Ярослав Дитъл
Болница на края на града (6)

Глава шеста

Ден за свиждания.

Заедно с останалите посетители, които се стичаха към централната сграда, вървеше и един немного висок, по-скоро набит, около четиридесет и петгодишен мъж, с набраздено от бръчки лице и почти обръсната глава — по всяка вероятност трудов човек.

Той не носеше никакъв багаж, и цветя не носеше. Отказа се от асансьора и бързо тръгна нагоре по стълбите. Появи се в коридора точно в момента, когато Арнощ Блажей мълниеносно се изплъзна от стремителната атака на някаква блондинка, която го беше заклещила в ъгъла и там го разпитваше.

Блажей изчезна със смях зад вратата на банята. Там запали цигара, запуши спокойно и се загледа през прозореца. В същия миг чу как вратата се отвори. Помисли, че е някой от колегите и извика:

— Моля, заповядайте!

Иззад облицованата с кахлени плочки преграда се подаде обръснатата глава на ниския, набит мъж.

— Господин доктор Блажей?

— Трябва да ви обърна внимание — отвърна хирургът, — че за посетители входът тук е забранен.

Мъжът сякаш не го чу:

— Господин доктор Блажей?

— Аз съм, но тук наистина…

— Аз съм Галушка…

На Блажей просто му се схвана челюстта.

Мъжът се приближи:

— И понеже нищо не мога да науча от нашата Иржинка, идвам да попитам вас.

— Ина ли ви изпрати?

Майсторът-покривач поклати глава:

— Казвам ви не и цялата тая работа вече ми се вижда някак особена. На вас също, нали, господин докторе?

Арнощ бързо се опомни и реши да говори с лек, успокояващ тон:

— Не разбирам какво имате предвид.

— Вие ще вземете ли нашата Иржинка или не?

Директната му атака отново извади Арнощ от равновесие:

— Ами… това… какво… кой ви каза?

— Не е важно. Дойдох, за да съм наясно. Но както ви слушам да увъртате, разбирам, че сте женен, така ли е?

— Да… разбира се.

— Значи вие чисто и просто сте си кръшнал.

— Бива ли да говорим за това по този начин?

Галушка отри с ръка обръснатата си глава — в банята беше много топло.

— Прав сте, не бива. Само че къде са четирийсетте хилядарки?

Това беше третият удар, който докторът получи и реакцията му беше съвсем необмислена:

— Какви четиридесет хилядарки?

Майсторът-покривач се сгърби и протегна напред шия, сякаш не беше чул добре.

— Ще отречете ли?

Блажей заговори с остър, дори суров тон:

— Нищо няма да отричам, но този въпрос засяга само нея и мен и бъдете така добър да не се месите.

След тези думи се разрази истинска буря:

— Какво рекохте? Нямало защо да се меся ли? Знаете ли що часове съм лазил по покривите и що керемиди са минали през ей тия ръце, и що цимент съм изнесъл догоре, докато ги изкарам тия четирийсет хиляди? А вие си позволявате да ми речете, че не бивало да се меся!

Блажей видя, че с подхванал от лош край и веднага взе да се оправдава:

— Не подценявам вашия труд, господин Галушка, само казвам, че взех назаем тези пари от дъщеря ви, а не от вас.

Сега вече майсторът-покривач не можа да се сдържи:

— Ти не си ги взел назаем, кучи сине, ти си ги измъкнал, щото си й обещал да се ожениш за нея — изтърси той всичко, заради което беше дошъл.

Блажей беше безкрайно засегнат:

— Как си позволявате! Това е най-голямата простащина, която съм чувал през живота си!

— Значи аз съм простак — изрева Галушка, — щото съм дал тия пари, а ти, дето си им турил ръка, не си простак. Ще видим тая работа на друго място. — И отново мина на „ви“: — Къде е вашият главен лекар?

Той сграбчи милия Арнощ за лекарската престилка и го задърпа навън. Хирургът беснееше.

— Как си позволявате, моментално ме пуснете… чувате ли?

При това той удряше ръката му, усукваше я, извиваше му пръстите — напразно! Лявата ръка на майстора-покривач, тази, която часове наред бе държала предпазното въже, не биваше да го изпусне и не го пусна. Галушка довлече Блажей до вратата, отвори я и наистина щеше да го замъкне през коридора, пълен с посетители, чак до кабинета на Сова.

Но на вратата Блажей се запъна, там намери опора.

Галушка пухтеше и ругаеше, заплашваше го, като отново му заговори на „ти“:

— Ще те замъкна до там, па ако ще да изкъртя и вратата.

— Приканвам ви за последен път, незабавно ме пуснете, инак ще извикам милиция.

— Ти ли ще викаш милиция? — ревеше майсторът-покривач. — Аз ще извикам милиция…

Тяхната разправия, разбира се, привлече всеобщото внимание. Хората спираха, оглеждаха ги, персоналът зарязваше работата си, в този момент в коридора бяха Цвах, Хункова, Яхимова, приближаваше се и синът на старшата сестра — Роман, всеки зяпаше, но с удоволствие оставяше нещата да се развиват от само себе си.

— Къде е тук главният лекар? — викаше Галушка, като се обръщаше на всички страни.

— Полудяхте ли?

— Аз — не, но ти си откачил, ако си мислиш, че това ще ти се размине ей така. Отпървом наговаря на момичето какво ли не, сетне измъква от него мангизи…

Неочаквано пред тях, кой знае откъде, се появи Ина и каза тихо, но настойчиво:

— Татко!

Той се обърна и пусна Блажей.

— Ти ли си, Иржинка?

— Вървете си у дома! — нареди му тя почти шепнешком.

Мъжът забеляза как Блажей се втурна към вратата на лекарската стая.

— Ама той ми беше в ръцете и нямаше да ми се измъкне.

— Казвам ви, идете си у дома…

Виж ти! С тихия си глас нежното красиво момиче за миг усмири баща си. Той прокара ръка по главата си и само пошепна:

— Жалко, много жалко…

Ина тръгна с него към асансьора — през това време в коридора животът се връщаше в нормалните си релси. Доктор Цвах особено внимателно я проследи с поглед. Той забеляза също, че младият Роман Яхим скочи в другия асансьор и потегли надолу след тях.

Ина беше тръгнала да изпрати баща си до изхода. Майсторът-покривач явно не беше само успокоен, а и съкрушен.

— Нищо лошо не исках, само да ти помогна. Щото виждах, че нещо те мъчи.

— Знам.

— Не се сърди!

— Не се сърдя.

— И в събота си ела у дома.

— Ще си дойда.

Не се ръкуваха, не се и целунаха и все пак това бе раздяла между двама души, които много се обичат. При остъклената врата татко Галушка се извърна и вдигна лявата си ръка за нерешителен поздрав.

Когато се обърна. Ина се сблъска с Роман.

— Това баща ви ли е?

— Да.

Тя поиска да го отмине, но младежът я спря:

— Случило ли се е нещо?

— Мина вече.

— Имате ли нужда от помощ?

— Не, благодаря.

— Нали знаете, че с голямо удоволствие ще ви помогна — за каквото и да е.

— Зная.

 

 

Анестезиоложката Дана Кралова, на която вече й личеше, че е бременна, и доктор Алжбета Ченкова се качваха по стълбите, всяка носеше по два куфара. Настанал бе денят на отдавна обещаното преместване.

— Спри, почини си! — нареди Алжбета.

— Ние, спортистките, никога не се предаваме преди целта — отвърна бъдещата майка.

Половин етаж по-нагоре по стълбите се качваше съдовият хирург Ржехорж. Той чу гласовете им, обърна се и видя двете жени. Спусна се бързо и понечи да вземе два от куфарите.

— Може ли да ви помогна?

Алжбета въздъхна, Кралова отговори вместо нея:

— Разбира се, Владимире, иначе като нищо ще падне тук.

— Къде се местите?

— Един етаж по-нагоре, третата врата вляво.

— Ти ще живееш в самостоятелна стая?

— Не намираш ли, че е крайно време?

Едва сега хирургът забеляза нейното състояние. Сепна се, облещи очи, но бързо се извърна и тръгна с куфарите нагоре.

Двете млади жени си смигнаха.

— Забеляза — подхвърли Дана.

— Но му костваше доста да не се издаде.

Кралова взе да излага на глас своя набран вече опит на бременна:

— Щросмайер без много-много да се церемони, изрева: „Дано, луда главо, казвай от кого е детето?“

— Наблюдавах Сова, той не каза нито дума — добави Алжбета.

— Грешиш, той дойде при мен и на четири очи ми пожела много сили, за да се справя с всичко. А нашият главен лекар почна да заеква, извинявал се, че от много работа пропуснал да ми честити сватбата. А като му казах, че никаква сватба не е имало, май се обиди, помисли си, че го поднасям.

Така стигнаха до затворената врата — третата вляво.

— Заповядайте в моята майчинска и същевременно детска стая.

Тя погледна към Алжбета — да видим как ще реагира Ржехорж.

Лекарят се смути, остави куфарите.

— Благодаря… да… пожелавам ти всичко най-хубаво тук…

— Но вие не честитихте на Дана бъдещото майчинство.

Двете с наслаждение продължаваха да му вадят душата.

Ржехорж смутено огледа Дана.

— Извинете, вероятно съм последният, който го забелязва. Разбира се, че ти честитя.

Алжбета обаче не мирясваше:

— А сега следва да попитате за сватбата, нали?

— Сватба изглежда не е имало — отвърна Ржехорж, вече започваше да му става ясно.

— Правилно отгатнахте. А сега за името на бащата — каза Дана.

Хирургът се замисли:

— Смятам… не знам. Само ми се струва, че няма никакъв баща.

— Как така няма, някакъв все трябва да е имало.

— Лошо се изразих — исках да кажа, че е имало, но вече няма, защото в случая не е важен…

Кралова шумно го похвали:

— Страшен си, имаш от мен една майчинска целувка. — И тя го целуна по бузата весела и непринудена. — А сега ще трябва да ви налея от оная гадост, дето е забранена за бъдещи майки, която никога не съм обичала, но откакто забременях, ужасно ми се пие. Момент, ей сега ще измия чашките!

Тя нахълта в банята, двамата останаха сами.

Алжбета каза шепнешком:

— В чудесно настроение е. И никога не е била толкова красива, не намирате ли?

— И аз имам същото усещане.

— Без нея ще ми бъде мъчно.

— Тогава идвайте при господин Шопен. И без това обещахте, а не дойдохте нито веднъж.

— Страхувах се, че в Бор ще скучая, а неочаквано се оказа, че имам толкова много работа, та не ми остава нито една свободна вечер.

Хирургът тъжно отбеляза:

— И никога ли не ви се иска поне за минутка да поспрете и да се заслушате?

Той не дочака отговор, защото Кралова се върна с три чашки:

— Двете са пълни, а третата до средата, това дете трябва да разбере какво го чака тук и какво няма да му се размине.

 

 

Големият салон беше пълен със странни велосипеди без колела, но със седалки и педали. Само един човек имаше тук, тренираше упорито, с пълно себеотдаване — Пршемисъл Резек. От вратата надникна Алжбета, явно търсеше някого. Хокеистът не я видя. Момичето понечи да затвори вратата, но се спря — младежът беше възхитителен в своето упорство. След миг Резек я зърна и незабавно престана да тренира.

— Добър ден!

— Добър ден! Продължавайте, не спирайте!

— Няма страшно, всеки ден увеличавам натоварването.

— И не прекалявате ли?

— Вече не. С доктор Блажей се уговорих точно какво мога и докъде. Впрочем, аз не съм обикновен пациент, аз съм професионалист.

Алжбета изтръпна.

— Вие наистина ли се каните да се върнете на леда?

— Ами че то е ясно, не само се каня, а и ще се върна.

Момичето не отговори.

— Вие не ми вярвате, нали? То е, защото не ме познавате — аз имам страшно силна воля. На нея дължа всичко, във всеки мач.

И той отново се зае с тренировката, започна ново упражнение. Алжбета се опря на стената, изумена от упорството, което се излъчваше от всяко негово движение. Изведнъж, без какъвто и да било повод или знак, Пршемисъл спря и с лице, окъпано в пот, попита:

— Искате да ми кажете нещо, нали?

— Аз? Всъщност — да. Знаете ли, мисля, че би трябвало да вложите силната си воля и целия си устрем… някъде… в нещо друго.

Хокеистът я слушаше, дишайки дълбоко.

— Защо в друго? Аз знам да играя хокей и не умея нищо друго.

Лекарката усърдно взе да обяснява:

— Но вие ще съумеете да превъзмогнете и други препятствия, не само в хокея.

Той не я разбираше:

— Защо трябва да превъзмогвам нещо друго, какво искате да кажете? Че никакви тренировки няма да помогнат на крака ми така, че отново да играя?

Алжбета продължи да обяснява трескаво:

— Не, не, вие ще ходите нормално, може би даже няма да се познава…

Тя не успя да довърши — погледът на Пршемисъл я възпря.

— Значи всичко, което правя, е напразно?

Тя вече не знаеше как да му обясни.

— Не, изобщо не! Тъкмо напротив, нужно ви е, за да можете да поемете по нов жизнен път и да бъдете абсолютно здрав.

Младежът грабна патериците и излезе, без да каже дума.

След по-малко от час персоналът и пациентите, които бяха в коридора, видяха как главният лекар изскочи от „двойката“ — стаята с двете легла — почти тичайки. Лицето му беше пламнало от гняв. Той подминаваше хората от персонала и пациентите, без да отговори на поздравите — нещо невиждано и нечувано досега. Почука на вратата на лекарската стая така, сякаш се готвеше да хвърли камък, и без да дочака отговор, я отвори широко. И тутакси се обърна към Алжбета с глас, какъвто никой досега не беше чувал у него:

— Колежке, ще бъдете ли така любезна да ми обясните кой ви е възложил да давате сведения на отделни пациенти?

Начинът, по който нахълта, неговият глас и това обръщение, разбира се, смразиха всички. Щросмайер и Блажей, както дъвчеха, застинаха с пълна уста, Цвах за малко не изпусна чашката с кафе, Алжбета остана в недоумение с какво се бе провинила.

— Но аз не съм давала сведения на никого!

— Не сте ли? — почти изкрещя главният лекар. — А какво сте казала на младия пациент от „двойката“, какво?

Момичето беше пребледняло като мъртвец.

— Аз… аз исках само да му помогна…

— Хубава помощ, великолепна помощ, няма що! Ние тук се стремим да постигнем при него максимално възстановяване, а вие му обяснявате, че така или иначе през живота си вече няма да играе хокей.

— Мислех, че е… че трябва да бъде подготвен за това.

— За кое да бъде подготвен, за кое?

— За това, че няма да се занимава със състезателен спорт.

— А откъде знаете, колежке, откъде знаете?

— Но… нали ние всички тук го знаем.

— Всички — не. Аз например не знам. Не съм такъв ясновидец.

Алжбета се обърна към останалите колеги — дали някой няма да й помогне, ала никой не се и помръдна.

— Знаете ли как се постъпва с лекарите, които разстройват работата на своите колеги, знаете ли?

— Не зная.

— По категоричен начин им се дава да разберат, не трябва да напуснат отделението.

Той произнесе присъдата, обърна се и излезе, вратата подир него изтрещя. Преди останалите да се опомнят, тя се отвори отново и главният лекар добави с леден глас:

— Надявам се, че сега няма да ви хрумне да идете при него и да започнете да го утешавате.

След като окончателно си отиде, в стаята доста дълго цари бездънна тишина. Наруши я Цвах и, разбира се, по особено неподходящ начин:

— Извинете, че не ви подкрепихме, но наистина не помня някога да сме говорили, че Резек вече няма да играе.

При тези думи Алжбета стана и избяга от стаята.

Арнощ продължаваше да мълчи намръщен, Щросмайер изръмжа:

— Цвах, ти имаш забележителен талант: винаги безпогрешно откриваш къде е нацвъкано и го нацвъкваш още повече.

 

 

Същата вечер Щросмайер навести главния лекар в дома му.

— Не ми се сърдете, че без предварително да се обадя, потропах на вашата врата, честна дума — нямах намерение. Ама минавам оттук, отивам да играя мариаш^[1]…

— Още ли играете? — попита не особено любезно Ема.

И научихте ли го най-сетне?

— Играя, но все по-зле и по-зле — отвърна Щросмайер — и понеже от главата ми не излиза нашето момиче, взех, че се отбих при вас.

— Кое момиче? — попита предпазливо Ема.

— Имаме в отделението една млада лекарка, страшно добро същество… съгласен ли сте с мен?

Сова отклони отговора, като се обърна към възрастната жена:

— Ема, няма ли да предложите нещо на госта?

— Там има щрудел, но той щрудел не яде.

— А, ям, вече ям — усърдно викна ортопедът.

Ема тръгна да излиза, като си говореше сама:

— Да се побърка човек, като гледа какво става с докторите, щом минат петдесетте.

— На това му викат докторски плюскащ климактериум. Секс вече няма, та се нахвърляме на ядене.

После двамата влязоха в стаята, Сова предложи на Щросмайер да седне и сам се настани срещу него.

— Вие сериозно ли говорехте за напускане? — отново попита Щросмайер.

Сова не бързаше да отговори.

— Колега, случвало ли ви се е някога във вашата практика някой лекар така да ви подхлъзне?

— Да, веднъж.

— Но това е било доста отдавна — побърза да уточни главният лекар.

— Преди около четвърт век. Каза на близките на пациента, когото в момента лекувах, че все едно, нищо няма да излезе.

— И как свърши всичко?

— За пациента добре, но за оня доктор зле: хванах го за гушата. Та после и за мен свърши зле.

Сова слушаше мълчаливо. Щросмайер отново се върна на темата:

— Само че тогава случаят беше съвсем различен. Оня колега го направи със зла умисъл, докато нашата Бети — от добро сърце.

— Момчето изпадна в такава страшна депресия, че финалният ефект е същият.

Влезе Ема, носеше щрудел.

— Ето ви остатъците. Ако се бяхте обадил предварително, щеше да има нещо по-добро.

— И тъй си го бива! Откакто на докторите вече не се носи домашно свинско и гъски, и буци масло, и бохчи със сладки, а все бонбониери и бонбониери, човек не може да си хапне нещо свястно.

— Вечно се оплаквате — отсече Ема. — Преструвате се всичките, че ви е все едно какво ви слагат в чинията, че стоите над тия неща, а пък сте такива чревоугодници, че бог да ви е на помощ.

— Ема пак хвърля камъни в моята градина — отбеляза главният лекар.

Ема не каза нищо и излезе.

Щросмайер отново атакува Сова:

— На мен ми е ясно, че това момиче никога през живота си вече няма да го направи, не сте ли съгласен?

— Вие сега сте неин ангел-хранител и адвокат същевременно — така ли?

— Не знам защо го правя. Може би защото съм ядосан на съдбата, че не ме е дарила с такава дъщеря.

От неговата уста тези думи прозвучаха неочаквано тъжно.

Сова го погледна удивен, после, май повече от смущение, попита:

— Тя ли ви изпрати?

— Как може да си помислите за нея такова нещо?

— Мисля, че не ви е изпратила.

— Има си хас!

— Знаете ли, в първия момент страшно се ядосах.

— Разбирам ви, аз тогава така щях да светна оня лекар със запалената електрическа печка. — Сова се засмя, а Щросмайер продължи: — Една циганка ми гледа на ръка и ми каза, че два пъти в живота си ще се ядосам толкова. Значи, имам още един път.

На Сова му ставаше все по-забавно.

— Какво ще й обадим? Че не трябва да напуска — атакува за трети път Щросмайер.

— Както виждам, не си поплювате — стъписа го Сова.

— И да ви кажа — ще ми бъде неприятно, ако тя научи, че съм бил тук.

— Тоест, искате аз да й кажа.

— Мисля, че така ще бъде най-добре.

— Колега, вие изхождате от това, че всеки друг начин ще засегне някого и затова предлагате такъв, който ще засегне единствено мен.

Заместникът му отговори, без да се поколебае.

— Точно така.

Енергично позвъняване прекъсна искрения смях на главния лекар.

— При вас е доста оживено.

На вратата се показа Ема.

— От болницата ли ме търсят?

Тя искаше да отиде да види, но Сова я спря:

— Чакайте, ще ида аз.

На улицата беше спряла голяма тъмна лека кола, при портичката стоеше бившата съпруга на Карел — Катержина.

— Добър вечер, татко!

Беше изненадан — откъде се е взела тук?

— Добър вечер!

Той й отключи, забеляза, че в колата зад кормилото седеше някакъв мъж с очила.

Катержина беше много възбудена.

— Татко, вашият син отвлече Ханка.

— Как така я е отвлякъл?

— Когато съдът я присъди на мен, той я причакал пред жилището и я закарал в Тинище.

Зад Сова стояха Ема и Щросмайер и слушаха, без да помръднат.

— Много бих искала да дойдете с мен.

— При него ли?

— Той трябва да ми върне Ханка и то с добро, за да не му се случи пак нещо неприятно.

Сова се замисли за секунда, после каза тихо:

— Момент, само да облека нещо.

Щросмайер се обърна към Ема:

— Смятам да си вървя. В тези неща всички останали сме излишни. Предайте на главния лекар, че му пожелавам случаят да се уреди щастливо.

— Вече го виждам това щастие — отвърна Ема и стрелна с възможно най-враждебен поглед колата с пражки номер.

Когато главният лекар се качи и седна на задната седалка, Катержина каза:

— Татко, това е доктор Коварж, който е в течение на цялото дело.

Мъжът се обърна:

— Приятно ми е.

— Приятно ми е.

 

 

Тинище е планинско градче, пръснато по скатовете, здравният му пункт се помещава в къща малко настрани от главния път.

Нощта беше ясна, грееше луна. Коварж спря колата пред главния вход и каза:

— На партера и на първия етаж са амбулаториите, горе са стаите на лекарите. Ще позвъним ли?

Сова не отговори, Катержина слезе от колата и тръгна към входа, над който светеше лампа. Натисна звънеца.

Никой не се обади.

Коварж също слезе от колата. Приближи се до звънеца и го натисна енергично три пъти. Звънът още не беше заглъхнал, когато на стълбището светна лампа. И тогава тримата видяха Карел, който се спущаше надолу.

Той отключи вратата. Беше облечен, явно още не си беше лягал. Изглеждаше, че не е изненадан от пристигането им.

— Карел, дошли сме за Ханичка — съобщи бившата му жена.

— Защо?

— Защото е моя.

— Тя е на двама ни.

— Съдът я даде на мен.

— Аз обжалвах.

Тук вече се намеси Коварж:

— Решението на съда влезе в сила и докато не мине новото дело, нищо не може да го промени.

Карел хич и не се обърна към него и не му отговори, сякаш изобщо го нямаше.

— Ханичка е много добре.

— Искам да я видя — настоя Катержина.

— Само да я видиш?

В разговора отново се намеси Коварж:

— В случай че откажете, ще се обърнем към местните власти, а като се прибави и употребата на алкохол, тук ще бъдете свършен. И не само тук.

Карел все така не го забелязваше, сякаш Коварж беше празно пространство.

— Ще ме пуснеш ли при нея? — попита жената.

— Да, но само теб.

Катержина се замисли:

— Мен и татко.

— Кой татко?

Жената се обърна към автомобила. Сова слезе. Карел срещна погледа му и се стъписа. Не го очакваше.

После се отдръпна от вратата.

Тримата се заизкачваха по стълбите мълчаливи и потиснати.

На най-горния етаж имаше цяла редица врати, две, от които бяха полуотворени, от едната надничаше някаква съпружеска двойка, а от другата — някакъв млад дангалак. Карел се запъти към третата врата и тихичко я отвори.

Стаичката беше хубава, макар че едната й стена беше скосена. Естественото дърво на ламперията и мебелите правеше обстановката приветлива. Имаше само едно легло и на него спеше Ханичка. Около нея бяха наредени играчки и картинки. Явно Карел се бе постарал да й създаде детски свят.

За себе си той беше сложил на пода надуваем дюшек.

Малка лампичка осветяваше цялата тази спокойна картина. Сова беше дълбоко покъртен от всичко това, личеше, че и Катержина се трогна. Но това трая само първите няколко секунди. После тя бързо се опомни:

— Съжалявам, Карел, но аз държа на решението на съда.

Карел разбираше, че спорът е излишен, че и цялата акция бе безполезна, но все пак каза:

— Аз обжалвах.

— Това не значи нищо, доброто й възпитание ще бъде гарантирано само при мен.

Разменяха си тези реплики шепнешком, което правеше тяхната разправия още по-тягостна.

— А при мен няма да бъде гарантирано, така ли? Аз не я ли обичам? Няма ли да й дам всичко, което й е нужно? Тук от всяка гледна точка ще й бъде по-добре, отколкото в Прага. При това ти имаш много други интереси, аз вече имам само нея.

Беше отчаян, едновременно заплашваше и умоляваше.

— Ще ми я дадеш ли с добро или не?

Карел не отговори.

Катержина се обърна към Сова:

— Татко, кажете нещо и вие!

Главният лекар не знаеше какво да каже, беше абсолютно безпомощен:

— Карел, моля те, разбери цялото положение и не го утежнявай, нито за себе си, нито за другите.

Карел спря да шепне и процеди през зъби:

— Ти моментално разбираш всичко абсолютно правилно.

Тези думи разбудиха момиченцето. То отвори очи и видя и тримата.

— Здравей, мамо, аз съм на екскурзия.

— Виждам, Ханичка — отвърна бързо Катержина, — но сега трябва да се върнеш у дома.

— Защо? — не разбираше Ханка. — Нали нямаме училище.

— Казах трябва, значи трябва. — И тя започна да облича пуловерчето.

Дъщерята се разхленчи:

— Но аз не искам, татко, помоли се на мама.

Карел седна на своя дюшек, притисна с длани главата си и не отрони дума.

— Татко, защо не казваш нищо?

Сова не можа да издържи повече и тръгна да излиза.

С нервни, припрени движения Катержина обличаше детето и съскаше на Карел:

— Ето, това ли целеше да предизвикаш, това ли?

Сова излезе от стаята, затвори след себе си вратата и се опря на парапета на стълбището. Чакаше.

След няколко дълги секунди вратата на другото жилище или стая се отвори и на прага застана младият дангалак, който преди това ги беше наблюдавал.

— Добър вечер, господин докторе!

— Добър вечер!

— Вие сте лекар, ако не се лъжа, нали?

— Да. Защо питате?

— Не знам какво става тук, обаче се досещам, макар че хич не ми влиза в работата, знаете ли, аз съм тук нещо като техник, и шофьор, и домоуправител, ама чух от прозореца онова, дето го рече господинът на нашия доктор, какво имаше на ум, като спомена за алкохола?

Сова го огледа, после отговори кратко:

— Имате някаква забележка по този въпрос?

— Имам. На мен това ми прозвуча така, като че ли нашият доктор е някакво пиянде, а на вас?

Сова отвърна:

— На мен също.

— Тогава такъв яд ме хваща, защото през всичките месеци, откакто е тук, докторът не е близнал нито капка. Главата си залагам…

— Откъде знаете?

— Господине, аз го возя по тия баири, а там във всяка къща варят сливова, господине, там да издържиш и да не близнеш — за такова нещо се иска голямо самообладание. И всичките доктори, дето бяха тук преди него, не чакаха много да ги канят. Но той има някакво отвращение към алкохола или кой знае какво.

Главният лекар отговори с въздишка:

— Вероятно.

 

 

У дома Ема все още го чакаше:

— Взеха ли му я?

— Взеха я.

— А какво прави Карел, пие ли?

— Не.

Жената недоверчиво попита:

— Сигурен ли сте?

— Като че ли.

— И какво ще правите сега?

Този въпрос най-много измъчваше Сова.

— Не знам.

— Как така не знаете? — ядоса се Ема. — Вие, дето всеки ден на операционната маса решавате толкова неща, сега не можете да се решите?

Той се обърна към нея и тежко, бавно заговори:

— Ема, моля ви, не ме мъчете повече, отколкото се мъча аз самият. На никого не държа толкова много, както на него и въпреки това всичко, което съм правил за Карел през последната година, де факто… де факто е било против него. Пред очите ми това момче се срива в пропастта, а мен все ме викат да бъда свидетел на следващата катастрофа. Честна дума, не знам как да го измъкна…

Ема отбеляза с насълзени очи:

— Но нали сте чул, че вече не пие.

— Само че неговата болест не е алкохолът, той е прояден от страшен скептицизъм, от мисълта, че с него наистина е свършено, че не може никому да вярва и че никой няма да му помогне — дори собственият му баща. И как да оперирам този злокачествен тумор, можете ли да ми кажете как?

Никой никога не бе виждал Сова в такова състояние, никога той не беше позволявал да надникнат в душата му.

Ема, без да откъсва очи от него, промълви тихо:

— Точно това трябва да му кажете.

Сова поклати глава:

— Тъкмо това не мога.

— Защо?

— Никога не сме говорили така помежду си.

 

 

Една сутрин тъстът на Блажей изчака своя зет и мълчаливо му подаде малко пакетче. Арнощ недоумяваше:

— Какво има тук?

— Пари. Не е нужно да казвам колко са.

Арнощ пребледня.

— Не.

— Няма да ти чета проповеди — каза тъстът, — достатъчно ни ги сервират жените, но затова пък искам да обещаеш.

— Какво да обещая?

— Че ще приключиш онова нещо.

— Вече го приключих.

Тъстът го погледна изпитателно в очите:

— Наистина ли?

— Да. — Арнощ се чувстваше като малко момче: — Благодаря! Много!

— На Алена нито дума за това!

— За същото исках да помоля и вас.

 

 

Алжбета прегледа крачетата на една шестмесечна госпожица, внимателно раздвижи ставите, после каза на майката:

— По всичко личи, че вече е наред.

В амбулаторията влезе Блажей. Алжбета веднага го помоли и той да потвърди:

— Какво ще кажете, колега, ето снимката.

Арнощ я погледна, видя и предишните снимки, които лежаха на масата пред сестра Ярмила, и кимна:

— Добре е. Можете да бъдете спокойна.

Едва сега майката си отдъхна.

— Благодаря, господин докторе. — И веднага се сепна: — И на вас, доктор Ченкова.

Взе детето и излезе. Блажей изчака да излезе и сестрата и каза на Алжбета:

— Имам една молба към вас.

Гласът му я накара да застане нащрек:

— Към мен?

— Можете ли да предадете това пакетче на сестра Ина и да й кажете, че я моля да не се сърди.

Алжбета не го разбра веднага:

— Но вие можете да й го предадете сам, тя е дежурна.

— Знам, че е дежурна.

Сега вече тя съвсем се обърка.

— Ще го направя с удоволствие, но…

Блажей я прекъсна:

— Изтълкувайте го като израз на моето необикновено малодушие. Благодаря ви.

Ина прие пакетчето мълчалива и бледа.

— Благодаря.

Алжбета искаше да я утеши, но не знаеше как.

— Ако ви е много тъжно, елате довечера при мен, искате ли?

Момичето моментално се възпротиви:

— Няма да ми бъде тъжно.

В същия момент се почука и на вратата застана Роман Яхим.

— Здравейте, Ина, добър ден, доктор Ченкова!

— Здравей! — отговори Ина, докато Алжбета тихо се измъкваше.

Роман беше доволен, че останаха сами.

— Ина, в неделя съм канен на събор. Искате ли да дойдете с мен?

— Не мога. Ще си ида у дома.

— Ще бъда с колата. Може да се отбием и при вашите.

— Не мога. Не се сърдете.

Тя стана и се запъти към вратата.

Когато Роман остана сам, от съседното помещение надникна Хункова.

— Вземи мен, аз ще дойда.

Роман трепна, после бързо отговори:

— Май никъде няма да ходя.

Преди да затвори вратата, чу още:

— Не се опитвай да сваляш Ина, няма да те огрее.