, още щом влезе.

— Мислиш, че се стъписах ли? Да, стъписах се и нищо повече.

— Нищо повече? — усъмни се в искреността й Алжбета.

— Нищо повече — повтори Кралова. — Ако имаше нещо повече, отдавна да съм се омъжила за него, а теб щях да те хвана за косата и да те изхвърля навън.

Усмихна се, Алжбета — също. Думите й прозвучаха съвсем убедително.

— Обещах му, че ще се върна — каза Алжбета.

— Ами върни се!

— И какво да му кажа?

Дана изрече с приповдигнат тон:

— Че ви пожелавам щастие, здраве, много деца.

— Не съм сигурна, че ще предам дословно.

— Довиждане!

Алжбета беше напълно обезоръжена от нейното великодушие.

— Много се радвам, че имам такава приятелка.

— Хайде, тичай, да не те чака!

Алжбета излезе в коридора, направи няколко крачки, после спря и бързо се върна обратно. Влезе, без да почука. И каза съвсем спонтанно:

— Всичко това са глупости, хайде да отидем двете…

Но не довърши, защото видя с изумление, че лицето на Дана е обляно в сълзи.

 

 

Сова — баща и син слязоха от колата пред болницата. Сова-старши обърна поглед към портала й. Синът му също погледна натам.

— Никога през живота си не съм копнял да работя под надзора на господин баща си. Обаче, от което най-много бягаш, то те стига.

Сова не отговори. Виждаше, че Карел е във великолепно настроение. Постави ръка на рамото му, сякаш синът му встъпваше в болницата все още под негова опека.

Щросмайер, който тъкмо сваляше с помощта на Андреа опръсканата си с кръв операционна одежда, викна изненадан:

— Я виж кой влиза в нашата манифактура! Приветствам ви като блудни синове в обятията на любящата майка ортопедия!

Думите му бяха адресирани към Сова-старши и Сова-младши, които се появиха там в зелено облекло.

— Добър ден! Нали не се сърдите, показвам болницата на сина си.

Всички сестри, целият персонал отговори на поздрава му.

Щом влязоха в съблекалнята, леко смутен, бащата каза на Щросмайер:

— Колега, бих искал да ви уведомя още в началото, че при вас постъпват не двама Сова, а един.

— Как така? — озадачи се Щросмайер. — Карел не може ли?

— Карел може, аз не мога.

— Защо да не можете? Кой го измъдри това?

Сова каза просто:

— Аз.

Вървяха сами по коридора и Щросмайер се опитваше да го предума:

— Цял живот сте чакал някой ден да работите в хирургията заедно със сина си или по-точно казано, той да поеме тук жезъла от вас. После изведнъж всичко се сгромолясва и изглежда безнадеждно. Изкопчвате се от тази безизходица и сега, когато сте на самия праг, няма да направите последната крачка? Само не ми казвайте, че не мечтаете да работите с него поне няколко години, поне няколко месеца, да видите как му иде отръки, да му дадете всичко, което през тези четиридесет години сте натрупал, разбрал, объркал и извоювал…

А това може да стане, само ако сте един до друг, рамо до рамо, ако обработвате една и съща става и лекувате една и съща рана. По дяволите, каква е тази причина, заради която не можете да го направите?

Сова въздъхна тежко, сякаш се извиняваше, и каза с нежелание:

— Тази причина се нарича Тинище.

— Защо набърквате тук някакъв си здравен пункт? Той няма нищо общо?

— Колега, знаете така добре, както и аз, че истинският лекар никога не изоставя пациента си, докато не се увери, че при него има някой, който може да продължи започнатото лечение. И аз не мога, нямам право да си тръгна от Тинище, докато някой не ни замести.

— Но те във всички случаи ще пратят някого там.

— И с този някой ще остана в Тинище дотогава, докато се уверя, че мога да напусна. Убеден съм, че и вие бихте постъпил така.

— Не се опитвайте да ме правите на богопомазан светия. Тук ви чака висококвалифициран труд, тук сте на мястото си, тук с всяка операция спасявате живот и здраве, а какво правите там? Предписвате аспирини и мехлеми против подсичане.

Сова го изслуша, после бавно отговори:

— Имам там един месар пенсионер, трябва да го науча да ходи след ендопротезиране и един шизофреник, който трябва поне малко да стане полезен за семейството си, и да настаня баба Матейичкова в старчески дом…

— Но това вместо вас може да го направи всеки…

— Вероятно ще може, сигурно, но тези тримата там, а и някои други, чакат мен…

— Само си внушавате, че чакат вас, те чакат, когото и да било, стига да е в бяла престилка.

— И това е възможно… — призна Сова.

Щросмайер си отдъхна:

— Е, най-сетне се разбрахме. Значи, оставате…

— В никакъв случай, колега, утре заминавам.

И думите му прозвучаха съвсем категорично.

 

 

Тази вечер Алжбета беше дежурна и удряше по клавишите на пишещата машина, когато някой почука.

— Да!

Влезе или по-скоро само надникна Карел:

— Добър вечер! Доктор Щросмайер и баща ми да са се мяркали?

— Не са идвали още — отговори Алжбета.

— Е, ще ида да ги потърся.

— Не е ли по-добре да ги почакате тук?

Тя му посочи креслото, Карел седна.

— Благодаря, но вие си вършете работата.

Алжбета почна отново да пише, но не се сдържа й попита:

— Видяхте ли нашите операционни?

— Видях ги.

— Май не искате да признаете, че още не сте работил в такива прекрасни зали, нали? — попита отново тя.

Карел се засмя:

— То се знае, ние, провинциалистите от Тинище…

— От Тинище и от Прага.

— Виждам, че тук са известни прегрешенията на моята незряла младост…

— И радвате ли се?

— На какво?

— Че ще бъдете тук с нас. Имам предвид не с нас като хора, а като ортопеди.

Карел усещаше, че момичето го пита за неща, на които едва ли би отговорил другиму.

— Знам какво имате предвид и страшно се радвам.

А Алжбета си помисли, че с този непознат човек може да говори свободно, както с малцина други.

— Лошо ли е, когато човек е отстранен от… от операционната маса?

— Много лошо. Дано никога не ви се случва! И знаете ли кое е най-страшното?

— Не.

— Как лети времето. Вашето време. За никого то не препуска така бясно, както за човек, лишен от възможността да прави онова, което обича. Не бих искал повторно да го изживея.

 

 

От дългата редица пристигащи коли, украсени с миртови венчета и от табелката „ЗАЕТО“, която висеше на вратата, ставаше веднага ясно, че този ден крайпътният ресторант принадлежеше на Марта Хункова и на Вацлав Пйенкава.

Малък салон, дълга трапеза във форма на буквата Т.

От едната й страна бяха насядали здравни работници, а от другата — монтьори.

Вацлав Пйенкава извиси глас над всеобщата гълчава:

— Уважаеми и драги гости, двамата с Марта ви разпределихме на трапезата така, както мислехме, че е най-добре, и имената ви са написани на листчета, ама и да седнете на съвсем друго място, няма нищо страшно.

Гостите обаче търсеха имената си по листчетата и послушно сядаха на определените им места. Сред тях можеха да се видят почти всички наши познати: и Сова, и Щросмайер, и Алжбета, и Дана Кралова, и Ина, и всички останали сестри, и естествено — всички монтьори с техния бригадир.

Трапезата беше великолепно подредена, сервитьорите наливаха аперитива, но никой все още не се осмеляваше да пие.

Карел със съжаление видя, че не седи до Алжбета, а тъкмо до нея мястото беше свободно. Той я попита с поглед за кого е определено то, Алжбета прочете листчето и полугласно му съобщи — Арнощ Блажей.

Седнал начело, Вацлав Пйенкава вече почукваше по чашата си и щом залата притихна, подхвана:

— Знам, че никак не върви младоженецът да е и конферансие на сватбата си и друг път няма да го правя, но ние, монтьорите, сме момчета за всичко, свикнали сме да ни пращат навсякъде, дето е нужно, а освен това и аз, и Марта нямаме никакви близки: всички казват, че това само̀ по себе си е гаранция за щастлив брак…

Младоженката седеше до него в облак от бели дантели и воали, беше на седмото небе и може да се каже — дори красива.

— Накратко речено, сума сумарум, аз съм човекът, който ще вика всички, дето трябва да говорят, тоест да вдигнат тост. И моля пръв да бъде изпълняващият длъжността главен лекар, доктор Йозеф Щросмайер. Точка.

Щросмайер, който се любуваше на момичетата наоколо, се вцепени:

— Аз ли? Защо аз? От чие име?

— От страна на булката — отвърна младоженецът.

Всички разпалено го подкрепиха и на Щросмайер не му оставаше друго, освен да стане с чаша в ръка.

— Скъпа младоженке и драги младоженецо, уважаеми гости! Първото и единствено нещо, което ми идва наум сега, когато ви гледам да седите, хванати за ръка и с погледи, излъчващи щастие и любов, и вяра в чувствата на другия, та значи първото, което ми идва наум, е, че светът невероятно се променя и че ние, човешкото племе, се променяме най-много. Аз, например, преди време бях с тук присъстващата младоженка Марта Хункова…

— Вече Пйенкавова… — отбеляза бригадирът.

— … пардон, Пйенкавова — поправи се Щросмайер — в конфликт и тя ми беше наистина безкрайно антипатична. И ако някой тогава ми беше казал, че ще държа реч на нейната сватба, щях да го помисля, меко казано, за откачен. А ето, минаха няколко месеца и тази антипатична сестра ми изглежда безкрайно очарователна, мила и всички ние я обичаме. Как стана това? Дойде при нея някой и нещо й каза, убеди я в нещо, спечели я за нещо, вдъхна и нещо — и тя е слушала този глас, била е способна да го слуша и се е преобразила изцяло за свое и наше добро. А друг човек отива някъде и по свой образ променя например сина си, трети пък преобразява или помага на четвърти. И аз съм смаян от тези промени и съм във възторг от тях.

И естествено чакам с все по-голямо нетърпение кога ще дойде или ще се спусне свише някой и при мен и ще превърне този застаряващ, небрежно облечен и с груби маниери доктор в приветлив, галантен и винаги обръснат елегантен джентълмен, който ще бъде украшение за всяка маса. Така че сега пия за тези, които идват, за да ни променят към по-добро. Да живеят!

Всички кимаха одобрително, речта на Щросмайер имаше знаменит отклик, Хункова се завтече към него и му лепна гореща целувка, последвана от бурни овации.

Карел взе листчето с името си, отиде при Алжбета и после отнесе листчето на Блажей на предишното си място. Алжбета го забеля за едва когато стихнаха ръкоплясканията и изненадана каза:

— Искате да прогоните нашия главен лекар от мястото му?

— От мястото му на главен лекар, честна дума — не, само от мястото му до вас.

Щросмайер се наведе към Сова и заключи:

— Вече остарявам… Вдигам все по-дълги тостове и това все повече ми харесва.

— И на мен тостът ми хареса, с една уговорка — отвърна Сова.

— Откога участъковите лекари имат право на уговорки по отношение на нас, специалистите?

Сова се разсмя:

— Извинете!

Изведнъж той видя, че в салона влезе Арнощ Блажей.

Мнозина го видяха, макар че Арнощ се вмъкна съвсем незабелязано, намери смененото от Карел място и седна — счупената му ръка беше пъхната в превързано през врата шалче. Първият човек, с когото размени поглед, беше Ина. И този поглед беше мрачен, тъжен, нещастен.

Ина сведе очи, но не се сдържа и пак се вторачи в Арнощ.

Отново се разнесе звън, гостите оставиха своите ордьоври, любопитни да чуят кой ще бъде следващият.

— Не е искал думата, но ще я получи — ръководителят на нашата бригада Йозеф Вандас.

Бригадирът го погледна с пълна уста, преглътна бързо, изтри устните си със салфетката, вдигна чашата и стана.

— Мила булчице, мили младоженецо, драги гости! Доктор Щросмайер тук намери за едного от нас — Вашек Пйенкава, много хубави думи и мисли, а и аз ще се радвам това медицинско-монтьорско семейство да бъде щастливо, много ще се радвам.

Знаете ли, за всички нас докторите са били винаги… какво да приказваме, нещо екстра, знаят какво става в нашата телесна кутия — а понякога и в душевната и донякъде ни държат в ръцете си.

Моята баба толкова уважаваше лекарите, че си мислеше: само да си отрие носа в докторска престилка, и хремата ще спре да я мъчи. Аз вече не мисля така, защото знам, че без доктор хремата трае седмица, а с доктор — седем дни, но все пак по монтажите мъничко ги опознах, та трябва да кажа, че и те са същите грешници, каквито сме ние, но видях също, че щом с някого от нас се случеше беда, зарязваха всичко друго и оставаха при него дотогава, докато го оправят. Това си им е някак в кръвта или в докторската им конституция, та за тях най-важното е да помагат на другия и затова ние, от черния занаят, ви уважаваме… толкова много. Така че вдигам чаша и ви благодаря, не само дето ремонтирахте нашия Вашек, но и дето забелязахте, че е сам и му намерихте и булка. За здравето на булката и младоженеца!

После започна ядене и пиене, приказки, местата се разбъркаха, само Карел си стоеше все така до Алжбета, а Арнощ Блажей по време на тостовете и при разговорите си с Щросмайер и със Сова, безопасно или опасно все повече взе да се приближава към Ина, сякаш притеглян от магнита на красивите й очи.

Щросмайер отиде при Сова с пълна чаша в ръка:

— Тръгвате ли?

— Личи ли ми?

— В Тинище ли отивате?

— Не ме спирайте повече.

— Тая нощ мислих за вас…

— И какво измислихте?

— За мой късмет съм заспал. Защото иначе, боя се, и този път щях да призная, че сте прав.

— Благодаря — усмихна се Сова. — Предчувствах, че в края на краищата ще ми дадете благословията си.

— Не съм казал такова нещо. Запазете обаче там, във вашето Тинище, място за един ортопед с груби обноски.

— Докато вие излезете в пенсия, аз кой знае къде ще бъда вече… — въздъхна Сова.

— Вие ли? — извика Щросмайер. — Вие ще бъдете там до сто години. Ще ви носят на ръце по къщите на пациентите и те ще прилепят гърдите си към ухото ви, защото, наведете ли се над някого, начаса ще заспивате.

Сова така искрено се засмя, че учуди Алжбета и Карел.

— Никога не съм чувала баща ви да се смее така.

— Знаете ли, че и аз? Макар че в Тинище беше много весел.

В същия миг Карел видя как Сова стана и тръгна към него.

— Защо се смееше така?

— Доктор Щросмайер ми обрисува в ярки краски есента на моя живот. Но сега ми се иска да се измъкна незабелязано. Можеш ли да дойдеш с мен до нас?

Карел си размени поглед с Алжбета, после помоли:

— Не може ли да дойда малко по-късничко?

— Разбира се. И без това трябва да опаковам някои неща.

Той се поклони мълчешком на Алжбета и се отправи към изхода.

Двамата го сподириха с поглед, Карел попита:

— Знаете ли защо не тръгнах с него?

— Не, не зная.

— Защото искам да ви помоля да ми бъдете гид из непознатия град.

Тя го погледна, молбата му беше повече от прозрачна.

— Из града, в който съм едва от двадесет месеца и в който вие сте бил най-малко двадесет години.

Когато минаваше забързана покрай Щросмайер, я спря любопитният му въпрос:

— Накъде, Бети?

— Мисля, че имам нужда да се поразходя.

Щросмайер плъзна поглед към Карел.

— И аз мисля така.

После и двамата се загледаха в Ина. Арнощ вече седеше до нея.

— Знаете ли какво е фатална любов, Бетушка?

— Не зная.

— Ето тези двамата, това е фатална любов. Той ще отиде при нея още десет пъти и десет пъти ще я отблъсне и тя отново ще го приеме и отново ще го отхвърли. Накрая всеки ще се ожени за друг, но все така той ще бъде нейната единствена любов, а тя — неговата. Разбирате ли?

— Старая се. А вие?

— Разбирам го, но за мен това е страшно изтощително и затова само гледам отстрани.

 

 

Алжбета се приближаваше с Карел към дома му.

Той бутна портичката, след кратко колебание тя влезе в градината. Когато стигнаха до входната врата, отвътре я отвори Сова-старши. Той изобщо не се изненада от присъствието на Алжбета, леко се поклони и каза:

— Бъдете добре дошла в нашия дом, колежке!

— Благодаря ви!

Карел влезе, за да вземе куфарите и пакетите с книги.

Сова отбеляза:

— Ако имах слабост към символите, щях да кажа, че в този миг ставате свидетелка на смяната на караула в замъка на фамилията.

Тримата отидоха при колата, качиха багажа, после Сова се обърна към Алжбета:

— Не ми се иска, но трябва да тръгвам. Замества ни лекарката от Бистржице и не бива да я задържам там толкова дълго.

— А нас, скърцайки със зъби, ни заместват колегите от хирургията. На добър път!

Алжбета се отдръпна настрани, за да могат двамата да се сбогуват.

— По всичко, което качихме в колата, виждам пределно ясно, че не възнамеряваш да се връщаш тук.

— Нещо друго ли очакваше? — попита тихо баща му.

— В един миг — да.

— Но само за миг.

— Татко, искам да ти кажа, или да ти благодаря, или да ти обясня, че знам какво направи за мен.

— А какво направи ти за мен също ли знаеш?

— Аз за теб? — попита в недоумение Карел.

— Е, виждаш ли — аз пък знам. Ти ми върна всичко, което мислех, че вече съм загубил. Разбра ли? — Сова не чака за отговор. — А сега тичай при нея, не е прилично да оставяш дамата сама.

— Не се бой, няма да я оставя.

Подадоха си ръце, бащата погали плахо сина си по лицето, и бързо се качи в колата.

Също така бързо запали мотора и потегли.

Карел и Алжбета гледаха подир него.

Колата се отдалечаваше, ставаше все по-малка и по-малка.