Ярослав Дитъл
Болница на края на града (15)

Глава петнадесета

Алжбета седеше и пишеше нещо, когато на вратата се почука и тутакси, без да дочака отговор, в стаята надникна около двадесет и петгодишен младеж, чиято външност прекалено биеше на очи.

Колкото той беше доволен, че е заварил тук хубава лекарка, толкова Алжбета беше недоволна, че някой се намъква така при нея.

— Добър ден!

— Добър ден!

— Ако това е лекарската стая, точно тук бях въдворен, за да не преча на някакви деликатни разисквания. Казвам се доктор Петерка, по длъжност — новак.

— Совова. Седнете!

Петерка седна и с лека насмешка почна да разказва:

— Отидох да се представя на главния лекар, но при него седи един ужасно сериозен човек и се поти, горкият, като на електрически стол.

Алжбета го прекъсна.

— Горкият човек, който се поти там, е моят мъж.

Петерка се почувства много неудобно.

Наистина, разговорът при главния лекар не протичаше идилично. Арнощ Блажей се стараеше да подбира думите си особено внимателно:

— Колега, не бива да ми се сърдите, че толкова дълго се колебах. Мислих много за вашата молба…

— Не се сърдя.

— За мен положението не е просто, защото още не съм вземал решения по подобни въпроси. Дори заради това отидох в Прага при своя професор. При Халаба, познавате ли го?

— Само по име.

— Разбира се, той съвсем не облекчи задачата ми.

— В какъв смисъл?

— В такъв, че не ми стана ясно колко трябва да се изчака — година, две или три. Той е такъв максималист, за него пет години са нищо. Смята, че за пет години ортопедът в най-добрия случай получава основен поглед върху своята специалност.

Карел само преглътна на сухо.

— Но все пак той не знае нищо за мен и не познава работата ми.

— Именно. Затова и не мога да приема буквално неговото мнение.

Настана тишина. Дълга и неприятна.

Карел попита с дрезгав глас:

— И решихте ли вече?

— Да.

Карел чакаше.

Арнощ подхвърли леко и кажи-речи мило:

— Мисля, че две-три години ще бъдат достатъчни.

Странно, но Карел си отдъхна. Главният лекар видя това и добави:

— След две, след три години вече със сигурност и отговорно ще можем да кажем дали да кандидатствате.

Ударът беше повече от жесток, но Карел дори не гъкна.

Стана, поклони се едва забележимо и тръгна да излиза.

Блажей, без да откъсва поглед от него, добави:

— Забравихте молбата си.

Карел се върна да я вземе.

— Извинете!

Щом влезе в лекарската стая, Алжбета незабавно скочи.

— Какво стана?

— Трябва да чакаме две до три години. Едва тогава ще се види.

— Невероятно! — ужаси се жена му. — Ти какво му каза?

Карел забеляза младия доктор Петерка и му подаде ръка.

— Аз съм Сова.

— А аз Петерка. Виждам, че попадам в напечена ситуация.

Каза го със самодоволство, което обаче трая твърде кратко.

 

 

— Както разбрах, колега — започна Арнощ сухо, — освен завършеното образование вие нямате всъщност никаква практика или пък тя е минимална.

— Само че през ваканциите… между отделните курсове работех в ортопедично отделение… — усмихнат отговори Петерка.

— Нали това казвам — минимална практика, така че ще започнем от самото начало, за да свикнете с режима и методите в нашата болница.

— Надявам се, че няма да ми бъде много трудно.

— Ще видим — каза Блажей строго. — Колко време ще останете тук?

Младежът отговори с въздишка:

— Приблизително десет месеца, после една година в казармата, а след това вече до края на живота.

Арнощ се втренчи в него — господинчото вече се проявяваше, трябва да го свали на земята:

— Стига интересът да бъде взаимен.

 

 

Гледката беше странна: старият главен лекар Сова подготвяше розовите храсти за зимуване, а доктор Фастова с количка му караше пръст и шума. Действието се развиваше в някогашната, навремето прекрасна, но сега доста занемарена градина на здравния пункт.

— Няма ли да спрем вече? — попита неочаквано лекарката. — Пуши ми се, та чак ми се плаче.

Но Сова не прекъсна работата си.

— Ще довърша и това тук, какво ще кажете?

— Ами щом като заради здравето си поне не мирясвате… — Тя погледна през оградата: — Имам късмет, някой идва.

Сова дори не се обърна.

— Кой?

— Знам ли? На мен ми стига, че не е мъжът ми.

Бяха пристигнали Карел и Алжбета. Едва седнали на пейката, те вече излагаха пред Сова целта на пътуването си: отхвърлената молба за дисертация.

— Блажей посочи ли някаква конкретна причина, поради която не иска да разреши — недоумяваше Сова.

Отговори му Алжбета:

— Всъщност никаква. Само разправял на Карел, че се бил съветвал за това със самия Халаба.

Сова обясни на Фастова:

— Халаба е професор в клиниката…

Но Фастова го прекъсна:

— Познавам го.

— А друга причина не изтъкнали?

— Че не съм работил достатъчно дълго като ортопед — отвърна Карел.

— Просто няма да му бъде приятно някой в неговото отделение да има кандидатска степен, щом самият той я няма — добави Алжбета.

— В такъв случай всичко е много просто — незабавно се обади Фастова. — Трябва да му метнем ласо.

— Какво ласо? — не я разбра Сова.

— Уредете му и на него дисертация.

— На Блажей?

— Ами да.

Сова се засмя:

— Колежката Фастова мисли много прагматично.

Но Фастова го изуми:

— Ако искате, аз мога да уредя въпроса с професор Халаба.

— А той ще го направи ли заради вас? — усъмни се Алжбета.

Фастова отговори спокойно:

— Като нищо, след като толкова години бяхме в интимни отношения с него.

Старият Сова начаса се опита да заглади шокиращата ситуация:

— Госпожа Фастова естествено се шегува.

— Имате предвид отношенията ли?

— Възможно е… за тях не бих могъл да кажа нищо… Но що се отнася до ходатайството — отхвърлям го категорично. В медицината качеството трябва да се налага само.

Фастова се усмихна:

— Значи се разбрахме!

 

 

Доктор Щросмайер остави последния инструмент, с който беше довършил някаква малка, банална операция и каза на Петерка:

— Готово, можете да затваряте.

После прекоси умивалнята, седна на табуретка в помещението за почивка и вдигна чашата си с кафе. Но тутакси простена — от болка в зъба.

Зад него се обади Дана Кралова:

— Уговорих се със стоматолозите. Можете да отидете веднага, ако разбира се, не ви е страх.

Щросмайер я погледна с насълзени очи.

— Колежке, със страха можете да провокирате, когото щете, само не и мен.

— Защото вие изобщо не знаете какво е страх, нали?

— Напротив — възкликна Щросмайер, — защото ужасно се боя и колкото по-дълго упражнявам тоя занаят, толкова по-страхлив ставам.

— Обещаха ми, че ще работят извънредно внимателно.

— Знам. И ние обещаваме.

— Ще ви сложат местна упойка и нищо няма да усетите.

— Ха?! — измърмори Щросмайер. — Знаете ли колко страшно боли местната упойка? На мен само са ми разправяли, но…

Кралова каза изумена:

— Добре тогава, ще ви сложим пълна, щом като иначе не може.

На Щросмайер тази възможност му се видя приемлива.

— Ще попитам душата си и ще ви съобщя отговора й.

— По-добре попитайте зъба си.

В това време дотича операционната сестра Андреа:

— Господин докторе, елате да видите доктор Петерка, шиенето нещо не му върви!

Наистина, Войтех Петерка така се бореше с шева, че пристигналият Щросмайер каза лаконично:

— Колега, казах да зашиете, а не да бродирате.

Андреа прошепна в ухото на операционната сестра:

— Сдобихме се с Цвах номер две.

 

 

Арнощ Блажей изкачваше стълбите към жилището си — щом стъпи на последното стъпало, вратата се отвори и жена му с двете деца го посрещнаха както подобава.

Той целуна жена си и децата, всичко носеше отпечатъка на някакъв ритуал.

— Бяхте ли послушни?

Децата викнаха:

— Бяхме, бяхме…

Но майка им уточни:

— Като изключим някои дребни детайли — бяха.

Децата се втурнаха да си играят, Арнощ я попита:

— Нещо ново?

— Имаш писмо от клиниката, от Халаба.

— Аз ли? — Беше твърде заинтригуван.

Разкъса нетърпеливо плика и зачете. Жена му внимателно го наблюдаваше.

Когато свърши, хвърли листа на масичката:

— Нищо не разбирам. Изобщо нищо.

После взе писмото и го подаде на жена си. Погледът и просто прелетя по редовете.

— Разбра ли нещо?

Тя се усмихна:

— Мисля, че да.

— Предлага ми да се заема с някакъв научен труд за кандидатска дисертация, това е ясно, но другото… — той взе писмото и зачете: — „… в най-висша степен е желателно да си сътрудничите с някой от вашите талантливи лекари, които имат като вас достатъчно ерудиция…“ Какво ще рече това?

— Може би цялото писмо е било написано тъкмо заради това допълнение.

— Какво имаш предвид?

— Просто някой от семейство Сова е отишъл при Халаба, за да разрешиш на младия Сова.

— Обаче аз никога няма да го направя.

Жена му само сви рамене:

— Както искаш. Имаш ли някаква причина?

— Естествено. Той трябва още много да се учи в ортопедията.

— Исках да кажа дали ти имаш някаква причина да не правиш кандидатска дисертация.

Арнощ се смути:

— Защо?

— Защото, бъди сигурен, че в случая от теб се очаква великодушно да се застъпиш.

— Никакви такива! — отсече Арнощ. — В медицината всеки трябва сам да си извоюва място под слънцето.

— В такъв случай ти гарантирам, че и на теб ще ти се наложи да воюваш при професор Халаба и то с такива компликации, че свят ще ти се завие.

 

 

Дана Кралова посрещна радушно пенсионирания главен лекар Въртишка:

— О, какъв гост ни е дошъл, заповядайте!

— Добър ден, няма да влизам — дърпаше се възрастният мъж, — да не би да ви довлека нещо. Бих искал само… да ми помогнете…

— С какво?

— Знаете ли, имам един познат, колкото повече го наблюдавам, толкова повече се убеждавам, че сърцето му не е наред. И бих искал незабелязано да му направите ЕКГ, и изобщо да го прегледате, на вас може би той няма да откаже.

— Добре, с удоволствие ще го направя. За кого става дума?

— За доктор Щросмайер.

Дана Кралова остана като гръмната:

— Какво?!

— Знаете ли, понякога играя с него шах и… този задух, болката зад гръдната кост от време на време, ще се радвам много, ако греша.

— Но той никога от нищо не се е оплаквал.

— Няма и да се оплаче. Само че да го закара човек на ЕКГ май ще бъде непосилна задача, нали?

— Нещо ще трябва да измислим.

— Затова се обръщам към вас. И ви моля изобщо да не разбере, че съм идвал.

— Разчитайте на мен.

— Знаете ли, иначе той никога повече няма да дойде да играе шах. И какво ще правим тогава?

— Толкова добър шахматист ли е?

— Не, не че е. Обаче във фигурките той влага поезия и философия, и политика…

Кралова попита недоверчиво:

— Може ли всичко това да се съчетае там?

— Той го може.

 

 

Блажей вървеше бързо по коридора и отваряше почти всяка врата — рязко, нервно.

Така стигна до сестринската стая.

Там седеше Марта Хункова, а около нея бяха всичките й подчинени — несъмнено им държеше някаква проповед или нещо ги поучаваше. Щом чу, че вратата се отваря, тя викна с нетърпящ възражение глас:

— Не ни пречете!

Но после видя своя шеф и незабавно се поправи:

— Търсите ли някого, господин главен лекар?

— Вас.

Тя излезе при него в коридора, Блажей затвори полуоткрехнатата врата. Сега, когато се озова лице в лице с Хункова, той изведнъж се смути:

— Всъщност, става дума за една дреболия: какво е сега положението със сестринския персонал?

— Със сестринския персонал ли? Добро.

— Всички дежурства ли са разпределени?

— Всички.

Но колкото по-гордо отговаряше тя, толкова по-малко задоволство се четеше по лицето на Арнощ.

— И в събота и неделя?

— И тогава.

— А нощните? Имам предвид да предложите… отново да предложите едно нощно дежурство.

Най-сетне старшата сестра разбра.

— Аз… аз с удоволствие, но тя няма да приеме.

— Защо?

— Мислех, че знаете.

— Какво?

— Че… че…

Изуменият Блажей се досети:

— Че е бременна?

Старшата сестра мълчеше.

Арнощ Блажей напрегна всички сили да произнесе спокойно, дори равнодушно:

— И аз подочух нещо. — После добави кратко: — В такъв случай, естествено, не можем да я безпокоим. Благодаря ви.

Арнощ нахлу в детската амбулатория с такава скорост, че двете сестри, Ярмила и Ина, прекъснаха работата си.

Главният лекар поздрави енергично, както винаги:

— Добър ден! — И веднага нареди на Ярмила: — Днес имаме много пациенти, идете в чакалнята да се разберете с майките.

Щом тя излезе, той затвори вратата и през зъби процеди едно-единствено изречение:

— Ти ми устрои тая работа с детето, за да ме унищожиш, така ли?

Ина подреждаше рентгенови снимки и само разтрепераната й ръка издаваше душевното й състояние.

Блажей добави смразяващо:

— Е, благодаря ти.

После отвори вратата и извика троснато към чакалнята:

— Докога ще чакам първия пациент?

 

 

Утро. Марта Хункова слезе от автобуса на спирка „Болница“. Но преди това извика весело на някакъв младеж:

— Обадете се, ще ви запазя час. — После се обърна и видя, че до нея е застанала Ина и я чака. — Здравей, Ина!

— Здравей! Може ли да те изпратя?

Това се стори подозрително на старшата сестра.

— Но аз отивам в болницата.

И тя посочи сградата на няколко десетки метра от тях.

— Това ми стига.

Изминаха няколко крачки мълчешком. После Ина каза бавно:

— Да си говорила с Арнощ?

— С него говоря всеки ден.

— За това, че чакам дете?

Марта не знаеше какво да каже:

— Не знам… май че не…

— Но само ти знаеше.

— Ами аз… той — опитваше да се измъкне Хункова — нещо се… той сам се е досетил… той ме попита направо.

Но Ина и не помисли да я упрекне:

— Все едно. Така или иначе щеше да научи.

Старшата сестра прие думите й с облекчение.

— Ами… да, то е ясно… как може да се скрие такова нещо?

— Само че той се е досетил, че детето е от него.

Хункова пребледня като мъртвец.

— Боже господи! Аз не смеех даже да си го помисля. Всъщност, помислих го, но…

— Той ми каза, че по този начин съм искала да го унищожа.

— Какво? Той е невероятен подлец.

Бяха стигнали до вратата на болницата, а от другата й страна тъкмо се приближаваше Арнощ Блажей.

Той им отвори, направи им път и ги поздрави с лек поклон.

Изражението на Хункова тутакси се промени. Без да се разтапя от любезност, тя отново се беше превърнала в неуморната пчеличка, на която можеше да се разчита при всички обстоятелства.

— Добро утро, господин главен лекар.

Щом той отмина, Ина каза тихо, но решително:

— Марта, аз не искам това дете.

 

 

Щросмайер дремеше облечен. В ъгъла на стаята светеше малка лампа. На вратата се почука.

Той веднага отвори очи, но не си направи труда да стане.

— Да.

Влезе Кралова.

— Добър вечер!

— Добър вечер!

— Стори ми се — каза Щросмайер, — че някой почука и ме събуди, но сега виждам, че това не е вярно и че продължавам да сънувам.

Кралова се усмихваше:

— Вие лъжете направо безсрамно. И изобщо не сте ме сънувал.

Щросмайер също се смееше.

— Наистина, формите и лицата бяха малко замъглени, но намерението, с което онази дама ме навести в съня ми, беше абсолютно същото.

— И тя ли беше дошла заради зъба ви?

Щросмайер се хвана за долната челюст:

— Сега вече дяволски грубо ме събудихте.

— Зъбът още ли ви боли?

— Още.

— А аз идвам да ви съобщя, че може да стане в четвъртък.

— Екстракция ли?

— Ще видим.

— Вие ще видите в четвъртък, а аз го виждам вече от една седмица. Казахте ли им за упойката?

— Казах. Съгласиха се. Утре ще ви направя ЕКГ и вдругиден всичко ще свърши.

Щросмайер като че ли предусет и нещо:

— Като доктор не може ли да мина без ЕКГ?

— Нали иначе не мога да ви сложа упойка.

За миг той се стресна, после каза:

— Не ми ги разправяйте тия, вие искате да ме видите гол.

Кралова с готовност прие играта:

— Е, разобличихте ме, но не биваше да го казвате на глас.

 

 

Вацлав Пйенкава показваше с гордост на жена си Марта Хункова, тоест Пйенкавова, своята добре регулирана кола-антика „Прага-Пиколо“, чийто двигател спокойно мъркаше и пролайваше.

— Това не е кола, това е направо часовников механизъм. „Омега“!

По всичко личеше, че Марта мисли за съвсем други, не дотам радостни неща.

— Вашек, трябва да помогна на Ина.

— Като прережеш гърлото на свекърва й ли?

— Сполетя я беда.

Монтьорът усети, че не е време за шеги.

— Каква беда?

— Всъщност, аз й я докарах. Ина е бременна.

— Надявам се, че не от теб.

— Не от мен, от Блажей.

Пйенкава само подсвирна.

— А тя за нищо на света не иска детето. И трябва да се яви на комисия по абортите.

— По дяволите! — викна Пйенкава. — И ще заведе там за ръчичка главния лекар?

— Надали.

— Да, но кого тогава?

Марта едва помръдна устни:

— Теб.

Пйенкава за малко не преобърна капака на мотора. И изключи двигателя на своя часовников механизъм.

— Кого казваш?

— Вашек, трябва да го направиш заради нея.

— Аз да ида пред комисията и да кажа, че съм й направил дете, че съжалявам и повече няма да постъпвам така?! А не е ли по-редно вместо на комисия, да ида при Блажей?

— Така няма много да й помогнеш, на мен също.

Монтьорът се замисли и каза — по-скоро въздъхна:

— Боже мой, та мен никое момиче не искаше да ме погледне, а сега трябва да мина за съблазнител на най-хубавото маце в околността?! Че нали няма да ми повярват!

Жена му го прегърна.

— Вашек, на теб не може да не ти повярват.

И тя го привлече към себе си така, че намеренията й не оставяха никакво съмнение.

 

 

Карел се миеше за операция.

Влезе главният лекар Блажей, нагласи си будилника и започна и той да се мие.

Мълчаливо четкаха — най-напред дланите, сетне всеки пръст поотделно.

Най-после будилникът на Карел звънна и той почна да плакне ръцете си.

Това подтикна Блажей да заговори:

— Имам една молба към вас, колега.

— Моля.

— Да оперирате утре вместо мен онази шийка, аз трябва да съм на семинар по травматология в Прага.

— Добре.

После Блажей додаде още по-небрежно:

— Тази операция може да ви послужи за кандидатската работа.

Карел застина на мястото си.

— Доколкото си спомням, темата беше нещо подобно, нали?

— Скоростта на заздравяването на костта при фрактура на шийката на фемура^[1] в зависимост от фрактурната линия.

— Докъде стигнахте?

— До половин година бих могъл да приключа. — Карел забрави да си плакне ръцете. Но нали нямам разрешение.

— Само временно. При тогавашния състав в отделението беше твърде рисковано да ви разрешим да работите върху дисертация. Сега, след като постъпи доктор Петерка, положението чувствително се измени.

Той се обърна и забеляза, че на вратата беше застанала Андреа. По изражението й беше повече от ясно, че е чула основната част от разговора. И разбира се, беше смаяна. Сякаш засрамен, Блажей тутакси стана строг и високомерен:

— Моля оперативното разписание да се спазва точно.

 

 

Вечер.

Доктор Сова-старши се беше настанил удобно в креслото и четеше. Звънна телефонът.

— Моля.

— Обажда се Алжбета. Добър вечер! Блажей разреши на Карел да прави дисертацията.

— Наистина ли?

— Халаба е задействал перфектно.

— Защо мислиш така?

— Всичко е от ясно по-ясно. Доктор Фастова си е изпълнила обещанието.

— Сигурен съм, че грешиш.

— Въпреки това много бих искала да й благодарите от наше име, тя направо ни падна от небето.

Още същата вечер Сова малко нерешително съобщи на Фастова:

— Представете си, моята снаха смята, че все пак сте ходатайствала пред професор Халаба.

Жената мълчаливо му посочи другото кресло.

— Е. зависи как ще погледне човек. Аз написах писмото до Блажей, а Халаба го е подписал и му го е пратил.

— И защо го направихте? Нали знаехте, че не искам.

Фастова отвърна без каквито и да било задръжки:

— Ако правех само това, което мъжете искат, докъде щях да стигна!

— Наистина ли сама написахте писмото?

— А вие какво си мислите? Че господин професорът ще вземе да се напряга? Той се напрягаше, само когато искаше да ме вкара в леглото си, и то не особено много.

Начинът, по който говореше, силно смущаваше Сова.

Доктор Фастова го забеляза:

— Извинете, вие не обичате да се говори за секс.

— Какво четете? — попита Сова, за да смени темата.

— Ами взех отново стария Томас Улф — „Обърни се към дома си, ангеле!“. Той така великолепно описва как татко му е плюскал, че огладнях и ще отрежа от филето. Донесе ми го един мошеник — клали прасе. Ще хапнете с мен, нали?

— Не знам, толкова късно не би трябвало.

— Я зарежете тия работи! Щом чукането вече не ни интересува, поне да се натъпчем хубавичко.

 

 

Щросмайер наистина лежеше почти гол, а доктор Кралова и сестрата връзваха електродите на ЕКГ апарата и внимателно и съсредоточено го наблюдаваха.

И Щросмайер беше необичайно притихнал, мълчалив, оставяше да правят с него, каквото поискат, само ги гледаше навъсен.

Накрая Кралова каза:

— Благодаря. Мога ли да ви поканя на кафе?

Тя постави пред него чашка кафе, взе и за себе си.

— Там имаше данни за инфаркт.

Щросмайер дори не мигна.

— Доста стар инфаркт.

Отново мълчание.

— Трябвало е да усетите нещо.

— Нищо.

— Нито задух, нито болка зад гръдната кост?

— Нищо.

Кралова почувства — той така го изживяваше вътрешно, че не беше в състояние да разговаря.

— Така че освен лекарства, редно е да ви дам и няколко съвета, макар че не би трябвало, всичко това и вие го знаете. Основното е: да оставите цигарите, да избягвате каквото и да било физическо натоварване, вдигане на тежко и качване по стълби, да не се навеждате, а да прикляквате, когато се наложи. По-нататък — в никакъв случай да не се ядосвате, трябва редовно и много да спите, да се разхождате и последно: да не ядете животински мазнини и изобщо да отслабнете, а също да се откажете от удоволствия с жени — свърши тя, после попита: — Не е чак толкова много, нали?

— Това съвети ли са или заповеди?

— Ами заповеди… Ще ги спазвате ли?

Той дълго мисли какво да отговори:

— Ако добре съм разбрал, в тази долина на сълзите живея някак условно.

— Може и така да се каже.

— Благодаря ви за искреността. А сега аз ще ви дам няколко съвета.

— Съвети или заповеди?

— Заповеди. Първо — за моето състояние да не казвате никому нито дума. Второ — както в болницата, така и на свои близки. Трето — всички лекарства ми давайте вие, никога няма да ги изписвам на свое име. Четвърто — при работа в операционната или където и да било другаде с нищо да не ми подсказвате да се пазя. И пето — ще уведомите главния лекар Въртишка, че е сбъркал и че всичко ми е наред.

— Защо Въртишка?

— Защото аз, глупакът, чак сега загрях кой е бил доносникът. Ще спазвате ли всичко?

Тя беше объркана. Не знаеше какво да отговори.

— Но защо?

— Защото не бих могъл да съществувам тук, ако някой поиска да ме пази или съжалява.

— Но така ще трябва да се справяте със сърцето си съвсем сам.

— Винаги съм бил сам. А вие не сте ли?

Преди тя да успее да отговори, Щросмайер се надигна и се склони над ръката й, за да я целуне. Когато стана, каза с усмивка, но думите му прозвучаха страшно, страшно тъжно:

— Извинете, че се наведох, вместо да приклекна.

И излезе от стаята, без да се обърне.

На Дана й стана толкова мъчно, че в същия миг се разплака като малко момиченце.

Не знаеше какво да прави, къде да отиде, кому да се довери. Погледът й падна на телефона, тя вдигна слушалката и набра няколко цифри.

Чу се гласът на Ржехорж.

— Ржехорж.

— Какво правиш?

— Дана, ти ли си?

— Музика ли слушаш?

— В момента — не. Ти какво правиш?

— Аз ли? Дежурна съм.

— Плачеш ли?

Дана вече съзнаваше, че нямаше смисъл да му се обажда.

— Не, не. Някога ще наминем с Елишка. Лека нощ!

И остави слушалката.

После, както беше облечена, се отпусна на дивана, сви се на кълбо, затвори очи, не искаше да вижда и да чува никого и нищо.

Щросмайер излезе от преддверието, на вратата се сблъска с младичка сестра. Тутакси се отдръпна галантно, за да й стори път.

— О. моля, млада дамо!

Момичето беше смаяно от това обръщение.

— Благодаря ви. Днес сте в чудесно настроение, пък аз имам кошмарен ден.

— Не се отчайвайте, денят винаги може да се оправи до вечерта.

Сестрата се усмихна и забърза нататък.

Щросмайер добави:

— И обратното.